Разлика между версии на „Око под наем“

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене
(Нова страница: '''Тери Бисън''' – Може ли една от твоите? – Разбира се. Изтръсках цигара от пакета „Кемъл...)
 
м (коректура)
 
Ред 8: Ред 8:
 
– Разбира се.
 
– Разбира се.
  
Изтръсках цигара от пакета „Кемъл“, който лежеше на бара като спомен от по-добри времена. Тя носеше шлифер – „Бърбъри“, забелязваме такива неща – върху джинсите. В тон беше с косата й, почти – не беше закопчан, държеше го само коланът. Беше на три стола разстояние, но зърнах тясна черна презрамка върху тясно бледо рамо, когато се наведе над бара да вземе цигарата от пръстите ми.
+
Изтръсках цигара от пакета „Кемъл“, който лежеше на бара като спомен от по-добри времена. Тя носеше шлифер – „Бърбъри“, забелязваме такива неща – върху джинсите. В тон беше с косата ѝ, почти – не беше закопчан, държеше го само коланът. Беше на три стола разстояние, но зърнах тясна черна презрамка върху тясно бледо рамо, когато се наведе над бара да вземе цигарата от пръстите ми.
  
Забелязваме такива неща. Особено в тих бар на Осмо Авеню в дъждовен четвъртък следобед в есенен Ню Йорк.
+
Забелязваме такива неща. Особено в тих бар на Осмо авеню в дъждовен четвъртък следобед в есенен Ню Йорк.
  
 
Постара се да не докосне пръстите ми, постарах се да не докосна нейните. Имам огромно уважение към цигарите, в наше време.
 
Постара се да не докосне пръстите ми, постарах се да не докосна нейните. Имам огромно уважение към цигарите, в наше време.
Ред 16: Ред 16:
 
– Благодаря.
 
– Благодаря.
  
Косата й беше мръсно руса, както казват, подстригана късо. Плътни червени устни, нисък цигарен глас и съответстващи му очи: тъмни, дълбоки, очи на Жан Моро, пълни с някаква печалност. Съжаление? Загуба? Може би. Носеше се, също като мен, в дрейфа на четирийсетте и лицето й го издаваше, което ми харесваше, а тялото й не го издаваше, което ни харесваше. Толкова много млади момичета имат празни очи.
+
Косата ѝ беше мръсно руса, както казват, подстригана късо. Плътни червени устни, нисък цигарен глас и съответстващи му очи: тъмни, дълбоки, очи на Жан Моро, пълни с някаква печалност. Съжаление? Загуба? Може би. Носеше се, също като мен, в дрейфа на четирийсетте и лицето ѝ го издаваше, което ми харесваше, а тялото ѝ не го издаваше, което ни харесваше. Толкова много млади момичета имат празни очи.
  
 
– Няма защо – казах аз.
 
– Няма защо – казах аз.
Ред 58: Ред 58:
  
  
Лу, разбира се, си затвори очите за мен. И тя се кефеше на присъствието ми, или поне се преструваше. И аз й се кефех. Беше „интернетна работна пчеличка“ (тя така го нарече, тогава), която работи от вкъщи, долу зад ъгъла. Аз бях, ами каквото там й казах, че съм.  
+
Лу, разбира се, си затвори очите за мен. И тя се кефеше на присъствието ми, или поне се преструваше. И аз ѝ се кефех. Беше „интернетна работна пчеличка“ (тя така го нарече, тогава), която работи от вкъщи, долу зад ъгъла. Аз бях, ами каквото там ѝ казах, че съм.  
  
 
– „Бърбъри“ – подхвърлих. – От старо гадже ли?
 
– „Бърбъри“ – подхвърлих. – От старо гадже ли?
Ред 66: Ред 66:
 
– Толкова много млади момичета имат празни очи – заявих и поръчах вино. Бяло за нея, червено за мен.  
 
– Толкова много млади момичета имат празни очи – заявих и поръчах вино. Бяло за нея, червено за мен.  
  
Шлиферът й се отвори, когато се наведе да вземе чашата си. Видях за миг дамско бельо, черна коприна, или нещо много подобно. Презрамката висеше, което ми подсказа, че гърдите й вероятно са малки. Но не видяхме достатъчно, за да сме сигурни.  
+
Шлиферът ѝ се отвори, когато се наведе да вземе чашата си. Видях за миг дамско бельо, черна коприна, или нещо много подобно. Презрамката висеше, което ми подсказа, че гърдите ѝ вероятно са малки. Но не видяхме достатъчно, за да сме сигурни.  
  
 
– Какво толкова ви става на вас, мъжете, от презрамките, всъщност? – попита и запали нова цигара от тази, която все още пушеше. – Не е като че ли наистина сте видели нещо.
 
– Какво толкова ви става на вас, мъжете, от презрамките, всъщност? – попита и запали нова цигара от тази, която все още пушеше. – Не е като че ли наистина сте видели нещо.
Ред 106: Ред 106:
  
  
Името й, каза ми тя в асансьора, било Еула. Не разбрах, тогава, какво означава. Апартаментът й беше кочина. Студио, пълно с компютри, монитори, кабели, хард дискове, цялата тази техника, която иронично ми е доста непозната. Един висок прозорец (мръсен), един фикус (умиращ), едно канапе срещу претрупана масичка за кафе върху изтъркан фалшив персийски килим.
+
Името ѝ, каза ми тя в асансьора, било Еула. Не разбрах, тогава, какво означава. Апартаментът ѝ беше кочина. Студио, пълно с компютри, монитори, кабели, хард дискове, цялата тази техника, която иронично ми е доста непозната. Един висок прозорец (мръсен), един фикус (умиращ), едно канапе срещу претрупана масичка за кафе върху изтъркан фалшив персийски килим.
  
Кимна ми да седна на килима. После смъкна „Бърбъри“-то, окачи го внимателно на облегалката на един фотьойл, затрупан с компютърни наръчници и изчезна в малката кухня. Върна се с две чаши бяло вино и съответната бутилка. Пино гриджио. Седна на канапето и подгъна дълги крака под себе си.  
+
Кимна ми да седна на килима. После смъкна „Бърбъри“-то, окачи го внимателно на облегалката на един фотьойл, затрупан с компютърни наръчници, и изчезна в малката кухня. Върна се с две чаши бяло вино и съответната бутилка. Пино гриджио. Седна на канапето и подгъна дълги крака под себе си.  
  
 
– Значи правиш киберхостинг? Имаше статия за това и в „Плейбой“. Как е, значи, да си Око под наем? Отдавна ли го правиш?  
 
– Значи правиш киберхостинг? Имаше статия за това и в „Плейбой“. Как е, значи, да си Око под наем? Отдавна ли го правиш?  
  
Презрамката, две презрамки, надолу към дантелени чашки на луксозно черно танкини, дългите й крака в протрити джинси.  
+
Презрамката, две презрамки, надолу към дантелени чашки на луксозно черно танкини, дългите ѝ крака в протрити джинси.  
  
 
– От няколко месеца – отговорих. – Никой не го прави от отдавна. Нова технология е, нанобиотех. Клиентите ми влизат с парола и виждат каквото виждам аз.  
 
– От няколко месеца – отговорих. – Никой не го прави от отдавна. Нова технология е, нанобиотех. Клиентите ми влизат с парола и виждат каквото виждам аз.  
Ред 122: Ред 122:
 
– Окото под наем работи при много стриктни Протоколи. Няма физически допир. Клиентите ми ще бъдат откачени веднага, дори само ако докосна върха на пръстите ти. А аз ще остана без работа.
 
