Приказка за поета
Александър Карапанчев
Журито (усмихва се). Ей, авторе, кога е писана тази история? Нещо леко ни намирисва на нафталин, да не употребим по-остра дума...
Авторът. Ще бъда откровен: написах „Приказка за поета“ преди няколко петилетки. Навремето я предложих на две места, не им хареса и тя кротко потъна в чекмеджето ми.
Журито. Хубаво де, от какъв зор сега я изваждаш на дневна светлина?
Авторът. Защото от някогашните фиданки вече са пораснали висо-ооки дървета, под чиято сянка живеем и днес. А що се отнася до нафталина (прави картинен жест), смятам, че трябваше да сипя повечко, понеже между гънките на поезията продължават неуморно да хвърчат всякакви реални и виртуални пеперуди...
Журито. Поне да беше заменил „другари“ с „господа“. Тогава можехме да ти присъдим някоя номинация или дори да ти дадем парично поощрение.
Из видеограма № 018/08 август 20... година
Младият поет Лазаров бутна вратата на голямото здание, където се помещаваха много от столичните редакции. Как ли щяха да го приемат? Бе работил търпеливо, търсейки най-силната сплав между чувствата и формата. Щеше ли с пламъка на мисълта си да зарази редакторите?... Така му се искаше да сподели с други своя свят.
Спря на тъмносива площадка, сърцето му биеше в гърлото. Почака малко, за да се успокои; из коридора сновяха забързани сътрудници. Те му хвърляха бегли погледи и после чезнеха в литературните светилища. Лазаров почука на един кабинет с надпис „Поезия. Критика“. Стаята бе широка и слънчева, зад няколко бюра седяха хора на перото, тракаше пишеща машинка. Поетът се озърна. Снажен къдрокос мъж с пяна около устата го гледаше критично и пушеше с прецизни движения. Кой ли от събраните тук бе редакторът, към когото го бяха насочили? Може би тоя с олисял череп и мрачно юношеско лице, който заемаше място до прозореца? Той прелистваше някакъв албум.
Лазаров имаше чувството, че от цяла вечност се намира в тази редакция. Внезапно мъжът със запенената уста смачка цигарата си:
– Хей, Скеле, какво разглеждаш?
– А, нищо особено. Купих си Рембранд.
– Кой? Рембранд?
– Да бе, Пенев. Малко Рембранд, разбираш...
По булеварда мина линейка, Лазаров се изпоти. Това значи беше нашумелият поет Славейко Скелев, чиито творби на трудова тематика се появяваха редовно в печата! Сети се, че до десетгодишна възраст Скелев е живял в един от новите ни градове – промишлен център, известен с бригадирското си движение и денонощен темп на строителство.
Младежът се приближи до бюрото на ментора:
– Извинете, обаче аз...
Полуголият череп продължаваше да лъщи над албума. Когато Лазаров се опита за трети път да привлече вниманието му, Скелев вдигна глава и в миг му отправи бистър компетентен поглед.
– Прощавайте, че ви безпокоя, другарю Скелев. Дошъл съм при вас...
– Да? – отзова се с изкуствен интерес редакторът. – Ами заповядайте!
Лазаров седна и като се мъчеше да прикрие вълнението си, се взря в репродукциите на Рембранд. Спомни си, че критиците намираха поезията на Славейко Скелев за много живописна, изтъквайки ту графичния му рисунък, ту словесната палитра, а самият писател понякога публикуваше статии за велики художници: статиите не му харесваха, сладникави и суховати досущ вафла.
– Хей, Скеле! – провикна се Пенев. – Я виж това момче! Може пък да е нашият нов Ханчев или Башев! – и мъжът тъй се разсмя, че от устата му на всички страни захвърча пяна.
– Разбира се – въздъхна менторът, прибра албума, примига нервозно. – Вие пишете ли? – обърна се най-сетне той към Лазаров.
Младият автор се представи и извади стиховете си.
– Какво, стихове? – Скелев сякаш не можеше да повярва. – Отлично! Ей сега ще ги взема...
Той протегна ръце, за да поеме сърцето, което му даде Лазаров. Беше стегнато, яркочервено и горещо сърце; слънчеви лъчи пробягваха по мускулатурата му, то ясно и почти равномерно пулсираше.
– О! – Славейко се опари, после побърза да го сложи на бюрото. – Все такива ли неща правите?
