Разлика между версии на „Полетът на Буриданово магаре“

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене
м (Защитаване на „Полетът на Буриданово магаре“: spam [edit=autoconfirmed:move=autoconfirmed])
м (last 3 revision(s) were spam)
Ред 10: Ред 10:
  
 
Атанас П. Славов
 
Атанас П. Славов
 +
 +
  
 
Бар „Формоза“
 
Бар „Формоза“
Ред 25: Ред 27:
 
Първоначално мосю Аристид реши, че това се дължи на крайната степен на смущение, но след като се вгледа по-внимателно, разбра грешката си. Неопределеното явление бе изпуснало от себе си един напълно определен хуманоид с червена като цвекло физиономия,  който мигновено се свлече на пода и с изражение на пълна некомуникабелност продължи да доглежда отдавна започнат сън.
 
Първоначално мосю Аристид реши, че това се дължи на крайната степен на смущение, но след като се вгледа по-внимателно, разбра грешката си. Неопределеното явление бе изпуснало от себе си един напълно определен хуманоид с червена като цвекло физиономия,  който мигновено се свлече на пода и с изражение на пълна некомуникабелност продължи да доглежда отдавна започнат сън.
  
Другата част на явлението, останала след неговото отделяне, се оказа очарователен небесносин септопод, по-точно септоподка, несъмнената грация и темпераментните оранжеви очи на която издаваха твърдо принадлежността ѝ към изящния пол. Тя се засуети около лежащия. Мосю Аристид понечи да се върне към менюто, ала това явно не му беше писано. Халофер в пристъп на гражданска съвест скочи и с помощта на септоподната дама вдигна хуманоида, за да го монтира на срещуположния стол.
+
Другата част на явлението, останала след неговото отделяне, се оказа очарователен небесносин септопод, по-точно септоподка, несъмнената грация и темпераментните оранжеви очи на която издаваха твърдо принадлежността u към изящния пол. Тя се засуети около лежащия. Мосю Аристид понечи да се върне към менюто, ала това явно не му беше писано. Халофер в пристъп на гражданска съвест скочи и с помощта на септоподната дама вдигна хуманоида, за да го монтира на срещуположния стол.
  
 
„Сега поне има шансове да стане интересно“ – оптимистично предположи гръкофранцузинът и с поглед на познавач огледа дамата, която никак не беше зле. Мосю Аристид ненапразно носеше в себе си 50% френска кръв. Той разбираше от жени, ценеше параметрите им и познаваше правилата за контактуване с тях.
 
„Сега поне има шансове да стане интересно“ – оптимистично предположи гръкофранцузинът и с поглед на познавач огледа дамата, която никак не беше зле. Мосю Аристид ненапразно носеше в себе си 50% френска кръв. Той разбираше от жени, ценеше параметрите им и познаваше правилата за контактуване с тях.
Ред 76: Ред 78:
  
 
Атанас П. Славов
 
Атанас П. Славов
 +
 +
  
 
Чиновникът Шива
 
Чиновникът Шива
  
''Празнолетно приключение, в което героите се сдобиват с Магаре''
+
Празнолетно приключение, в което героите се сдобиват с Магаре
  
  
Ред 110: Ред 114:
  
  
 +
 +
*  *  *
  
 
На другата сутрин празнолетът вече пореше Вселената. В каюткомпанията се бяха събрали всички търсачи на разум. Дори цвеклоидът, изкушен от безинформационната тишина, щедро открехваше ляво око и дясно ухо. Върху носовия екран, проснат върху цялата предна стена, се ширеше безбрежният междузвезден океан – крайно безконечен, приятелски враждебен, обилно перфориран с черни и бели дупки и, естествено, претъпкан с разумни и недотам разумни форми на живот от всякакви породи и разцветки, страдащи от непреодолим хроничен глад към контакти и братски събеседвания.
 