– Окото под наем работи при много стриктни Протоколи. Няма физически допир. Клиентите ми ще бъдат откачени веднага, дори само ако докосна върха на пръстите ти. А аз ще остана без работа.
  
Бях в грешка за гърдите й. Без сутиен, доколкото можехме да преценим. И почти можехме.  
+
Бях в грешка за гърдите ѝ. Без сутиен, доколкото можехме да преценим. И почти можехме.  
  
 
– И това им изнася, на клиентите ти?  
 
– И това им изнася, на клиентите ти?  
Ред 128: Ред 128:
 
– Май че да. Моите клиенти са все гледачи. Воайори. Може би са били разочаровани в любовта. А може би гледането е всичко, което искат.  
 
– Май че да. Моите клиенти са все гледачи. Воайори. Може би са били разочаровани в любовта. А може би гледането е всичко, което искат.  
  
– А ти? – Едната презрамка падна от тясното й рамо. От това някак си и двете й рамена станаха по-привлекателни.
+
– А ти? – Едната презрамка падна от тясното ѝ рамо. От това някак си и двете ѝ рамена станаха по-привлекателни.
  
 
– Аз също си падам гледач.  
 
– Аз също си падам гледач.  
Ред 156: Ред 156:
 
– Ами да. Оправям се. Просто трябва да намеря красиво момиче, с което да говоря.
 
– Ами да. Оправям се. Просто трябва да намеря красиво момиче, с което да говоря.
  
– Или жена. И да надничаш в роклята й.  
+
– Или жена. И да надничаш в роклята ѝ.  
  
– Или в шлифера й „Бърбъри“.  
+
– Или в шлифера ѝ „Бърбъри“.  
  
 
– И за това ти плащат.
 
– И за това ти плащат.
Ред 168: Ред 168:
 
– Аз си плащам за „Кемъл“-а. Сметката от бара минава през псевдолекса. Приемам клиенти от понеделник до петък, следобед от един до шест.  
 
– Аз си плащам за „Кемъл“-а. Сметката от бара минава през псевдолекса. Приемам клиенти от понеделник до петък, следобед от един до шест.  
  
– Безплатно пиене – отбеляза тя и кръстоса крака. Джинсите й бяха опънати и образуваха тесен триъгълник между бедрата й. – А могат ли да ни чуят сега?
+
– Безплатно пиене – отбеляза тя и кръстоса крака. Джинсите ѝ бяха опънати и образуваха тесен триъгълник между бедрата ѝ. – А могат ли да ни чуят сега?
  
 
– Те само гледат. Без звук. Аз съм просто Око под наем.
 
– Те само гледат. Без звук. Аз съм просто Око под наем.
Ред 184: Ред 184:
  
  
В апартамента се смрачи с угасването на следобеда. Говорихме за криминални романи и баровете на Десето Авеню, докато тя не си погледна часовника и не ме отпрати.  
+
В апартамента се смрачи с угасването на следобеда. Говорихме за криминални романи и баровете на Десето авеню, докато тя не си погледна часовника и не ме отпрати.  
  
 
– Вече е пет – заяви на вратата.  
 
– Вече е пет – заяви на вратата.  
  
– В каква връзка го казваш? – Сам се учудих, че не се преструвах да се кефя на присъствието й.  
+
– В каква връзка го казваш? – Сам се учудих, че не се преструвах да се кефя на присъствието ѝ.  
  
 
– Протоколите – отвърна тя и затвори вратата.
 
– Протоколите – отвърна тя и затвори вратата.
Ред 200: Ред 200:
 
– Пак си тук – каза тя следващия следобед. Петък.
 
– Пак си тук – каза тя следващия следобед. Петък.
  
– По желание на масите – отвърнах и оставих пакета „Кемъл“ на бара. Показах й циферблата на псевдолекса ми.
+
– По желание на масите – отвърнах и оставих пакета „Кемъл“ на бара. Показах ѝ циферблата на псевдолекса ми.
  
 
– Седемдесет. Бройката се покачва. Май пак трябва да се чувствам поласкана.
 
– Седемдесет. Бройката се покачва. Май пак трябва да се чувствам поласкана.
Ред 232: Ред 232:
 
– Понякога. Както сега например. Те могат да видят бледото очертание на гащичките ти през клина, като призрак, скрит в сенките.
 
– Понякога. Както сега например. Те могат да видят бледото очертание на гащичките ти през клина, като призрак, скрит в сенките.
  
Тя повдигна два пръста и аз й запалих поредния „Кемъл“.
+
Тя повдигна два пръста и аз ѝ запалих поредния „Кемъл“.
  
 
– А те обичат призраци – добавих.
 
– А те обичат призраци – добавих.
Ред 280: Ред 280:
 
Еула-камера. На живо. Обновяване, Всекидневно. Само за Членове.
 
Еула-камера. На живо. Обновяване, Всекидневно. Само за Членове.
  
Прегледах Безплатните Снимки. И тя си беше там, седеше на канапето с черното танкини и черния клин, призрачна, срещу мъж, седнал на килима.
+
Прегледах Безплатните снимки. И тя си беше там, седеше на канапето с черното танкини и черния клин, призрачна, срещу мъж, седнал на килима.
  
 
Той беше с гръб към камерата, но знаех кой е.  
 
Той беше с гръб към камерата, но знаех кой е.  
Ред 292: Ред 292:
  
  
– Можеше да ми кажеш – казах й в понеделник, когато оставих пакета „Кемъл“ на бара.  
+
– Можеше да ми кажеш – казах ѝ в понеделник, когато оставих пакета „Кемъл“ на бара.  
  
 
– Какво?
 
– Какво?
Ред 300: Ред 300:
 
– Изловена. – Носеше „Бърбъри“-то, отдолу презрамките, но днес не с джинсите, нито пък с клина. – Умен пич си. Сетих се, че сам ще се сетиш.
 
– Изловена. – Носеше „Бърбъри“-то, отдолу презрамките, но днес не с джинсите, нито пък с клина. – Умен пич си. Сетих се, че сам ще се сетиш.
  
Взех предвид казаното, докато отпивахме и пушехме. Голите й крака, не можех да откъсна очи от тях.
+
Взех предвид казаното, докато отпивахме и пушехме. Голите ѝ крака, не можех да откъсна очи от тях.
  
 
– Май трябва да се чувствам поласкан.
 
– Май трябва да се чувствам поласкан.
Ред 354: Ред 354:
 
– Май трябва да си.
 
– Май трябва да си.
  
Тя седна на канапето срещу мен. Когато си кръстоса краката, зърнах белите й гащички. Не призрака, а истината.
+
Тя седна на канапето срещу мен. Когато си кръстоса краката, зърнах белите ѝ гащички. Не призрака, а истината.
  
 
– Съжалявам, ако си разочарован.  
 
– Съжалявам, ако си разочарован.  
Ред 382: Ред 382:
 
Тя се наведе да си остави чашата с вино, придържайки презрамката с дългите си пръсти, както комарджия крие картите си. Не съвсем ефективно.
 
Тя се наведе да си остави чашата с вино, придържайки презрамката с дългите си пръсти, както комарджия крие картите си. Не съвсем ефективно.
  
Усетих сгряването. Казах й го.
+
Усетих сгряването. Казах ѝ го.
  
 
– Дори когато ти пада бройката?
 
– Дори когато ти пада бройката?
Ред 406: Ред 406:
 
Еула-камера.
 
Еула-камера.
  
