Приключенията на един писател фантаст в „Страната на щастливите“

Евгений Харитонов

През декември 1940 година Сталин получава необичайно писмо:

„Скъпи Йосиф Висарионович!

Всеки велик човек е велик по своему. След някого остават велики дела, а след другиго – весели исторически анекдоти. Някой е известен с хилядите си любовници, друг – с необикновените си обувки , а пък трети – със забележителните си шутове. С две думи, няма такава велика личност, която да изниква в паметта ни, без да е заобиколена от някакви исторически спътници: хора, животни, вещи.

Все още нито една историческа личност не е имала свой писател. Такъв, който би писал само за един велик човек. Впрочем и в историята на литературата няма да срещнем писатели, които да имат един-единствен читател…

Вземам перото в ръка, за да запълня тази празнина.

Ще пиша само за Вас, без да искам за себе си ордени, хонорар, почести или слава.

Възможно е литературните ми способности да не получат Вашето одобрение, но се надявам да не ме съдите за това, както не съдят хората за рижата им коса или за нащърбените зъби . Липсата си на талант ще се постарая да компенсирам с усърдие и с добросъвестно отношение към поетите задължения.

За да не Ви изморя или травмирам с изобилието от скучни страници, реших да Ви изпращам кратки глави от първата си повест, като помня ясно, че и скуката, и отровата в малки дози не застрашават здравето, а по правило дори закаляват хората.

Никога не ще узнаете истинското ми име. Но ми се ще да знаете, че в Ленинград живее чудак, който прекарва своеобразно свободното си време – създава литературно произведение за един-единствен човек, и този чудак, като не можа да се сети за никакъв смислен псевдоним, реши да се подписва като Кулиджари …“

Към писмото са приложени първите глави на фантастичната повест „Небесният гост“ (авторът успява да изпрати седем глави) . Сюжетът е прост: пришълец от Марс, където, както става ясно, „съветска държава съществува от 117 години“, посещава Земята. Разказвачът, изпълняващ ролята на гид, запознава другопланетеца с живота в СССР. По-нататък повествованието предлага поредица от диалози на марсианеца с представители на различни обществени прослойки – с писател, учен, инженер, колхозник, работник. Ала колко много е казано в тези няколко глави!

Ето какво споделя марсианецът, след като се е запознал с теченията на съветските вестници: „Скучен е животът ви на Земята. Четох, четох, но нищо не разбрах. За какво живеете? Какви проблеми ви вълнуват? Ако съдя по вестниците ви, вие само държите ярки, изразителни речи по събрания, отбелязвате разни исторически дати и празнувате юбилеи. Нима настоящето ви е тъй отвратително, че нищичко не пишете за него? И защо никой от вас не поглежда към бъдещето? Нима то е толкова мрачно, че се боите да надникнете там?“

Следват още разкрития. Пратеникът от Марс узнава за ужасяващата бедност в страната, причина за която е „хипертрофираната централизация на целия ни апарат, връзваща ръцете на местната инициатива“, узнава и за множество бездарни и безсмислени закони, за това как биват измисляни „врагове на народа“, за трагичното положение на селячеството, за омразата на болшевиките към интелигенцията, за това, че начело на повечето учебни заведения и научни институции стоят хора, които „и представа си нямат от наука“.

С безпощадна прямота загадъчният автор разказва за разпада на културата. „Болшевиките са унищожили литературата и изкуството и са ги заменили с мемоари и с така нареченото „отразяване“. През цялото съществуване на литературата и изкуството е невъзможно да се срещне нещо, до такава степен лишено от идейност. Никаква оригинална мисъл или слово няма да откриете нито в театрите, нито в литературата.“

В повестта се говори още и за мнимата свобода на печата, която „се осъществява с помощта на предварителна цензура“, и за страха на хората да казват истината.

Четири месеца след получаването на първото писмо всесилната НКВД успява да засече подателя. Оказва се, че това е известният писател и автор на най-популярната детска фантастична книга от края на 30-те години, „Необикновените приключения на Карик и Валя“, Ян Леополдович Лари. Той не е яростен антисъветист. Писателят искрено вярвал, че „скъпият Йосиф Висарионович“ живее в пълно неведение за вършещите се из страната безобразия.

