Разлика между версии на „Писък от ангел“

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене
м (редакцийка)
 
Ред 9: Ред 9:
 
Очакваше такава реакция от тях. Слятото корпоративно единство пазеше добре тайните си, а „писъкът“ беше най-ценната. Лонг Шот се намираше далеч от другите планови светове на Единството и от скоковия курс, свързващ Земята и Границата. Никой на тази затънтена планета нямаше да е чувал за веществото, камо ли да е срещал писъчен или ангел. Затова я беше избрал.
 
Очакваше такава реакция от тях. Слятото корпоративно единство пазеше добре тайните си, а „писъкът“ беше най-ценната. Лонг Шот се намираше далеч от другите планови светове на Единството и от скоковия курс, свързващ Земята и Границата. Никой на тази затънтена планета нямаше да е чувал за веществото, камо ли да е срещал писъчен или ангел. Затова я беше избрал.
  
Стъпките им затихнаха и външната врата на бараката за пластомана, която служеше за градски затвор, се затръшна със звън. Вече сам, той се претърколи на една страна, наслаждавайки се на агонията, която му причини движението. Опита се да се сети как се бе озовал тук, но „писъкът“ в него свеждаше всяко усилие до невзрачен фон. Най-накрая си спомни нещо, което гореше, нещо, което…
+
Стъпките им затихнаха и външната врата на пластостоманената барака, която служеше за градски затвор, се затръшна със звън. Вече сам, той се претърколи на една страна, наслаждавайки се на агонията, която му причини движението. Опита се да се сети как се бе озовал тук, но „писъкът“ в него свеждаше всяко усилие до невзрачен фон. Най-накрая си спомни нещо, което гореше, нещо, което…
  
 
... падаше.
 
... падаше.

Текуща версия към 17:08, 18 април 2013

Графика: Пламен Семков

Дъглас Смит


Спряха да бият Трелейн, когато видяха, че му е хубаво. Бандитите, които минаваха за полицаи в този град на Лонг Шот, се отдръпнаха по-далеч от мястото, където лежеше сгърчен на мръсния под, като да бе умрял или опасен. Гледаше ги как отново заключват вратата на студената му килийка. В очите им се четеше погнуса и нещо, наподобяващо страх. Вкусът на презрението им се смеси с паренето на кръвта в устата му. А „писъкът” в тази кръв изстреля поредния заряд удоволствие в тялото му.

Очакваше такава реакция от тях. Слятото корпоративно единство пазеше добре тайните си, а „писъкът“ беше най-ценната. Лонг Шот се намираше далеч от другите планови светове на Единството и от скоковия курс, свързващ Земята и Границата. Никой на тази затънтена планета нямаше да е чувал за веществото, камо ли да е срещал писъчен или ангел. Затова я беше избрал.

Стъпките им затихнаха и външната врата на пластостоманената барака, която служеше за градски затвор, се затръшна със звън. Вече сам, той се претърколи на една страна, наслаждавайки се на агонията, която му причини движението. Опита се да се сети как се бе озовал тук, но „писъкът“ в него свеждаше всяко усилие до невзрачен фон. Най-накрая си спомни нещо, което гореше, нещо, което…

... падаше.

Беше едно от по-добрите им представления.

Сега си спомняше. Спомни си как предишната вечер, застанал в центъра на импровизирания им цирков купол, представяше артистите пред отегчената публика, как крещеше имената на обречените, на победените. Всеки член на трупата му от бегълци се появяваше иззад прокъсаните червени завеси и влизаше по начина, присъщ на вида му, на или над арената, в зависимост от номера, който щеше да изпълнява.

Той знаеше, че номерът няма значение. Тълпата не беше дошла заради акробатични или силови подвизи, а за да се пули на другоземната странност и да гледа как извънземни се кланят смирено пред могъщия човек. Циркът на Трелейн бе сбрал останките на покорените раси от двадесет свята, жертви на минодобивните и тераформиращите проекти на Единството: Каменните кутрета, тромави зверове от кварцови плочи, Гупърт Силния, набит и мускулест беглец от смазващата гравитация и също толкова смазващите мини на Мендлос II, Феран лисичето, за чиито сънародници на Фандор IV хората ходеха на лов.

И ангелите. Винаги ангелите.

Но насред мръсотията на студената килия, потънал в спомени за предната вечер, Трелейн отблъсна мислите за ангелите. И за нея.

Да, беше чудесно представление. Докато не умря Та’лоната, избухвайки в кръв и великолепие високо над арената, тъй като прелетя твърде близо до една факла. Трелейн беше откупил свободата на балонестото създание преди седмица от един ТН търговец на роби, знаейки, че видът им е почти унищожен.

Докато пламтящи парчета от тлъстото извънземно падаха в публиката, връзката на Трелейн с действителността се пръсна като огледало, ударено с чук. Сега си спомняше само проблясъци от последвалото: горящи хора – крясъци – паника – блъсканица към изходите – арестът му.

Не помнеше да е вземал „писък“. Обикновено се пазеше чист преди представления. Само че знаеше какво чувства сега на пода на килията: радостта от побоя, екстаза от унижението. Сигурно бе поел доза, когато започна хаосът и го стигна миризмата на изгоряло. За да избяга от ужаса.

Или да влезе в него. Защото с „писък“ ужасът отваряше врата към Рая.

Някой в килията се изкашля. Трелейн подскочи, после потръпна от възбудата на изненадата. Пъшкайки, той се претърколи по гръб и отвори очи, като се мъчеше да се ориентира в тъмното.

На леглото седеше мъж. Имаше издължено лице и очи, които приличаха на очите на Трелейн. Носеше дълго сиво наметало с майорски нашивки и малка значка, върху която червени букви „РТН“ висяха над зелена планета, разцепена от светкавица.

Униформата на РТН. Трелейн беше носил такава преди цяла вечност. Сивото означаваше „Специални служби“: този човек беше от РТН, но не беше писъчен. В РТН държаха старши офицерите и СС чисти.

Мъжът се взря в ликома, който държеше с черна ръкавица, после сведе очи към Трелейн и се усмихна.

– Здравейте, капитан Трелейн – каза меко, сякаш говореше на дете.

Трелейн преглътна. Тресеше се и осъзна, че го прави още откакто бе разпознал униформата.

– Не се казвам Трелейн.

– Аз съм Вайц – представи се мъжът. Ликомът изчезна под дрехата му. – А кръвната проба, която ви взех, потвърждава, че вие сте Джейсън Люистън Трелейн, бивш капитан и подполковник от Силите за релокация на туземно население, по-известни като РТН. Задочно обвинен в измяна преди три години, на 2056-12-05. Считан за мъртъв след акцията на MCE в бунтовническата база на Даркон III на 2057-08-26.

Трелейн облиза устните си с насладата от вкуса на страха.

– Вие сте търсен престъпник, Трелейн. – Вайц говореше меко. – Или щяхте да бъдете, ако Единството беше открило, че сте още жив.

„Писъкът“ във вените на Трелейн превърна заплахата във вълнуваща тръпка по гръбначния стълб. Трелейн се изкиска.

Вайц въздъхна.

– Не бях виждал писъчен, оживял три години след РТН. Обикновено се самоубиват, преди да е минал и месец. Е, все пак повечето от тях си нямат лични източници, нали?

Смисълът на изреченото проби стените от „писък“ в съзнанието на Трелейн. Вайц представляваше истинска заплаха – за него, за другите в цирка, които зависеха от него. За нея. Трелейн се помъчи да се съсредоточи върху думите на мъжа.

– ... добър избор – говореше Вайц. – Не е терен, от който Единството се интересува в момента. Тук няма да видиш Ритъни – Вайц се усмихна, – освен ако имат проблеми с кораба си. Бях в съседния град и чаках да го поправят, когато дочух за размирици в цирк на Тънъта.

ТН-та – туземно население. Обидна дума за извънземен сред Ритъните.

Вайц се изправи.

