Поверително писмо до Михаил Горбачов

Тодор Живков

Публикация от Списание Проблеми на културата 74/2017

СЪОБРАЖЕНИЯ

/Тезис/

I. ЗА НЯКОИ ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ В РАЗВИТИЕТО НА РЕАЛНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

През последните години в комунистическото движение възникнаха остри дискусии по редица икономически, политически и идеологически проблеми на социализма и неговата международна роля.

Тези дискусии са предизвикани от множество обективни и субективни причини, но една от тях, и то не маловажна, е състоянието и развитието на социалистическата общност.

В развитието на социалистическата общност сме свидетели на явления, които можем да наречем тревожни.

Особена загриженост предизвиква изоставането в сферата на икономиката. Ние изоставаме в областта на обществената производителност на труда, в областта на научно-техническия прогрес и по-специално в създаването и внедряването на нови технологии. От година на година падат темповете на развитие на всички социалистически страни.

Това не са второстепенни, а основни параметри за развитието на всяка социална система. От тях зависят нашите възможности за натрупване, за разширено възпроиз- водство, за отбрана, жизнено равнище и т.н.

Възниква въпросът - кои са причините за това?

Как става така, че десетилетия наред капиталистическият строй, който е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да вървим след него, особено през последните години, когато той завоюва нови позиции в научно-техническия прогрес?

Въпросът може да се постави и обратно - защо социалистическият строй, който е прогресивен, дава простор в развитието на производителните сили, в творчеството на народните маси и в развитието на отделния човек, десетилетия вече не може да излезе начело на техническото, технологическото и икономическото развитие в света?

Разбира се, една трезва оценка на положението изисква да се отбележи, че ние - СССР и другите социалистически страни, за кратък исторически период постигнахме огромни успехи. Социализмът показа своето явно превъзходство в социалната област. Благодарение на развитието на редица научни и промишлени отрасли СССР постигна паритет във военната област, а това е историческо завоевание.

Но истината е, че общо в икономиката, в производството и в развитието на технологиите ние вървим след капиталистическата система и в тези области тя продължава да ни превъзхожда.

Разполагаме ли с необходимите обективни материални предпоставки за изпреварващо развитие? Да!

Какво имам предвид?

1. Развитите капиталистически страни, с изключение на САЩ, нямат собствена суровинна и енергийна база в „метрополията“, докато ние, социалистическите страни, имаме всичко и то именно в „метрополията“, т.е. в нашата общност.

2. Изградихме мощна материално-техническа база в основните отрасли - енергетика, машиностроене, химия и т.н. Нещо повече, по основни продукти - нефт, газ, метал, цимент и т.н. на глава от населението, ние достигнахме или сме близо до най-развитите капиталистически държави.

3. Разполагаме с голям и добре подготвен кадрови потенциал - работническа класа, селскостопански труженици, технически специалисти и други. Вярно е, че в някои отношения ни липсват достатъчно опит и традиции, но като цяло нашите народи в образователно, професионално и културно отношение са отишли много напред, особено младото поколение.

4. Разполагаме с почти два пъти по-многоброен кадрови научен потенциал. В Съветския съюз има академии с мощен потенциал. Такава е карартината и в другите социалистически страни.

5. Обществената собственост върху средствата за производство и централизираното стратегическо планиране на икономиката ни дават предимства; за които капиталистическите страни не могат и да мечтаят.

Защо тогава не можем да се възползуваме от тези и други обективни предимства на социалистическата система?

Главното е, че ние пренебрегваме основни обективни закономерности в развитието на социализма. Тук именно се крие най-съществената причина за настъпилите деформации в икономиката и нейното управление, в развитието и в прилагането на техническия прогрес.

Вместо да се опираме напълно на обективните закономерности, да ги превърнем в наши съюзници, ние се борим срещу тях с цялата сила на нашия административен и партиен апарат. Но в тази борба те ни победиха. Защото обективните закономерности съществуват независимо от нашата воля и желание, както е казал Ленин, „те действуват без да искат разрешение от началството“.

