Разлика между версии на „Младен Влашки за Янчо Чолаков“

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене
(Нова страница: (из обзора на бургаската проза за 2014 г.) == Младен Влашки за: == „Целият свят връцете"(Офир, 201...)
 
Ред 5: Ред 5:
  
  
„Целият свят връцете"(Офир, 2014) на Янчо Чолаков е сборен разножанров том на един от доказаните български автори на литература с фантастична основа. По принцип подобен начин на правене на книга - вмъкване между кориците на текстове, които са разнопосочни в жанрово, в тематично, в стилистично отноше¬ние, оставя впечатлението за баберкуване. Сборникът на Чолаков обаче се опит¬ва да концептуализира този вид проява на „вмъкване на всичко" в едно произве¬дение, тактика така характерна за по-масовата българска литература днес. Защото макар „Целият свят в ръцете" да е заглавието на първата повест в сборника, самата тя започва да внушава на читателя усещането, че книгата, която държи в ръцете си е „целият свят" - поне „целият свят" на този автор. Макар като подзаглавие да е изписано „Сборник повести и разкази", определението се разминава с послед¬ващата наличност, защото между кориците има: повест, псевдоисторически ро¬ман, разказ, „Фрагментарна книга" с фабули и мисли, притчи, киноповести и един текст, наречен „Класически порнографски разказ". А щом в самото съдържание на сборния том авторът определено подчертава жанровите определения, ясно става видима идеята му за многожанрова книга (подобно сбиране е като че ли ха¬рактерно за днешните електронни практики на публикуване най-вече в блоговото пространство на интернет), и категорично се разминава с традиционния „сбор¬ник с повести и разкази"-така че внушението „Читателю, ти държиш „целия свят в ръцете" си" (дали на Янчо-Чолаковото литературно присъствие, или на литера-турножанровия диапазон в рода „епос" и т. н.) има своите премислени основания За подобно премисляне доказателства дава и подредбата на отделните текстове в книгата. Дали подобна кон¬структивна идея е ползотворна за нея? Вероятно за по-читателите на автора - да! Но за широкото чи¬тателство остава привкуса на няка¬къв вид открита демонстрация на писателските жа¬нрови умения на автора - т.е. книга на  интелигентен на Чолаков могат да се открият малки пропуски. Не пиша това, за да се заяждам - при концептуализиране от този тип на сбор¬ник проза очакванията за представителност се покачват - няма как да се приложи традиционната техника на сборуването - балансиране на съдържанието между няколко изключителни текста и някои по-обичайни. И в съдържателно отноше¬ние читателят е изправен пред всеобхватност - като започне прочита с истории от древен Египет, ще стигне до един сюрреален свят в киноповестите, в които всички тематично-жанрови линии се събират - историческо минало, фантастика, настояще се преплитат, т.е.прочитът ще е съпътстван от един вид подчиненост на концепцията, която обединява текстовете в книгата.
+
„Целият свят връцете"(Офир, 2014) на Янчо Чолаков е сборен разножанров том на един от доказаните български автори на литература с фантастична основа. По принцип подобен начин на правене на книга - вмъкване между кориците на текстове, които са разнопосочни в жанрово, в тематично, в стилистично отноше¬ние, оставя впечатлението за баберкуване. Сборникът на Чолаков обаче се опит¬ва да концептуализира този вид проява на „вмъкване на всичко" в едно произве¬дение, тактика така характерна за по-масовата българска литература днес. Защото макар „Целият свят в ръцете" да е заглавието на първата повест в сборника, самата тя започва да внушава на читателя усещането, че книгата, която държи в ръцете си е „целият свят" - поне „целият свят" на този автор. Макар като подзаглавие да е изписано „Сборник повести и разкази", определението се разминава с послед¬ващата наличност, защото между кориците има: повест, псевдоисторически ро¬ман, разказ, „Фрагментарна книга" с фабули и мисли, притчи, киноповести и един текст, наречен „Класически порнографски разказ". А щом в самото съдържание на сборния том авторът определено подчертава жанровите определения, ясно става видима идеята му за многожанрова книга (подобно сбиране е като че ли ха¬рактерно за днешните електронни практики на публикуване най-вече в блоговото пространство на интернет), и категорично се разминава с традиционния „сбор¬ник с повести и разкази"-така че внушението „Читателю, ти държиш „целия свят в ръцете" си" (дали на Янчо-Чолаковото литературно присъствие, или на литера-турножанровия диапазон в рода „епос" и т. н.) има своите премислени основания За подобно премисляне доказателства дава и подредбата на отделните текстове в книгата. Дали подобна кон¬структивна идея е ползотворна за нея? Вероятно за по-читателите на автора - да! Но за широкото чи¬тателство остава привкуса на няка¬къв вид открита демонстрация на писателските жа¬нрови умения на автора - т.е. книга на  интелигентен на Чолаков могат да се открият малки пропуски. Не пиша това, за да се заяждам - при концептуализиране от този тип на сбор¬ник проза очакванията за представителност се покачват - няма как да се приложи традиционната техника на сборуването - балансиране на съдържанието между няколко изключителни текста и някои по-обичайни. И в съдържателно отноше¬ние читателят е изправен пред всеобхватност - като започне прочита с истории от древен Египет, ще стигне до един сюрреален свят в киноповестите, в които всички тематично-жанрови линии се събират - историческо минало, фантастика, настояще се преплитат, т.е.прочитът ще е съпътстван от един вид подчиненост на концепцията, която обединява текстовете в книгата.
  