На другата сутрин празнолетът вече пореше Вселената. В каюткомпанията се бяха събрали всички търсачи на разум. Дори цвеклоидът, изкушен от безинформационната тишина, щедро открехваше ляво око и дясно ухо. Върху носовия екран, проснат върху цялата предна стена, се ширеше безбрежният междузвезден океан – крайно безконечен, приятелски враждебен, обилно перфориран с черни и бели дупки и, естествено, претъпкан с разумни и недотам разумни форми на живот от всякакви породи и разцветки, страдащи от непреодолим хроничен глад към контакти и братски събеседвания.
Ред 122: Ред 128:
  
 
Александър Карапанчев
 
Александър Карапанчев
 +
 +
  
 
Замъците на Модус
 
Замъците на Модус
Ред 153: Ред 161:
 
Ухаеха сандвичи от водорасли, пържена на очи шунка, молюски алангле и други неподобни. В дъното бляскаше огледало, на чийто фон пъргаво се движеше барманът. Старшината и Ахак Хък подскочиха от сетивен стрес, докато потомъкът пак се убеди в неизчерпаемостта на битието.
 
Ухаеха сандвичи от водорасли, пържена на очи шунка, молюски алангле и други неподобни. В дъното бляскаше огледало, на чийто фон пъргаво се движеше барманът. Старшината и Ахак Хък подскочиха от сетивен стрес, докато потомъкът пак се убеди в неизчерпаемостта на битието.
  
Главата на този барман имаше трудно окачествими очертания. Елементите ѝ не търпяха стройна логика. Кожата бе шарена досущ като географска карта. Лявото око – бучка лед със зеница като капка майонеза; дясното – цвят от магарешки трън. Устата приличаше на ръчен душ. Индивидът притежаваше ръце, пипала, панцир. Това беше очебийното. Инак изобилстваше с още детайли, слени в шеметен хаос. Накъсо: самоходен коктейл от най-разнообразни раси. Най-интересен обаче бе носът му.
+
Главата на този барман имаше трудно окачествими очертания. Елементите u не търпяха стройна логика. Кожата бе шарена досущ като географска карта. Лявото око – бучка лед със зеница като капка майонеза; дясното – цвят от магарешки трън. Устата приличаше на ръчен душ. Индивидът притежаваше ръце, пипала, панцир. Това беше очебийното. Инак изобилстваше с още детайли, слени в шеметен хаос. Накъсо: самоходен коктейл от най-разнообразни раси. Най-интересен обаче бе носът му.
  
 
– Скромен модел на вулкана Стромболи! – определи го философът.
 
– Скромен модел на вулкана Стромболи! – определи го философът.
Ред 185: Ред 193:
 
– Ами как изглежда той? Може да се е мяркал насам.
 
– Ами как изглежда той? Може да се е мяркал насам.
  
В действителност барманът беше стар познайник. Сещате ли се? Метр Жану – прочут между литературните историци, защото е обслужвал великата четворка при сближаването ѝ във „Формоза“. Той спечели много пари и обходи хиляди планети, като почти на всяка лягаше под ножа на пластични операции. И днес всеки клиент, човекоподобен или не, би могъл да намери в облика му нещо родно – неговата слава гръмна; изплете мрежа от увеселителни имоти. Метрът бе забравил откъде идва, ала знаеше къде отива.
+
В действителност барманът беше стар познайник. Сещате ли се? Метр Жану – прочут между литературните историци, защото е обслужвал великата четворка при сближаването u във „Формоза“. Той спечели много пари и обходи хиляди планети, като почти на всяка лягаше под ножа на пластични операции. И днес всеки клиент, човекоподобен или не, би могъл да намери в облика му нещо родно – неговата слава гръмна; изплете мрежа от увеселителни имоти. Метрът бе забравил откъде идва, ала знаеше къде отива.
  
 
– Не! – каза Жану след описанието. – Такъв не се е вясвал в бара. Но чуйте, аз ще ви отправя атрактивно предложение. Защо не потърсите приятеля си на моята планета Модус?
 
– Не! – каза Жану след описанието. – Такъв не се е вясвал в бара. Но чуйте, аз ще ви отправя атрактивно предложение. Защо не потърсите приятеля си на моята планета Модус?
Ред 283: Ред 291:
 
На поляната растеше дърво, отрупано с маслини плюс чепки френско грозде. Елиногалът с атавистична носталгия нахапа няколко плода. Всеки от групата определи маршрута си. Коксан и Халофер тутакси изчезнаха в собствени посоки. Мосю Аристид закрачи без натягане. Скоро забеляза горичка, която го вдъхнови: „К`во толкова? Ако фирмата не лъже, замъците са редом с мене. Най-напред да попуша на завет, пък после или аз ще удивлявам света, или той – мене...“
 