Освен това ние недостатъчно познаваме и изучаваме обективното действие на тези закономерности.

Да вземем проблема с научно-техническата революция - една основна закономерност в развитието на съвременното общество.

Качествените промени в развитието на производителните сили, за които в миналото са били необходими столетия, сега се извършват за години, а в бъдеще - вероятно и за по-кратки срокове. Ускореният научно-технически прогрес не е само приказки, определения и концепции, а закономерност в развитието на производителните сили на съвременното общество.

Можем ли да кажем, че сега ние управляваме нашето обществено развитие в съответствие с изискванията на тази закономерност?

Не, защото:

научно-техническият прогрес не е, залегнал в основата на нашето планиране, ценообразуване, кредитиране и финансова политика, не е в основата на инвестиционния процес и на материалното стимулиране;

научно-техническият прогрес не лежи в основата на подходите, методите и технологиите на управлението, нито в основата на действие на целия ни икономически механизъм;

организацията и управлението на науката не са насочени в достатъчна степен към технически и технологически пробиви;

носителите на научно-техническия прогрес при социализма не са сред хората с най-високи доходи.

Не е ли парадоксално, че резултатите от наши научни постижения се усвояват и внедряват много по-бързо от капиталистическите фирми?

От изискванията на научно-техническия прогрес изостават организацията и приложната насоченост на информационната система.

За да постигнем научно-технически прогрес, ние си служим най-вече със силата на партийния и държавния апарат, упражняваме административен и политически натиск върху стопанските ръководители и трудовите колективи, върху научните институти и развойните звена. Ние сме ги превърнали в обект на натиск, а не в субекти на активно и самоинициативно развитие със собствено настървение към техническия прогрес.

Сега въпросът е на дело да превърнем научно-техническата революция в основа на цялостното ни социално-икономическо развитие.

Очевидно за това са необходими дълбоки преустройства в организацията, в управлението и в стимулирането на научно-техническия прогрес, но главно и преди всичко - в системата на планирането. Плановото начало, което е, наша сила, на практика се е превърнало в задържащ фактор на научно-техническия прогрес.

Остро стои и въпросът за изучаването на вътрешните закономерности и тенденции на научно-техническата революция.

Всички ние, в това число и България, се стараем нещо да направим, но това е само един опит. Основните решения би трябвало да изведем с общи усилия, с усилията на целия наш теоретически фронт.

Или да вземем друга закономерност. Става дума за усъвършенствуването на производствените отношения с оглед да дадем простор за развитие на съвременните производителни сили.

През последните години в нашите страни настъпиха съществени изменения във формите на социалистическата собственост и в техните взаимоотношения. Тези изменения би трябвало да се съпровождат от съответни промени в начина на тяхната организация и управление, в отношението на хората към средствата за производство и т.н.

Или да вземем закона за стойността и свързаните с него стоково-парични отношения, с които продължаваме да не се съобразяваме напълно. Правим опити за разработване на съответни икономически механизми, но те се оказват недостатъчно ефективни. Половинчатите резултати, които получаваме, се дължат на факта, че не преустройваме цялостно организацията и управлението на икономическите взаимоотношения и особено планирането.

Допускат се груби нарушения при прилагането на социалистическите принципи и норми на разпределение според количеството и качеството на труда. Това подкопава усилията ни за повишаване на качеството и производителността на труда, за увеличаване ефективността на производството и за укрепване на трудовата дисциплина.

Или да вземем развитието на политическата система. Нашата система е закостеняла по отношение на демократическия централизъм. Ние не бива повече да разглеждаме Лениновия принцип на демократическия централизъм само като организационен въпрос, като въпрос, засягащ единствено управленски и организационни структури. Не бива да подценяваме неговата роля в развитието на производствените и на политическите отношения при социализма на всички равнища.