В началото стои знаковата повест „Целият свят в ръцете. Египетска по¬вест" - разказ за Птоломей XIII (от времето на Цезар и Клеопатра). Но доколкото това е исторически ясен период от време и авторът го използва като такъв (не само историческите имена, а и бележките под линия насочват към историческата адекватност), допуснатите малки грешки разклащат тъкмо жанровото схващане -например, когато петнайсетгодишният Птоломей казва „Римляните имат извра¬тен вкус. Но са способни да обичат - чел съм го в „Любовни елегии“ ли беше, къде беше..." (с.25) възниква въпросът за времевата историческа адекватност -„Любовни(те) елегии" ще бъдат написани доста по-късно от момента на говорене - по това време техният автор Овидий е още само на три-четири години. Или друг детайл, което е ефектен сам по себе си в четива с интриги, подозрения и дворцови козни, но не отговаря на историческата правдивост - когато учителят на Птоломей Микерин си наплюнчва пръста, за да разлисти текстове - какви текстове ще „раз¬листи" - по онова време текстовете са на свитъци и се въртят, а не се разлистват. Разбира се, ефектът е търсен в друга посока -примерно откъм думите на ученика: „не си плюнчи пръста, защото, ако по пергамента има отрова, може да умреш", но от гледна точка на историческата жанровост не е коректен. Като оставим настрана тези недоглеждания, които би трябвало да са редакторски отстраними, ще трябва да отбележим за уменията на автора, че концепцията на заглавието е адекватно защитена в текста на повестта. Тъкмо в тази начална, староегипетската повест става дума за това, изобщо какво е властта, какво е историята, какво е паметта, какво е познанието, какво място имат текстовете в цялата тази поредица. С много щобри сюжетни ходове, с добре разработени мотиви (като този за двойника -Псевдоптоломей, например) е разработен проблемния комплекс. Така авторът увлекателно налага проблематиката в първия текст от сборника, който определе¬но има историческа отправна точка. После я разиграва в една псевдоисторическа реалност - в Испания чрез делата на Дон Тихо Лаутада, след което поглежда от¬делни аспекти чрез християнския свят и неговата основна книга - тази за живота на Христос; сетне отвежда читателя си в нашия днешен свят (с „порнографски"-я разказ - един откровено пародиен текст, но сериозно пародиен, малко хумор не би навредил на тази сериозност - пародийният подход я предполага). В днешното време заиграва пародията - тя подлага на критически анализ и преобръщане схе¬ми като „и аз съм чел Фройд, та знам как стават нещата", а в добавка един приятел пък е чел Октав Мирбо (дали ще е „Дневникът на една камериерка" или „Градина¬та на мъченията", все тая - за секс и насилие става дума) и като цяло „се разправя" литературно с псевдопознанието и използването му за „псевдо"-жанрово писане по темата. Всъщност в прозата на Янчо Чолаков има много литературност и като интертекстуалност и като предмет на изображение, има много познание и уме¬ние, включително в различните жанрови стратегии - моят фаворит е криминални¬ят разказ „Когато силуетите не свирят на тромпет" - безспорна художествена проза с умела недоизказаност и хубаво художествено внушение, постигнато тъкмо чрез жанровите правила. След „престоя в настоящето" читателското пътуването про¬дължава из фантастичните разкази и вече не оставя съмнения , че концепцията от съдържанието на първата повест авторът разгръща отвъд историческото време чрез разножанровите текстове и така прави опит да постигне художествено един¬ство на сборника.
+
В началото стои знаковата повест „Целият свят в ръцете. Египетска по¬вест" - разказ за Птоломей XIII (от времето на Цезар и Клеопатра). Но доколкото това е исторически ясен период от време и авторът го използва като такъв (не само историческите имена, а и бележките под линия насочват към историческата адекватност), допуснатите малки грешки разклащат тъкмо жанровото схващане -например, когато петнайсетгодишният Птоломей казва „Римляните имат извра¬тен вкус. Но са способни да обичат - чел съм го в „Любовни елегии“ ли беше, къде беше..." (с.25) възниква въпросът за времевата историческа адекватност -„Любовни(те) елегии" ще бъдат написани доста по-късно от момента на говорене - по това време техният автор Овидий е още само на три-четири години. Или друг детайл, което е ефектен сам по себе си в четива с интриги, подозрения и дворцови козни, но не отговаря на историческата правдивост - когато учителят на Птоломей Микерин си наплюнчва пръста, за да разлисти текстове - какви текстове ще „разлисти" - по онова време текстовете са на свитъци и се въртят, а не се разлистват. Разбира се, ефектът е търсен в друга посока - примерно откъм думите на ученика: „не си плюнчи пръста, защото, ако по пергамента има отрова, може да умреш", но от гледна точка на историческата жанровост не е коректен.  
 +
 