На поляната растеше дърво, отрупано с маслини плюс чепки френско грозде. Елиногалът с атавистична носталгия нахапа няколко плода. Всеки от групата определи маршрута си. Коксан и Халофер тутакси изчезнаха в собствени посоки. Мосю Аристид закрачи без натягане. Скоро забеляза горичка, която го вдъхнови: „К`во толкова? Ако фирмата не лъже, замъците са редом с мене. Най-напред да попуша на завет, пък после или аз ще удивлявам света, или той – мене...“
  
Мосюто не грешеше. Понеже ухаещата на печена гъба горичка, под чиято сянка се опъна, бе всъщност своеобразен замък. В клоните ѝ спеше красавица-птица от Нгогонгого-2.
+
Мосюто не грешеше. Понеже ухаещата на печена гъба горичка, под чиято сянка се опъна, бе всъщност своеобразен замък. В клоните u спеше красавица-птица от Нгогонгого-2.
  
 
Но и метр Жану си владееше отлично занаята. Антагонистичният му тютюн съдържаше какво ли не, ала на първо време въздействаше чрез опиума. Изпаренията му превзеха главата на космосъзерцателя, така че пред него, човека на всички епохи, започнаха да се явяват философите от всички школи. Най-челният гост беше Епикур.
 
Но и метр Жану си владееше отлично занаята. Антагонистичният му тютюн съдържаше какво ли не, ала на първо време въздействаше чрез опиума. Изпаренията му превзеха главата на космосъзерцателя, така че пред него, човека на всички епохи, започнаха да се явяват философите от всички школи. Най-челният гост беше Епикур.
Ред 297: Ред 305:
 
Тогава стигна до онзи храст и възторжено го ритна. „Ах!“ – прошепнаха отвътре. Халофер разгърна шубраците. Там се гушеше септоподката от Фък. Нейните горящи очи бяха сякаш смес от червени и жълти калинки. Тя визираше без свян интересните дефекти на школника.  
 
Тогава стигна до онзи храст и възторжено го ритна. „Ах!“ – прошепнаха отвътре. Халофер разгърна шубраците. Там се гушеше септоподката от Фък. Нейните горящи очи бяха сякаш смес от червени и жълти калинки. Тя визираше без свян интересните дефекти на школника.  
  
– Коксан – викна ѝ той, – махайте се час по-скоро от пътя ми! Вие не сте мой тип. Губите си времето, вместо да търсите замъци!
+
– Коксан – викна u той, – махайте се час по-скоро от пътя ми! Вие не сте мой тип. Губите си времето, вместо да търсите замъци!
  
 
– Ох, Хали-и! – разнежи се Ахак, мислейки: „Виж го ти, ама че капризен обожател!“, и амбицирана от сблъсъка, направи няколко двусмислени пируета.
 
– Ох, Хали-и! – разнежи се Ахак, мислейки: „Виж го ти, ама че капризен обожател!“, и амбицирана от сблъсъка, направи няколко двусмислени пируета.
Ред 309: Ред 317:
 
Някъде далеч чуруликаха славеи, опиянени от любов.
 
Някъде далеч чуруликаха славеи, опиянени от любов.
  
Докато мосю Аристид агитираше Епикур да си направи кефа чрез лулата му, коксан изскочи от храста. Реши друг път да смахне Хали и навлезе в дебрите на Модус. Изпречи ѝ се река от тоалетно мляко. Септоподката гордо се изми, без да подозира, че реката е замък на самците от Старофигия-6. Шушнеха октомврийски листа. Духаше влудяващ априлски вятър. В отговор Ахак лелееше твърдо.
+
Докато мосю Аристид агитираше Епикур да си направи кефа чрез лулата му, коксан изскочи от храста. Реши друг път да смахне Хали и навлезе в дебрите на Модус. Изпречи u се река от тоалетно мляко. Септоподката гордо се изми, без да подозира, че реката е замък на самците от Старофигия-6. Шушнеха октомврийски листа. Духаше влудяващ априлски вятър. В отговор Ахак лелееше твърдо.
  
 
По някое време се добра до изоставена кариера за червило № 241, която представляваше фамилно гнездо на сатирите от Виндемиатрикс-7. Чудо на чудесата! Разхълца се от радост и цял следобед кърти червило. Небето я гледаше с неспособен поглед, обаче тя не го гледаше никак.
 