– При вас има двойка ангели за разплод, които ми трябват. – Той отвори вратата на килията и излезе, като я остави да зее. – Уредил съм да ви пуснат оттук. Свободен сте да си тръгнете. Не че ще идете далеч. Скоро пак ще говорим. – Вайц се обърна, погледна към треперещия Трелейн и поклати глава. – Господи, Трелейн. Едно време беше моят герой.

Трелейн се свлече на пода ухилено, докато вонята на мръсно и урина пареше гърлото му.

– Едно време бях много неща – каза той, колкото на себе си, толкова и на Вайц.

Вайц отново поклати глава.

– Пак ще говорим, капитане.

Той се обърна и напусна бараката.


Представете си човешката емоционална реакция като синусоида. Върхове и падини. Върховете представляват удоволствие, а падините – болка. Колкото повече се радва човек, толкова по-висок е върхът; колкото повече го боли, толкова по-дълбока е падината.

Представете си вещество, което взема падините и ги преобръща, прави ги върхове. Вече реагирате не според изпитаното удоволствие или болка, а само според силата на пробудената емоция. Болката предизвиква удоволствие, мъката носи радост, ужасът ражда екстаз.

Сега дайте това вещество на някой, който трябва да изпълни неприятна задача. Не. Още по-лошо. Неморално дело. Още по-лошо. Кошмарен акт на смразяваща, безвъзвратна жестокост. Дайте го на войник. Наредете му да убива. Не в смисъла на исторически приемливите убийства, които наричаме война, а като част от методична корпоративна стратегия – планирана в детайли и подплатена с пари – за ксеноцид.

Ще убива. И ще пее.

Добре дошли в света на „писък“.

(Откъс от пропагандна информационна бомба, изстреляна в Комкон на Фандор IV от бунтовнически сили на 2056-10-05. Приписана на капитан Джейсън Л. Трелейн по време на задочното дело срещу него по обвинение в измяна.)

Феран си помисли, че днешното представление е най-доброто, откакто преди пет дни умря удивителната Та’лона. Зад кулисите, които скриваха входа на артистите, китето гледаше как двата ангела, Филомела и Прокне, се стрелваха от върха на купола и профучаваха над главите на човешката публика. Докато си припомняше колко възхитително беше горяло дебелото извънземно, Феран се сети и как Капитанът му обясняваше, че вечерта е лоша. Капитанът бил принуден да даде много от подсилващото нещо заради обгорените човеци и още куп други работи, които Феран не разбра.

Ангелите изпълниха сложно спирално гмурване, преплитайки траекториите си. Хващайки ръце точно над арената, те завършиха със замайващо превъртане, като пумпала, който му беше направил Капитанът. Поклониха се на ръкопляскащата публика, като свиваха и разтваряха прозрачните си криле така, че светлините на прожекторите проблясваха по цветовете.

Феран пляскаше с косматите си ръце както го беше научил Моджо и беше захлупил външните си уши, за да избегне болката от шума на човеците. Докато участниците се нареждаха по края на арената за заключителната обиколка, Феран изтича да заеме мястото си зад Каменните кутрета. Гупърт Силния го вдигна и нежно го сложи върху гладкия като плоча сив гръб на най-близкия каменен звяр.

– Хубаво представление, малки приятелю! – извика Гупърт. Набитото му тяло се разклати до Феран. Гупърт харесваше Лонг Шот, защото не го притискаше до земята като родния му Мендлос.

– Разбира се, сега Гупърт никога няма да иде вкъщи – беше казал веднъж на Феран, а кожата му потъмня от тъга. – Много дълго не на моя планета. Мендлос смачка Гупърт, както ако Камък кутре стъпи върху Феран. Но там са земни войници в мехакостюми, сега Мендлос не-дом вече.

Махайки на публиката, изпълнителите излизаха от сцената един по един през червените завеси. Феран скочи долу от Каменното кутре, викна довиждане на Гупърт и се втурна да търси Филомела. Вън от цирковия купол той подуши хладния вечерен въздух в търсене на мириса й, намери го, после се обърна и побягна към Резача.

– Хей, Червенко! Какво си се разбързал? – Високият, слаб мъж се надвеси смръщено над Феран като ядосана богомолка. Резача беше лечителят на цирка. „По-скоро пра’я умирачката лесна“, тъй се беше представил, когато Феран пристигна там.

– Търся Кралицата птица, Резачо – отвърна Феран.

С въздишка Резача посочи с пръст към няколко малки капсули, където живееха изпълнителите. Феран им викаше леговищата.

– Не му давай да взима много, чу ли?

Феран кимна и се затича отново, докато го спря глас, звънтящ като вятър в кристални дървета.

– Добре се справи тази вечер, Остроухи.

Феран се обърна. Филомела му се усмихваше отгоре, с бяла коса и бледа кожа, висока и слаба като земна жена, разтеглена до извънземна форма в криво огледало. Походката ѝ напомняше на Феран за летящи птици. Филомела беше прекрасна. Капитанът му го беше казвал толкова пъти. И тази вечер навярно пак щеше да му го каже, докато вдишваше от прашеца й, който Феран му носеше.

– Благодаря ти, Кралице – отвърна Феран, като се поклони ниско със замах на ръката, както го беше учил Капитанът. Филомела се засмя и Феран оголи зъби зарадвано. Капитанът щеше да е доволен.

Прокне дойде и застана зад Филомела, а пръстите му, досущ паячета, обвиха тънката талия.

– Къде отиваш, Феран? Моджо още задачи ли ти е приготвил? – Той приличаше много на нея, по-висок, по-тежък, но с деликатни черти, почти женски. Кожата по корема му се нагърчи, когато малките отдолу се размърдаха.

– Отива при Капитана – каза Филомела. – Говорят си за времето, когато Капитанът летял с корабите. Нали?

Феран кимна. Клепките на Прокне се плъзнаха навътре от двете ъгълчета на окото, оставяйки само тесен процеп.

– Имаш предвид времето, когато корабите летяха над домовете ни? И над твоя също, Феран. – Прокне се завъртя и се отдалечи гордо; крилете му бяха плътно прибрани на гърба.

Феран се загледа след него, после вдигна очи към Филомела.

– Сбърках ли нещо, Кралице?

Филомела свиваше и разперваше криле.

– Не, мъниче, не. Моят партньор си спомня твърде много, но и забравя много. – Тя замълча. – Също като Капитана.

Тя погали червената мека козинка на Феран между големите му уши, после му даде малка кесийка.

– Феран, тази вечер не позволявай на Капитана да вдишва много от моя прашец. Помогни му да заспи бързо. Изглежда толкова… уморен.

Феран взе кесийката и кимна. Реши да не описва на Капитана лицето на Филомела, когато тя се отдалечаваше.


>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>

Слято корпоративно единство

>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>

Заявка за търсене по проект

Дата на търсене: 2059-06-02

Поръчител: Вайц, Дейвид Р., майор, Специални служби към РТН

Критерии за търсене:

  Планов свят: Всички 	Дивизия: ФармаКорпс
  Продукт: Писък 	Контекст: Теренни оп. / Пост-имп
  Изисквано разрешително: ААА	

Вашето разрешително: ААА

>>>>>>>>>>>>>>>>

Осигурен достъп. Резултати от търсенето.

>>>>>>>>>>>>>>>>

„Писък“ имитира няколко класа психотропни вещества, включително психомоторни стимуланти, антидепресанти и наркотични обезболяващи. Действа едновременно на стимулиращите и на инхибиращите невротрансмитери, но предотвратява халюциногенните ефекти, като поддържа невротрансмитерен баланс. Усилва сензорната активност, ускорява мускулната реакция и отслабва чувствителността на нервите към болка. Влияе на всичките три опиатни рецептора, водейки до интензивна еуфория без наркотично замайване.

Физическа зависимост се постига след четири до пет поемания според предписанията в издание 2.21.7.1 на Теренни операции. Третираните служители проявяват значително по-ниска съпротива срещу насилие. Вторичните предимства за теренните операции включват намаляване на умората, забавено настъпване на съня и усилен ментален капацитет.

