Храмът

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене

втора част от романа „Аурелион – вечният баланс“


клуб „Светлини сред сенките“


През пролетта на 2011 г. БНТ излъчи поредицата „Малкото голямо четене“ (http://malkotochetene.bnt.bg), която популяризира детско-юношеските книги и четенето въобще. В читателската класация Топ 100 за любима книга, на 29-о място се нареди поредицата „Аурелион – вечният баланс“ на фентъзи клуб „Светлини сред сенките“ от Казанлък. В първата десятка пък е друга българска фантастика за деца – „Ян Бибиян“. Като цяло, фантастичните истории – и български, и чужди – изпълват близо половината от стотицата. Грабнали са умовете и сърцата ни от малки...

По-долу представяме откъси от „Храмът“ (ИК „Арка“, 2011) – втора част от „Аурелион“.


Накратко: „Храмът“ е дългоочакваното продължение на романа „Монетата“ (http://choveshkata.net/blog/?p=66). Тези, които са чели първата част, знаят как започва всичко. Едно малко елфче открадва древна монета, която става причина да се въвлече в опасно приключение по следите на изчезващата магия на Аурелион. Магическата планета е пред прага на глобална криза. Древните ù сили я напускат, а никой от мъдреците ù няма отговор на въпроса – каква е причината за това? Странна задруга, включваща магьосник-школар, паладин, фъфлещо джудже, луда врачка и момиче-контрабандистка, което се представя за момче, е на път да открие отговорите. Твърде различни по характер, раса и амбиции, спътниците по неволя бързо откриват, че са постигнали най-важното за едно истинско приятелство – могат да разчитат един на друг. Макар и малко на инат, те се привързват безрезервно. Разбира се, това ги плаши и обърква. Депресиите, гневът, неканената любов и бягството от отговорност разкъсват и събират задругата по понякога комичен, понякога тъжен начин. Приятелството и изборът, решенията, които вземаме според това с кого и какво ни срещат обстоятелствата, са едни от основните търсения на авторите. На фона на колоритно приключение с много хумор, но и поводи за размисъл, героите непрекъснато се променят. Развиват се или са объркани, грешат или постъпват достойно, вървейки заедно към мечтата си за едно по-добро време, в което всеки ще намери своето място и ще бъде полезен.

______________________


От отчаяние...

Когато се отпусна върху пъстровезаната покривка на мекото легло, Киа усети как тъгата пада върху нея. Беше като сянка, внезапно добила обем и тегло. Гърлото ù се стегна. Само един случаен хрип се изплъзна от него, но младата жена усещаше очите си като пълноводни езера, втурнали се да потопят близките долини.

(...)

– Изплувах твърде далеч. – Гласът ù прозвуча почти като през модулатор. Не можеше да се върне назад. Не искаше да продължи напред.

Светлината от топчестия абажур в стаята беше прекалено ярка и измъчваше уморените ù очи. Някакъв шум пробиваше блокадата около сетивата ù. Киа скочи от леглото. На вратата се чукаше.

– Добре ли си? – тревожно изстреля Рафаел, когато тя отвори. Лицето му жълтееше, а наболата по него брада го състаряваше с десетина години. Косата му се беше сплъстила и лъщеше от мазнина. Явно не бе намерил време да се изкъпе. Киа го пропусна да влезе. Седнаха на леглото.

– По-добре от Мефоди – каза неуверено тя.

– Десетница! – Рафаел отпусна гръб и я погледна с очи, които сякаш бяха точно отражение на чувствата ù. – Платих за десетница. Мислиш ли, че ще е достатъчно за вас... За него?

– Да. – Киа не знаеше за себе си. Знаеше само, че ще последва Рафаел, защото нямаше кого другиго да следва. Той беше част от това приключение. Част от страданието ù, от Айк...

– Имаш ли нужда от нещо? – Квадронорът говореше с мъка.

– Утре ще хапна, обещавам. – Киа усети, че той не хареса отговора ù. – Мефоди... Беше ли при него?

– През повечето време. – Рафаел се усмихна криво. – Той поне се храни добре.

– Гостоприемницата е... скъпа.

– Квадронорите са богати.

Рафаел се изправи. Тя също стана да го изпрати, но се спря. Стисна рамото му.

– Ще се оправя бързо – каза задавено. После го прегърна и заплака.