По някое време се добра до изоставена кариера за червило № 241, която представляваше фамилно гнездо на сатирите от Виндемиатрикс-7. Чудо на чудесата! Разхълца се от радост и цял следобед кърти червило. Небето я гледаше с неспособен поглед, обаче тя не го гледаше никак.
Ред 343: Ред 351:
 
– Мамзел – изшепна старшината, петите му се качиха в сърцето, – имам честта да ви освободя от многовековния плен на съня. За мен това е неописуема радост! С другите ми беше така скучно. Нека от днес душите ни се свържат навеки! Чакам... да, чакам да ме посветите в прелестите си.
 
– Мамзел – изшепна старшината, петите му се качиха в сърцето, – имам честта да ви освободя от многовековния плен на съня. За мен това е неописуема радост! С другите ми беше така скучно. Нека от днес душите ни се свържат навеки! Чакам... да, чакам да ме посветите в прелестите си.
  
Красавицата бе хуманоидка от Капела-9. Отличаваше се с грейпфрутов загар, а погледът на сините ѝ очи светеше изящен като ножче за ампули. Тя грижливо размисли, преди да откликне на предложението:
+
Красавицата бе хуманоидка от Капела-9. Отличаваше се с грейпфрутов загар, а погледът на сините u очи светеше изящен като ножче за ампули. Тя грижливо размисли, преди да откликне на предложението:
  
 
– За мен това е многовековен мамзел. Аз не мога навеки да описвам душевната чест. С нея е прелестно скучно, да, да. Чакам така свръзка!
 
– За мен това е многовековен мамзел. Аз не мога навеки да описвам душевната чест. С нея е прелестно скучно, да, да. Чакам така свръзка!
Ред 351: Ред 359:
 
– Разбирам нежното ви вълнение, о, чаровна мамзел. Аз също го изпитвам с не по-малка сила. Не се учудвайте, че ви говоря направо. Всеки момент аз съм готов да се хвърля в краката ви и да извърша каквото поискате. Не ме огорчавайте, понеже отдавна съм забравил нектара на цивилното битие!
 
– Разбирам нежното ви вълнение, о, чаровна мамзел. Аз също го изпитвам с не по-малка сила. Не се учудвайте, че ви говоря направо. Всеки момент аз съм готов да се хвърля в краката ви и да извърша каквото поискате. Не ме огорчавайте, понеже отдавна съм забравил нектара на цивилното битие!
  
Тоя път красавицата се вглъби още по-навътре. Гъста руменина от мисловен произход придружи отговора ѝ:
+
Тоя път красавицата се вглъби още по-навътре. Гъста руменина от мисловен произход придружи отговора u:
  
 
– Учудвам се на по-малката ви сила. Аз отдавна съм забравила цивилния нектар, защото извършвам каквото поискат. Ако разбирам нежно – изпитвам огорчение!
 
– Учудвам се на по-малката ви сила. Аз отдавна съм забравила цивилния нектар, защото извършвам каквото поискат. Ако разбирам нежно – изпитвам огорчение!
Ред 365: Ред 373:
 
През третия ден нямаше особени промени в резултата.
 
През третия ден нямаше особени промени в резултата.
  
Старшината се разхождаше съсипан. От мъка тъй отслабна, че фуражката похлупваше кажи-речи цялата му глава. Но добрите пчели на Модус проникнаха и там, за да изцерят с балсама си раните му. Коксан продължаваше да прави козметични находки, които събираше в един намерен череп. Макар настроението ѝ да бе отскочило нагоре, повече тя не можеше да постигне. А пред мосю Аристид възникна любимият му философ Мокша.
+
Старшината се разхождаше съсипан. От мъка тъй отслабна, че фуражката похлупваше кажи-речи цялата му глава. Но добрите пчели на Модус проникнаха и там, за да изцерят с балсама си раните му. Коксан продължаваше да прави козметични находки, които събираше в един намерен череп. Макар настроението u да бе отскочило нагоре, повече тя не можеше да постигне. А пред мосю Аристид възникна любимият му философ Мокша.
  
 
– Подобно на актьор – подзе древният индус, – човек няколко мига играе дете; няколко мига – юноша, затънал в наслади; после играе ту бедняк, ту богаташ; и най-накрая, покрит с бръчки, се скрива зад завесата на смъртта.
 