Отрицателните странични ефекти включват неконтролируеми мазохистични или садистични наклонности, например самонараняване или нападения срещу приятелски части. Поради това „писък“ не се предписва, преди в лагера да са приключили програмите по военна дисциплина и подчинение. Дългосрочните усложнения включват параноична психоза и суицидна депресия. Абстиненцията се характеризира с халюцинации, делириум и припадъци, завършващи с инсулт или сърдечен удар.

Продължават опитите за изкуствен синтез, но за момента единственият ни метод за добив остава извличането на веществото от женски представители на доминиращите хуманоиди от Лания II, Xeno sapiens lanai var. angelus (разг. Писъчен ангел). Добитата течност кристализира във формата на прашец. Тъй като наркотикът е пряко свързан с репродуктивния процес (вж. Ксенобиология: Лания: Форми на живот: 1275), осигуряването на материал изисква инвентар от разплодни двойки, имащи равномерно разпределени дати на излюпване през...


      • Заявка за трансфер на файл приета ***

Ксенобиология: Лания: Форми на живот: 1275

Зрялата женска произвежда наркотика с помощта на млечните си жлези по всяко време, но в особено високи нива през репродуктивния цикъл. Чифтосването се извършва в началото и в края на цикъла. Първият акт опложда женската. Малките се развиват в нея, докато настъпи моментът за раждане след тридесет седмици и те се появяват в т.нар. в журнала на Теплоски „ларвна форма“, като впоследствие се преместват в мъжкия посредством отвори в стената на коремната му кухина. През следващите деветнадесет седмици те се хранят от мъжкия, който поема огромни дози „писък“ от женската. Наближаващото раждане на малките подтиква мъжкия да пристъпи към финалното чифтосване...


Трелейн лежеше в спалната си капсула и чакаше Феран и дозата „писък“, която китето носеше всяка вечер. Срещата с Вайц бе срутила бента пред миналото и спомените го заляха. Той затвори очи, по лицето му се стичаха вкусни сълзи. Макар всичките му сънища да бяха кошмари, не се боеше от тях. Ужасът се бе превърнал в друга форма на удоволствие. Сънят поне го освобождаваше от тиранията на решенията.

Отново на двайсет. Първата ми акция. Помня... Помня ли? Бих дал душата си да забравя, ако все още ми е останала душа за търгуване.

Падащи тела насред каменносиво небе…

Транспортьорите на РТН бяха огромни сплеснати сфероиди, плоски и по-широки в средата, отколкото в краищата. Трелейн и стотина други Ритъни заемаха седалките за скок, които обрамчваха периметъра на основния отсек, с лица навътре; офицерите бяха до пилотската кабина. Пред тях на металния под бяха скупчени около сто фандорци, свели очи надолу, но постоянно стрелкащи с погледи отсека и пазачите си. Възрастните бяха високи към метър и петдесет, хуманоидни, но мекото им червено лицево окосмяване, острите им носове и уши им придаваха вид на диви животни. Децата напомняха на Трелейн за една негова плюшена играчка от детството.

Току-що беше излязъл от подготвителния лагер на РТН и това щеше да е първата му акция. Фандорците идваха от селце, което се намираше над район с минерални залежи и скоро щеше да се превърне в експлоатационен участък на Единството. За жителите щеше да се осъществи „релокация“ на някакъв остров край западния бряг. Трелейн прибави кавичките заради нарастващото съмнение, подхранвано от дочути закачки между РТН ветерани. Сети се и как при пристигането си на Фандор огледа океана, докато наближаваха базата на РТН на западното крайбрежие.

Край брега нямаше острови.

Другите Ритъни шаваха неспокойно в очакване на първата дневна доза. Животоподдържащата система отделяше „писък“ директно в кръвта им, щом костюмите получеха команда от водача на отряда. Ако искаш „писък“, обличаш костюма и следваш заповедите. А, Господи, ти искаш „писък“.

Неговият отряд беше на „писък“, откакто напусна лагера. Трелейн знаеше, че е пристрастен. Знаеше, че РТН иска той и отрядът му да се пристрастят. Само не знаеше защо. Беше забелязал и че никой от отряда му няма семейство. На никого нямаше да липсват. Още една причина да следваш заповедите.

На двадесет минути от брега един майор разкопча колана си и кимна на капитана от дясната си страна. Всички Ритъни следяха капитана с очи, докато той натискаше бутона на китката си.

„Писъкът“ дойде като припомнения смъдеж на стара рана, като приятел, когото не си виждал с години и сега като се срещате, се чудиш защо ти е липсвал.

Гласът на капитана излая в слушалките им да разкопчаят коланите си. Трелейн се изправи заедно с останалите Ритъни, със заредена и готова МУШ палка; „писъкът“ в него изкривяваше растящия ужас в предвкусване на екстаза. Фандорците се скупчиха по-плътно в средата на отсека.

Капитанът натисна друг бутон. Трелейн усети как подът жужеше изпод ботушите му, докато централните врати на отсека се разтваряха. Фандорците скокнаха, грабвайки децата си на ръце, и се отдръпнаха бързо от разширяващата се дупка, само за да се натъкнат на напредващата стена от Ритъни с наведени МУШ палки.

Една част от фандорците избраха да скочат. Други бяха изблъскани от собствените си сънародници в паниката. Някои се хвърлиха върху МУШ палките или умряха, прегърнали малките си.

Трелейн измъкна едно ките на не повече от годинка изпод мъртвото тяло на женска. Той държеше детето в ръце, чакайки реда си, докато Ритъните пред него мятаха или бутаха останалите тела през вратите на отсека. Когато стигна до ръба, Трелейн вдигна китето от рамото си и го надвеси над отвора. То не заскимтя, нито заплака, само мълчеше и гледаше обвиняващо. Трелейн го пусна и коленичи да надникне през ръба.

Солен пронизващ вятър се вмъкна под шлема му, жилейки кожата на лицето. Видя как китето пада към бурното сиво море тридесет метра надолу. Повечето тела вече бяха потънали. Китето също изчезна след тях.

Внезапно Трелейн усети силно гадене, което дори „писъкът“ не можеше да измести. Отдръпна се от ръба и вдигна визьора на шлема си, за да поеме въздух. Стоящият наблизо Ритън обърна глава към него и за част от секундата Трелейн видя отражението си в огледалния визьор на мъжа. Картината се вряза в съзнанието му; той се опита да помири ужаса, който го поглъщаше, с хилещата се маска на лицето отсреща...

Отново сънуваше… отново пропадаше… отново пропадаше в любов…

За една година Трелейн успя да стане капитан, най-високата длъжност за един писъчен в РТН. Не се възгордя особено. Когато „писъкът“ в него не достигаше, вината му се надигаше черна и бездънна. Сега бе напълно зависим. За един писъчен абстиненцията означаваше седмици на агония без потушаващия ефект на „писъка“ и завършваше със смърт. Източник на прашеца беше само Единството. Той правеше каквото му наредяха.

Ритъните се изхабяваха за кратко време на плановите светове, така че на всеки шест месеца Единството ги пращаше на четириседмична обиколка в някой „обработен“ свят. Първата обиколка на Трелейн след повишението му беше на Лания, родната планета на ангелите, където отговаряше за транспорта на разплодни двойки ангели към планови светове. Единството беше открило, че когато имаше ангели на разположение, тревогите за доставките на „писък“ на съответния свят отпадаха.

Сексът с ангел, по думите на някои от ветераните, бил най-невероятното изживяване. Но при пристигането си Трелейн установи, че съществата бяха твърде извънземни, твърде тънки и призрачни. Реши, че репутацията им се дължи по-скоро на неразредения „писък“, поет по време на секс, отколкото на ефирната им красота.

Тогава видя нея.

Тя беше един от стоте ангели, натоварвани в совалка, която щеше да пътува на борда на орбитиращ скоков кораб. Ангелите се тътреха край Трелейн, свели очи. Той понечи да се извърне и тогава я видя: крачеше с високо вдигната глава, взирайки се в пазачите с ярост. Обърна се, когато минаваше покрай него. Погледите им се срещнаха.