...през ненадейни трепети...

Шумът в гостилницата секна изведнъж. Киа стана в момента, в който двама тъмни елфи се откъснаха като сенки от входа. Гърлото ù се стегна и пропусна само един задавен хрип. Ябълката, която държеше, се беше изтърколила от ръката ù. Високият непознат, изправен до бар-плота, се втурна след кръглия плод.

– Заповядай! – Стройната му фигура скри тъмните елфи от погледа ù. Тя несъзнателно вкопчи пръсти в ръката, която ù подаваше ябълката. Очите ù се вдигнаха към бледо лице, обрамчено от гъста червеникава коса, стигаща до раменете. Мъжът носеше черна спортна шапка, която скриваше ушите му. Очите му бяха зад черни очила, но Киа се спря на устните. Строги, плътни мъжки устни, които придаваха характер на полускритото лице. Гореща длан стисна пръстите ù.

– Онзи... с шапката! – казваше в същия момент единият тъмен елф. Киа усети как тялото ù се изпълва с топлина. До дъно. Ръката ù сама се преметна през шията на непознатия. Той трепна. Киа се изпъна на пръсти и впи устни в неговите. Усети ги хладни. Нито приемащи, нито отхвърлящи целувката.

– По демоните на Дарконус! – проклинаше някой зад тях. Джуджешко дете изпищя. Чу се звън от счупено стъкло и непознатият притисна Киа към себе си, най-сетне откликвайки на порива ù.

Когато откъснаха глави, тъмните елфи си бяха тръгнали. Къдравата джуджеса от масата зад тях зарови пръсти в гъстата коса на приятеля си. Киа най-сетне взе злополучната ябълка.

– Аз... не знам какво ме прихвана. Простете! – измънка пламнала. Непознатият стисна раменете ù.

– Справи се блестящо. Благодаря! – Гласът му беше хладен и мамещ, като устните му.


…комедии от грешки…

На вратата се почука.

– Кой е? – Деенор направи знак с ръка на деканора да се скрие.

– От другата стая… Какъв е този шум? Кое време е? Отвори, да те видя, че иначе ще повикам охраната!

Деенор остави време на Валерион да намери бързострела си. После отключи и внимателно открехна вратата. Гостът – джудже на средна възраст – се опита да нахълта, но Деенор не му даде път.

– Инцидент… Няма да се повтори.

Момчето се опита да затвори вратата, но джуджето я подпря с крак и насочи дебел пръст с широк сцепен нокът към лицето му.

– И гледай наистина да не се повтори! Ще ти запомня физиономията! Какво сте дошли тука от Хелиор знае къде, да ми трополите на главата? Дай да те видя! На светло да те видя!

Джуджето се опита да запали лампата, но Деенор блъсна ръката му.

– Стига толкова!

– Какво става там? – чу се отвът­ре строгият глас на Валерион.

– Ха-ха! Дупедавци! – Джуджето огледа халата на Деенор и се разсмя, отстъпвайки назад. – Ясно защо е този шум.

То изгледа презрително Деенор и си тръгна с вирната глава.

...сблъсъци и рани...

Нещо тупна на стъклото. Айк отскочи назад в мига, в който то се обагри в червено.

– Вай!

Вратата с трясък връхлетя Типодин, повали го на пода и увисна на една панта. Дилейн изпищя. Финия побърза да обуе обувките си. В стаята нахлуха двама непознати. Младежи от човешкия род, ако се съдеше по вида им. Бяха с черни дрехи с качулки и носеха маски, от които надничаха само очите им.

– Ето го! Онова, ситното! – извика единият. – Взимай го и да се махаме!

– Стойте настрана и никой няма да пострада! – обяви другият и се втурна да хване Айк.

– На ти, мръсна гад! – Ализабет го замери с одеялата, които току-що беше сгънала. Типодин, който се бе окопитил, се нахвърли върху другия нападател.

– Айк, не позволявай да те хванат! – изпищя врачката и развивайки едно от одеялата, зашиба с края му натрапника, който беше по-близо до нея.

– Казах, че няма да пострадате, ако стоите мирни! – Маскираният задържа одеялото, а ръката му се устреми към шията на Ализабет.