– Подобно на актьор – подзе древният индус, – човек няколко мига играе дете; няколко мига – юноша, затънал в наслади; после играе ту бедняк, ту богаташ; и най-накрая, покрит с бръчки, се скрива зад завесата на смъртта.
Ред 418: Ред 426:
  
 
Атанас П. Славов
 
Атанас П. Славов
 +
 +
  
 
Драматично приключение
 
Драматично приключение
  
''В което нашите герои биват нападнати с цел обир от зле цивилизовани, но добре организирани сапиенси, като се спасяват само благодарение на масов подвиг и индивидуална саможертва''
+
В което нашите герои биват нападнати с цел обир от зле цивилизовани,  
 +
 
 +
но добре организирани сапиенси, като се спасяват само благодарение  
 +
 
 +
на масов подвиг и индивидуална саможертва
  
  
Ред 462: Ред 476:
  
 
Александър Карапанчев
 
Александър Карапанчев
 +
 +
  
 
Празничен пудинг
 
Празничен пудинг
  
  
''На Алексей Чернов – с приятелска ръка''
+
 
 +
На Алексей Чернов – с приятелска ръка
  
  
  
Беше ХІХ век. Духаше вятър. Беше 13 ноември. Океанът разбиваше вълните си о бреговете на остров Самоа. Беше нощ, нощта на същия този 13 ноември. Робърт Луис Стивънсън пушеше с наслада, стискайки своето кехлибарено цигаре. Той празнуваше рождения си ден. Лицето му бе изострено от мечти и житейски несгоди. На небето грееха едри като юмруци полинезийски звезди. Жената на гения приготвяше пунш и по устните ѝ току разцъфваше усмивка.
+
Беше ХІХ век. Духаше вятър. Беше 13 ноември. Океанът разбиваше вълните си о бреговете на остров Самоа. Беше нощ, нощта на същия този 13 ноември. Робърт Луис Стивънсън пушеше с наслада, стискайки своето кехлибарено цигаре. Той празнуваше рождения си ден. Лицето му бе изострено от мечти и житейски несгоди. На небето грееха едри като юмруци полинезийски звезди. Жената на гения приготвяше пунш и по устните u току разцъфваше усмивка.
  
 
– Ех, май дарлинг! – въздъхна Стивънсън. – Чувствам се много бодър, ще пиша още много дълго, ще издам много чудесни книги, пълни с приключения…
 
– Ех, май дарлинг! – въздъхна Стивънсън. – Чувствам се много бодър, ще пиша още много дълго, ще издам много чудесни книги, пълни с приключения…
Ред 498: Ред 515:
 
– Тринайсет души в ковчега на мъртвеца и бутилка ром! – изхриптя Стивънсън. – Ама де я тази бутилка ром? Чуй, май гърл, чуй какво вижда смахнатият ти съпруг сега!... Огромно черно небе, осеяно със звезди. Мрак бездънен, пустота, май голдън епъл, космическо дихание. И там, между звездите и мъглявините, по-бързо от пиратски кораб лети ракета. Тя се нарича „Буриданово магаре“...
 
– Тринайсет души в ковчега на мъртвеца и бутилка ром! – изхриптя Стивънсън. – Ама де я тази бутилка ром? Чуй, май гърл, чуй какво вижда смахнатият ти съпруг сега!... Огромно черно небе, осеяно със звезди. Мрак бездънен, пустота, май голдън епъл, космическо дихание. И там, между звездите и мъглявините, по-бързо от пиратски кораб лети ракета. Тя се нарича „Буриданово магаре“...
  
Американката се подпря на лакът, готова да слуша. В подсъзнанието ѝ се мярнаха кошмарните чудовища и зеленооките супермени, които през идния век щяха да подарят на света фантастите от нейната родина. В печката романтично пукаха палмови кютюци, а пудингът пусна сладък райски мирис, защото остров Самоа е по-близо до рая, отколкото до грешната наша цивилизация.
+
Американката се подпря на лакът, готова да слуша. В подсъзнанието u се мярнаха кошмарните чудовища и зеленооките супермени, които през идния век щяха да подарят на света фантастите от нейната родина. В печката романтично пукаха палмови кютюци, а пудингът пусна сладък райски мирис, защото остров Самоа е по-близо до рая, отколкото до грешната наша цивилизация.
  