Той нареди да я преместят от товарния склад. Така я намери. Като неин тъмничар. После освободител. После любовник.

Тя бе избрала за земно име Филомела. Ангелското ѝ име не можеше да се възпроизведе от човешко гърло. Носеше на Трелейн радост и болка. Трелейн никога не успя да си отговори какво носи той на нея. Отдаде му се доброволно и удоволствието й, когато правеха любов, изглеждаше толкова истинско, че понякога той се оставяше да повярва – да повярва, че в ония мигове тя се притискаше в него, а не в някаква отчаяна надежда за свобода. Че не го мрази за това, което РТН бяха сторили на народа й.

Че го обича.

Но „писъкът“ задушаваше тези моменти. Макар и не в бойни дози, той се нуждаеше от него заради физическата си зависимост. В малки количества депресията обвиваше живота му в сива мъгла. Би ли могла да го обича, след като той се съмняваше в любовта си към нея? Защо го привличаше толкова? Заради секса? Защото беше източникът му на „писък“? За да измие ръцете си от вината, като спаси една от жертвите? Между двамата винаги зееше непреодолима пропаст: те бяха различни раси, които никога нямаше да са заедно истински.

Новината го стигна в един от редките следобеди, когато лежаха прегърнати в каютата му. Ликомът му, който висеше на стената над тях, започна да жужи като ядосано насекомо. Той го смъкна и прочете съобщението от Резача, лекаря на отряда.

Тя го гледаше как чете.

– Джейс, какво има?

Беше свикнал с емпатията й. Не знаеше дали вече умее да чете по изражението му, или усеща настроението му. Хвърли предавателя, като че устройството го беше ужилило, и закри лице с ръка.

– Моджо. Един от хората ми, приятел. Паднал е.

– Да не би…

– Жив е. Без сериозни наранявания. – Сякаш имаше значение.

– Мислиш ли, че е опитал да отнеме живота си?

– Не – каза той, макар наркотикът в него да крещеше “да”.

– Мнозина го...

– Не! Не и Моджо. – Но знаеше, че е права. Самоубийството бе обичайно при писъчните, а „да се слееш с Падналите“ беше предпочитан метод – гмурване, при което няма изплуване. Единството сурово наказваше оцелелите. Писъчните бяха заменяни лесно, но една струя ШИБ можеше да понижи възвръщаемостта от планов свят с цял пункт.

– Сега следва съдебният процес, който твоят народ провежда? – попита тя.

– Военен съд. Две седмици. – Ако признаеха Моджо за виновен, щяха да го освободят. Без източник на „писък“. По-добре да беше умрял в катастрофата, помисли си Трелейн. Стана и започна да се облича.

– Трябва да напусна Лания, да се върна в базата. Да опитам да му помогна.

– Ще го осъдят. Няма как да промениш това.

– Знам. Но трябва да опитам. Той няма друг освен мен.

Тя се извърна встрани.

– Имаме още малко време заедно.

Трепереше и той осъзна, че плаче. Изтълкува го грешно.

– Скоро ще се върна. Нещата ще се оправят.

Тя поклати глава и вдигна поглед към него.

– Имах предвид, че ни остава малко време. Моят момент приближава.

Трелейн неподвижно се взираше в нея.

– Какво искаш да кажеш?

– Трябва да родя малки. – Тя отново обърна глава.

– Значи ще си вземеш партньор. От твоя вид.

– Името му е Прокне – каза тя, без да го гледа.

Той не знаеше какво да направи или да каже, затова продължи да се облича.

Тя се обърна към него.

– Обичам те – промълви.

Трелейн спря. Тя чакаше. Той не каза нищо. Тя се отпусна на леглото и зарида. Трелейн преглътна и оформи мисълта в главата си, отвори уста да ѝ каже, че също я обича, когато тя пак заговори.

– Какво ще стане с мен?

Всичките му съмнения за нея нахлуха и удавиха думите в устата му. За нея той си оставаше изход към свободата. Тя не го обичаше. Щеше да се отдаде на един от своите. Беше извънземна. Ангелите мразеха РТН заради това, което им бяха сторили. Тя го мразеше.

Той наметна якето си и се обърна…

Процесът. Опитах се, Моджо... но нищо не може да ни спаси, когато падаме, а ние падахме от мига, в който вкараха онова в кръвта ни...

В деня след процеса на Моджо Трелейн отиде в капсулата, където беше гарнизонът на РТН. Резача и двама други Ритъни седяха по леглата и гледаха как Моджо тъпче нещата си в метална кутия. Носеше старите си цивилни дрехи, които сега му бяха омалели с поне един размер. Все още имаше медистим на ръката си и накуцваше.

Когато го видяха да влиза, другите скочиха в стойки „мирно“. Резача само кимна. Трелейн отвърна на поздравите им, после направи жест към вратата. След като размениха по няколко думи с Моджо и го потупаха вяло по рамото, Ритъните го оставиха сам с Трелейн.

Моджо седна на леглото си.

– Мерси, Капитане. Страхотен опит.

Трелейн също седна и се усмихна насила.

– Забрави ли, че изгубихме?

Моджо сви рамене.

– Нямахме никакъв шанс. Знаеш го. Никой от нас няма. Просто въпрос на време. Ако не те свали „писъкът“, ще го направят те. За такива като нас няма изход.

Трелейн се взря в широкото лице на Моджо. „Трябва да опитам – помисли си той. – Няма да имаме друга възможност.“

– Може би има.

Моджо присви очи, погледна към вратата и после пак към Трелейн. Чертите му се изостриха.

– С теб съм, Капитане. Винаги и навсякъде.

Трелейн поклати глава.

– Ако ни хванат, ще ни убият.

– Аз вече съм мъртъв. Всички сме мъртви.

Трелейн въздъхна и заговори…

И тъй Падналите закопняха да се въздигнат отново, а, Моджо? Какви глупаци сме били. Но поне не им се дадохме лесно, нали?

Трелейн се върна на Лания. Докато го нямаше, Филомела бе взела Прокне за свой партньор. Отказа да се срещне с Трелейн. Той прибави нея и Прокне към следващата пратка ангели за плановите светове, на кораба, който бе поверен нему.

Видя я чак след първия скок. Беше повикана в капитанската каюта, за да ѝ кажат на коя планета ще бъдат разпределени тя и партньорът й.

Когато влезе и го видя, тя се вцепени.

– Ти!

Той кимна и изчака.

– Не беше ли достатъчно, че ни пращате да робуваме и да ни развъждат и доят като животни? Ти непременно трябваше да си тук, за да видиш как се случва, нали, Джейсън? – Тя се огледа. – Къде е капитанът?

– Аз съм капитанът на този курс.

Тя изглеждаше объркана.

– Но ти никога не си ходил на такива…

Той въздъхна.

– Моля те, седни. Имам да ти казвам много неща…

Защо рискувах всичко, за да я спася? От любов? Вина? За да се накажа? Заради „писъка“ ѝ? Или отчаяната надежда, че един ден тя ще се върне при мен? Или докато падах, бях готов да се хвана за каквото и да било, дори така да повлека след себе си всички, които обичам?

От наблюдателната палуба на кораба Трелейн и Филомела гледаха как една совалка излита, понасяйки „доставката“ от двадесет двойки ангели за плановия свят долу.

– Знаеш ли защо избрах това земно име? – попита тя.

Тонът ѝ беше равен, мъртъв, но той успя да долови болката, която ѝ носеше произнасянето на всяка дума, докато все по-голяма част от народа ѝ биваше откъсвана, а тя оставаше пощадена, закриляна.

– Не. Кажи ми – отвърна той.

– В една легенда на твоята планета се разказва за момиче Филомела, което било превърнато в славей от боговете. Образът ми хареса: да съм богоизбрана, въздигната до небесата. Чак по-късно открих, че славеят е и символ на смъртта.