На 11 април 1941 Ян Лари е арестуван. В обвинителния акт четем:

„Изпращаните от Лари на адреса на ЦК на ВКП (б) глави от повест са на- писани от антисъветски позиции и в тях той извращава съветската действителност в СССР, привеждайки редица антисъветски клеветнически измислици за положението на трудещите се в Съветския съюз. Освен това в тази повест Лари се опитва да дискредитира комсомолската организация, съветската литература, пресата и други осъществявани от Съветската власт мероприятия.“

На 5 юли същата година съдебната колегия по наказателни дела на Ленинградския градски съвет осъжда Ян Лари на лишаване от свобода за 10 години, след което за пет години е наказан с ограничаване на правата (по член 58-10 от Наказателния кодекс на РСФСР).

• * *

Ян Леополдович Лари е роден на 15 февруари 1900. И досега месторождението му не е изяснено. Според някои енциклопедии и справочници той се ражда в Рига, обаче в автобиографията си писателят споменава Подмосковието, където тогава работи баща му.

Животът никога не е бил добър с него – нито в детството му, нито по-късно, когато придобива литературна известност. Останал сирак на десет години, Ян дълго време е скитник. Избягва от приюта за деца, в който се опитват да го настанят. Препитава се като прислужник в кръчма, като чирак на часовникар. По-късно живее в семейството на педагога Доброхотов и дори завършва гимназия като частен ученик. И отново се скита из цяла Русия. Веднага след революцията Лари пристига за първи път в Петроград и прави безрезултатен опит да влезе в университета. След няколко години все пак получава висше образование в Биологическия факултет на Харковския университет. Междувременно постъпва в Червената армия, участва в Гражданската война, но на два пъти боледува от тиф, което принуждава бъдещия писател да приключи с военната служба.

Съдбата го отвежда в Харков, където получава работа във вестник „Млад ленинец“. От 1923 година Лари се изявява активно като журналист, а още през 1926 харковските издателства публикуват първите му книги – „Открадната родина“ и „Тъжни и смешни истории за малки хора“, замислени като детски. През същата година младият литератор се мести в Ленинград и работи в списание „Рабселкор“, както и във вестник „Ленинска правда“.

От 1928 година Ян Лари е на свободна практика. Той е перспективен, издаван детски прозаик, увлечен от приказно-фантастичната форма. Една след друга излизат книгите му „Пет години“ (1929, в съавторство с А. Лифшиц), „Прозорец към бъдещето“ (1929), „Как се случи това“ (1930), „Записките на конноармееца“ (1931). За благосклонността на издателите обаче се налага да бъде платена твърде висока цена. Доста по-късно, в автобиографичните си бележки, Лари ще опише красноречиво положението на детския писател в съветската литература на 30-те години: „Около детската книга буйно танцуваха канкан компрачикосите на детски души – педагози, марксисти лицемери и други потисници на всичко живо, по време, когато фантастиката и приказките изгаряха читателя като с нажежено желязо... Ръкописите ми биваха редактирани по такъв начин, че не можех да позная собствените си произведения, понеже, освен редакторите на книгите, в поправянето на „опусите“ участваха всички, които разполагаха със свободно време, като започнем от редактора на издателството и завършим със счетоводителите… Всичко, „подобрено“ от редакторите, звучеше толкова жалко, че сега ме е срам да съм автор на онези книжки.“

След публикуването на повестта утопия „Страната на щастливите“ (1931) името на писателя се озовава за няколко години в черните списъци. Тази книга, издържана в жанра социална фантастика, се превръща в своеобразен пролог към „Небесният гост“. В „Страната на щастливите“ авторът представя недотам марксистка, а по-скоро романтична, идеалистична версия на комунистическото

бъдеще – отхвърля тоталитаризма и моделира възможността за глобална катастрофа поради изтощаването на енергийните запаси. По тоя начин светлият образ на утрешния ден е „помрачен“ от предполагаеми проблеми, предизвикани от човешката дейност. В повестта присъства и очевидно противозаконният тогава образ на мнителния, коварен и инатлив Молибден. Лесно е да се разбере за кого намеква авторът. Едва в началото на 90-те години покровът на забравата е смъкнат от „Страната на щастливите“.

Преследването на повестта е капката, от която прелива чашата на Лари, и той решава да прекрати писателската си дейност. Ян Леополдович започва работа в Института за рибно стопанство и дори завършва аспирантура там, но продължава от време на време да пише за ленинградските вестници. Как би изглеждала литературната му биография, би било неизвестно, ако съдбата не го бе срещнала със Самуил Маршак . Ето как се случва това. Самуил Яковлевич предлага на известния географ и биолог Лев Берг, който е началник на Лари, да напише популярна книга за деца, посветена на науката за насекомите – ентомологията. Докато обсъждат подробностите в бъдещата книга, те стигат до извода, че би следвало да облекат знанията във формата на увлекателна научнофантастична история. Именно тогава академикът се сеща за своя подчинен, за когото тази задача би била по силите.