Лазаров преглътна и кимна. Вратата се отвори: влезе едър, гърбавонос, елегантно облечен брюнет. Той приветства свойски компанията и веднага отвсякъде започнаха да отвръщат на поздрава му. Скелев усмихнато повтаряше: „Добър ден, другарю Орешков! Добър ден, другарю Орешков!“
Маститият поет от средното поколение Орешков измъкна от чантата си малък и хубав женски крак. Плъзна длан по него, след туй го размаха:
– Новото ми стихотворение, другарчета! Скеле, ще го прегледаш ли да няма правописни грешки? – тук светилото забеляза Лазаров. – Ах, пардон, ти си ангажиран... Е, ще почакам.
Скелев посочи сърцето върху бюрото си и каза:
– Един момент да видя тази стока.
Той зачете стиховете на младежа, а Лазаров крадешком оглеждаше лежащия отпреде му дамски крайник. Имаше изпъкнало бедро, обло коляно, изящно оформен прасец, лакирани нокти. Беше чист и бял, едва прозиращата кръв го правеше като жив; сигурно на пипане бе гладък и топъл.
Менторът разтърка чело:
– Ще извинявате, другарю Орешков, още мъничко. Ама вие сте донесли направо чудесен крак!
– Чудесен, нали? Подготвям цикъл стихотворения за Италия, където бях през лятото, и това е между най-свежите ми изобщо – засмя се Орешков. – Италия, другарчета, е божествена страна!
– О, Италия! – възкликна Скелев. – Страната на Тициан, Микеланджело, Джото, страната на... Разбира се, разбира се! – и той отново се зае с ръкописа на Лазаров, който от смущение пукаше пръстите си.
Вратата се отвори пак, за да пропусне нисък топчест сътрудник, внимателно крепящ една тенджера.
– Заповядай, Христов! – насърчи го Славейко Скелев. – Стихове ли? Ще изчакаш малко, брат, няма как...
Христов беше надарен поет от поколението на Скелев, популярен в литературните среди с интереса си към промените в социалния бит на съвременника и любовта към пикантни мезета. Той остави тенджерата до куп папки; под капака ù струеше апетитна парица.
– Какво е това? – учудиха се неговите колеги.
– Ще видите... По-е-ма!
Скелев погледна към Орешков и отмести емайлираната съдина, която бе твърде близо до дамския крак. Върху бюрото личеше неправилен кръг.
– А-а, Христов, внимавай какви ги вършиш – смъмри го Славейко.
– Поемата я дописах днес, затова е още топла. Но нищо, скоро ще изстине – и Христов си намери стол до Орешков, който вече разказваше преживелици от родината на Микеланджело.
Скелев повторно надзърна в творбите на младия поет и тъкмо се задълбочи, когато нещо изтрака. Всички се обърнаха. Ново изтракване – после вратата тържествено се открехна. В процепа се промъкна дълга постройка, направена сякаш от папиемаше. Подир секунди солидната вещ се намърда цяла в редакцията, а зад силуета ù възникна авторът Дограмаджиев с потно лице.
– Привет, другари! Скеле, как е? Нося ти прясната си поема с пролог и епилог.
– Браво, Дограмаджиев! – рипна Пенев. – Само да я отпечатат и аз ще напиша много сладка рецензия за тебе. Ама откъде се вдъхнови за туй чудо?
– Пътувах из Българията – скромно обясни лирикът епик. – Поемата ми е посветена на един консервен комбинат. Надявам се, че е сполучлива, да не кажа по-силна дума – той пусна вещта на пода и компанията се надигна да я разгледа.
Лазаров отличи няколко цеха, прозорците им бяха не по-големи от кибритени кутийки и през тях се забелязваха разни машини, по които блещукаха буркани и консерви. Подобната на макет поема беше снабдена с комини, електрокари, даже с група човешки фигурки.
Дограмаджиев клекна над постройката си, сетне пъхна ръка в нея.
– Другари! – викна той. – Тя може да дими, да изпуска механични звуци и дори да дава истинска продукция, както се полага на консервен комбинат, редовно изпълняващ плана си!
От комините на поемата заблика гъст дим, нещо зачегърта в дълбините ù и творецът измъкна оттам шепа заскрежени малини.
– Виждате ли, виждате ли? – горещеше се той. – Ето, опитайте тези чудни плодове!
– Абе, ясно – намръщи се Скелев. – Само спри пушилката и това скрибуцане! Не разбираш ли, че работя?
Дограмаджиев изключи своята марионетка и весело запремята в уста ледена малинка. Лазаров също пробва една, ала тя беше така корава и безвкусна, че незабелязано я хвърли в кошчето. Менторът вече бе прочел две страници от стиховете му. Изведнъж той запрелиства ръкописа, мярна няколко реда по средата и края, пък рече:
– Знаете ли какво? Я по-добре елате за отговор вдругиден. Искам да преценя на спокойствие... Не, не вдругиден. Елате следващата сряда и тогава ще си по-приказваме за вашите стихотворения.