Прегледах Безплатните Снимки. И тя си беше там, внимателно поемаше цигарата от моите пръсти, без да ги докосва. Макар че уеб-камерите нямат звук, можех да чуя гласа й в главата ми. Нисък, цигарен, интимен...
+
Прегледах Безплатните снимки. И тя си беше там, внимателно поемаше цигарата от моите пръсти, без да ги докосва. Макар че уеб-камерите нямат звук, можех да чуя гласа ѝ в главата ми. Нисък, цигарен, интимен...
  
Щракнах на следващата Безплатна Снимка.
+
Щракнах на следващата Безплатна снимка.
  
 
Току-що беше затворила вратата зад гърба ми. Щракнах пак и тя започна да съблича танкинито през главата си. По принцип знаех, че не носи сутиен.
 
Току-що беше затворила вратата зад гърба ми. Щракнах пак и тя започна да съблича танкинито през главата си. По принцип знаех, че не носи сутиен.
Ред 416: Ред 416:
 
Щракнах пак, май прекалено настървено, но на следващата страница пишеше: Лицензно споразумение за крайния потребител.
 
Щракнах пак, май прекалено настървено, но на следващата страница пишеше: Лицензно споразумение за крайния потребител.
  
ЕУЛА .
+
ЕУЛА.
  
Прегледах го. Всичко, което аз исках: да видя зърната на гърдите й. Всичко, което то искаше: номера на кредитната ми карта и честна скаутска, че Аз съм Над 18.  
+
EULA (End-user Licence Agreement) – Лицензно споразумение на крайния потребител. – б. пр.
 +
 
 +
Прегледах го. Всичко, което аз исках: да видя зърната на гърдите ѝ. Всичко, което то искаше: номера на кредитната ми карта и честна скаутска, че Аз съм Над 18.  
  
 
Едва не щракнах Съгласен.  
 
Едва не щракнах Съгласен.  
Ред 434: Ред 436:
 
– А имам ли право да екстраполирам?
 
– А имам ли право да екстраполирам?
  
– Май това ти е специалността. – Наведе се напред да й запаля. „Бърбъри“ – то се отвори и любимата презрамка си беше там. Но опъната, а не разхлабена. И розова, а не черна. – А защо да екстраполираш, когато можеш да видиш всичко онлайн?  
+
– Май това ти е специалността. – Наведе се напред да ѝ запаля. „Бърбъри“ – то се отвори и любимата презрамка си беше там. Но опъната, а не разхлабена. И розова, а не черна. – А защо да екстраполираш, когато можеш да видиш всичко онлайн?  
  
– С други пет хиляди пича? – запалих й „Кемъл“-а. – Предпочитам интимността на личния разговор.  
+
– С други пет хиляди пича? – запалих ѝ „Кемъл“-а. – Предпочитам интимността на личния разговор.  
  
 
– Дори когато ти проваля бизнеса? – посочи псевдолекса ми. Беше паднал до двайсет и едно.
 
– Дори когато ти проваля бизнеса? – посочи псевдолекса ми. Беше паднал до двайсет и едно.
Ред 470: Ред 472:
 
– Клиентите.
 
– Клиентите.
  
Така беше, но отрекох. В крайна сметка такава й беше работата, както и моята.  
+
Така беше, но отрекох. В крайна сметка такава ѝ беше работата, както и моята.  
  
 
– Може би са романтици – каза тя. – Сигурно е заради очакването. Протоколите се отнасят най-вече към очакването.  
 
– Може би са романтици – каза тя. – Сигурно е заради очакването. Протоколите се отнасят най-вече към очакването.  
  
– Така е и със сутиените. – Розовите й чашки не бяха толкова малки все пак.  
+
– Така е и със сутиените. – Розовите ѝ чашки не бяха толкова малки все пак.  
  
 
– Пак ли екстраполация? – Тя седна на канапето, смъкна танкинито и го сложи между краката си. – Какво толкова ви става на вас, мъжете, от сутиените, всъщност?
 
– Пак ли екстраполация? – Тя седна на канапето, смъкна танкинито и го сложи между краката си. – Какво толкова ви става на вас, мъжете, от сутиените, всъщност?
Ред 490: Ред 492:
 
– Ако светлинката стане червена, значи всички са си отишли. – Посегна към цигарите.
 
– Ако светлинката стане червена, значи всички са си отишли. – Посегна към цигарите.
  
– Няма да ми липсват. – Подадох й една и я запалих, внимавах да не й докосна пръстите.
+
– Няма да ми липсват. – Подадох ѝ една и я запалих, внимавах да не ѝ докосна пръстите.
  
 
– А на мен ще ми липсват – каза тя. – Те плащат за моя XLinteL99.  
 
– А на мен ще ми липсват – каза тя. – Те плащат за моя XLinteL99.  
Ред 506: Ред 508:
 
Еула-камера.  
 
Еула-камера.  
  
Прегледах Безплатните Снимки, след като си бях отишъл. Там си беше – на канапето, сама, по сутиен и гащички, слагаше си червило. На него пишеше: „Тъмна роза“.  
+
Прегледах Безплатните снимки, след като си бях отишъл. Там си беше – на канапето, сама, по сутиен и гащички, слагаше си червило. На него пишеше: „Тъмна роза“.  
  
Щракнах. Дългите й пръсти се опитваха да разкопчаят сутиена.  
+
Щракнах. Дългите ѝ пръсти се опитваха да разкопчаят сутиена.  
  
Щракнах пак и Безплатните Снимки свършиха.  
+
Щракнах пак и Безплатните снимки свършиха.  
  
 
ЛИЦЕНЗНО СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА КРАЙНИЯ ПОТРЕБИТЕЛ.
 
ЛИЦЕНЗНО СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА КРАЙНИЯ ПОТРЕБИТЕЛ.
  
Едва не щракнах СЪГЛАСЕН. После се сетих за другите седем хиляди мъже. Тя се събличаше за тях.  
+
Едва не щракнах „Съгласен“. После се сетих за другите седем хиляди мъже. Тя се събличаше за тях.  
  
 
Започвах да ги мразя, всеки един от тях.
 
Започвах да ги мразя, всеки един от тях.
Ред 532: Ред 534:
 
– За сметка на заведението – каза Лу и сложи две чаши на бара, едно бяло и едно червено вино.  
 
– За сметка на заведението – каза Лу и сложи две чаши на бара, едно бяло и едно червено вино.  
  
– Паднал си на седем – видя тя псевдолекса ми, докато й палех цигара. – Клиентите ти напускат кораба. А ти все се връщаш.  
+
– Паднал си на седем – видя тя псевдолекса ми, докато ѝ палех цигара. – Клиентите ти напускат кораба. А ти все се връщаш.  
  
 
– Падат си капризни – отвърнах. – Търсят по-силни усещания. Голо женско тяло. Или поне зърна на гърди.
 
– Падат си капризни – отвърнах. – Търсят по-силни усещания. Голо женско тяло. Или поне зърна на гърди.
Ред 542: Ред 544:
 
– А пък за мен твърди бонбони преди всичко – нацупи устни тя. – И затова бях на пазар.
 
– А пък за мен твърди бонбони преди всичко – нацупи устни тя. – И затова бях на пазар.
  
Последвах я нагоре по стълбите. Тя сгъна „Бърбъри“-то си на облегалката на фотьойла и ми позволи да я гледам по сутиен и бикини. Беше друг сутиен. Видях, че зърната й прозираха. Малки кръгли сенки.
+
Последвах я нагоре по стълбите. Тя сгъна „Бърбъри“-то си на облегалката на фотьойла и ми позволи да я гледам по сутиен и бикини. Беше друг сутиен. Видях, че зърната ѝ прозираха. Малки кръгли сенки.
  