 
... „Буриданово магаре“, временно изоставено от авторския колектив, пореше Вселената и окото му хич не мигаше пред загадъчните творения на природата. С пасажерите му бяха настъпили някои промени. Симптоматични такива, ако позволите.
 
... „Буриданово магаре“, временно изоставено от авторския колектив, пореше Вселената и окото му хич не мигаше пред загадъчните творения на природата. С пасажерите му бяха настъпили някои промени. Симптоматични такива, ако позволите.
Ред 538: Ред 555:
 
– Оу, йес! – каза Робърт Луис. – И на „Буриданово магаре“, май харт, пекат сладкиш, както у нас в ХІХ век на остров Самоа. Ала чуй, ако обичаш, по-нататък.
 
– Оу, йес! – каза Робърт Луис. – И на „Буриданово магаре“, май харт, пекат сладкиш, както у нас в ХІХ век на остров Самоа. Ала чуй, ако обичаш, по-нататък.
  
... Докато двамата джентълмени – къде с късмет, къде без – играеха, коксан Ахак дремеше пред протонната камина. Живителна топлина обливаше пипалата ѝ, до нея в кошче от неоракита спеше бузестият отрок и тя в просъница мислеше колко е приятно битието: да си майка, да слушаш гърлените гласове на онези двама господа, които се състезават хей там, да усещаш как околовръстните ти гърди набъбват и се зареждат с коксанско мляко. Всичко това, съгласете се, беше поне фамозно!
+
... Докато двамата джентълмени – къде с късмет, къде без – играеха, коксан Ахак дремеше пред протонната камина. Живителна топлина обливаше пипалата u, до нея в кошче от неоракита спеше бузестият отрок и тя в просъница мислеше колко е приятно битието: да си майка, да слушаш гърлените гласове на онези двама господа, които се състезават хей там, да усещаш как околовръстните ти гърди набъбват и се зареждат с коксанско мляко. Всичко това, съгласете се, беше поне фамозно!
  
 
– А-а-а! А-а! У-у! У-у-у! – сети се внезапно младенецът.
 
– А-а-а! А-а! У-у! У-у-у! – сети се внезапно младенецът.
  
Мадам Ахак Хък скочи чевръсто и го пое в грижовните си пипала. По лицето ѝ избиха пастелните петна на майчина гордост, радост и тем подобни.
+
Мадам Ахак Хък скочи чевръсто и го пое в грижовните си пипала. По лицето u избиха пастелните петна на майчина гордост, радост и тем подобни.
  
 
– Ох на мама! Ох, ах! То ми се събудило, то ми е гладничко! – зачурулика тя с изнежен от биологичните промени гласец.
 
– Ох на мама! Ох, ах! То ми се събудило, то ми е гладничко! – зачурулика тя с изнежен от биологичните промени гласец.
Ред 671: Ред 688:
  
 
Атанас П. Славов
 
Атанас П. Славов
 +
 +
  
 
Динамично приключение
 
Динамично приключение
  
''Което ни разкрива, че контактът си е контакт, но и с него не бива да се прекалява''
+
Което ни разкрива, че контактът си е контакт,
 +
 
 +
но и с него не бива да се прекалява
  
  
Ред 682: Ред 703:
 
Совалката се втурна в атмосферата, обаче мигновено беше подхваната от неизвестни, но свръхмощни алфа-бета-делта силови полета и водена от тяхната твърда ръка, се приземи на огромен космодрум. Гръкофранцузинът надникна през открехнатия люк и с подозрение огледа пейзажа. Към тях със ситен тръс се носеха посрещачи. Начело на групата препускаше беловлас хуманоид с грамадна глава и хилаво, ама спортно тяло, разкриващо десетки поколения с идеална интелектуална наследственост.
 
Совалката се втурна в атмосферата, обаче мигновено беше подхваната от неизвестни, но свръхмощни алфа-бета-делта силови полета и водена от тяхната твърда ръка, се приземи на огромен космодрум. Гръкофранцузинът надникна през открехнатия люк и с подозрение огледа пейзажа. Към тях със ситен тръс се носеха посрещачи. Начело на групата препускаше беловлас хуманоид с грамадна глава и хилаво, ама спортно тяло, разкриващо десетки поколения с идеална интелектуална наследственост.
  