– Вай! – извика тя, защото в последния момент тялото му полетя нагоре, удари се в тавана и се устреми към пода. После се вдигна отново. Мяташе се като кукла, подхвърляна от непослушно дете. Накрая се засили към вратата, блъсна се в касата и изхвърча навън.

Другият нападател побягна панически, следван от Типодин. Отвън надничаха още трима маскирани. Джуджето посегна за брадвата.

– Да не ште пошмели! – заплаши ги то, но най-близкият пръсна червена боя в лицето му. – Шатворете вратата! – изкрещя Типодин, докато отстъпваше слепешком.

Финия скочи да помогне. Нападателите се суетяха около изхвърления. Единият извади лекострела си и стреля срещу джуджето, преди то да успее да затвори.

– Типодин! – изпищя Финия. Дръжката на брадвата, която той държеше, бързо започна да почервенява. Не беше боя.

– Финия, махни се оттам! – извика Дилейн.

– Изедници безподобни, Създателят да ви прибере дано! – ревна Ализабет.

Айк тръгна спокойно към вратата и се спря на входа, вперил поглед в стрелеца.

– Не, Айк... Върни се! – изкрещя Финия. Детето се обърна и се усмихна така, че Ализабет остана с отворена уста, прекъсвайки напиращия крясък. Маскираният насочи бързострела към елфчето.

– Казах ти... Ела тук и никой няма да пострада! – нареди той.

– Не ти вярвам! Някой вече пострада – отговори Айк. Оръжието се насочи към лицето му. В същия момент брадвата изскочи от ръката на Типодин, прелетя над елфчето и се заби в китката на нападателя.

– Аух! – Бързострелът падна. Притежателят му стенеше, вперил очи в неконтролируемо люшкащата се ръка. Приличаше на презряла ябълка, пълна с тлъсти червеи.

– Какво става тук? Обясни ми! – изплака Дилейн.

– Създателю... Кълна се, че не знам! – отвърна Ализабет.

– Вървете си вкъщи! – отново се обади Айк.

– Гадно хлапенце! – изсъска раненият, докато гледаше диво ту към кървавата ръка на другаря си, ту към падналия малко по-нататък. – Сега ще ти откъсна главата!

– Айк! – Ализабет се втурна да го прибере и замръзна изумена зад него. Нападателите крещяха. Всички до един бяха втренчили погледи в тревата под краката си, но това не беше трева. Подметките им цъфнаха като маргаритки през топлия сезон.

Крещяха и падаха в агония, а Айк стоеше непоклатим, гледаше ги и не казваше нищо.

– Айк, машни се оттам! – Типодин го приближи, стискайки раната си със здравата ръка. – Не трябва да гледаш това!

– Айк! – Ализабет дотича до тях. – Ела да се приберем... Създателят си знае работата.

– Знам! – Детето се обърна към тях. Лицето му беше спокойно, недокоснато от ужаса наблизо.

Чешмата изгъргори, задави се и пусна струя вода, която се завихри из въздуха.

– Когато оздравеете, ще трябва да се приберете... Не е културно да нападате къща, в която живеят момичета – каза Айк.

Водата вече заливаше раните на нападателите, затваряше ги и писъците на ужас преминаваха в стонове на удивление. Веднага щом успяха да стъпят отново на крака, маскираните мъже се втурнаха към гората. Нито един от тях не се обърна назад.


...и други произшествия...

– Искам да купя каручката... Или да я взема под наем. – Рафаел се извърна към спътниците си, които бяха приближили. – Спешно се нуждаем от транспорт.

Беше се постарал да звучи изключително любезно. Джуджето обаче го гледаше с нещо средно между удивление и уплаха.

– Това е някаква шега? Вицът на деня или що?! – То се плесна с топчестата си ръка по голото теме. – Каручката не се продава!

– Предлагам много добра цена! – каза Рафаел. – Аз съм паладин. Квадронор от градската стража на Солнрихт.

– Чак оттам? – Джуджето го гледаше с недоверие. – На екскурзия ли си тук? Не носиш униформа...

– Говорехме за твоята каручка и моите кредити! – натърти Рафаел, барабанейки с пръсти по брадичката си.

Киа и Мефоди вече слагаха саковете си в задната част на возилото. Явно не се съмняваха в способността му да убеждава.

– Каручката ми не е за продан! – Джуджето отстъпи назад.