– Следващата сряда? – Лазаров усети, че ръцете му изстиват. – Ще дойда.
Младежът прекрачи поемата на Дограмаджиев, която съвсем леко димеше. По пътя си мислеше какви ли възражения може да има Скелев. Из коридора го настигаха-задминаваха целеустремени сътрудници; девойка ситнеше с поднос водки и доматен сок...
Идната сряда Лазаров завари Славейко Скелев да разгръща нов албум. В стаята беше и Пенев, който сърдечно го поздрави. Другите редактори бяха отишли да пийнат кафе.
– Ще прощавате – обърна се гостът към Скелев. – Аз пак дойдох при вас.
Човекът с мрачното юношеско лице не вдигаше глава от репродукциите.
– Хей, Скеле, какво разглеждаш? – гръмна басът на Пенев.
Лазаров изпита чувството, че времето е спряло и той от една седмица се намира в тази светла редакция, където печалният образ на ментора се багри от отблясъците на гланцови източни албуми.
– А, нищо особено. Купих си Италианското възраждане.
– Кой? Италианското възраждане ли?
– Да бе, Пенев. Малко Италианско възраждане, разбираш...
Тук Скелев се догади за присъствието на младежа и прибирайки албума, го погледна компетентно:
– Вие, моля?
– Миналата сряда ви оставих няколко стихотворения и тогава ме поканихте да дойда днес за отговор.
– Така ли? Вие пишете? Приятно ми е – Славейко Скелев.
Лазаров трябваше отново да се представи, а редакторът взе да рови в бюрото си. Между пет-шест печени ябълки, опърлен макет на агрокомплекс, бледа звездичка и тенджерата на Христов той откри сърцето, което му бе дал младият автор. Сърцето беше все тъй ярко, топло и пулсиращо. Скелев приглади страниците на ръкописа:
– Вижте, напоследък бях много ангажиран и не успях да се занимая с вашите творби. Защо не наминете другата сряда?...
Третата сряда отдел „Поезия. Критика“ бе в пълен състав. От устата на Пенев гневно капеха парцали пяна, тракаше машинка, Скелев разговаряше със стария поет Захариев, който страдаше от астма и имаше гъгнив глас. Върху бюрото лежеше албум на Хогарт. До него се белееше грапава снежна топка: именно тя бе последното стихотворение на Захариев.
– Разбирам ви напълно – ръкомахаше Славейко. – Снежна топка през златната есен. Детски спомен. Защо не? Най-малко на вас трябва да обяснявам какво е нужно сега на нашите читатели...
– Н-да – каза старият поет.
– И после, ние сме младежки вестник. Това не бива да се забравя, нали?
– Д-не – каза Захариев.
Бялата топка се топеше и подмокряше Хогарт. Лазаров изчака ветеранът лирик да си отиде и издебвайки мига, когато Славейко Скелев посягаше към албума, произнесе високо:
– Добър ден, другарю Скелев! По-миналата сряда ви оставих цикъл стихове и днес идвам за мнение, както се уговорихме.
– Стихове? Значи вие пишете? Моля, седнете.
Той намери из чекмеджетата си ръкописа на младия поет:
– Да, помня. Как да се изразя най-точно? Прегледах внимателно всеки ред и да си призная... Момент.
Редакторът започна да листи страничките. В очите му блесна недоумение, сякаш ги виждаше за пръв път. Тогава се взря остро в сърцето, което все така пулсираше – пурпурно, топло като жар. Докато менторът четеше, влезе човек на средна възраст, критик от утвърдената генерация, с брадичка и огромни тъмни очила.
– Ха, Кънев! – въодушеви се Пенев. – Къде се губиш? Къде изобщо се губят тези критици? От пет месеца никакъв колега не е потропал при мен, принуден съм да правя сам всички материали за моята рубрика. Какво носиш?
– Три статии. Първата е за новия български филм, втората – за романа „Клавдий“, и третата – за Светослав Минков: преброил съм колко пъти е употребил думата „автомати“. Надявам се, че поне нещо...
Лазаров видя как очилатият посетител изсипа на бюрото парчета филмова лента, обложка от книга, туба горчица, два сатъра – един неизползван и друг нащърбен, дузина захарни петлета и няколко индига:
– Ето статиите, маестро!
Младият поет взе албума на Хогарт и го подсуши с носната си кърпа. За да минава по-бързо времето, започна да разглежда картините.