 
– Това не се брои – отговори на погледа ми тя. – Щом са покрити.
 
– Това не се брои – отговори на погледа ми тя. – Щом са покрити.
  
– Протоколите – кимнах. Гащичките й също бяха полупрозрачни освен малкия триъгълник, който едва покриваше пубиса й.  
+
– Протоколите – кимнах. Гащичките ѝ също бяха полупрозрачни освен малкия триъгълник, който едва покриваше пубиса ѝ.  
  
 
Дори само с осем клиенти – не девет – се бях сгрял като печка.
 
Дори само с осем клиенти – не девет – се бях сгрял като печка.
Ред 556: Ред 558:
 
Вместо отговор тя затвори очи и се излегна назад.  
 
Вместо отговор тя затвори очи и се излегна назад.  
  
– Малкият триъгълник е виновен. – Бяла коприна или нещо сходно, опънато между бедрата й. – Пубисът, който не ми е позволено да видя. Сякаш казва: тук!  
+
– Малкият триъгълник е виновен. – Бяла коприна или нещо сходно, опънато между бедрата ѝ. – Пубисът, който не ми е позволено да видя. Сякаш казва: тук!  
  
 
– Добре казано – тя повдигна крака си и притисна коляно към гърдите си.  
 
– Добре казано – тя повдигна крака си и притисна коляно към гърдите си.  
Ред 562: Ред 564:
 
Триъгълникът се стесни в мека бяла пътека, която водеше надолу в сянката. Пътят на коприната.  
 
Триъгълникът се стесни в мека бяла пътека, която водеше надолу в сянката. Пътят на коприната.  
  
Очите й бяха затворени. Моите бяха отворени. Чувствах сгряването.  
+
Очите ѝ бяха затворени. Моите бяха отворени. Чувствах сгряването.  
  
– Те представят. Както сутиена, те показват това, което крият. Има някаква интимност в това представяне. И в наблюдаването също. – Очите й все още бяха затворени.
+
– Те представят. Както сутиена, те показват това, което крият. Има някаква интимност в това представяне. И в наблюдаването също. – Очите ѝ все още бяха затворени.
  
 
Май трябваше да съм поласкан.  
 
Май трябваше да съм поласкан.  
Ред 580: Ред 582:
 
Еула-камера.  
 
Еула-камера.  
  
Щракнах на Безплатните Снимки, тя беше там, по сутиен и бикини, и ме изпращаше. Затваряше вратата с върха на пръстите си, които никога не бях докосвал.
+
Щракнах на Безплатните снимки, тя беше там, по сутиен и бикини, и ме изпращаше. Затваряше вратата с върха на пръстите си, които никога не бях докосвал.
  
 
Почти я чувах да казва: „До утре тогава?“
 
Почти я чувах да казва: „До утре тогава?“
Ред 586: Ред 588:
 
До утре, тогава.
 
До утре, тогава.
  
Щракнах отново и същите тези пръсти бяха в ластика на бикините й, готови да ги смъкнат. Щракнах отново и ЕУЛА-та изпълни екрана.  
+
Щракнах отново и същите тези пръсти бяха в ластика на бикините ѝ, готови да ги смъкнат. Щракнах отново и ЕУЛА-та изпълни екрана.  
  
 
Дори не бях изкушен да щракна Съгласен. Не беше това, което исках.  
 
Дори не бях изкушен да щракна Съгласен. Не беше това, което исках.  
  
Щракнах Назад, докато не я намерих да си слага червилото.
+
Щракнах „Назад“, докато не я намерих да си слага червилото.
  
 
„Тъмна роза“.
 
„Тъмна роза“.
  
Спрях там. Това, което исках, беше да чета устните й с моите.
+
Спрях там. Това, което исках, беше да чета устните ѝ с моите.
  
  
Ред 618: Ред 620:
 
Желаех да рискувам.
 
Желаех да рискувам.
  
– Желая да рискувам – казах й.
+
– Желая да рискувам – казах ѝ.
  
 
– Това е някак си ново желание, нали? – Тя внимателно остави „Бърбъри“-то си на фотьойла. – За такива като нас.
 
– Това е някак си ново желание, нали? – Тя внимателно остави „Бърбъри“-то си на фотьойла. – За такива като нас.
Ред 638: Ред 640:
 
– А твоят киберхостинг? Все още имаш един клиент.
 
– А твоят киберхостинг? Все още имаш един клиент.
  
– Зная как да го разкарам – посегнах към ръката й, но тя се дръпна. Предизвикваше ли ме?
+
– Зная как да го разкарам – посегнах към ръката ѝ, но тя се дръпна. Предизвикваше ли ме?
  
 
– Не бързай толкова – спря ме. – Погледни.
 
– Не бързай толкова – спря ме. – Погледни.
Ред 654: Ред 656:
 
– Чети ми устните – изправих се от килима. – Все още имам един клиент, когото трябва да разкарам. Но зная как да го направя.  
 
– Чети ми устните – изправих се от килима. – Все още имам един клиент, когото трябва да разкарам. Но зная как да го направя.  
  
Посегнах към ръката й, но тя се дръпна.  
+
Посегнах към ръката ѝ, но тя се дръпна.  
  
 
– Не бързай толкова. Имам нещо да покажа на последния ти клиент. Малък подарък на сбогуване. Искам да почувстваш сгряването.
 
– Не бързай толкова. Имам нещо да покажа на последния ти клиент. Малък подарък на сбогуване. Искам да почувстваш сгряването.
Ред 662: Ред 664:
 
– Нали все казваше, че си падаш гледач.
 
– Нали все казваше, че си падаш гледач.
  
Пак седнах долу. Много белите й бедра бяха отворени, много широко.  
+
Пак седнах долу. Много белите ѝ бедра бяха отворени, много широко.  
  
 
– Ти също си достойна гледка. – Само един клиент беше, но сгряването бе силно.  
 
– Ти също си достойна гледка. – Само един клиент беше, но сгряването бе силно.  
Ред 696: Ред 698:
 
– Вече се чудех. – Тя си обу бикините и запали един „Кемъл“, последния ни. Той също беше бял.  
 
– Вече се чудех. – Тя си обу бикините и запали един „Кемъл“, последния ни. Той също беше бял.  
  
Но не си сложи малкия розов сутиен. Не толкова малките й зърна също бяха розови. Мокро розови в момента.
+
Но не си сложи малкия розов сутиен. Не толкова малките ѝ зърна също бяха розови. Мокро розови в момента.
  
 
– Май и двамата сме без работа – каза тя. – Какво ще правим?  
 
– Май и двамата сме без работа – каза тя. – Какво ще правим?  
  
– Имаш предвид завинаги или тази вечер? – Взех цигарата от пръстите й, като внимавах да ги докосна.
+
– Имаш предвид завинаги или тази вечер? – Взех цигарата от пръстите ѝ, като внимавах да ги докосна.
  
 
– Ами и двете. Нека започнем с тази вечер.  
 
– Ами и двете. Нека започнем с тази вечер.  
Ред 713: Ред 715:
  
 
– Съгласен – съгласих се и вдигнах телефона.
 
– Съгласен – съгласих се и вдигнах телефона.
 +
  
  
 
Превод от английски: Вал Тодоров
 
Превод от английски: Вал Тодоров

Текуща версия към 19:15, 8 април 2013

Тери Бисън



– Може ли една от твоите?