– Чуй първо предложението ми! – Нещо зад Рафаел изплющя. Той видя как поводът, вързан за оградата, се откъсна и каручката се търколи надолу по улицата. Киа беше взела камшика и подкара завъра с отсечени викове. Мефоди се поклащаше отзад.

– Хелиор! – отрони квадронорът. Каручката вече изчезваше зад гостоприемницата.

– Крадци... крадци... Каручката! Спретеее гиии! – Излязло от първоначалния шок, джуджето се разпищя гръмогласно, пръскайки слюнка около себе си. Рафаел избърса опакото на ръката си в палтото, хвърли няколко кредита на джуджето и хукна след бегълците. Зави зад ъгъла и продължи по широкия тротоар, разпръсквайки минувачите.

Каручката препускаше към кръстовището. Квадронорът усили темпото си. Палтото му плющеше зад него, като свиреп бич. Настъпи нещо хлъзгаво, все едно размаза гигантска хлебарка.

– Спрете се! – извика той, но продължи да тича. Каручката не беше бърза. Приближи я и протягайки ръка, я докосна. Киа като че ли се опита да намали. Той се метна вътре и почти седна върху Мефоди. Младежът вдигна ръце и изкрещя нещо неразбрано.

– Добър опит! – изръмжа Рафаел към Киа. – Искахте да се отървете от мен и да зарежете всичко, нали? Е, не ви било писано!

– Искахме да ти спестим парите – задъхано отвърна Киа отпред. – В тази форма можеш да ни стигнеш за минута.

– По-късно ще обсъдим отличната ми форма и вашето поведение – каза Рафаел, докато се наместваше по-удобно. Някаква натрапчива миризма караше Мефоди да се мръщи и да се взира в краката му. Квадронорът погледна надолу и стисна устни. Беше стъпил в завърски фъшкии.

– По демоните на Дарконус! – Той стисна юмруци и се заоглежда за нещо, с което да се почисти.


...стъпка по стъпка се гради семейство...

Червеното петно беше започнало да се разрежда от жълти и кафяви правоъгълници, около които се стелеше пухкав дим. Типодин се спря, сложи ръце на кръста си и се провикна към селището:

– Дештво, дештвооо... къде ши, да те яшна шега, ше да видиш...

Айк спря до него, следван от Финия и Дилейн. Кимле и Ализабет застанаха от другата му страна.

– Тука ли си роден? – попита коболдчето.

– Не. Аш шъм от Шолнришт. Там шъм роден, но отрашнаш в Калавулда. – Типодин се усмихна. – Шетих ше ша вешерите в нашта къштишка. Майка ми готвеше толкова вкушно... Готвеше и ми пееше... и беше топлишко у дома.

– Обичам да ми е топло. – Айк се свиваше в размъкнатия си пуловер, но очичките му светеха с пламък, който можеше да стопли цял мегаполис.

– Тук ли ще стоим сега? – Дилейн пристъпяше от крак на крак.

– Типодине, води ни долу, да не вземем да измръзнем на края на пътя! И ако намериш оня твой приятел, накарай го да изрови отнякъде едно яке за това дете – нареди Ализабет.

– Не искам яке! Не обичам якета. – Айк се изплези срещу врачката.

– Стига се глези! Хайде, вървете, че момичетата са грохнали... и Кимле, вижте го само. Опашките му се влачат от умора. Горкичкото!

– И нашите крака са слабички, Ализабет! – подсмихна се Финия.

Типодин въздъхна и ги поведе, без да отговаря. Айк изтича при него.

– Ела, мънише! Аш ште ти купя яке! Шубаво... не някой да ти го даде така. – Джуджето стисна вратлето му. – Ишкаш ли да те поноша?

– Майка ти... – каза елфчето. – Тя как ти викаше, като беше малък?

– А шега де! Първо ми фикаше Типи... а пошле Типодин...

– Хубава ли беше... тя, майка ти?

– Крашавиша! Метнал шъм ше на нея. – Типодин се смути. Айк не се засмя. Гледаше го с любопитство и чакаше да чуе още.

– Мънише... Майка ми имаше коша като ишгреф и оши като нова трева. – Типодин пак стисна вратлето му. – Беше шлаба и вишока... ша дшудше... Шалко, ше рано ши отиде и тя като татко...

– Липсва ли ти? – Айк хвана ръката му и я смъкна от врата си, но я задържа.

