Рана на нар

Вал Тодоров

Тази песен под слънцето нося и раните с нея лекувам.

Тя е в мене свещено зачатие, дало кълн подир три поколения.

Тя е тиха тъга, тя е болка. И върха на перото целува.

Аз я нося в кръвта си, приятелю, от далечната моя Армения.

Тя вика във мене, и моли, и иска, от въздуха в мене тя диша.

И аз винаги, винаги, винаги само тази песен ще пиша.

Агоп Мелконян

Ела, прегърни ме...

Ножът се заби в нежната месеста сърцевина и капките рубинена кръв заплакаха по острието. Рана на нар, помисли си като в сънено прозрение, докато митничарят те гледаше изумен: Какво, по дяволите, правите? Рана на нар, устните ти отговориха, макар че палиндромите са непреводими извън рождената си езикова ципа, а гърлото ти преглътна сладко стипчивия вкус на семената, които успя да отрониш със зъби. Както се случва в такива случаи – а в твоята Вселена почти винаги – беше точно 24 май и филмът ти „Арарат“ беше току-що завършен за фестивала в Кан. Господин Сароян – просъска митничарят с хладна ненавист, – знаете отлично, че не можете да внасяте нито плодове, нито зеленчуци, включително този нар! Едуард Сароян беше името на пианиста в онзи стар черно-бял филм на Франсоа Трюфо и така пишеше в паспорта ти в този случай, но без никакво ограничение върху обстоятелствата можеше да се казваш Шарл Азнавурян или Атом Егоян, или Ерик Богосян, или Симон Абкарян, или което и да е друго разпиляно по света семе на нар.

Обичам да ям семената на този плод – каза ти в тази сцена на летището, – по едно всеки ден, така, за късмет. Отговорът беше, че не може, не е позволено, не трябва, няма да стане, или каквото и да е друго отрицание от тези, които облечените във власт държат да налагат с ожесточена настойчивост. И тогава ти реши да прогориш малка дупка в килима, изтъкан от правила, разпоредби и страх: да го изядеш тук, на прага на страната им, и тогава ножът, забит в сърцето на нара, и най-сетне слънчевата светлина в стомаха ти, дестилирана до кърваворубинен сок. Седемте семена на нар, които Персефона изяде, подлъгана от Хадес, и заради които бе осъдена да остане в Иркала, страната на мъртвите. „Цветът на нара“ на Сергей Параджанов ти подсказа услужливо, но вероятно измамно друга филмова асоциация за сърцето на майката, което синът предлага на любимата си като жертвоприношение: удари ли се, мило мое, го пита то, когато той се препъва по пътя с окървавени ръце. Или пък беше сърцето на Армения от поемата на Хованес Шираз, или сърцето на майката със замазани ръце от платното на Аршил Горки – още едно нещастно семе, завършило със счупена китка на художник и суха въжена примка около врата.

И тогава маската на злобно, но хладнокръвно безразличие се взриви и пред теб се озъбиха истинските лица на хидрата, която беше генетично модифицирана да разпознава гяурите, варварите, дисидентите и тези с къдрави черни коси, намирисващи на пот, пържен лук и смътна заплаха за величието на хилядолетния Рим, Високата порта, Третия райх или Pax Americana. Милиарди златни махмудии, дукати, талери и долари, изсмукани от многолюдната и многовековна тор през капиляри, вени и артерии, подхранваха мускулестата ѝ перисталтика. Още не знаеше, че ще изпиташ гнева ѝ. Долу, по лице, долу на пода! Джевдет бей крещеше на 12-годишния Востаник Адоян в Хоргом: Долу, по лице, долу на земята, семе гяурско! Ти знаеше това, защото беше кадър от филма ти „Арарат“, но и поради някакви по-дълбоки квантово-системни причини, които изискваха непоносимо далечни съвпадения на състояния. Ботушът на добре програмиран, анонимен киборг от службата за сигурност на Империята изрита ножа, с който си беше позволил да срежеш нара на две, и смаза дланта ти. Някой извиваше ръцете ти, някой свърза китките ти с тънки найлонови жила, някой крещеше заплахи и заповеди в пръски омраза и слюнка, някой те риташе в слабините, някой нахлузи черна брезентна торба на главата ти, някой изтръгна човешкото ти име и достойнство с дамгата на една-единствена дума: терорист! Защо ти трябваше да ядеш семената на нара?