Трелейн наведе глава.

– Фи, не можех…

– Не, но поне ми позволи да дам воля на мъката си. И на вината.

Вина за това, че бе пощадена. От него. Пощадени заедно с Прокне само защото един наркоман и убиец, и бъдещ предател имаше нужда да са му под ръка с наркотика. Беше престанал да мисли за другите си мотиви. „Писъкът“ щеше да се надсмее над тихото гласче, което му говореше за останки от чест и благородни намерения.

– Сестра ми се намира на онази совалка – тихо рече Филомела.

Трелейн не отговори, тъй като нямаше какво да каже. Двамата гледаха как малкият кораб пада към планетата долу…

На всяка планета от онова пътуване прибирахме при нас други захвърлени същества, нежелани от никого, остатъци от дузина раси, заедно с Падналите. И тогава, изведнъж, вече нямаше връщане...

Помощничката на Трелейн, капитан трети ранг Гландис, му се противопостави на мостика. Този път нямаше да отстъпи.

– Капитане, още веднъж съм длъжна да изразя тревогата си заради продължаващите нередности във вашето командване.

Трелейн хвърли поглед към монитора до седалката си. Моджо и още единадесет бивши Ритъни слизаха от совалка на товарния док на кораба. След две минути щяха да са на мостика. Той написа команда, която дезактивира всички вътрешни комуникации и аларми. После се обърна към Гландис.

– Нередности?

– Товарът от ТН, който получаваме от всяка наша спирка.

– Тези хора ще бъдат транспортирани до изследователския център на Единството на Земята – отговори Трелейн.

Гландис изсумтя.

– Какви изследвания би могло да проведе Единството с… – тя прочете от ликома си – … обект от Мендлос?

– Психологическата адаптация към висока гравитация – отвърна Трелейн.

– Ами с фандорско ките? С яйце на пепелянка от Фанаручи?

– Устройството на биотехнологичния слухов рецептор и развитието на мутагените от неврални отрови.

„Още само минутка“ – помисли си той.

Гландис се поколеба и лицето ѝ изгуби част от увереността си.

– Освен това сте взели под закрила и една определена разплодна двойка ангели за цели, които тепърва трябва да ми бъдат изяснени.

– Те също за вписани в изследователската програма на Единството. – Трелейн се изправи. „Тридесет секунди.“ – Изкуствен добив на „писък“.

– А тази спирка? Не беше включена в документирания ни маршрут.

– Закъснели инструкции от командния център на РТН.

„Петнадесет секунди.“

– Не съм информирана за тях.

– Вече сте.

Гландис поруменя.

– И каква точно работа биха ни свършили дузината опозорени бивши членове на РТН?

„Сега“ – каза си Трелейн. Вратата към мостика се плъзна встрани. Моджо и още четирима Ритъни нахлуха вътре, насочили заредени пушки „Танзър“ към Гландис и екипажа на мостика. Гландис се обърна към Трелейн със зяпнала уста и се вцепени.

Трелейн държеше собственото си оръжие срещу нея.

– Боя се, че тяхната работа е да заменят екипажа на този кораб.

И така, Падналите се въздигнаха отново, за да се надигнат от бездна, от която няма връщане, и всяка височина, която покорявахме, само правеше последното пропадане още по-дълбоко...


След като се раздели с Кралицата птица, Феран се втурна покрай затворените тръби на викачите, игрите на късмета и спалните капсули на артистите. Китето с лекота се провираше сред въжетата, боклуците и машинариите, ориентирайки се дори в бледата светлина на пращящите факли и реещите се тук-там сияещи глобуси.

Когато Феран дойде в цирка, сияещите глобуси бяха повече. Капитанът казваше, че са станали прекалено скъпи. На Феран му бе все едно. Не му трябваше много светлина, за да вижда, а и харесваше мириса на факлите и пращенето им.

Щом зави зад поредния ъгъл, фандорецът се закова. Невестулката стоеше пред капсулата на капитана. Капитанът беше казал, че мъжът се казва Вайц, но за Феран той приличаше на животните, които китето ловуваше в гората край цирка. Вратата се отвори. Невестулката влезе вътре.

Феран се промъкна до отворения прозорец отстрани на капсулата. Чуваше гласове. Носът му потръпна. Ушите му щръкнаха и се разтвориха, настройвайки се, докато звукът стана най-ясен.


Трелейн лежеше върху койката в спалната капсула и трепереше от абстиненцията. Феран се бавеше с нощната му доза. Вайц се отпусна в едно кресло, докато се взираше в него. От срещата им в затвора бяха минали пет дни.

– Къде бяхте, Вайц? – изхъхри Трелейн.

– Имах да уреждам нещо. Трябва ти доза, а?

– Тя идва – отрони Трелейн. – Какво искате?

Вайц сви рамене.

– Казах ти. Ангелите.

– Само че не за да ги предадете на Единството, иначе вече щяхте да сте го сторили – рече Трелейн. Но ако Вайц искаше ангелите, защо просто не си ги вземеше? Имаше си и хора, и кораб.

Вайц се усмихна.

– Знаеш ли, че на Фандор IV има бунтовници?

– Бунтовници? Какви ги говорите?

Къде беше Феран?

– Екс-РТН бунтовници като теб, или по-точно, какъвто си бил ти някога.

– Като мен? Божичко, жал ми е за бунтовниците на Фандор IV.

Вайц се приведе напред.

– Аз съм от тях.

– Вие сте РТН СС – разсмя се Трелейн.

– Помагам им отвътре. Снабдявам ги с „писък“.

Трелейн се вторачи във Вайц. Мъжът беше много по-опасен, отколкото изглеждаше в началото.

– Изненадахте ме, майоре. Защо ще рискувате живота си за шайка бунтовници?

– Казах ти, че ти беше моят герой – сви рамене Вайц. – Човекът, който се изправи срещу империя. Сега искам да дам своя дял.

– От добро сърце – изпръхтя Трелейн.

Вайц поаленя.

– Покривам си разходите. Нищо повече.

„Обзалагам се“ – помисли си Трелейн.

– Откъде взимате „писък“?

– От... един запас, който придобих по време на СС проверка в склад на РТН.

– Който сте откраднали. Запас? Откога „писъкът“ може да се съхранява?

– Резултат от усилени проучвания, подтикнати от бягството ти с ангелите – усмихна се Вайц. – Накара Единството да осъзнае риска от транспортирането на двойките. Сега държат ангелите в защитени комплекси на Лания и два други свята, а „писъка“, произвеждан от тях, превозват до планови светове, където има сили на РТН. Ангелите живеят и умират, без изобщо да излизат от комплекса, в който са били родени.

Трелейн потрепери. Заради него. Ала „писъкът“ в кръвта му бе твърде малко, за да открие радост в този нов ужас.

Двамата помълчаха. Накрая Вайц проговори:

– Какво се случи, Трелейн? С Великия бунтовнически водач? С единствения, който се опълчи срещу Единството? Как се срути всичко в ада?

– Писъчните вече са в ада. Ние се опитвахме да се измъкнем.

– И се измъкнахте, с откраднат крайцер на Единството. После?

Треперейки, Трелейн с мъка се надигна и приседна. Къде беше Феран?

– Скочихме в система, която Единството вече беше отхвърлило. Само една обитаема планета. Никакви ресурси, които да си струват добива.

– И направихте база за партизанска война срещу Единството.

– Не. Колония. Дом за прокудените раси.

– Атакувахте планови светове на Единството – отбеляза Вайц.

– Пратихме послания. Никога не е имало физически нападения.

– Информационните ви бомби наводниха ком-системите на цели планети.

– Искахме да накараме хората да проумеят какво прави Единството. Почти успяхме. – Трелейн се бореше с абстиненцията и се опитваше да се съсредоточи върху Вайц. Другият се боеше от нещо. Какво?

– Дума да няма. Струвахте им трилиони, докато го покрият и зачистят системите. А после? Докладите просто секват.

– Единството още ли пази наше досие? – Трелейн усети задоволство.