– Разбира се.

Изтръсках цигара от пакета „Кемъл“, който лежеше на бара като спомен от по-добри времена. Тя носеше шлифер – „Бърбъри“, забелязваме такива неща – върху джинсите. В тон беше с косата ѝ, почти – не беше закопчан, държеше го само коланът. Беше на три стола разстояние, но зърнах тясна черна презрамка върху тясно бледо рамо, когато се наведе над бара да вземе цигарата от пръстите ми.

Забелязваме такива неща. Особено в тих бар на Осмо авеню в дъждовен четвъртък следобед в есенен Ню Йорк.

Постара се да не докосне пръстите ми, постарах се да не докосна нейните. Имам огромно уважение към цигарите, в наше време.

– Благодаря.

Косата ѝ беше мръсно руса, както казват, подстригана късо. Плътни червени устни, нисък цигарен глас и съответстващи му очи: тъмни, дълбоки, очи на Жан Моро, пълни с някаква печалност. Съжаление? Загуба? Може би. Носеше се, също като мен, в дрейфа на четирийсетте и лицето ѝ го издаваше, което ми харесваше, а тялото ѝ не го издаваше, което ни харесваше. Толкова много млади момичета имат празни очи.

– Няма защо – казах аз.

Тя се дръпна назад и заразглежда цигарата като току-що уловена риба. Държеше я от двата края с дългите си пръсти, много точно. Страхотни ръце. Ръце на танцьорка.

И тогава запали! Чукна я на бара, сложи я между устните си, драсна клечка и я запали.

Вдиша.

Издиша.

Завъртях се на стола, обезпокоен, но барманът не обръщаше внимание. В малкото невзрачно бистро – има ги на всеки ъгъл на запад от Двайсета улица – бяхме само двамата.

– Извинете – казах, плъзнах чашата си по бара и седнах до нея. – Но мислех, че вече не може да се пуши в нюйоркските барове.

– Не може – отвърна тя. – Но Лу обикновено си затваря очите по това време, когато обедната клиентела се е разотишла.

Беше два и десет.

– Невероятно – поклатих глава и изтръсках нова цигара от пакета „Кемъл“. – Може би, ако се престоря, че съм с вас, Лу ще си затвори очите и за мен?

– Зависи – изгледа ме косо тя. – Бива ли ви в преструването?

– Дали ме бива?! – смогнах да прозвуча, сякаш се опитвах да прозвуча обидено. – Аз съм Великият преструвач! Освен това вие сигурно ще поискате още една, така или иначе. – Оставих пакета на бара като туз. Даже може би коз, си помислих.

– Ами щом ще се преструваме, може – съгласи се тя. – Само да не ви хрумват разни идеи.

– Разни идеи? – Главата ми беше пълна с разни идеи. – Никога никакви разни идеи.

– Излязла съм в почивка, а не да ме забиват. Ако схващаш това, можем да се преструваме, че сме приятели. Даже ще се престоря, че се кефя на присъствието ти.

Без да споменаваме моите „Кемъл“.

– Без да споменаваме твоите „Кемъл“ – добави тя.


  • * *


Лу, разбира се, си затвори очите за мен. И тя се кефеше на присъствието ми, или поне се преструваше. И аз ѝ се кефех. Беше „интернетна работна пчеличка“ (тя така го нарече, тогава), която работи от вкъщи, долу зад ъгъла. Аз бях, ами каквото там ѝ казах, че съм.

– „Бърбъри“ – подхвърлих. – От старо гадже ли?

– Всичките ми гаджета са стари – отговори тя. – Младите все за себе си мислят.

– Толкова много млади момичета имат празни очи – заявих и поръчах вино. Бяло за нея, червено за мен.

Шлиферът ѝ се отвори, когато се наведе да вземе чашата си. Видях за миг дамско бельо, черна коприна, или нещо много подобно. Презрамката висеше, което ми подсказа, че гърдите ѝ вероятно са малки. Но не видяхме достатъчно, за да сме сигурни.

– Какво толкова ви става на вас, мъжете, от презрамките, всъщност? – попита и запали нова цигара от тази, която все още пушеше. – Не е като че ли наистина сте видели нещо.

Изловен. Дори честността е, понякога, най-добрата политика.

– Екстраполация – смотолевих.

– Я повтори...

– Отделната част подсказва цялото. Тези два-три сантиметра презрамка, видени уж случайно, подсказват дантелената чашка по-долу, която от своя страна подсказва това, което прикрива, формите, присъствието. Тази мигновена презрамка води окото на въображението там, където истинското око не може да достигне, засега. Екстраполация.

– Добре казано – съгласи се тя.

Съгласен съм и аз. Тя издуха почти съвършено кръгче дим, погледна ме право в очите и попита:

– Колко сте там в момента?

Изловен отново. Погледнах моя псевдолекс.

– В момента шейсет и седем. Някои идват, други си отиват. Как разбра?

– Четох за това в „Уайърд“ – отговори тя. – Киберхостинг. Очи под наем. Най-най-новото. А една жена може да го усети. Несъмнената интензивност на погледа.

– Добре казано – съгласих се аз. – Имаш ли нещо против?

– Напротив. Някак си ласкаещо е – тя пак се наведе и „Бърбъри“-то се отвори точно колкото трябва. – Особено когато погледът е единственото, което участва.

– Има си Протоколи – кимнах. И пак тази чудна презрамка. – Подходящи в точно такъв случай.

– Добре казано – съгласи се тя и се плъзна от стола. – Почти три е. Виж какво, може да се качиш при мен до пет.

Взе ми „Кемъл“-а и излезе от бара. Едва вярвайки на късмета ни, хлъзнах пръст по екрана на псевдолекса, прехвърлих петдесетачка на Лу за бакшиша и я последвах.


  • * *


Името ѝ, каза ми тя в асансьора, било Еула. Не разбрах, тогава, какво означава. Апартаментът ѝ беше кочина. Студио, пълно с компютри, монитори, кабели, хард дискове, цялата тази техника, която иронично ми е доста непозната. Един висок прозорец (мръсен), един фикус (умиращ), едно канапе срещу претрупана масичка за кафе върху изтъркан фалшив персийски килим.

Кимна ми да седна на килима. После смъкна „Бърбъри“-то, окачи го внимателно на облегалката на един фотьойл, затрупан с компютърни наръчници, и изчезна в малката кухня. Върна се с две чаши бяло вино и съответната бутилка. Пино гриджио. Седна на канапето и подгъна дълги крака под себе си.

– Значи правиш киберхостинг? Имаше статия за това и в „Плейбой“. Как е, значи, да си Око под наем? Отдавна ли го правиш?

Презрамката, две презрамки, надолу към дантелени чашки на луксозно черно танкини, дългите ѝ крака в протрити джинси.

– От няколко месеца – отговорих. – Никой не го прави от отдавна. Нова технология е, нанобиотех. Клиентите ми влизат с парола и виждат каквото виждам аз.

Тя запали един „Кемъл“ и ми подхвърли пакета.

– И това ли е всичко?

– Окото под наем работи при много стриктни Протоколи. Няма физически допир. Клиентите ми ще бъдат откачени веднага, дори само ако докосна върха на пръстите ти. А аз ще остана без работа.

Бях в грешка за гърдите ѝ. Без сутиен, доколкото можехме да преценим. И почти можехме.

– И това им изнася, на клиентите ти?

– Май че да. Моите клиенти са все гледачи. Воайори. Може би са били разочаровани в любовта. А може би гледането е всичко, което искат.