– Шега ми липсва. Тогава ми дошашдаше.

– Типодине... Айк! – Ализабет викаше далеч зад тях. – Защо се втурнахте така пък сега?

– Не се ишлиша на глава с шена. Първо вика вървете, шега – шашто не я шакаме.

Айк пусна ръката му и се обърна назад.

– Не се излиза на глава с жени! – извика той. – Побързайте малко, де!


...от болката, и в грижата.

Момчето и мъжът изплуваха от мъглата. Тя отстъпи назад, а лекострелът ù проблесна в дясната ръка. Не усети как го беше извадила.

– Аз съм – изпъшка Деенор. Мъжът, когото подкрепяше, едва повдигна глава.

– Хелиор! – Киа се втурна към него, прихвана го от другата страна и прокара длан по хладното му лице. – Много е зле!

Вече не усещаше нищо по себе си. Не можеше да мисли, нито да разбира, но знаеше, че това е той. Мъжът, чиито устни стояха отпечатани върху нейните.

– Киа – изхриптя Деенор, – трябва да го заведем някъде... на топло...

– Бързо в къщата!

Успя да налучка дупката в оградата, която служеше за вход.

– Ако твоите спътници... ако са там... Киа, той е...

– Тъмен елф – прошепна тя. – Някак от самото начало съм знаела.

Раненият извърна към нея очилата си. Лицето му беше осеяно със ситни капчици пот.

– Ще се справим. – Киа отново докосна бузата му. – Няма да те наранят, те са ми приятели.

Устните му се извиха в едва доловима усмивка. Киа го стисна по-здраво. Чувстваше вулкан в гърдите си и ù беше ужасно горещо.

(...)

Валерион се опита да проговори, но се отказа. Беше се отпуснал още по-тежко върху раменете им. Киа ритна вратата, за да я отвори. Влязоха в тъмното антре.

– Рафаел... Мефоди, трябва да слезете! – извика тя и сложи ръка върху гърдите на Валерион. Блузата му лепнеше. – Рафаел!

– Какво си се развикала? Едва ни приеха тук. – Квадронорът отвори вратата на стаята си и светлината, която заля стълбите, ги заслепи. – Киа, какво... Кои са тези, по демоните на Дарконус?

– Моля те, не питай! Помогни ми! Той е много тежко ранен. – Киа усещаше как парят очите ù, но сякаш нищо от случващото се не беше реално.

Деенор я гледаше с кръгли очи. Беше блед и изтощен. Изглеждаше пораснал и отслабнал, но си беше същият хлапак. Все едно никога не се бяха разделяли.

Рафаел и Мефоди изтичаха при тях, грабнаха Валерион и го внесоха в стаята си.

– Обясни им! – прошепна Деенор и се втурна след тях.

– Дарконус да ме погълне! – Рафаел беше разгърнал палтото на тъмния елф. На гърдите му имаше най-малко две рани.

– Той е... – Мефоди беше свалил очилата му и остана втрещен срещу бледосивото му лице.

– Той е тъмен елф, но не ни е враг – изстреля Киа и се хвърли на пода. Пръстите ù трескаво заразкъсваха блузата на ранения. – Трябва да му помогнем! Аз го познавам. Доверете ми се!

– Те убиха Рад. – Мефоди отстъпи назад. – Това е тъмният деканор, който ни преследваше... Познах медальона му!

– Ден, помогни ми! – Киа продължаваше да къса окървавените дрехи. – Мис­ля, че загуби съзнание.

– Киа! – изкрещя Рафаел. – Това е командирът на преследвачите ни!

– Не ви преследваме. – Деенор застана на пътя му. – Отивахме в Араксан. Раниха го стражите на Нидо...

– Какво става тук? – Стопанката стоеше на вратата, а очите ù бяха впити в лежащия на пода Валерион. – Какво е това? Толкова кръв... Защо сте ми довели още хора?

– Донеси превръзки и нещо за рани. Дезинфектант, всичко... – Рафаел беше сграбчил китката ù.

– Боли ме! – изпищя жената.

– Ще дойда с теб. Да не ти хрумне да мръднеш от къщата!

Той я помъкна навън. Киа разкъса потника на Валерион със зъби.

– Ден, дай ми калъфката от възглавницата. Мефоди, помогни му! Побързайте, загубил е много кръв.