После те влачеха из спиралите на новопостроения ад Хурсагкалама към студена килия с влажна стена зад гърба ти и болезнено неонова светлина, където пожелаха да разкрият лицето ти отново, за да крещят и разпитват отново, да шепнат и увещават и заплашват отново, да те потупват по врата като добро куче и веднага след това да те бият с юмруци, да искат причини и следствия за непонятни верижни реакции някъде там навън в бъдещето, миналото или проядения от червеи континуум на сънищата и филмовата реалност. Защо ти трябваше да се смееш в лицето на болката? Защо ти трябваше да им отвръщаш с изтръпнали палиндроми и думи от междузвездни езици?

„Алиса на Луната нула насила“, отзад напред и отпред назад, все си е това, нали така, непрестанно в кръг тази „Алиса на Луната нула насила“, защото ти беше тази Алиса, запратена през нулевата гравитация на заешката дупка в солната яма на Луната, насила естествено, колко много насилие – без причина, без смисъл и без край. Рана на нар, рана на нар, рана на нар, повтаряше безкрайно и упорито с устни, напукани от жажда, самота и гняв, и кристализира в стълб от сол по време на маршовете на смъртта в пустинята на път към Дейр-ез Зор, защото беше невъзможно да не се обърнеш назад към спомените от Хоргом край езерото Ван. Също като змията Уроборос, палиндромът рана на нар беше затворената в себе си мьобиусова филмова лента на живота на Востаник Адоян от филма ти „Арарат“.

Обаче Солната яма не беше на Луната, а на север от Кабул в подножието на Хинду Куш. Беше се озовал тук вследствие на поредица „екстралегални екстрадиции“, както беше вписано на бюрократичния жаргон на Минипакс, след безкрайни разпити в безименни затвори някъде в Македония, дали пък не беше Албания, или друга затънтена дупка на Балканите, където агенти на ЦРУ с очи на игуани инструктираха угодливи местни сатрапи да изтезават такива като теб с невидимата, но неизтриваема дамга на челото: терорист! Много пъти премина през перлените порти на безумието, но това, което те връщаше обратно, бяха палиндромите, филмовите асоциации и горчивата ирония – сякаш неизбежна за всяко семе от арменския нар, – че те смятаха за кюрдски терорист, възможен потомък на онези, които бяха клали дедите ти Мъгърдичи, затова те удряха през лицето с Корана и очакваха да бълнуваш на арабски, пущу или дари, когато те инжектираха със серума на истината, морфин и антибиотици с изтекъл срок на годност. Колко ли месеци, седмици, дни и вцепенени мигове време изкара в гротескното човеконенавистничество на Солната яма? Има някаква милостива мъдрост в досещането, че никога нямаше да узнаеш.

Солната яма беше таен затвор за изтезания през 21 век в името на сигурността на Империята след триумфално обявения край на историята, която също както Високата порта един век по-рано и Океания през 1984-а градеше паралелен Свят на лъжата, където реални обекти и исторически събития ту изчезваха, ту отново се появяваха, отразени в кривите огледала на Алиса, според волята на Господарите на света. Солната яма не съществуваше, както не съществуваше и арменският геноцид през 1915-а край езерото Ван. Солната яма не съществуваше, но ти беше в нея, превърнат в морлок, в парче съсирен асфалт и изпепеляваща жажда за мъст – една безсмислена невъзможност като обтекаем палиндром или стълбище на Мориц Ешер. А болката и вечната рана на нар бяха по-истински от Слънцето, тебеширен прах в устата и Луната над белите кости на измрелите от глад и жажда в пустинята. Солната яма беше Мегидо, един обърнат надолу в миналото Арарат, трескавото пробуждане за страданието на света и Апокалипсиса на свети Согомон Техлирян, защото всяко изтерзано семе на нар е шрапнел от граната – нали на езика урарту „граната“ и „нар“ са едно и също, също и едно, единство на същност. Нали все още си спомняш непостижимата визуална поезия на „Цвет граната“ на Параджанов? Нали все още чуваш взривовете от музикалните гранати на Серж Танкиян, който умее да пише с пръсти по небето? Дали все още ме чуваш през маранята от болка и ридания без сълзи?