– А ти? – Едната презрамка падна от тясното ѝ рамо. От това някак си и двете ѝ рамена станаха по-привлекателни.

– Аз също си падам гледач.

– Ясно. – Тя издуха кръгче дим. – А не е ли извратено?

– Да бъдеш гледач?

– Всички тези непознати да се крият в теб.

– Те всъщност не са в мен. Всичко е виртуално. Окото под наем просто изпраща сигнали, това е всичко.

– А те гледат на екран?

– Май не си прочела цялата статия, те просто затварят очи. Всичко е нанобиотех, нали ти казах. Смучат сигнали от чип, затварят очи и виждат каквото виждам аз. Сателитна връзка.

– Чип като бонбон? А ако го глътнат?

– Няма да го глътнат. Всички сензори са в устата. Ти не усещаш вкуса със стомаха, нали? Освен това е доста скъп.

– Тази част ми харесва – каза тя. – А къде ги намираш? Тези твои клиенти.

– Не трябва да ги намирам. Нямам представа дори кои са. Купуват си чипа и сърфират всички различни Очи под наем.

– Значи има конкуренция.

– Ами да. Оправям се. Просто трябва да намеря красиво момиче, с което да говоря.

– Или жена. И да надничаш в роклята ѝ.

– Или в шлифера ѝ „Бърбъри“.

– И за това ти плащат.

– Скромна сума – отвърнах. – Длъжен съм само да се придържам към Протоколите. Освен това ми покриват разходите.

– Цигарите. – Тя си изрита обувките, или по-скоро сандалите, или по-скоро ги свали с пръстите на краката си на танцьорка, единия и след това другия.

– Аз си плащам за „Кемъл“-а. Сметката от бара минава през псевдолекса. Приемам клиенти от понеделник до петък, следобед от един до шест.

– Безплатно пиене – отбеляза тя и кръстоса крака. Джинсите ѝ бяха опънати и образуваха тесен триъгълник между бедрата ѝ. – А могат ли да ни чуят сега?

– Те само гледат. Без звук. Аз съм просто Око под наем.

– Значи изпускат целия този разговор?

– Изглежда не им пука.

– Трябва ли да се чувствам поласкана? – попита тя.


  • * *


В апартамента се смрачи с угасването на следобеда. Говорихме за криминални романи и баровете на Десето авеню, докато тя не си погледна часовника и не ме отпрати.

– Вече е пет – заяви на вратата.

– В каква връзка го казваш? – Сам се учудих, че не се преструвах да се кефя на присъствието ѝ.

– Протоколите – отвърна тя и затвори вратата.


  • * *


– Пак си тук – каза тя следващия следобед. Петък.

– По желание на масите – отвърнах и оставих пакета „Кемъл“ на бара. Показах ѝ циферблата на псевдолекса ми.

– Седемдесет. Бройката се покачва. Май пак трябва да се чувствам поласкана.

– Май да. Аз бих се чувствал.

Обезпокоихме Лу два пъти – веднъж за вино и веднъж за кибрит, преди тя да се качи горе и аз да я последвам, точно в три.

– Нямаш ли си приятелка? – попита ме тя в асансьора.

– Имах и после нямах – отговорих и я последвах в студиото. – Знаеш как е.

– Зная. – Тя смъкна „Бърбъри“-то и го остави на фотьойла, преди да седне на канапето срещу мен, ниската масичка между нас.

– Във всеки случай това сега е по-интимно, да бъда Око под наем.

– Не толкова интимно – напомни ми тя. Вместо джинси носеше черен клин.

– Имаш ли нещо против?

– Напротив. – Протегна дългия си крак на танцьорка и сгъна другия под брадичката си. – И къде ти е чипът? Изплези си езика, искам да видя.

– Не е чип, нанонамотка е – потупах си веждата. – Навита около оптичен дендрит. Безболезнена лазерна операция, на брояч, както ти казах.

– Яко – кимна тя. – А ония седемдесет юнака, усещаш ли как гледат през очите ти?

– Не би трябвало, но понякога има слаба обратна връзка. Когато видят нещо, което им харесва, усещам нещо като сгряване.

– Значи усещаш кога им е приятно. – Тя разтвори бедра, малко повече.

– Понякога. Както сега например. Те могат да видят бледото очертание на гащичките ти през клина, като призрак, скрит в сенките.

Тя повдигна два пръста и аз ѝ запалих поредния „Кемъл“.

– А те обичат призраци – добавих.

– А ти?

– И аз обичам призраци. И сенки също.

Наведох се над масичката и тя взе цигарата между пръстите си, внимателно, да не ме докосне. Странно интимно усещане.

– Разбирам. – Протегна дългите си крака и призракът бе пак там. – А ако бяхме докоснали пръсти?

– Моята нанонамотка щеше да се изключи. И те щяха да си намерят друго Око под наем.

– А ти щеше да останеш без работа.

– Това е само странична работа – отговорих.


  • * *


Наистина обичаме призраци. Следобедната светлина избледня, докато говорехме за Де Кунинг, вината на Лонг Айланд, градове, които и двамата знаехме, и някои, които не знаехме.

Точно до пет, когато тя ме отпрати. В асансьора, и по-късно на улицата, усещах клиентите ми, като ято птици, да отлитат в есенния здрач.

Усещах сгряването да затихва.

Съжалих, че е петък.


  • * *


Само странична работа е, но ми харесва.

Липсва ми през уикендите, когато съм изключен. Понякога – добре де, почти всякога – сърфирам по мрежата и търся такива жени, каквито ми трябват за моята работа. Такива, които обичат да бъдат гледани.

Гледани с онази несъмнена интензивност на погледа.

И все пак, изненадах се, когато я намерих в мрежата.

Еула-камера. На живо. Обновяване, Всекидневно. Само за Членове.

Прегледах Безплатните снимки. И тя си беше там, седеше на канапето с черното танкини и черния клин, призрачна, срещу мъж, седнал на килима.

Той беше с гръб към камерата, но знаех кой е.

Аз.


  • * *


– Можеше да ми кажеш – казах ѝ в понеделник, когато оставих пакета „Кемъл“ на бара.

– Какво?

– Че си в същия бизнес. – Вдигнах два пръста и Лу донесе две вина, едно бяло и едно червено. – Ти си джени. Момиче с уеб-камера.

– Изловена. – Носеше „Бърбъри“-то, отдолу презрамките, но днес не с джинсите, нито пък с клина. – Умен пич си. Сетих се, че сам ще се сетиш.

Взех предвид казаното, докато отпивахме и пушехме. Голите ѝ крака, не можех да откъсна очи от тях.

– Май трябва да се чувствам поласкан.

– Ами да. Освен това не сме точно в същия бизнес.

– Не сме ли?

– Твоите клиенти гледат през теб. А моите ме гледат мен.

– И моите те гледат. Което те прави звездата на шоуто. Главната атракция. Основното представление.

– Добре казано – съгласи се тя. – Имаш ли проблем с това?

Не, нямах проблем с това.

– Аз също. – Взе цигарите ми и излезе. Прехвърлих парите по сметката на Лу и я последвах.


  • * *


Тя смъкна „Бърбъри“-то и го остави на фотьойла, внимателно. Погледнах през рамо.

– Камерата ли търсиш? Вградена е в телевизора.

Видях я: зелена светлинка, като око. Цифрата под нея: 04436.

– Това ли е бройката ти? Впечатлително. Но не съм изненадан. Непрестанно ли е включена?

– Зелено е, когато е включена, а е включена, когато съм тук. И трябва да съм тук винаги, освен между един и три, когато имам почивка.