– Вижте сега – поде накрая Скелев, – вашите стихотворения са интересни, в тях има и сполучливи образи... Какво още мога да ви кажа? Като за начало са добри. Ритъмът ви ле-еко куца и, разбира се, трябва повечко да четете поезия, големите имена... Ще ги дам на главния редактор, а вие се обадете пак в сряда...
Другата сряда Славейко Скелев отсъстваше, следващата – също, но в четвъртък Лазаров го намери. Редакторът бе пуснал мустаци и разлистваше албум на Домие. Този ден той позна госта: щом му припомниха за кои стихове става въпрос, работата потръгна необикновено гладко. Като преобърна десет пъти чекмеджетата си, менторът напипа сърцето, което беше все тъй алено и парещо. Оказа се, че напоследък бил претрупан, подготвял новогодишния брой и не успял да придвижи към шефа нещата на Лазаров, ала нека другарят поет наминел подир седмица, щял да стори всичко възможно...
Скелев удържа своята дума. Един мек пролетен следобед той съобщи:
– Главният редактор Шарков прегледа вашите произведения и ги разписа. Имайте търпение, пък после ще почерпите. Желая ви успех!
– Кога бих могъл да се надявам... – преглътна младежът.
– За какво? За отпечатване ли?... Не знам. Но вие идвайте по-редовно, не се срамувайте...
И Лазаров почна да идва по-редовно в добре познатата редакция, да пита за творбите си, да се любува на Скелев, който всеки път разглеждаше някакъв албум. Вестникът излизаше: в него се появиха изящният женски крак на Орешков, поемата на Дограмаджиев, втечнената снежна топка на Захариев, цикъл „Валцувани тревоги“ от самия Славейко Скелев, две статии на Кънев, разпенени критики от Пенев и т.п. Отбелязваха се паметни дати, празнуваха се годишнини, публикуваха се заплетени кръстословици, а стихотворенията на Лазаров, макар и разписани, още не виждаха бял свят.
Това го караше да се отдава на самоанализи, да търси грешки в лириката си, да негодува, да се усмихва иронично и, разбира се, да навестява ментора.
Пролетта отлетя, лятото превали. Младият поет закъса със здравето, обаче го излекуваха. На пазара се жлътна грозде, изляно сякаш от жив кехлибар.
– Добър ден, другарю Скелев! Миналата година ви оставих няколко неща, които вие и шефът Шарков харесахте...
– Стихове, предполагам? Значи пишете? – ангажиран с работа и албуми, Славейко вече забравяше Лазаров, но преди два-три месеца не беше точно така.
– Ами да, стихове. Струва ми се, че трябва да знам какво става с тях най-сетне!
– С тях ли? Нищо особено. Чакат си реда...
Последния път, когато младежът намина при Скелев, вестниците съобщаваха за усилена оран из цялата страна. Човекът с юношеското лице сръбваше кафе и гледаше през лупа репродукция на Ван Гог. Кънев бе дошъл пак, двамцата с Пенев си шепнеха, обменяйки професионални тайни. Тракаше машинка, в слънчевия сноп от прозореца плуваше тютюнев дим.
– Хей, Скеле, я виж това момче! – провикна се Пенев и от устата му капна сияещ парцал пяна.
– Моля? – Скелев прибра лупата. – Носите ли нещо?
– Преди близо година ви дадох стихотворения, които бяха одобрени. Защо не излизат?! – скулите на Лазаров тръпнеха.
– Вие бяхте...? – осведоми се Славейко Скелев. – Ах, да! Ясно, ясно! Поради липса на място отпаднаха от миналия брой, ще ги предложа по-нататък. Обаче вие самият...
– Хайде довиждане!
Лазаров изхвръкна от редакцията. На входа срещна своя познат Калинков от Пазарджик. Той му показа лъскава черна гира.
– Докато нашите тежкоатлети – наблегна Калинков – завоюват такива победи на световните подиуми, ние сме длъжни да пишем за тях! Изобщо спортът не е никак тема за пренебрегване...
Заинтригуван, Лазаров огледа гирата. В долния ù край забеляза етикет с фабричната марка.
– Поне това да беше махнал бе, колега! – изкрещя.
По пътя той се упрекна, че не се е сдържал; трябваше да пести нервите си.
Изтекоха две седмици, младият поет работеше над свежи стихове и дори възнамеряваше скоро да посети Скелев – почти му домъчня за него и за албумите му с пъстър гланц.
Но тъй и не успя да види повече нито Славейко Скелев, нито целия творчес-ки колектив от кухнята на младежкия орган.