В нашите страни в течение на няколко десетилетия станаха гигантски промени в производителните сили. Подобни промени настъпиха в социално-класовата структура, в начина на живот, в политическото и културно развитие на трудещите се. Всичко това изисква друго съотношение между централизъм и демократизъм, между централизъм и децентрализъм, а ние тъпчем на едно и също място по този въпрос.

Животът обаче се оказва по-силен от нас и ни заставя да реагираме, макар и със закъснение и с полумерки.

Всички ние, в това число и нашата партия, правим известни усилия да излезем от тази закостенялост.

Както се вижда, отново става дума за въпроси, които изискват общи теоретически и практически решения.

Друг проблем, свързан със състоянието и Функционирането на нашата политическа система, е възникването на чужди на социализма взаимоотношения и социални групи, които съществено деформират общественото ни развитие.

Понастоящем комплексът от партийни и държавни институции и техният апарат е толкова огромен и централизиран, толкова тежък и тромав, че отнема повече разходи и социална енергия, отколкото социализмът може да си позволи. Вместо всестранно да подпомага развитието ни, той има силна бюрократична нагласа.

Около този комплекс се формира цяла прослойка, самовъзпроизвеждаща се социална група, чиито лични интереси и привилегии се засягат от всяка програма за структурни промени. Тази група се изправя срещу всяка промяна, в това число срещу науката и техническия прогрес. Със своята работа и поведение именно тя изпразва от съдържание взетите решения, като ги превръща в кухи лозунги, в тонове бюрократични документи, които само имитират промяна и действие.

Нашата политическа теория и практика не е намерила противовес на това опасно явление. Една от причините за неговото развитие очевидно е неоснователно дългото задържане на преустройството и усъвършенствуването на политическата система на социализма в съответствие с новата обстановка и новите задачи.

Проблем, който не може да не ни тревожи, е натрупаното през последното десетилетие социално напрежение. Това все повече поставя на изпитание осъществяването на ръководната роля на комунистическите партии.

Това напрежение намира различен израз в социалното и политическото поведение на някои слоеве на работническата класа, на младежта и интелигенцията в социалистическите страни - от апатия или груба потребителска ориентация до стачки и открити контра революционни действия.

Особеното в тези явления е, че протестът е насочен не толкова против социализма, колкото против нарушаването на неговите принципи, не толкова срещу социалистическата власт, колкото срещу лошите, порочни методи на управление. Той не е насочен срещу комунистическите партии, а срещу грешките в тяхната политика.

Въпреки нашите многократни постановки досега не сме решили въпроса за премахване на грубото вмешателство на партийните органи в работата на стопанските и държавните звена. Това намалява отговорността на тези звена и неиз бежно принизява ръководната роля на партията като политически авангард на общественото ни развитие.

Задача и задължение на нашите партии е да гарантират функционирането на социализма без деформации и извращения, като укрепват доверието в законите на социалистическата държава, в социалната справедливост и ефективността на обществения контрол, в изборността и сменяемостта на кадрите, в откровения и честен разговор с масите.

Или да вземем развитието на интеграционните процеси. Това е също една закономерност в развитието на обществото. Интеграционни процеси се развиват и при капитализма, и при социализма, защото са свързани със задълбочаването на общественото разделение на труда в съвременния свят и с научно-техническата революция.

Социалистическата система има многократно по-големи възможности за развитие на тези процеси поради характера на собствеността, на политическата и идеологическата надстройка в нашите страни.

Значителна част от тези предимства ние реализирахме чрез досегашната дейност на Съвета за икономическа взаимопомощ. Това също така е наше голямо завоевание. Не може обаче да не се: види, че сега СИВ, с действията и стила си на работа, изчерпва до голяма степен своите възможности като един от решаващите фактори на развитието и укрепването на социалистическата общност.