Тя огледа раните. Бяха три. Двете в гърдите...

„Създателю, помилуй!...“

– Дръж се, моля те! Да не си посмял да ми умреш в ръцете.

Валерион не я чуваше. Деенор и Мефоди се върнаха с по една калъфка и Киа грабна първо тази, която ù подаваше момчето. Започна да бърше кръвта. Жълтият плат стана червен.

– Ден, превържи ръката му! Аз ще притискам тук, докато дойде Рафаел.

Деенор изтръгна другата калъфка от ръцете на Мефоди. Киа затисна раните, доколкото можа. Валерион изпъшка едва-едва.

– Чуваш ли ме? – Тя се надвеси над обезцветеното му лице. Устните му помръднаха. – Добре... Само се дръж! Щом си Тъмен деканор, ще преживееш това...

– Откъде се познавате? – попита Деенор. – Защо не знам, бях с него през цялото време?

– Видяхме се в гостилницата. В онова джуджешко селище... курорта.

Деенор изгледа Валерион и се подсмихна.

– Флиртува с човек? Винаги можеш да се изненадаш от приятел.

– Киа! – извика Мефоди. – Осъзнаваш ли какво правиш? Този деканор стреля по нас! Той ни преследваше, когато убиха Рад... Може би той го е...

– Влизай тук и мълчи! – Рафаел бутна вътре домакинята, която влачеше със себе си. – Киа, дано си сигурна в това, което правиш. Дай ù лекарствата!

Жената изсипа съдържанието на престилката си на пода. Плачеше и се сополивеше като малко дете.

– Дезинфектант... Ох, това е гаден спирт. Силен е!

– Аз ще почистя раните – предложи Деенор. – Сложи му нещо в устата и го наблюдавай.

Киа смъкна колана си. Надвеси се още повече над Валерион и докосна устните му.

– Трябва да захапеш това.

Той открехна уста. Беше ù трудно да напъха колана между зъбите му. Успя в момента, в който лицето му се сгърчи от болка.

– Скоро ще свърши. – Киа сложи длан на челото му и усети как ръката ù плувна в пот. Самата тя сякаш беше в треска. Сякаш мислеше с кожата си. Осъз­наваше ли какво прави? Не усещаше заплаха. Само топлина се разливаше на големи вълни вътре в нея, но нали магията беше напуснала Аурелион? Можеше ли все още да разчита на интуицията си?

Валерион отново се сгърчи. Рафаел и Мефоди най-сетне бяха склонили да помогнат на Деенор. Стопанката седеше на леглото и хлипаше.

– В какво се превръщаме... когато животът се обърка толкова много. Какво става с нас? – Киа пое главата на Валерион в скута си. Гледаше високото му чело, тънките вежди над склопените очи и устните му, посивели като стар восък. В него нямаше и капчица зло. Тя го знаеше, но не можеше да го обясни.

– Не те срещам отново, за да умреш така – каза, докато попиваше потта му с ръкава си. – Тук си с приятели. Ще се оправиш.

Той се сгърчи. Този път очите му се открехнаха. Стоманеният цвят на ирисите му прободе сърцето ù, но не я заболя. Сякаш познаваше тези очи много преди да ги види. Очите на болката.

– Избърши кръвта и да го преместим на леглото! – нареждаше Рафаел. – Ако оцелее до утре, може и да оживее.

Киа трепна, обърна се и видя, че раните са превързани.

– Ще оживееш ли? – попита тихо.

Валерион изплю колана и се опита да се усмихне. Не успя, но Киа го разбра.

– Хайде, по-сериозно, ако обичате! – Рафаел заби пръсти в рамото ù и я дръп­на да се изправи. После посочи към свободното легло. – Мефоди!

– На моето ли? – каза младият маг, но му помогна да пренесат Валерион.

– Така, вие двамата ще останете тук. – Рафаел изгледа Киа и Деенор. – Ако искате, го пазете заедно, ако искате, спете на смени... Все едно, ще говорим утре, Киа... А ти – той посочи стопанката и ù направи знак да стане, – дай ни друга стая и ключовете от къщата! Ще ти платя за всичко, за щетите и лекарствата също... Но посмееш ли да ни предадеш, ти ще ми платиш. С живота си!



Още за романа: http://choveshkata.net/blog/?p=1460