– Твое – поправи го Вайц. – Имаш цял рафт с досиета. За да се прочетат, трябва специално разрешително. Та?

Трелейн замълча, припомняйки си деня, припомняйки вината си.

– Проявих невнимание. Някак ни проследиха през скок, откриха колонията, Т-облъчиха я от орбита.

– Цяла планета! Божичко! – прошепна Вайц.

– Неколцина от нас се изплъзнаха. – Не и децата на Фи, първото ѝ потомство, помисли си Трелейн. Още вина, макар тя никога да не го бе обвинила.

– В тежко въоръжен крайцер с екипаж от екс-Ритъни.

Трелейн се взря в другия. Ето какво било. Дори през мъглата на абстиненцията знаеше, че е получил нужния отговор: Вайц мислеше, че наоколо се спотайва отряд екс-Ритъни, калени в битки убийци със свръхчовешки рефлекси и собствен запас от „писък“. Нещо, наподобяващо надежда, се опита да си пробие път през отчаянието на абстиненцията. Вайц първо щеше да пробва да се спазарят.

– Ами това? – другият обхвана цирка с махване на ръката.

– След загубата на базата не биваше да спираме никъде. Измислих цирка на извънземните като прикритие от имиграционните на всяка планета. После ми свършиха парите и всичко стана истинско.

– А ако някой те беше познал? Или знаеше за ангелите?

Трелейн говореше с мъка.

– Избягвахме всички места, където присъстваше Единството, стояхме настрана от главните скокови курсове. – Започваше да се тресе. – Защо искате ангели, ако имате запас от „писък“?

– Запасът ще свърши, а не мога да разчитам, че ще открадна още.

Трелейн се втренчи във Вайц.

– И каква е сделката?

– Защо мислиш – усмихна се Вайц, – че няма просто да си ги взема?

– Срещу екипаж от екс-Ритъни, напомпани с „писък“?

Усмивката на Вайц избледня. Той разглеждаше Трелейн.

– Добре. Нека оценим ситуацията ти. Първо: пратих маяковия ключ на кораба ти на космическата защита в Лонг Шот. Ако побегнеш, ще те хванат.

Трелейн не отговори.

– Второ: ако те хванат, твоите ТН дружки си заминават по родните светове. Знаеш какво значи това.

Трелейн продължи да мълчи, но кожата му изстина.

– Трето: тебе, Моджо и лекаря ви екзекутират за предателство.

– Както казах, каква е сделката?

Вайц отново го огледа и накрая заговори.

– Двата ангела срещу моя запас от „писък“ – ще стигне на теб и хората ти за цял живот. Вдигам възбраната върху кораба ти и си обръщам гърба, докато твоята шайка скача. Животът ви продължава, с „писък“, но без ангели.

Животът продължава, ако можеше да се нарече живот. Такова количество „писък“ струваше състояние. Ала далеч не колкото разплодна двойка.

Та ето какво било. Предай любовта си или умри. Какъв избор имаше? Откажи, и Вайц ще ги върне на Единството, и ще умрат всички. Побегни, и планетарната флота ще те хване или убие. Откажи се от нея и Прокне, и поне другите ще останат свободни. А и тя се бе отвърнала от него, бе взела един от своите. Бе го използвала само за да избяга, бе го използвала през цялото време. Беше извънземна и го мразеше за онова, което бе сторил на расата й.

Никога не бе го обичала истински.

От другата страна на везните бяха само остатъците от любовта му към нея и някакъв призрачен спомен за мъжа, който Трелейн някога беше.


Отвън Феран чакаше отговора на Капитана към Невестулката. Не знаеше какво ще направи Капитанът, но знаеше, че ще е смело и благородно. Сега се вслушваше как мъжът ще скочи и ще размаже Невестулката на земята. Но единственият звук, който дойде, беше гласът му, тих и дрезгав.

– Добре – само каза той.

– Ще го направиш? – Това бе Невестулката. Феран не чу отговор. – Утре сутрин. – Пак Невестулката.

Вратата се отвори и Феран се шмугна под капсулата. Невестулката излезе, усмихнат. Феран беше виждал на Фандор пясъчни бебета да се усмихват така, точно преди да изплюят отровата си в очите ти.

Докато гледаше как мъжът се отдалечава и се стапя сред мрака, у фандореца също се стопи нещо. Той дълго се взира в сенките неподвижно, после се обърна и влезе в капсулата. Капитанът лежеше на мястото за спане. Изглежда не го забеляза. Китето остави торбичката от Кралицата птица на масата и излезе, без да продума. Капитанът не извика подире му.

Феран не знаеше колко е обикалял наоколо. По някое време откри Резача и Моджо край огън, запален върху един стар топлоустойчив панел от кораба.

– Видя ли Капитана, Феран? – попита Моджо.

Малкият само кимна.

– Взел ли си е биберона? Добре ли е завит за през нощта? – обади се Резача.

Феран кимна отново, докато Моджо се мръщеше срещу другия.

Тримата поседяха мълчаливо.

– Боли ли, когато загубиш някой, който си обичал? – проговори Феран, срамувайки се от страха в гласа си, страха, който усещаше заради Филомела.

– Боли дори повече да го губиш бавно – отвърна Резача. – Да гледаш как изчезва късче по късче, докато не остане нищо от това, дето помниш.

Феран знаеше, че Резача говори за Капитана.

– Млъкни, Резачо – изръмжа Моджо. – Ти никога не си бил там. Само писъчен знае с какво живее.

Той потупа Феран по главата.

– Не обръщай внимание, хлапе.

Резача поклати глава, но не каза нищо друго. Феран се изправи и бавно закрачи отново между постройките на цирка. Този път обаче младият му ум стигна до някакво решение, така че когато той се озова пред спалната капсула на ангелите, го изтълкува като знак, че намеренията му са чисти.

Кралицата птица бе сама. Тя почти не продума, докато ѝ разказваше историята, само от време на време му помагаше с въпроси да намери верните думи. Благодари му и остана да седи мълчаливо, а странните ѝ очи се взираха през кръглото прозорче на капсулата.

Феран си тръгна, без да знае дали е сторил добро или зло, макар по някакъв начин да разбираше, че светът му се е променил много за последния час.


      • Още резултати от търсенето ***

Ксенобиология: Лания: Организми: 1275

Наближаващото освобождаване на люпилото при зрели индивиди кара мъжкия ангел да инициира окончателното чифтосване. Този акт предизвиква отделянето на засилени концентрации на „писък“ у женската. „Писъкът“ е единствената храна, която малките могат да приемат след появата си, а също така облекчава агонията на мъжкия след изригването на люпилото. Женската трябва да приеме малките до няколко часа след чифтосването, иначе умира заради завишените нива на „писък“ в кръвта й, които малките биха прочистили от нейния организъм.

Еволюционното предимство на такъв репродуктивен механизъм очевидно произтича от увеличената вероятност за оцеляване на люпилото, носено от по-силния мъжки, и от гарантираното присъствие на двамата родители при раждането. Въпреки че Теплоски прави аналогия с тендайците на Тендос IV, ние смятаме...


Феран не можа да спи и стана рано на другия ден. Под сивото небе се стелеше студена мъгла. Малкият цял час обикаля около големия купол, чудейки се как да каже на Капитана какво е направил и защо. Изведнъж спря. Капитанът крачеше насам, а до него вървеше Моджо. И двамата носеха старите си дълги черни наметки, отметнати назад, за да открият оръжията върху бедрата им. Металът блестеше син и студен, като очите на Капитана.

Феран усети как всичките му вчерашни страхове изчезнаха като тревни плувци в храсталака. Капитанът щеше да се бие. Щеше да смаже Невестулката и всичко щеше да се оправи.

Резача излезе от купола, когато Капитанът и Моджо спряха до Феран. Капитанът протегна ръка да помилва козината върху главата на малкия, после погледна към купола.

– Готови?

Резача кимна.

– Само го вкарайте вътре.