В рамките на СИВ трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото ние се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала се бъчва. Този извод може да се стори някому пресилен, но и последното съвещание на най-високо равнище, не отговори на новите потребности на общественото развитие. Явно е - козметичните мерки вече не са достатъчни.

Не е ли парадокс това, че всяка от нашите страни може да създаде по-лесно съвместно предприятие или да организира развойна дейност с фирма от капиталистическа страна, отколкото ние можем да направим това помежду си. По-лесно е изграждането на предприятие с обща собственост с капиталистическа фирма, отколкото създаването на предприятие с обща собственост в рамките на СИВ.

Поради прекомерната централизация трудно се създават преки връзки между предприятия и стопански организации от социалистическите страни. Силно са затруднени контактите между научните организации и самите учени, между стопанските ръководители, дори и между тези от министерско равнище.

Ние нямаме истински съвместни научно изследователски и развойни колективи, не сме решили въпроса за тяхното заплащане, стимулиране и съвместно използуване на техните резултати. Вместо това се развива дребнав „комерсиализъм“ при продажбата на научни и технически постижения.

И досега в СИВ не са решени такива съществени въпроси като превръщането на преводната рубла в действителна международна валута за обмен между социалистическите страни, изграждането на гъвкава ценова система, на стабилна политика на специализация и коопериране.

Ние нямаме обща икономическа стратегия за различните райони на света. Често пъти не знаем какво искаме да постигнем - в момента, след десет, след двадесет години. Всеки от нас действува откъснато от другите, често се конкурираме помежду си или си пречим.

Липсва ни дългосрочна стратегия за постигане на определена цел в даден район или отделна страна.

Налага се общият извод: ние не управляваме в съответствие с изискванията на обективните закономерности, не управляваме с помощта на науката.

Управлението се осъществява преди всичко на базата на самочувствието за вярна интуиция, на самочувствието, породено от концентрацията на властта, чрез която при социализма всичко може да се направи, а след като е направено, всичко може да се оправдае и „теоретически“ да се обоснове.

В съвременната обстановка обаче да се опитваме да управляваме без прякото участие на науката, е бедствие.

Икономиката и обществените отношения в страните на реалния социализъм стават все по-сложни, все по-динамични, а управляваните субекти - все по-интелигентни. Да се управлява в такава обстановка без прякото участие на науката и на научния потенциал става абсурдно.

Ние все още не можем да се освободим от схващанията, че е достатъчно да се овладеят основите на марксизма-ленинизма, за да може правилно да се управлява на всички равнища; че едва ли ни е необходимо да развиваме науките, свързани с управлението, щом разполагаме с общите истини на научния комунизъм.

Това ни пречи да използуваме потенциала от мислещи, високоинтелигентни и високо квалифицирани икономисти, социолози, инженери психолози и други, с които разполага нашата система.

Не е достатъчно например да упрекваме икономическата наука, че ни е длъжник. Ние сме тези, които не я търсят и не вземат от нея онова, което може да даде. Не създаваме необходимите условия за разгръщане на научното творчество. По отношение на изследва нето на първата фаза на нашето общество икономическата наука се върти в омагьосан кръг. А тя е способна да анализира дълбоко явленията, в това число и негативните явления в нашето развитие.

Назряла е необходимостта да пристъпим към изграждане на съвместни програмни колективи с широко интернационално участие. На тях да се възлага извършването на сравнителни и други анализи и разработването на конкретни предложения с участието на научни работници, специалисти и ръководители от различни ведомства и институти, стопански организации и други, работещи както в нашите страни, така и в СИВ, в международни институти, банки, организации и други.

Ние трябва да преминем и към провеждането на съвместни социални експерименти. Предмет на подобно експериментиране например може да бъде функционирането на икономическия механизъм на всички равнища на управлението от националните планови органи и министерства, до предприятието и неговите подразделения, включително и бригадната организация на труда.