– МикроКам ли ти плаща наема?

– Това би било робство – престори се на обидена. – Че и по-зле. Всъщност изплащам дълг.

Показа компютъра в ъгъла. Дори аз бях чувал за XLinteL99. Мъркаше тихо като скъпа котка.

– Просто трябва да бъда себе си. И, разбира се, да спазвам Протоколите.

– А какви са твоите Протоколи?

– Доста стриктни. Интернет не е вече безплатен, както знаеш. Това е еротичен, отворен към публиката канал, а не порно. Без зърна на гърди, без полови органи, без голотии, освен когато съм сама.

– Сама с твоите четири хиляди пича – кимнах към телевизора.

– И без посетители освен между три и пет.

– Май трябва да съм поласкан. – И вярно бях.

– Май трябва да си.

Тя седна на канапето срещу мен. Когато си кръстоса краката, зърнах белите ѝ гащички. Не призрака, а истината.

– Съжалявам, ако си разочарован.

– Изглеждам ли разочарован?

Тя посочи псевдолекса ми.

– Бройката ти е паднала.

Погледнах и аз: 55. После: 54.

– Това са те, не аз. Някои идват, други си отиват. Може би не харесват Протоколите ти.

– Нали каза, че не ни чуват.

– Може би могат да четат по устните. – Нейните бяха тъмночервени.

– Надявам се не ти плащат на клиент.

Така беше, но не ми пукаше. Тя протегна крака си и ми показа гащичките си отново. Тесни, копринени, обрамчени с дантела.

– Така е по-интимно – констатирах аз. – Просто четирийсет и двама от нас. И твоите четири хиляди.

– Пет хиляди – посочи тя телевизора: 05035. – Май ми носиш късмет в бизнеса.

Тя се наведе да си остави чашата с вино, придържайки презрамката с дългите си пръсти, както комарджия крие картите си. Не съвсем ефективно.

Усетих сгряването. Казах ѝ го.

– Дори когато ти пада бройката?

– Това май си е от мен.

Говорехме за филми и ресторанти. Споделяхме доста общи любими. Не бях изненадан. Бяхме колеги, в известен смисъл, все пак.

Точно в пет тя ме отпрати: Протоколите.

Усетих как клиентите ми ме напускат, всичките трийсет и четири.

Тя ми убиваше бизнеса, но не ми пукаше.

Забързах към къщи.


  • * *


Еула-камера.

Прегледах Безплатните снимки. И тя си беше там, внимателно поемаше цигарата от моите пръсти, без да ги докосва. Макар че уеб-камерите нямат звук, можех да чуя гласа ѝ в главата ми. Нисък, цигарен, интимен...

Щракнах на следващата Безплатна снимка.

Току-що беше затворила вратата зад гърба ми. Щракнах пак и тя започна да съблича танкинито през главата си. По принцип знаех, че не носи сутиен.

А дали наистина не носеше?

Щракнах пак, май прекалено настървено, но на следващата страница пишеше: Лицензно споразумение за крайния потребител.

ЕУЛА.

EULA (End-user Licence Agreement) – Лицензно споразумение на крайния потребител. – б. пр.

Прегледах го. Всичко, което аз исках: да видя зърната на гърдите ѝ. Всичко, което то искаше: номера на кредитната ми карта и честна скаутска, че Аз съм Над 18.

Едва не щракнах Съгласен.

Едва. Но се сетих за другите пет хиляди пича и отидох на кино. Видях зърната на Мег Райън с други сто пича.

Легнах си и се чувствах самотен за първи път от месеци.

Във вторник Лу сервира две вина без питане, бяло и червено. Извадих моя „Кемъл“.

– Еула. Лицензно споразумение за крайния потребител. Малко бавно загрявам, но включих. Как всъщност се казваш?

– Нямам право да кажа – отговори тя. – Протоколите.

– А имам ли право да екстраполирам?

– Май това ти е специалността. – Наведе се напред да ѝ запаля. „Бърбъри“ – то се отвори и любимата презрамка си беше там. Но опъната, а не разхлабена. И розова, а не черна. – А защо да екстраполираш, когато можеш да видиш всичко онлайн?

– С други пет хиляди пича? – запалих ѝ „Кемъл“-а. – Предпочитам интимността на личния разговор.

– Дори когато ти проваля бизнеса? – посочи псевдолекса ми. Беше паднал до двайсет и едно.

– Не е бизнес. Просто странична работа.

– Май трябва да съм поласкана – взе цигарите ми тя. Беше 2:55.

– Май трябва да си – прехвърлих парите по сметката и я последвах.


  • * *


Седях на килима и я наблюдавах как внимателно разстла „Бърбъри“-то си на облегалката на фотьойла.

Днес носеше изрязан розов сутиен под полупрозрачно танкини. Чашките, поръбени с дантела.

Погледнах към телевизора – зелената светлинка грееше и броячът под нея показваше 06564.

– И защо са тук? – попитах.

– Кои?

– Клиентите ти. Защо са на линия дори когато съм тук? Аз съм гост. А те знаят Протоколите.

– Изглежда ги мразиш – отбеляза тя.

– Протоколите ли?

– Клиентите.

Така беше, но отрекох. В крайна сметка такава ѝ беше работата, както и моята.

– Може би са романтици – каза тя. – Сигурно е заради очакването. Протоколите се отнасят най-вече към очакването.

– Така е и със сутиените. – Розовите ѝ чашки не бяха толкова малки все пак.

– Пак ли екстраполация? – Тя седна на канапето, смъкна танкинито и го сложи между краката си. – Какво толкова ви става на вас, мъжете, от сутиените, всъщност?

– Сутиенът – отговорих, докато наливах за двама ни пино гриджио – е най-романтичното изобретение на западната цивилизация.

– След Мрежата.

– По-добро е. Самият сутиен е нещо като мрежа. Хваща мъжете в капан. Нещо като Протокол е. Ограничава и задържа. Оформя и показва това, което крие. Дава фокус на погледа. Представя.

– Добре казано. – Тя оправи чашките на сутиена – първо едната, после другата. – Освен това поддържа зелената светлинка.

И двамата погледнахме към телевизора. 07865.

– Ако светлинката стане червена, значи всички са си отишли. – Посегна към цигарите.

– Няма да ми липсват. – Подадох ѝ една и я запалих, внимавах да не ѝ докосна пръстите.

– А на мен ще ми липсват – каза тя. – Те плащат за моя XLinteL99.

Говорихме за спорт и за сонети и тя ме отпрати в пет.

Усетих как клиентите ме напускат – всичките осемнайсет. Но все пак чувствах сгряването.


  • * *


Еула-камера.

Прегледах Безплатните снимки, след като си бях отишъл. Там си беше – на канапето, сама, по сутиен и гащички, слагаше си червило. На него пишеше: „Тъмна роза“.

Щракнах. Дългите ѝ пръсти се опитваха да разкопчаят сутиена.

Щракнах пак и Безплатните снимки свършиха.

ЛИЦЕНЗНО СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА КРАЙНИЯ ПОТРЕБИТЕЛ.

Едва не щракнах „Съгласен“. После се сетих за другите седем хиляди мъже. Тя се събличаше за тях.

Започвах да ги мразя, всеки един от тях.


  • * *


На следващия ден тя закъсня, за първи път.

– Къде беше?

– Момичетата обичат да пазаруват – отговори.

– За сметка на заведението – каза Лу и сложи две чаши на бара, едно бяло и едно червено вино.