 +
Като оставим настрана тези недоглеждания, които би трябвало да са редакторски отстраними, ще трябва да отбележим за уменията на автора, че концепцията на заглавието е адекватно защитена в текста на повестта. Тъкмо в тази начална, староегипетската повест става дума за това, изобщо какво е властта, какво е историята, какво е паметта, какво е познанието, какво място имат текстовете в цялата тази поредица. С много щобри сюжетни ходове, с добре разработени мотиви (като този за двойника - Псевдоптоломей, например) е разработен проблемния комплекс. Така авторът увлекателно налага проблематиката в първия текст от сборника, който определе¬но има историческа отправна точка. После я разиграва в една псевдоисторическа реалност - в Испания чрез делата на Дон Тихо Лаутада, след което поглежда от¬делни аспекти чрез християнския свят и неговата основна книга - тази за живота на Христос; сетне отвежда читателя си в нашия днешен свят (с „порнографски"-я разказ - един откровено пародиен текст, но сериозно пародиен, малко хумор не би навредил на тази сериозност - пародийният подход я предполага).  
 +
 
 +
В днешното време заиграва пародията - тя подлага на критически анализ и преобръщане схеми като „и аз съм чел Фройд, та знам как стават нещата", а в добавка един приятел пък е чел Октав Мирбо (дали ще е „Дневникът на една камериерка" или „Градината на мъченията", все тая - за секс и насилие става дума) и като цяло „се разправя" литературно с псевдопознанието и използването му за „псевдо"-жанрово писане по темата. Всъщност в прозата на Янчо Чолаков има много литературност и като интертекстуалност и като предмет на изображение, има много познание и уме¬ние, включително в различните жанрови стратегии - моят фаворит е криминални¬ят разказ „Когато силуетите не свирят на тромпет" - безспорна художествена проза с умела недоизказаност и хубаво художествено внушение, постигнато тъкмо чрез жанровите правила. След „престоя в настоящето" читателското пътуването про¬дължава из фантастичните разкази и вече не оставя съмнения , че концепцията от съдържанието на първата повест авторът разгръща отвъд историческото време чрез разножанровите текстове и така прави опит да постигне художествено един¬ство на сборника.
  