Някакъв крясък ги накара да се завъртят. Прокне тичаше към тях, препъвайки се от издутата тежест на люпилото в него.

– Няма я! Няма я! – викаше той.

После се свлече без дъх в ръцете на Резача. Феран усети как изстива отвътре.

Говорещата кутия върху колана на Капитана изписука. Той я вдигна към лицето си.

– От Фи е. Отсрочено съобщение от снощи.

Те стояха в очакване, докато четеше. Щом проговори, гласът му стържеше, както когато прекалеше с прашеца.

– Отишла е при Вайц. Знае, че няма да предам нея и Про, че ще се бия. Не иска да умрем, аз или някой друг. – Той пусна устройството в прахта. – Познава ме по-добре от мен самия, изглежда – прошепна.

– Потомството ни... – започна Прокне.

– Казва, че предпочита децата ѝ да умрат, вместо да живеят като роби, държани само за да хранят чудовища, изтребващи раси.

– Не! Последното ни чифтосване беше снощи. Люпилото иде! – Прокне сложи тънка длан върху торбичката. – Есенцията, с която трябва да се нахранят, расте в кръвта й. Ако я няма, когато се появят, ще умрат. Ако умрат, без да са я очистили...

– Ще умре и тя – довърши Капитанът. – Знаела го е.

Моджо се мръщеше.

– Как е разбрала за Вайц? Ти каза само на мен и Резача, и то чак тая сутрин.

Капитанът поклати глава. Резача сви рамене.

Феран се чувстваше сякаш е извън тялото си и гледа сцената, но не е част от нея, не може да действа. Е, беше действал и ето ги последствията. Чу как един глас изрича:

– Аз ѝ казах. – Сякаш идеше от някъде другаде и едва когато те вкупом се обърнаха да го погледнат, разбра, че е бил той.

Настана тишина. Капитанът коленичи пред него и всичките думи, които Феран се бе опитвал да намери, се заизливаха навън. Той изви глава, оголвайки гърлото си към Капитана, предлагайки му живота си.

Вместо това топли ръце го обгърнаха и го стиснаха здраво. Феран знаеше, че това е „прегръдка“, и го намери за странно успокояващо. Капитанът прошепна:

– О, Феран – и малкият започна да хлипа.

– А сега? – изръмжа Резача, когато Капитанът се изправи.

Останалите зачакаха. После Капитанът заговори, със същия спокоен глас, с който разказваше приказки на Феран.

– Планът остава, с една промяна. Трябва да вземем и Про.

Той се обърна към Прокне и Феран усети как между двамата се спуска тишина, както преди битката между двама алфа самци.

– Ние с теб така и не успяхме да се доизясним. Просто знаехме, че тя някак има нужда и от двама ни. Ти никога не ми прости, не ми се довери. Не че те обвинявам за това. Е, сега те моля да ми се довериш. Дори само защото знаеш, че няма да я нараня.

За няколко удара на сърцето на Феран Прокне се взираше в Капитана, сетне кимна.

– Вкарай Про вътре – нареди Капитанът на Резача. – Нагласи го все едно ръцете му са вързани.

После се обърна към всички:

– Никой да не мърда преди мен; аз няма да мръдна, докато не разбера къде държи Фи. И помнете: Вайц ни трябва жив.

Мърморейки под носа си, Резача издърпа Феран в купола. Малкият погледна назад. Капитанът и Моджо вървяха към главния вход, със загърнати наметки, които скриваха оръжията и не пускаха усилилия се студен дъжд.


Вътре Феран видя Гупърт, застанал до две Каменни кутрета. Завтече се към тях, нетърпелив да се махне от навъсения Резач, после застина. От едната страна на огромните кремъчни зверове, онази, която не се виждаше от вратата, бяха прикрепени оръжия. Кутретата лежаха на земята, а рамото на Гупърт стигаше до върха на гърбовете им.

Гупърт се ухили и потупа тъмносивия хълбок на по-близкото с тежкия си пестник.

– Кутрета правят добро укрепление, мисли Гупърт.

Той посочи земята.

– Тук ти идваш, малчо, с Гупърт, когато дам дума.

Затътри се към другата страна на Кутретата, където стояха кофи с вода и четки за търкане.

– Сега се захващаме да изглеждаме неопасни.

Двамата с Феран започнаха да търкат Кутретата. Резача бе застанал до Прокне между изхода и тях, а Прокне бе с вързани зад гърба ръце.

Феран ги чу пръв.

– Тук са – прошепна той.

Резача кимна. Няколко секунди по-късно в купола влязоха двама мъже с униформи на РТН СС и оръжия. Огледаха се, после единият се провикна:

– Всичко е чисто.

Последваха ги Невестулката, Капитанът и Моджо, и още мъже със СС униформи. Феран броеше, а надеждата му посърваше с влизането на всеки следващ. Десет, плюс първите двама и Невестулката. Четирима бяха преметнали оръжията си през рамо и носеха метален сандък.

– Тринайсет. Мамка му, мразя тринайсет – измърмори Резача, докато се отделяше от Прокне и бавничко се насочваше към едно от Кутретата. Без да спира да търка, Гупърт се премести от закритата страна на своя звяр. Феран го последва.

Невестулката се огледа.

– Къде са останалите от екипажа ти?

Капитанът сви рамене.

– Мъртви или дезертирали.

Невестулката изви вежда и стрелна с поглед хората си. Капитанът кимна към сандъка.

– Това е за нас? – попита той, запретвайки ръкав, под който се показа медистим пакет. Натисна бутон върху него. Феран знаеше, че току-що е взел „доза“. Моджо направи същото.

Невестулката сбърчи чело.

– Щеше да бъде.

– Но размислихте – усмихна се Капитанът.

– Вече имаме женската... – започна Невестулката.

– Казва се Филомела – обади се Капитанът.

– И ви превъзхождаме числено...

Капитанът кимна.

– Една-две древни развалини.

– ... затова мисля просто да вземем и този.

– А той се казва Прокне. – Капитанът натисна стим-пакета отново. Моджо също. Феран никога не бе виждал Капитана да взима две дози. – И ще оставите мен и Моджо да умрем в бавна агония?

Невестулката пристъпи от крак на крак. Феран помириса страха му. Мъжът кимна към сандъка.

– Това струва цяло състояние...

– А вие трябва да си покривате разходите, нали тъй? Къде е тя? – попита Капитанът, докато поемаше трета доза.

– На кораба ми, горе във въздуха, докато не се обадя. – Невестулката потупа говорещия си уред. – А сега защо не...

Хищник по природа, Феран първи освен Капитана усети, че мигът е дошъл. Мигът да убиваш. И в онзи миг, за пръв път, Феран разбра нещо.

Капитанът също бе хищник.

Невестулката продължаваше:

– ... с това...

Капитанът и Моджо, по-бързи, отколкото Феран смяташе, че могат да бъдат човеците, отметнаха наметките и извадиха оръжията. Капитанът простреля Невестулката два пъти, веднъж във въоръжената ръка и веднъж в крака. Въздухът цвърчеше, докато Моджо стреляше, убивайки трима, преди дори да успеят да вдигнат оръжията си. Капитанът застреля още трима, преди пищящата Невестулка да докосне земята. Феран затвори външните си уши, за да заглуши крясъците; носът му смъдеше от миризмата на изгорял въздух. Резача и Гупърт застреляха по един Ритън иззад Кутретата. Последните четирима, които бяха с преметнати оръжия, умряха, докато още посягаха към тях.

Докато гледаше, Феран чувстваше само страх. Не от убийствата, понеже той знаеше какво е убийство: страх от израза върху лицето на Капитана.

Израз на хищник.

Капитанът прекрачи телата, за да стигне до Невестулката, лежащ като животно в капан, и опря оръжието си в главата му.

– Повикай кораба си. Кажи им да се приземят пред купола, за да приберат другия ангел.

Невестулката изплю кръв.

– Майната ти.

Капитанът премести дулото върху челото му. Невестулката преглътна, но поклати глава.