Малко по-назад и вдясно прииждаше внушителен гражданин с брада еспаньолка. Неговото гордо и целеустремено лице, обрулено от суровите ветрове на науката, декларираше академична непреклонност и абсолютна неотклоняемост по разните му там житейски пътечки. С твърда стъпка до него крачеше очарователна фея. Пъргавият взор на мосюто оцени несъмнените ѝ телесни данни, като не пропусна да отбележи пламенните погледи, които феята хвърляше към академичния субект. Устремен в своята целеустременост, последният не забелязваше нищо. Отляво пък подтичваше неизбежният младеж с одухотворено, но нещастно лице и небесносини очи, вперени с неподправения кретенизъм на безнадеждно влюбен в красивата си спътница.
+
Малко по-назад и вдясно прииждаше внушителен гражданин с брада еспаньолка. Неговото гордо и целеустремено лице, обрулено от суровите ветрове на науката, декларираше академична непреклонност и абсолютна неотклоняемост по разните му там житейски пътечки. С твърда стъпка до него крачеше очарователна фея. Пъргавият взор на мосюто оцени несъмнените u телесни данни, като не пропусна да отбележи пламенните погледи, които феята хвърляше към академичния субект. Устремен в своята целеустременост, последният не забелязваше нищо. Отляво пък подтичваше неизбежният младеж с одухотворено, но нещастно лице и небесносини очи, вперени с неподправения кретенизъм на безнадеждно влюбен в красивата си спътница.
  
 
– Н-да-а – въздъхна непрекият ахеец. – Нищо ново под звездите!
 
– Н-да-а – въздъхна непрекият ахеец. – Нищо ново под звездите!
Ред 706: Ред 727:
 
Мосюто натисна въпросното копче и нахлузи върху главата си услужливо подадения шлем за телепатична връзка. Гледката около него изчезна. Появи се познатата командна кабина на „Буриданово магаре“. На преден план стоеше Халофер с отчаяние върху лицето и кълчища в ушите. „Прочиствал си е информационните писти – констатира Аристид. – Ама защо е толкова тъжен?“
 
Мосюто натисна въпросното копче и нахлузи върху главата си услужливо подадения шлем за телепатична връзка. Гледката около него изчезна. Появи се познатата командна кабина на „Буриданово магаре“. На преден план стоеше Халофер с отчаяние върху лицето и кълчища в ушите. „Прочиствал си е информационните писти – констатира Аристид. – Ама защо е толкова тъжен?“
  
Да, Халофер наистина страдаше. Топлото му другарско сърце не можеше да понесе отсъствието на прекрасната двойка и сега бавно, но сигурно се пържеше върху огъня на мъката. Изведнъж в главата му, някъде в пространството между лявото полукълбо и продълговатия мозък, прозвуча глас. Гласът на неотразимия мосю Аристид:
+
Да, Халофер наистина страдаше. Топлото му другарско сърце не можеше да понесе отсъствието на прекрасната двойка и сега бавно, но сигурно се пържеше върху огъня на мъката. Изведнъж в главата му, някъде в пространството между лявото полукълбо и продълговатия мозък, прозвуча глас. Гласът на неотразимия мосю Аристид:
  
 
– Халоферчо, приятелю, чуваш ли ме?
 
– Халоферчо, приятелю, чуваш ли ме?
Ред 730: Ред 751:
 
След като се разбра, че цвеклоглавият мъдрец ще пристигне скоро, вълните от възторжени казаниадци понесоха върху гребените си Аристид и неговата дама. Съзнанието на мосюто заприлича на сандвич от някакви подземни заводи, които произвеждаха машини, или може би от машини, които произвеждаха заводи? Безкрайни плантации, къдетото растяха крави или може би пасяха? Великолепни роботи заместваха хората или може би това бяха хора, които заместват роботи, които от своя страна също заместваха хора? Или пасяха? С една дума, всичко се въртеше, произвеждаше, кипеше и никаква надежда за спиране или за каквато и да било промяна не се очакваше.
 
След като се разбра, че цвеклоглавият мъдрец ще пристигне скоро, вълните от възторжени казаниадци понесоха върху гребените си Аристид и неговата дама. Съзнанието на мосюто заприлича на сандвич от някакви подземни заводи, които произвеждаха машини, или може би от машини, които произвеждаха заводи? Безкрайни плантации, къдетото растяха крави или може би пасяха? Великолепни роботи заместваха хората или може би това бяха хора, които заместват роботи, които от своя страна също заместваха хора? Или пасяха? С една дума, всичко се въртеше, произвеждаше, кипеше и никаква надежда за спиране или за каквато и да било промяна не се очакваше.
  
