Вавилон: Проблясък

От Алманах "ФантАstika"
Версия от 20:25, 27 септември 2015 на Sastavitel (беседа | приноси) (Нова страница: '''Александър Карапанчев''' И ЗОРАТА отново разпали гигантския клинопис върху безмълвната у...)
(разл) ← По-стара версия | Текуща версия (разл) | По-нова версия → (разл)
Направо към: навигация, търсене

Александър Карапанчев


И ЗОРАТА отново разпали гигантския клинопис върху безмълвната улица: „Аз съм Навуходоносор, цар на Вавилон, син на Набопаласар, цар на Вавилон. Аз постлах вавилонския път за процесиите на великия владетел Мардук с плочи от камък шеду. Мардук, владетелю, надари ме с вечен живот.“ Халдейски жреци задрямваха в искрящите все по-силно зикурати; от Ефрат лъхна влага; роби подкарваха ралата и шиите на воловете висяха като огромни празни кесии. В топящата се сянка красавици разчесваха коси с гребени от лазурит. Гръмко трополяха талиги, натоварени с кайсии, с розови палмови цепеници, риба и овчи мехове, където бълбукаше мед. Робите, обслужващи Висящите градини, отдавна въртяха исполински колела и като измолваха сили от бог Мардук, черпеха вода от Ефрат. А пък Мардук, приел човешки облик, засука своите вълнисти мустаци и щом надникна в покоите на Навуходоносор, тръгна към Портата на Ищар. Изгревът вече бушуваше в грънчарските пещи, гравьори дълбаеха печати, златари увенчаваха карфици с женски фигурки, а в ковачниците димяха мечове.


НА ПАЗАРА продаваха камили, бойна плячка и роби; лукави везни отмерваха сребърни шекели; купувачи и търговци молеха за разум и дълъг живот. Гилгамеш прати една жрица да съблазни юнака Енкиду, роден от боговете да го погуби. Въздишайки в платната си, кораби стоварваха злато, дървесина, сидонско стъкло, раковини. Бог Мардук чу станове, които сякаш тъчаха молитви, вдъхна аромата на нежни мехлеми, заслуша се във вопъла на рибари край Ефрат. И скри рибата в ледените подмоли, направи мрежите още по-яки, благослови рибарското изкуство. Зидари сечаха сиво-жълт кирпич; коленичили робини стриваха жито. Мардук накваси гърлата им и притвори язвите. Всичко живо го почиташе, всички измолваха от него сила и надежди, защото бе върховен господар на града. Но Гилгамеш и Енкиду, станали вече приятели, поеха на лов за безсмъртие – зад тях екна като смях гръмотевицата на Мардук. Сега той стоеше пред колосалната Порта на Ищар. Върху лазурните ù емайлови тухли немееха златистите образи на бикове и дракони. Богът обичаше да възседне някой дракон, той веднага оживяваше – и да литне над Вавилон: денем невидим всевладетел, нощем – неусетим.


ТОЧЕХА СЕ прашните върволици на сразени племена, ридания и оковен звек се смесваха с блясъка на колесници, капеше пяна от горещи коне. Ето че драконът размаха опашка над сонм овощни градини и ниви. Напоителните канали разгъваха огледални ленти, Мардук пиеше струите им и тъй караше вавилонците да ги разширяват. А обезумелите от труд роби, у които дотляваше сетна молитва, драконът намушваше на спиралния си рог; в този час царските пълчища се впускаха към нови земи. И робите все по-усърдно натискаха ралата, късаха тежките кичури грозде. Равнината – опалена, изнурена – също молеше за пощада и вечни сокове Мардук, той я газеше с рогатия си помощник, за да стане по-жизнена. Вавилон наливаше безбройните си мускули с бича сила. Кемските сфинксове бяха подвили нокти пред него; Сирия и Финикия му се кланяха ниско; а пък жертвеникът в разграбения йершалаимски храм бе угаснал. Навуходоносор си почиваше под сикоморите на Висящите градини, докато нагоре по пандуса пъхтяха талиги с храна. Издигнат на глинена платформа, царският дворец напомняше звяр, готов ей сега да скочи върху Вавилон – ако той се разбунтува.


ВОЙНИЦИ и наложници търсеха закрила, но всевладетелят се стрелна над двореца, за да види как Енкиду и Гилгамеш убиват бика, хвърлен от небето: „Ще кажем ли сега, че няма да имаме слава в потомството?“ Скоро обаче Енкиду сънува кошмар. И разтревожен, Мардук прелетя край Вавилонската кула – пъстра стълба към небето, – в чийто храм на върха обитаваше свещеният му гущер. По кулата се изкачваха процесии, дано добият от божеството плодородие и безсмъртие, а в отсрещния храм лъщеше многотонният златен идол на Мардук. Около него Вавилон беше нападал по очи, богът го гледаше през сините чупки на тамяна и сякаш му шепнеше: „О, не знам, не знам. Положи всички усилия. И – може би...“ Майстори украсяваха с ахат и бял седеф арфи; лихварските домове жужаха по-хищно от стършели; кораби донасяха арменско и финикийско вино, роби и лазурит. Сянка полягваше върху Висящите градини, в белезникавото небе розовеещият залез се бе проснал като чудовищен албинос. От пасбищата се връщаха стада; гаснеха пещите, спираха грънчарските колела, отзвъняваха наковалните; изби кипяха в опияняващ мрак, а пък трудовият народ на Вавилон се разотиваше по глинените си хижи.