В центъра на Солната яма, в центъра на една безмълвна хилядолетна арена, в центъра на света и времето, там, където се срещат Алфата и Омегата, там, където трябваше да стои монолит от черен кварц или друг божествен механизъм, там стоеше висока човешка фигура с огнени очи и хилядолетен прах по бузите, косата и ръцете, там стоеше Согомон Техлирян – терорист, вселенски борец за свобода и шрапнел от граната, взривена на забавен каданс. Ела, прегърни ме – каза ти Согомон, без да произнася понятни за мъчителите ни думи – и добре дошъл в Операция Немезида! Мехмед Талат паша, Велик везир на Турция и архитект на първия, но не и последен геноцид, излиза от къщата си на Харденбергщрасе в Шарлотенбург край Берлин на 15 март 1921 година и те чака, чакаше те и ще продължи да те чака, да срещнеш погледа му, да вдигнеш пистолета, да натиснеш спусъка, да го изпепелиш с очи, да отмъстиш, да го целунеш с един-единствен смъртоносен куршум. Чакаше те теб и само теб, Согомон Техлирян – терорист, светец и борец за справедливост. И следващата година на 21 април Бахаедин Шакир бей и Джемал Азми, чудовището от Трабзон, удавил 15 хиляди арменци, се разхождат спокойно със семействата си по тихите улици на Берлин, мирни граждани, потънали в приятелски разговор за бъдещата неизбежна война в Европа и света, но без да знаят, ни чакат, чакаха ни и ще продължат да ни чакат да простреляш единия в гърдите и да раниш другия, за да имам и аз възможността да го накажа. Чакаха ни, теб, Аршавир Ширагян, и мен, Арам Йерганян – безотказни отмъстители, терористи и борци за справедливост. И отново, през друга дупка на времето, на 25 май 1926-а, този път в Париж, Симон Петлюра, вдъхновител на стотици кървави еврейски погроми в Украйна, върви забързан, озърта се стреснат и скърца със зъби, защото знае, че идеш, и те чака, чакаше те и ще продължи да те чака, да го заговориш, да вдигнеш пистолета, да го простреляш с пет куршума, да го гледаш как се дави в кръвта си и бавно умира. Чакаше те теб и само теб, Самуил Шварцбард – отмъстител, анархист и борец за справедливост.

Ела, прегърни ме – аз съм твоята машина на времето, която се опитваше да конструираш от части за перални машини, червееви дупки и детски сънища. Тази машина на времето ни засмуква като мимоиди от генетичния и меметичен океан на дедите ми, като жилави клони от вечното дърво на живота с корени дълбоко в земята на мъртвите и корона високо в небето над Арарат. Тази машина на времето е скрита в граната от нар и ни разпилява като семена по света и във времето назад и напред, на север и на юг, на изток и на запад, дълбоко навътре и силно навън. Затова никой не би могъл да ни изтреби до крак, никой не би могъл да наложи имперската тоталност над душите ни, мечтите и вятъра. Светът на поруганите, онеправданите, битите, ограбените, изтерзаните, измамените и прокудените, наречен в момента Армения, без никакво ограничение върху обстоятелствата, мачкан под пресата на една или друга ненаситна Империя, ражда все по-непреклонни рубини и остри елмази, кълн подир кълн, поколение след поколение. Тази филмова лента вечно се вие, усуква и накрая намира своето начало в края на времето, а ние сме мравките на Мориц Ешер, пъплещи по единствено достъпната ни повърхност на Историята.

Докога ще се въртим все така? Ела, прегърни ме – аз съм Согомон Техлирян. Аз съм ти, а ти си аз. Ножове, гранати, коктейл Молотов и вечната рана на нар. Ела, прегърни ме сред толкова много насилие – без причина, без смисъл, без край. Докога ще се въртим все така? Може би заедно ще прогорим дупка в мембраната на Историята, може би заедно ще излезем от цикъла на самсара, ти и аз, и те – не вечни изгнаници или черни ангели отмъстители, а звездни деца, завърнали се най-после у дома, заедно с леля Астине, баба Лусик, попа Дер Артин, чичо Вахан и останалите, нагоре по прашния лунен път към село Хоргом край езерото Ван.

Персефона изплю семената от нар, Хадес загуби властта над сърцата ни, капките рубинена кръв се оказаха слънчеви зайчета, мьобиусовата лента на страданието се разкъса. Ела, прегърни ме!