Няма съмнение, че ако на нашия научен потенциал се даде възможност да анализира всички явления в социалистическото общество, той може да ни предложи добри решения и рационални подходи. Ние обаче не му предоставяме тази възможност. Плашим се от евентуални грешки. Може някои хора на науката наистина да сгрешат. Но много от научните резултати, които ще получим, ще ни бъдат от полза.

Поставените въпроси имат и важен международен аспект. Бавното преустройство на политическата и стопанската система като цяло, изоставането в областта на теорията, мудното развитие и решаване на елементарни проблеми на жизненото равнище, изоставането и примитивността в сферата на услугите, увеличаващият се бюрократизъм в действието на държавните органи и т.н. - всичко това се отразява отрицателно и в международното комунистическо движение.

Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически“, „демократически“, „плуралистичен“, „пазарен“ и т.н. модел на социализма, а по същество се свличат на социалдемократически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече - сред революционно настроената младеж. Възникват и сериозни трудности в единомислието и единодействието в между народното комунистическо и работническо движение.

Като не вижда революционна алтернатива в комунистическите партии, радикално настроената част от младото поколение в капиталистическите страни попада под влиянието на леви и ултралеви групировки, част от които имат желание за революционна промяна, но не приемат марксизма-ленинизма като революционна теория.

Всичко това очевидно налага сериозни промени не само в нашето вътрешно развитие, но и в отношението ни към братските комунистически партии извън света на социализма.

Сега е важно да се проявява по-голямо разбиране към техните проблеми и трудности, да полагаме усилия за възстановяване и укрепване на доверието помежду ни. Самите ние следва да се отнасяме с по-високо чувство на отговорност за съществуващите у нас слабости и нерешени проблеми, със съзнание, че тяхното премахване е едно от решаващите условия за засилване влиянието на комуни- стическото движение.

Разбира се, могат да се поставят и други проблеми, но дори и тези са достатъчни, за да се разбере, че ако се запазят неблагоприятните тенденции и явления в нашето собствено развитие, ние самите ще предоставим на капитализма обективна възможност в кратък исторически срок:

• да извлече максимално едностранни политически изгоди;

• да отслаби единството на социалистическите страни чрез икономическо изтощаване и изостряне на нашите вътрешни проблеми;

• да ограничи и дори да ликвидира нашите позиции сред развиващите се страни;

• да дискредитира социализма като теория и практика.

Ето защо целият този кръг от въпроси трябва да стане предмет на обстоен марксистко-ленински анализ както на предстоящите конгреси на нашите партии, така и при изработването на една нова, научнообоснована стратегия на страните от социалистическата общност.

За разлика от предишни етапи, в които при повратни моменти се променяха само тактически подходи, отделни структури, отделни ръководни органи и лица, сега обсъждането на основните тенденции и потребности на нашето развитие като социа- листическо общество трябва да доведе до Формирането на нова стратегическа платформа. Без да изпадаме в песимизъм, можем да кажем: ако нашите партии закъснеят с изработването на такава глобална платформа, изоставането ни до края на века ще бъде непреодолимо.

II. ЗА УСЪВЪРШЕНСТВУВАНЕ МЕХАНИЗМА НА ПОЛИТИЧЕСКА ИНТЕГРАЦИЯ И ЕДИНОДЕЙСТВИЕ

Българската комунистическа партия никога не е претендирала за някаква национална изключителност. Тя има свой собствен опит - и положителен, и горчив. В ръководната си дейност тя е отчитала и своя опит, и опита на другите партии от една единствена позиция - общите интереси на социализма.

Нашата партия цени високо практиката на колективните срещи и взаимните консултации за обмяна на опит и за уточняване на съгласувани действия и решения.

Време е да помислим: задоволява ли ни сегашният механизъм на политическа координация, не трябва ли и тук решително да се отиде напред?

Да вземем например нашата съвместна работа по кардинални проблеми на развитието на реалния социализъм.