С ОТМАЛЕЛИ ръце хората разчупваха ечемичен хляб, дъвчеха спаружен лук и сушена риба, после, наметнати с дрипи, се готвеха да откраднат съня си. Бавно крачеха почтените писари, цял ден наблягали с пръчици по влажни плочки; занаятчии носеха сребърна ламарина, за да довършат срочната работа у дома; роби задрямваха върху пода на сараите. От царските пекарни излиташе дивечов дим, робините напускаха купищата жито, което стриваха, а в градините на велможите се редяха трапези за поредния късен пир. Капнал за сън, драконът на Мардук се вгради пак в глазираната порта. Енкиду напомняше вече торба с прах. „И няма ли да легна и аз като него, за да не се вдигна никога?“ – въздишаше самотният Гилгамеш, преди да измоли тайната на безсмъртието. Миришеше на пот, на вълна и рибарски мрежи, на благовония от Кем, на финикийски пурпур и женски коси. Утихваха казармите върху дворцовата платформа; сградите светеха, сякаш разтревожени от видението на потопа, който след векове щеше да ги скрие. И бог Мардук – гигантски човеко-бик с огнени очи – размахваше криле в мрака. Без да се помайва, той усилваше красотата на жените, вкуса на виното и на фурмите, караше зикуратите да блестят загадъчно-безсмъртно и даряваше вавилонците с неутолима жажда за вечни сили, та да пребъде сътвореното от тях. Като че наистина съзираше по хълмовете околовръст да броди сянката на немеца Колдевей.


В ГОРЕЩАТА нощ слуги слагаха върху леглата мехове с вода. Халдейци възлизаха по стъпалата на светилищата и Мардук оросяваше небосклона с нови звезди, които издигаше все по-високо, и звездобройците ставаха все по-изкусни. И в главата на Вавилон пламтеше човешки гений. А владетелите молеха бога утре да събуди по-рано робите, ала да ги прибере по-късно под черното си наметало. Той обеща и докато изскачаха танцьорки с флейти, отлетя в небето, в самите подмоли на Вселената, за да предскаже бъдещето и донесе нова слава на великия Вавилон. Ефрат подплисваше сънно, люлеейки с дъха си бронзовите вериги на невижданата крепост; в митичната кула похъркваше свещеният гущер и всички се молеха на Мардук да ги озари с нетленна съдба. „О, не знам, не знам...“ Ударите от бич разцепваха като пукнатини телата на робите; душите в миг се нанизваха на спиралния рог. Земята стенеше в родилни мъки, мрежите хващаха и пускаха рибни стада, въздишаха смъртните сикомори, докато Вавилонската кула сънуваше развалините си до сложения в ароматичен мед труп на Александър Велики.


СКОРО Кир щеше да обладае Вавилон и писарите да залегнат над персийски подвизи. Градът се унасяше тежко, мяркаше му се Колдевей, а жреците откриваха нови и по-далечни звезди, сътворени от Мардук. Това утро той може би за последен път беше във Вавилон, наровият зрак го свари на Процесионната улица, където върху плочите пак оживяваше – като рана на човечеството, – пълен с искри, клинописът на Навуходоносор. Отвред богът долавяше жарките молитви на населението, на земята, на Ефрат с корабите, на крепостта с нейния безчет от кули. Всички искаха пощада, сили и вечен живот. Светлина лежеше по стотиците олтари; градът мучеше като бик и разум разтваряше крилата му. „И – може би...“ Гилгамеш слезе в океана да набере от билката на безсмъртието и да я раздаде на хората. Солената бездна ревеше лудешки; изгревът се спусна по-рано над робите. А развял брада, бог Мардук се издигаше над Двуречието – навярно за да се върне щедър към нови цивилизации, когато, отчаян от немощ-та им, ще се рее в бъдещето – или засиял от вдъхновение, ще просвистява над крепнещи градове.


И АСТРОНОМИТЕ видяха нея нощ две живи звезди: едната гаснеше, устремена надолу; другата изведнъж трепна и литна нагоре – дали това не бе сам Мардук? Гилгамеш накъса от билката, но змия му я открадна, обезсмърти се. „Къде утеха да намеря сега?“ Всевладетелят Мардук не чу молбите му; Мардук беше нейде далеч във Вселената. Положил всички усилия, Вавилон се вграждаше в душата на вековете. И Навуходоносор застина с мощния си римски профил върху черен релеф; историята балсамира само сенките на делата му. Сега от града на мъртвите изплуваше пурпурният бог Нергал. На престола вече се качваше цар Набонид; юдиното дърво разпусна бледовиолетови горчиви цветчета. Пръснатият народ се вливаше в Йершалаим и пустинята събираше жестоки ветрове, за да погребе великолепния Вавилон. И между руините само гущери щяха да вдигат насълзен поглед към отшумяващите зори. Но наближаваше, наближаваше часът на Колдевей: тоя сякаш пратеник на Мардук.


ПОРТАТА на Ищар щеше отново да се отвори, а върху гърба на някой златен дракон пак щеше да се понесе духът на бог Мардук: невидим през деня, неусетим през нощта и издигащ нови звезди над халдейските зикурати, пренесли блясъка си през времето – което и днес тече според вавилонските мерки.