– Няма да убиеш невъоръжен човек хладнокръвно, Трелейн. Не си способен да го направиш.

За едно премигване на окото Капитанът изглеждаше издялан от камък. После той се разсмя. Смееше се и се смееше, и се смееше, докато Феран отново усети страха – страх, че не познаваше този човек наистина. Внезапно Капитанът се пресегна, сграбчи Невестулката за гърлото и с една ръка го вдигна над земята. Феран нямаше думи за онова, което видя в очите му, докато гласът отекваше из купола.

– ИЗТРЪГВАЛ СЪМ БЕБЕТА ОТ РЪЦЕТЕ НА МАЙКИ. УБИВАЛ СЪМ ХИЛЯДИ И СЪМ СЕ СМЕЕЛ, ДОКАТО УМИРАТ. ИЗТРЕБВАЛ СЪМ РАСИ С РЪЦЕ. МАЛКО ЧОВЕЧЕ, СПОСОБЕН СЪМ НА НЕЩА, КОИТО НЕ МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ.

После го пусна и се взря в него, и Феран чу тъгата в гласа му, когато почти прошепна:

– Способен съм на всичко.

Невестулката лежеше в прахоляка, пъхтейки. После вдигна глава и Феран разбра, че Капитанът е спечелил. Невестулката оголваше корема и врата си, за да покаже, че се предава. Той взе с трепереща ръка приказващото си устройство и заговори в него. Феран не чуваше думите, но Капитанът кимаше на останалите.

Феран отпусна мускули. Гупърт и Резача се тупаха един друг по гърбовете. Моджо се бе свил на земята, с глава между коленете, и плачеше, но не изглеждаше ранен.

Крясък проряза въздуха. Феран се извъртя, оголил зъби. Високо горе бе увиснал Прокне, с пляскащи криле, извита назад глава, лице, изкривено в агония. Торбичката му набъбна, после се разпори и от нея изригна облак от кървави крилати зверчета, който с писъци връхлетя върху тях.

Люпилото бе дошло.


Трелейн не бе взимал бойни дози „писък“ от две години. Убийствата и радостта, която му донесоха, го бяха разтърсили. Сега, когато люпилото валеше в кървав хаос отгоре, той почувства как хлабавият му хват върху реалността започва да се изплъзва. Знаеше, че люпилото трябва да оцелее, иначе Фи ще умре, и се опита да види какво правят, но „писъкът“ продължаваше да го тегли към кървавите трупове. После осъзна, че те теглят към себе си и люпилото.

Подобни на крилати жаби с хуманоидни лица, сиви и влажни, мъничките се струпаха над телата, промушвайки дълго пипало, излизащо от коремите им, във всяка отворена рана. Ала не се задържаха повече от секунда никъде и с всеки следващ опит ставаха все по-отчаяни. „Писък“, помисли си той, трябва им кръв с „писък“.

– Трелейн! – викът го накара да се извърти. Вайц беше на колене, с „Танзър“ в треперещата си длан. Кръвта се просмукваше по едната ръка и единия крак и се стичаше от челото му. Вайц насочи оръжието към Трелейн.

Люпилото го намери, преди да успее да стреля, скупчвайки се отгоре му, забивайки пипалцата си във всяка рана, в очите му, където бе текла кръв от челото, опитвайки, търсейки. Пищейки, той задраска по тях, после се вкочани и се срути напред.

Малките се изстреляха от трупа му и образуваха крещяща, виеща се маса над арената. Започваха да се уморяват. Да умират, помисли Трелейн. Кръв с „писък“. Кръв с „писък“.

Той разкъса ризата си. Издърпа нож от колана си и разсече гърдите и мишците си. Пусна ножа и застана с разперени ръце и стичаща се по страните му кръв, чакащ миризмата на „писъка“ да достигне люпилото.

Те връхлетяха над арената, струпвайки се като пчели върху мед, впивайки пипалца навсякъде, където плътта му кървеше. Болката се оказа по-силна дори от онова, което можеше да понесе „писъкът“. Пред него зина черна бездна и той почувства как пада.


Когато се събуди, лежеше по гръб, а преградата над главата му отразяваше бледозелената светлина. Тежестта го притисна към леглото, а пулсацията на машини му подсказа, че се намира на кораб, който ускорява.

Нещо не беше наред. Не. Нещо беше наред. Най-накрая се чувстваше наред. Чувстваше се човек. Чувстваше...

Болка. Истинска болка. Болка, която болеше. Той се опита да се изправи.

– Капитанът се върна при нас. – Беше гласът на Феран.

– В повече от един смисъл, лисиче, в повече от един смисъл. – Лицето на Резача се появи над него. – Лежи мирно, за бога. Пак ще отвориш раните.

Трелейн се отпусна обратно с пъшкане.

– Какво стана?

– Победихме. Взехме кораба на Вайц.

– Моджо? Прокне? Фи... къде е Фи? – изхъхри Трелейн.

Гласът ѝ се понесе през стаята.

– Цялото ти семейство е в безопасност. Гупърт, Кутретата. Всички сме тук.

Трелейн извъртя глава. Тя лежеше на друга койка, Прокне спеше до нея.

– Не знаех, че имам семейство – рече той немощно.

– Ние знаехме, Джейсън Трелейн. През цялото време бяхме семейството ти.

Резача се отдръпна и Трелейн видя люпилото, притиснато в нея.

– Да – усмихна се тя. – Ти ги спаси, децата ми.

– Отдавна не бях виждал тая усмивка, Фи.

– Отдавна не бях имала повод.

– Чувствам се... чувствам...

– Чувстваш истинска болка. И се чудиш защо. – Погледът ѝ се спусна към нещо до него. Едва тогава Трелейн осъзна, че едно от мъничките лежеше край тялото му и че пипалцето му още влизаше в него. Той се опита да се отмести.

– Лежи мирно, дявол го взел – сопна се Резача. – Тая ужасна малка прахосмукачка още не те е очистила целия.

– Какво значи това?

Резача погледна един монитор на стената над койката.

– Храненето на люпилото е свело „писъка“ в кръвта ти почти до нула. Големият бонус е пълна липса на абстиненция. Помниш ли, когато се опита да пукнеш, като създавахме колонията?

Трелейн кимна, потръпвайки от спомена.

– Тия малки гадинки явно оставят нещо в кръвта – потри брадичка Резача, – помага на тялото да се пригоди към по-ниски нива на „писък“. Ангелите ще да имат нужда от туй, когато люпилото се храни от тях.

Той погледна Трелейн.

– Току-що купи нов живот за всеки писъчен, пристрастèн някога от Единството.

Докато смисълът на думите бавно се просмукваше в него, на вратата се появи Моджо. Към него се притискаше друго малко от люпилото.

– Наближавам точката за влизане в скока. Накъде сме тръгнали, Капитане?

Настъпи тишина, в която Трелейн усещаше как очакват отговора му. Той си спомни нещо, което Вайц бе казал, и се усмихна през болката.

– Чувам, че на Фандор IV още има бунтовници.

Моджо се ухили и изчезна в посока мостика заедно с Резача. Трелейн се обърна към Феран. Китето отстъпи. Усмивката на Трелейн угасна, когато той разбра. Взря се в китето, а после много тихо каза:

– Феран, Капитан Трелейн, когото видя днес в купола... той умря заедно с другите. Разбираш ли?

Измина вечност. Сетне Феран се втурна към него и го прегърна твърде, твърде силно; болеше. Боляха го раните. Болеше го ангелчето до хълбока му. Господи, болеше го всичко и беше прекрасно отново да го боли, и да иска да спре.

По-късно корабът забави ход преди скока и безтегловността го пое. Но за Трелейн усещането този път не бе, че пропада. Вместо това той почувства как се издига, издига се над нещо, което най-сетне оставяше в миналото.


Превод: Галя Павлова, Калин Ненов

Редакция: Дилян Благов, Илка Чечова

____________

Първа публикация на български език: сп. „Тера Фантастика“, бр. 12 (2007 г.)