Ние фактически не работим заедно. Естествено, всяка страна прави свои програми и решения, които се разработват от различни партийни, държавни или стопански органи и дейци от различен ранг. Но при тяхното разработване често пъти допускаме едни и същи грешки, защото не използуваме опита и потенциала, които имат всяка партия и страна за ускоряване на нашето общо движение напред.

Ние не си разменяме системна информация за товa какво се върши в една или друга братска партия или страна. Освен това информационният обмен носи често пъти характер на протокол и на взаимна учтивост. Или -което е съвсем неприемливо - такава информация понякога се дава от некомпетентни, а дори и от недобросъвестни информатори.

На тази разпокъсаност в координацията между братските партии по остри и парливи въпроси се дължи често възникването на необоснована ревност, на подозрения и обиди. Заедно с негативните се отхвърлят и положителните елементи в развитието и опита на дадена страна.

Друг пример - ежегодните срещи на секретари на централните комитети на братските партии, които координират различни аспекти от дейността на нашите страни.

Такава практика сама по себе си е положителна. Но ефективността на тези срещи сега не е голяма. Предварително може да се каже как ще протече една такава среща -уточнен дневен ред, подготвени изказвания, построени по позната схема: имаме успехи, имаме и неуспехи, смятаме да предприемем едни или други мероприятия. След това се подписва предварително подготвен документ или съобщение за печата.

Този начин на политическо координиране и консултиране не може вече да ни задоволява. Новата обстановка и новите исторически задачи, пред които са изправени нашите партии, изискват колективните срещи да станат нещо повече от представителни мероприятия и от поводи за уреждане на искания.

Трети пример. Назрява необходимостта от фундаментален анализ на съвременния капитализъм и от изграждането на нов модел на взаимоотношенията ни с развиващите се страни.

Нашата наука стои на правилна позиция при анализа на развитието на капиталистическата система. Независимо от това някои нейни заключения за развитието на капитализма в сегашната му фаза са неточни.

Не е вярно например заключението, че капитализмът сега преживява криза, че не може да се приспособи към научно-техническата революция. Напротив, капиталистическата система сега, макар и временно, е стабилизирана повече от всякога.

Политическата власт в напредналите капиталистически страни не е заплашена от работническото движение, от силата на комунистическите и работническите партии. Много са причините, поради които тези партии сега са слаби.

Ние не бива да се самозаблуждаваме и да ставаме жертва на собствената си пропаганда, на собствения си печат, радио и телевизия.

Не можем да не отчетем, че в „третия свят“ вълната от революционни промени премина. Разбира се, някои страни възприеха социалистическа ориентация. Но повечето от тях поеха пътя на създаване на политическа надстройка, която ще обслужва изграждането на капиталистическото общество. Поради това повечето от тези страни не могат да бъдат за нас онзи резерв, който бяха вчера.

Капитализмът не е застрашен и от такова тежко икономическо явление като огромната задлъжнялост на „третия свят“ към развитите капиталистически държави. Главното, в което се провалиха страните от „третия свят“, е, че те не намериха общо политическо решение за защита на своите интереси. Ако бяха атакували съвместно напредналите капиталистически държави, обстановката сигурно щеше да бъде съвсем друга. Но до такова политическо решение те не можаха да достигнат.

Всичко това налага редица преоценки на нашата тактика и стратегия. Но това не бива да го прави всеки сам поотделно и за себе си. Трябва да го направим заедно, с общи усилия.

Приведените примери показват, че е необходим решителен обрат в стила на нашата съвместна работа, стил, който да отговаря на новите конкретно исторически условия и задачи.

Какво би могло да се направи в най-близко време?

Ние бихме могли да организираме предварителна среща на първите ръководители на нашите партии, на която да обсъдим някои от фундаменталните проблеми на развитието на сегашния етап на социализма, проблеми, които вероятно ще бъдат поставени и на предстоящи конгреси.