 
Янчо Чолаков е опитен, начетен и интелигентен писател, който в сборника си „Целият свят в ръцете" проблематизира през стратегията на т. нар. масови жа¬нрове самото писане, самите произведения и тяхната жанрова предрпределе-ност, а и самото четене. В този смисъл книгата му е и силно авторефлексивна. И тъкмо в това свое измерение оставя някаква усещане за непремерена екс-перименталност (не в отделните текстове, а в цялото), за известна маниерност. Оставя подобно усещане поради недостатъчна подчинената на демонстрираната концепция многообхватност - навярно ключ към книгата можем да открием във фрагмента: „...Аз бързам да живея. И макар съзнанието за собствената ми край¬ност да ме прави понякога унил, защото не съм безкраен, аз не мога да бъда безкрайно унил."
 
Янчо Чолаков е опитен, начетен и интелигентен писател, който в сборника си „Целият свят в ръцете" проблематизира през стратегията на т. нар. масови жа¬нрове самото писане, самите произведения и тяхната жанрова предрпределе-ност, а и самото четене. В този смисъл книгата му е и силно авторефлексивна. И тъкмо в това свое измерение оставя някаква усещане за непремерена екс-перименталност (не в отделните текстове, а в цялото), за известна маниерност. Оставя подобно усещане поради недостатъчна подчинената на демонстрираната концепция многообхватност - навярно ключ към книгата можем да открием във фрагмента: „...Аз бързам да живея. И макар съзнанието за собствената ми край¬ност да ме прави понякога унил, защото не съм безкраен, аз не мога да бъда безкрайно унил."

Версия от 20:58, 12 август 2015

(из обзора на бургаската проза за 2014 г.)


Младен Влашки за:

„Целият свят връцете"(Офир, 2014) на Янчо Чолаков е сборен разножанров том на един от доказаните български автори на литература с фантастична основа. По принцип подобен начин на правене на книга - вмъкване между кориците на текстове, които са разнопосочни в жанрово, в тематично, в стилистично отноше¬ние, оставя впечатлението за баберкуване. Сборникът на Чолаков обаче се опит¬ва да концептуализира този вид проява на „вмъкване на всичко" в едно произве¬дение, тактика така характерна за по-масовата българска литература днес. Защото макар „Целият свят в ръцете" да е заглавието на първата повест в сборника, самата тя започва да внушава на читателя усещането, че книгата, която държи в ръцете си е „целият свят" - поне „целият свят" на този автор. Макар като подзаглавие да е изписано „Сборник повести и разкази", определението се разминава с послед¬ващата наличност, защото между кориците има: повест, псевдоисторически ро¬ман, разказ, „Фрагментарна книга" с фабули и мисли, притчи, киноповести и един текст, наречен „Класически порнографски разказ". А щом в самото съдържание на сборния том авторът определено подчертава жанровите определения, ясно става видима идеята му за многожанрова книга (подобно сбиране е като че ли ха¬рактерно за днешните електронни практики на публикуване най-вече в блоговото пространство на интернет), и категорично се разминава с традиционния „сбор¬ник с повести и разкази"-така че внушението „Читателю, ти държиш „целия свят в ръцете" си" (дали на Янчо-Чолаковото литературно присъствие, или на литера-турножанровия диапазон в рода „епос" и т. н.) има своите премислени основания За подобно премисляне доказателства дава и подредбата на отделните текстове в книгата. Дали подобна кон¬структивна идея е ползотворна за нея? Вероятно за по-читателите на автора - да! Но за широкото чи¬тателство остава привкуса на няка¬къв вид открита демонстрация на писателските жа¬нрови умения на автора - т.е. книга на интелигентен на Чолаков могат да се открият малки пропуски. Не пиша това, за да се заяждам - при концептуализиране от този тип на сбор¬ник проза очакванията за представителност се покачват - няма как да се приложи традиционната техника на сборуването - балансиране на съдържанието между няколко изключителни текста и някои по-обичайни. И в съдържателно отноше¬ние читателят е изправен пред всеобхватност - като започне прочита с истории от древен Египет, ще стигне до един сюрреален свят в киноповестите, в които всички тематично-жанрови линии се събират - историческо минало, фантастика, настояще се преплитат, т.е.прочитът ще е съпътстван от един вид подчиненост на концепцията, която обединява текстовете в книгата.