– Паднал си на седем – видя тя псевдолекса ми, докато ѝ палех цигара. – Клиентите ти напускат кораба. А ти все се връщаш.

– Падат си капризни – отвърнах. – Търсят по-силни усещания. Голо женско тяло. Или поне зърна на гърди.

– А ти не си ли такъв?

– Аз съм романтик, не знаеш ли? Интимността преди всичко.

– А пък за мен твърди бонбони преди всичко – нацупи устни тя. – И затова бях на пазар.

Последвах я нагоре по стълбите. Тя сгъна „Бърбъри“-то си на облегалката на фотьойла и ми позволи да я гледам по сутиен и бикини. Беше друг сутиен. Видях, че зърната ѝ прозираха. Малки кръгли сенки.

– Това не се брои – отговори на погледа ми тя. – Щом са покрити.

– Протоколите – кимнах. Гащичките ѝ също бяха полупрозрачни освен малкия триъгълник, който едва покриваше пубиса ѝ.

Дори само с осем клиенти – не девет – се бях сгрял като печка.

– Сега се връщат – тя се наведе и погледна псевдолекса ми. – Какво толкова ви става на вас, мъжете, от дамските гащички, всъщност? – Седна на канапето с крака под нея и леко разтворени колена.

– Скъпа, вярно ли ме питаш?! – Помислих си, че е умно.

Вместо отговор тя затвори очи и се излегна назад.

– Малкият триъгълник е виновен. – Бяла коприна или нещо сходно, опънато между бедрата ѝ. – Пубисът, който не ми е позволено да видя. Сякаш казва: тук!

– Добре казано – тя повдигна крака си и притисна коляно към гърдите си.

Триъгълникът се стесни в мека бяла пътека, която водеше надолу в сянката. Пътят на коприната.

Очите ѝ бяха затворени. Моите бяха отворени. Чувствах сгряването.

– Те представят. Както сутиена, те показват това, което крият. Има някаква интимност в това представяне. И в наблюдаването също. – Очите ѝ все още бяха затворени.

Май трябваше да съм поласкан.

– Наистина трябва – каза тя, отвори очи и посегна към „Кемъл“-а, внимателно.

Заедно пихме от виното, говорихме за зелки и крале, и други самоделки. Пътят на коприната избледня в здрача. В пет тя ме отпрати и усетих как клиентите ми се разбягаха. Освен един. Остана с мен до шест, както и сгряването.


  • * *


Еула-камера.

Щракнах на Безплатните снимки, тя беше там, по сутиен и бикини, и ме изпращаше. Затваряше вратата с върха на пръстите си, които никога не бях докосвал.

Почти я чувах да казва: „До утре тогава?“

До утре, тогава.

Щракнах отново и същите тези пръсти бяха в ластика на бикините ѝ, готови да ги смъкнат. Щракнах отново и ЕУЛА-та изпълни екрана.

Дори не бях изкушен да щракна Съгласен. Не беше това, което исках.

Щракнах „Назад“, докато не я намерих да си слага червилото.

„Тъмна роза“.

Спрях там. Това, което исках, беше да чета устните ѝ с моите.


  • * *


– Какво толкова става с тия твърди бонбони? – попитах я. – Да не се опитваш да откажеш цигарите?

– Ни най-малко – тя посегна към моята кутия „Кемъл“ на бара. – Момичетата обичат да смучат нещо.

– Извинявайте, приятелчета – намеси се Лу, – но получих оплакване. Налага се да излезете с цигарите навън.

– Трябва да поговорим – заявих аз отвън. – Мисля да напусна работа.

– И аз мисля същото – отговори ми в асансьора. Наведох се да я целуна, но тя отстъпи, само една стъпка.

Вратата на асансьора се отвори.

– Недей рискува – погледна псевдолекса ми. – Все още имаш един клиент.

Желаех да рискувам.

– Желая да рискувам – казах ѝ.

– Това е някак си ново желание, нали? – Тя внимателно остави „Бърбъри“-то си на фотьойла. – За такива като нас.

Кимнах. Носеше малки розови гащички и не толкова малък розов сутиен. Онзи, първият. Седнах на килима и погледнах телевизора.

9865.

– Може да ги разкараш – подхвърлих.

– Не още – тя посочи към телевизора: 9904. – Моят XLinteL99 все още не е изплатен.

– Мога да помогна. Колко точно дължиш?

– Ти вече помагаш. – Седна на канапето срещу мен. Разтвори бедра, за да ми покаже малкия път на коприната.

– Искам да съм сам с теб – помолих. – Толкова ли много е това?

– А твоят киберхостинг? Все още имаш един клиент.

– Зная как да го разкарам – посегнах към ръката ѝ, но тя се дръпна. Предизвикваше ли ме?

– Не бързай толкова – спря ме. – Погледни.

И двамата погледнахме. 10 007.

– Сега вече можем да говорим сами.

Посегна зад гърба си да откопчае сутиена, такъв интимен жест. Би било неджентълменско да опиша какво ми показа. И още по-неджентълменско да отрека сгряването.

Светлинката на телевизора беше зелена на 10 011, 10 012, след това изведнъж червена. 00 000.

– Най-после сами. Моят XLinteL99 е вече изплатен. За какво точно искаше да говорим?

– Чети ми устните – изправих се от килима. – Все още имам един клиент, когото трябва да разкарам. Но зная как да го направя.

Посегнах към ръката ѝ, но тя се дръпна.

– Не бързай толкова. Имам нещо да покажа на последния ти клиент. Малък подарък на сбогуване. Искам да почувстваш сгряването.

Тя плъзна пръстите си под ластика на бикините, точно както на снимките, и ги смъкна. Отпусна се на канапето със затворени очи.

– Нали все казваше, че си падаш гледач.

Пак седнах долу. Много белите ѝ бедра бяха отворени, много широко.

– Ти също си достойна гледка. – Само един клиент беше, но сгряването бе силно.

– Ами май че съм – съгласи се тя.

Посегна да хване ръката ми и сгряването изчезна, когато последният ми клиент беше изхвърлен. Но бе заменено от по-силно, по-интимно сгряване.

– Това сгряване ми харесва повече – казах и я целунах.

И тя ме целуна. Езиците ни играеха на гоненица в нейната уста и след това в моята, и след това...

– Какво е това? – измънках.

Тя го изплю, деликатно, в ръката си.

Беше чип. Защо ли не бях изненадан?

– Двойни желания – заяви тя и го хвърли на килима. – Двойна игра. А сега можем да стигнем докрай.

И стигнахме докрай.


  • * *


Стана пет часа и отмина. Тя си сложи червилото, лек грим и това беше всичко. „Тъмната роза“.

– Роза е – казах. – Твоето име. Най-после разбрах.

– Вече се чудех. – Тя си обу бикините и запали един „Кемъл“, последния ни. Той също беше бял.

Но не си сложи малкия розов сутиен. Не толкова малките ѝ зърна също бяха розови. Мокро розови в момента.

– Май и двамата сме без работа – каза тя. – Какво ще правим?

– Имаш предвид завинаги или тази вечер? – Взех цигарата от пръстите ѝ, като внимавах да ги докосна.

– Ами и двете. Нека започнем с тази вечер.

– За това, моя скъпа Роза, си има Протоколи. – За първи път я видях обезпокоена.

– Протоколи?

– Китайска или тайландска храна? Ресторант или ще поръчаме вкъщи?

– Тайландска – усмихна се тя. – И не ми се облича за вечеря.

– Съгласен – съгласих се и вдигнах телефона.


Превод от английски: Вал Тодоров