Може да се помисли дали участието в такава среща следва да е непременно с делегация и протоколен ред на разговорите или да бъде свободен „семинар“ на високо равнище.

Срещи от такъв характер би следвало да се предшествуват от съвместни обсъждания на дейци на науката по възлови проблеми на общественото ни развитие, на които в творческа обстановка да се правят анализи, да се излагат виждания и заключения по разглежданите проблеми.

Нашата партия ще приветствува такива периодични делови, аналитични и дискусионни срещи на високо равнище. На тях ще може да се сумира колективният опит, да се достига до фундаментални теоретически и политически обобщения, да се набелязват главните направления и подходи за решаването на съдбоносните за делото на социализма въпроси. Тези срещи несъмнено ще бъдат висша академия за самите нас, ще обогатяват и укрепват нашата комунистическа солидарност.

Без ни най-малко да подценяваме постигнатите исторически успехи от нашите братски партии, наш дълг и наша историческа отговорност сега е да поставяме и решаваме по нов начин и с нови средства проблемите на реалния социализъм, проблемите на разкрепостяване духа и енергията на нашите народи, проблемите на развитието на човека, на неговия материален и духовен напредък, на нашата обща стратегия в съвременния свят.

В заключение. Очевидно е, че при анализа и решаването на назрелите проблеми на по-нататъшното ни развитие трябва да проявим необходимата мъдрост и такт, да намерим верния политически подход с оглед на нашето вътрешно развитие и на международното комунистическо движение. Ще бъде грешка, ако се заровим в слабостите си, ако дадем материал и повод на нашия класов противник да ни атакува. Не бива никому да позволим да бъдат поставени под съмнение огромните исторически постижения, които завоюва светът на социализма, и особено историческият принос на Съветския съюз и неговата решаваща роля за укрепване единството и мощта на социалистическата общност, за запазването на световния мир.

Всичко това обаче не означава, че не трябва да видим действителността такава, каквато е. Историята няма да ни прости, ако отлагаме решаването на назрелите проблеми. Всяко колебание и забавяне може да нанесе непоправима вреда на нашето велико дело.“

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА

Съображенията, съпровождащи оповестеното тук писмо, са плод от труда на стотици родни интелектуалци, политици и други вещи хора в българската общественост. Тодор Живков е поставил подписа си под този документ, за да поеме и своята отговорност пред обществото за съдържащите се в него оценки и идеи. Колективният труд е достойно обществено явление, каквото е и в случа, но безименният колективен автор, твърди той, често крие бягството от отговорност на участниците в него. При това, в случая става дума за отговорност и пред световната история.

Тезисът, както са обозначени съдържащите се в писмото идеи, е плод от работата на споменатите лица в продължение поне на две десетилетия. Соча това обстоятелство, за да подчертая, че написаното в съображенията, съпровождащи писмото, заслужава вниманието ни и като плод на най-задълбочено дългогодишно интелектуално творчество.

Патосът в творческото усилие на всички работни групи е убеждението, че историческият напредък не е обвързан само с промяната на икономическата система. Във всички изказани становища там, прозира презумпцията, че преминаването на средствата за обществено производство от частна в обществена собственост не е единственият признак за обществения възход. Капиталистическата система и тогава, и днес продължава да превъзхожда социализма там, където го има. И това е, струва ми се, истинският смисъл на използваното тогава понятие „Ново историческо съдържание“, което в книгата си „Знайно и незнайно“ погрешно изтълкувах само като интуитивно уловен и заявен от Тодор Живков обобщаващ признак на съвременността ни.

В писмото му с това понятие се откликва и на продължилото с десетилетия неоснователно самочувствие, дори плебейско високомерие сред много от социалистически преустройващи се държави по онова време. Включително и у нас, но предимно в Съветския съюз, откъдето то се проявяваше и като основна спирачка в обновлението им.