В началото стои знаковата повест „Целият свят в ръцете. Египетска по¬вест" - разказ за Птоломей XIII (от времето на Цезар и Клеопатра). Но доколкото това е исторически ясен период от време и авторът го използва като такъв (не само историческите имена, а и бележките под линия насочват към историческата адекватност), допуснатите малки грешки разклащат тъкмо жанровото схващане -например, когато петнайсетгодишният Птоломей казва „Римляните имат извра¬тен вкус. Но са способни да обичат - чел съм го в „Любовни елегии“ ли беше, къде беше..." (с.25) възниква въпросът за времевата историческа адекватност -„Любовни(те) елегии" ще бъдат написани доста по-късно от момента на говорене - по това време техният автор Овидий е още само на три-четири години. Или друг детайл, което е ефектен сам по себе си в четива с интриги, подозрения и дворцови козни, но не отговаря на историческата правдивост - когато учителят на Птоломей Микерин си наплюнчва пръста, за да разлисти текстове - какви текстове ще „разлисти" - по онова време текстовете са на свитъци и се въртят, а не се разлистват. Разбира се, ефектът е търсен в друга посока - примерно откъм думите на ученика: „не си плюнчи пръста, защото, ако по пергамента има отрова, може да умреш", но от гледна точка на историческата жанровост не е коректен.

Като оставим настрана тези недоглеждания, които би трябвало да са редакторски отстраними, ще трябва да отбележим за уменията на автора, че концепцията на заглавието е адекватно защитена в текста на повестта. Тъкмо в тази начална, староегипетската повест става дума за това, изобщо какво е властта, какво е историята, какво е паметта, какво е познанието, какво място имат текстовете в цялата тази поредица. С много щобри сюжетни ходове, с добре разработени мотиви (като този за двойника - Псевдоптоломей, например) е разработен проблемния комплекс. Така авторът увлекателно налага проблематиката в първия текст от сборника, който определе¬но има историческа отправна точка. После я разиграва в една псевдоисторическа реалност - в Испания чрез делата на Дон Тихо Лаутада, след което поглежда от¬делни аспекти чрез християнския свят и неговата основна книга - тази за живота на Христос; сетне отвежда читателя си в нашия днешен свят (с „порнографски"-я разказ - един откровено пародиен текст, но сериозно пародиен, малко хумор не би навредил на тази сериозност - пародийният подход я предполага).

В днешното време заиграва пародията - тя подлага на критически анализ и преобръщане схеми като „и аз съм чел Фройд, та знам как стават нещата", а в добавка един приятел пък е чел Октав Мирбо (дали ще е „Дневникът на една камериерка" или „Градината на мъченията", все тая - за секс и насилие става дума) и като цяло „се разправя" литературно с псевдопознанието и използването му за „псевдо"-жанрово писане по темата. Всъщност в прозата на Янчо Чолаков има много литературност и като интертекстуалност и като предмет на изображение, има много познание и уме¬ние, включително в различните жанрови стратегии - моят фаворит е криминални¬ят разказ „Когато силуетите не свирят на тромпет" - безспорна художествена проза с умела недоизказаност и хубаво художествено внушение, постигнато тъкмо чрез жанровите правила. След „престоя в настоящето" читателското пътуването про¬дължава из фантастичните разкази и вече не оставя съмнения , че концепцията от съдържанието на първата повест авторът разгръща отвъд историческото време чрез разножанровите текстове и така прави опит да постигне художествено един¬ство на сборника.

Янчо Чолаков е опитен, начетен и интелигентен писател, който в сборника си „Целият свят в ръцете" проблематизира през стратегията на т. нар. масови жа¬нрове самото писане, самите произведения и тяхната жанрова предрпределе-ност, а и самото четене. В този смисъл книгата му е и силно авторефлексивна. И тъкмо в това свое измерение оставя някаква усещане за непремерена екс-перименталност (не в отделните текстове, а в цялото), за известна маниерност. Оставя подобно усещане поради недостатъчна подчинената на демонстрираната концепция многообхватност - навярно ключ към книгата можем да открием във фрагмента: „...Аз бързам да живея. И макар съзнанието за собствената ми край¬ност да ме прави понякога унил, защото не съм безкраен, аз не мога да бъда безкрайно унил."