Една нощ, когато сградата с многото редакции тънеше в блажен сън, бюрото на ментора се разклати, отекнаха удари и викове. С трясък се разтвориха чекмеджета и вратички. Оттам заскачаха разни шарени субекти. Най-напред се изтърколи нова тенджера на Христов, почерняла чак до капака.
– О, колко горещо! – възкликна тя. – Моята гозба отдавна се изпари, а аз, да ви призная, не мога вече да търпя! Вътре е ад...
От писалището се измъкнаха няколко макета на заводи и агрокомплекси, три овъглени круши, чифт ръце, превърнали се в кости, някаква разложена каша от хранителни отпадъци. Между тях сивееха любовните послания на Незабравка Дръстър – те се различаваха единствено по заглавията си. Последваха ги брадва с кремаво острие, купчина нови валцувани тревоги, модерен костюм, който някога е бил светлосин, две вилици и тлъста опечена птица. Всички стихове се оплакваха:
– Дотегна ни да се пържим на тоя огън! Изглежда, че той гори тук от незапомнени времена! Направо ни осакати, погуби ни, я на какво приличаме! По-добре смърт на чист въздух, отколкото в тези пламъци!
Чуваха се и отделни вопли:
– Аз съм гирата на Калинков! Щях да прославя нашите тежкоатлети!
– Боже-е, каква вкуснотия беше сготвил Христов в утробата ми, просто да си оближеш пръстите...
– Аз съм италиански костюм на Орешков! По-точно бях...
– Ами аз? Най-дългата поема на Първанов за металургичния гигант! Какво ще остане от мен за поколенията? Само едно коминче...
– Ние сме кости от възпетите ръце на Дуфев и ако не друго, то поне естрадна песен би излязла от нас...
– Тихо! Тихо! Ние сме валцуваните тревоги на Славейко Скелев! Пазете тишина, когато говорим! Малко тишина, разбирате...
– Скелев ли? Н-да, аз пък съм мушитрънче, римувано и подписано от живия класик Захариев. Но вече не мога да пея, д-не, гърлото ми почти изгоря...
– Стига с вашия Захариев! Кажете, чие е това сърце? Кой го направи?
– Лазаров. Млад поет. Поет, разбирате... О, ужас!
– Ужас! Ужас!
Стиховете на Лазаров, които от една година стояха в бюрото на редактора Скелев, най-сетне напуснаха затвора си. Сърцето бе още по-ярко, пръскаше едри искри, отмервайки звънък ритъм, и вселяваше паника у другите творби. Толкова сезони то бе обитавало на тъмно, в задушното помещение, беше пулсирало и слушало как в редакцията питат:
– Хей, Скеле, какво думка тъй при тебе? Що за шеги?
– Никакви шеги. Май че е някакъв ръкопис.
В сряда или през няколко среди стиховете с трепет чуваха гласа на своя създател Лазаров. После отново продължаваха еднообразният шум, безплодното чакане, мъката. А те жадуваха да излязат, да разлеят светлина и топлина, да украсят деня с неуморния си звук. Макар и затворено, сърцето живееше, изгаряйки струпаните в бюрото на Славейко страници.
– Братя, сестри, гледайте, бе!
– Я колко голямо е станало това сърце!
– Какво е огнено! Просто да се чудиш!
– И как бие, другари?!
– И какви отблясъци сипе!
То не можеше да се сдържа повече. Мощен порив издуваше мускулатурата му и за да се спаси, трябваше да реагира по най-бързия начин. Да отвори артерии и вени? Но нали така ще загине? Ще загине ли?... Светлина, огън, пулс – всичко се събра в буйно, непобедимо желание и кръвта плисна. Тя беше толкоз гореща, че подпали писалището на Скелев. Огънят застигна ръкописите и съседните бюра в стаята. Помещението се напълни с крясъци, с дим и сякаш бе обхванато от гигантска оживяла кръвоносна система. От сектор „Поезия. Критика“ пламъците се прехвърлиха оттатък: в друга стая, в друга редакция, на долния, на горния етаж...
В късната нощ полъхна жарък вятър.
На следващия ден сътрудниците – щатни, нещатни и на половин щат – започнаха да пристигат един по един или на групи. Щом се събраха всички, се случи нещо неочаквано. Изведнъж пропаднаха с гръм подовете; срутиха се таваните; пръснаха се стените. През нощта сърцето бе превърнало сградата в пепел и оставило само крехки външни обвивки...
Лазаров тъкмо наближаваше района, когато видя как голямото здание внезапно рухва като ритната купчина пръст. Беше сряда и есенното слънце все още топлеше.