Не това ли самочувствие попречи на съветските лидери и съратниците им в другите социалистически страни да пренебрегнат мнението по този повод и на геният в науката Алберт Айнщайн? В статията си „Защо социализъм?“ той още през 1949 година изказва ясно и недвусмислено истината, че за историческото утвърждаване на социализма не е достатъчна само обществената собственост на средствата за производство. Необходимо е коренно преустройство и в държавата. Необходимо е тя да не се проявява като вездесъща сила, регламентираща живота на хората, а да е организатор на историческото им творчество. Това негово твърдение още тогава е било укоризнено насочен пръст към истина, която и по онова време бе пренебрегвана по непростим начин.

Питам се кое в първата държава на работниците, селяните и приобщената към тях интелигенция позволи тази истина да остане без необходимото внимание от онези, към които е била отправена?

В среща с ръководителите на партиите победителки в неотдавнашните избори в Русия, господин Путин укори компартията, олицетворявана там от г-н Зюганов, че именно тя допусна да се разпадне СССР. „Вие, каза той, знаете как се отнасям към развалата на Съветския съюз. Съвсем не беше необходимо да се прави това. Можеше да се подемат преобразования, включително и от демократичен характер, без да става случилото се…“.

Към този деликатно изразен укор към представителите на съветската комунистическа партия, заслужава да се прибави и още една обстоятелство. Нейният създател – Ленин, още в първите години на съветската власт на всеослушание заявява, че щом като социализмът победи политически и в някои от европейските страни, то в сравнение с тях, социалистическа Русия изведнъж ще се окаже страна, изостанала в качеството на живота и в обществения си развой.

Тъй че тази партия, и не само тя, а цялата руска и неруска, исторически обвързана със социализма общественост, е длъжна да отговори защо бяха пренебрегнати споменатите важни, дори съдбоносни за народите в Съветския съюз предупреждения?

Какво затлачи общественото аз на народите в бившия Съветски съюз, за да дадат те път на социална система, при която от една личност зависи всичко, включително и разрухата на великата държава, а тази личност да не е зависима от никого? Защо допуснаха копирането на лъжливата буржоазна демокрация във вид на демократичен централизъм, за да се установи в наглед цивилизован вид и при тях еднопосочната лична власт?

Какво породи нехайството на цяла една социалистическа държава, допуснала на нейния връх да се установи потомък на разкулачено семейство, лице, таило класовата си злоба и само заявяващо се пред световната общественост, че е било враг на социализма?

Кое обстоятелство доведе до безпрецедентното пренебрегване от нейна страна на загрижеността сред български научен и политически потенциал, поднесъл ѝ като на длан основните проблеми пред световния социализма по онова време?

Защо в Китай и в малката Куба при неимоверни трудни условия се разгърна творческата енергия и жертвоготовността на народа, превърнали страните си в икономически сред най-силните страни (Китай), или екологически сред най-развитата в света държава (Куба), а в Русия и другаде по света, социализмът бе сполетян от историческата капитулация? Ръководителите им там успяха да се предпазят от априорното самочувствие на исторически победители и организираха най-ползотворно творческите сили на народите си. Нима Съветският съюз бе стерилен откъм управленчески ум, доблест, решителност и геройство?

Тази партия, нещо повече, интелектът на Русия, е длъжен вече и пред историята да даде открито и вярно отговорите на тези питания, които очаква цялото човечество.

През настоящата година навършват сто години от октомврийския преврат в царска Русия, поставил началото на цяла епоха в живота не само на нейните народи, но и на човечеството. Затова то с основание желае да узнае тези отговори най-напред или предимно от интелектуалния гений на тази страна.

Дължи го и заради нещастията от разрухата на социалистическия порив в живота на милиони хора по света, породени от сочените дотук обстоятелства.

Дължим го и ние, българските комунисти и напредничавите безпартийни люде в родната страна, които се залъгаха с мнимото, измамно и безпочвено европеизиране и също забравиха за своята историческа отговорност за разрухата на социализма и в нашата страна.