Над „Необикновените приключения на Карик и Валя“ Ян Лари работи бързо и с увлечение, вдъхновен от поддръжката на майстора на детска литература. Но за повестта не е било толкова лесно да „пробие“ в Детиздат. Във веселата история за чудака професор по биология Иван Хермогенович Енотов (изобретател на препарат, който може да намалява предметите и хората) и за това как професорът в компанията на немирните Карик и Валя извършва познавателно и изпълнено с опасности пътешествие в света на растенията и насекомите, „компрачикосите на детски души“ успяват да видят обругано могъществото на съветския човек. Ето характерен фрагмент от „вътрешните“ рецензии: „Не е правилно човекът да бъде принизяван до малко насекомо. Така, волно или неволно, ние го показваме не като властелин на природата, а като безпомощно същество… Когато разговаряме с малките ученици за природата, ние сме длъжни да им внушаваме мисълта, че върху природата може да се въздейства в нужната ни посока.“

Да се блъскаш многократно в едно и също препятствие, е изморително и изнервящо занимание. Възмутеният Ян Леополдович категорично отказва да преработи текста в съответствие с „генералната линия“. Решава, че е по-добре повестта изобщо да не бъде издавана. Сигурно така и щяло да стане, но Маршак се намесва навреме. Влиятелният, убедителен Самуил Яковлевич решава съдбата на произведението буквално за седмица. Във февруарския брой на списание „Костер“ от 1937 година са отпечатани първите глави от многострадалната повест. През същата година „Необикновените приключения…“ излизат и като отделна книга, публикувана от Детиздат, естествено. През 1940 следва второ, преработено от автора издание с чудесните илюстрации на Г. Фетинхоф. Оттогава книгата се преиздава нееднократно, а през 1987 година се появява и двусерийната ѝ телевизионна версия с Василий Ливанов в главната роля. (Забележка от руски читател на статията: актьорите са добри, обаче специалните ефекти са слаби.)

Съветският литературен живот се е градил върху парадокси: колкото безпощадно е ругана повестта на Лари, преди да бъде публикувана, толкова въодушевено я хвалят след излизането ѝ. Книгата е посрещната с възторг не само от читателите, но и от официалната критика. Рецензентите изтъкват научната грамотност и ерудиция на писателя. За художествените достойнства, както е обичайно тогава, почти не се говори. В онези години на фантастиката обикновено се гледа като на придатък към научнопопулярната литература. Дълговечността на създадената от Ян Лари творба крие своята тайна не само в увлекателния сюжет и не само в неговото абстрахиране от идеологическите постулати на времето (въпреки че това не е особено важно). Важна е голямата литературна дарба на автора. Лари хармонично съчетава стиловите пространства на литературата и науката, грамотно пресмятайки пропорциите в полза на първия компонент. В повестта липсват пространните наукообразни лекции, поучения и разяснения, тъй обичайни за научната фантастика от периода на 20-те до 50-те години на ХХ век. Езикът е лек и изящен, а пък познавателният материал се вписва ненатрапчиво в динамичния, наситен с хумор и дори с ирония, приключенски сюжет.

Няма да е преувеличено, ако кажем, че „Необикновените приключения на Карик и Валя“ са най-добрата съветска научнофантастична книга от втората половина на 30-те години (заедно със „Скок в нищото“ и „Ариел“ на Александър Беляев ). С пълно право тя е част и от златния фонд на руската детска литература.

• * *

Петнадесетте години в ГУЛАГ не сломяват Ян Лари и след реабилитацията си през 1956 той отново се заема с литературна дейност, като сътрудничи на разни детски списания. Само пет години след освобождаването му младите читатели получават две забележителни книги наведнъж: „Записките на една ученичка“ и „Удивителните приключения на Кук и Куки“. А сред последните публикувани приживе на автора творби е поместената в „Мурзилка“ приказка „Храбрият Тили: записките на едно кученце, написани с опашката му“.

Ян Леополдович напуска този свят на 18 март 1977.

Времето е неумолимо. В биографичните справочници по детска литература от 90-те години Ян Лари по незнайни причини дори не се споменава. А ако си припомним, че нито едно литературно издание не отбеляза стогодишнината от рождението му, можем с тъжна увереност да твърдим, че името на фантаста в най-близко бъдеще рискува да попадне в списъците на забравените литератори.

Преведе: Светла Йосифова