Бордовият философ се огледа замаян. Като единствен придружител бе останал синеокият младеж с одухотвореното, но нещастно лице. Преди час внушителният носител на брадата еспаньолка беше отвел в неизвестна посока научната фея, обяснявайки ѝ от движение: „Съгласете се, че поликиклоидалният херматазъм е невъзможен без мегавилното макарониране...“ Феята се съгласяваше възторжено, без да си прави труда да разбира.  
+
Бордовият философ се огледа замаян. Като единствен придружител бе останал синеокият младеж с одухотвореното, но нещастно лице. Преди час внушителният носител на брадата еспаньолка беше отвел в неизвестна посока научната фея, обяснявайки u от движение: „Съгласете се, че поликиклоидалният херматазъм е невъзможен без мегавилното макарониране...“ Феята се съгласяваше възторжено, без да си прави труда да разбира.  
  
 
Нещастният одухотворен младеж дуднеше унило:
 
Нещастният одухотворен младеж дуднеше унило:
Ред 736: Ред 757:
 
– О, аз направо се вълнувам от вълнение, като си представя непредставимите полети, до които може да долети гениалната мисъл на човешкия гений! Всичко, което виждате, братя, е дело на ръкотворния труд на трудовите ръце, както и творба, сътворена от творчеството на истински творчески творци...
 
– О, аз направо се вълнувам от вълнение, като си представя непредставимите полети, до които може да долети гениалната мисъл на човешкия гений! Всичко, което виждате, братя, е дело на ръкотворния труд на трудовите ръце, както и творба, сътворена от творчеството на истински творчески творци...
  
Тук монологът му бе прекъснат от тълпа освирепели от възторг казаниадци, които бяха закъснели за началото и сега бързаха да наваксат. За нула време Аристид се лиши от новата си вратовръзка и иглата за скафандър – внос от съседната метагалактика. Той беше нацелуван, изпонапрегръщан и полузадушен от вулканоподобния ентусиазъм. На Ахак Хък това френетично внимание отначало ѝ харесваше, но когато от няколко нейни пипала изчезнаха пръстените, и на нея ѝ писна. Тя размаха крайници като вятърна мелница и кой знае как щеше да свърши всичко, ако в този сюблимен момент не се беше разнесъл кошмарен вой.
+
Тук монологът му бе прекъснат от тълпа освирепели от възторг казаниадци, които бяха закъснели за началото и сега бързаха да наваксат. За нула време Аристид се лиши от новата си вратовръзка и иглата за скафандър – внос от съседната метагалактика. Той беше нацелуван, изпонапрегръщан и полузадушен от вулканоподобния ентусиазъм. На Ахак Хък това френетично внимание отначало u харесваше, но когато от няколко нейни пипала изчезнаха пръстените, и на нея u писна. Тя размаха крайници като вятърна мелница и кой знае как щеше да свърши всичко, ако в този сюблимен момент не се беше разнесъл кошмарен вой.
  
 
Халофер пристигаше с гръм! Ето че реактивната струя измете от космодрума тълпата контактьори. Вратата на „Магарето“ се отвори и отвътре на собствен ход излезе цвеклоглавият! Изглежда, че поради друсането в полета част от пакетите с информация, натрупани по лавиците на бездънната му памет, се бяха сместили и отворили място за нови впечатления. Така че нашият герой за пръв път от много време можеше да се прояви според характера си. Наистина беше величествен. Неговите уши стърчаха като локатори, ноздрите му бълваха ра-диоактивни пламъци, а пък очите му приличаха на лазери.
 
Халофер пристигаше с гръм! Ето че реактивната струя измете от космодрума тълпата контактьори. Вратата на „Магарето“ се отвори и отвътре на собствен ход излезе цвеклоглавият! Изглежда, че поради друсането в полета част от пакетите с информация, натрупани по лавиците на бездънната му памет, се бяха сместили и отворили място за нови впечатления. Така че нашият герой за пръв път от много време можеше да се прояви според характера си. Наистина беше величествен. Неговите уши стърчаха като локатори, ноздрите му бълваха ра-диоактивни пламъци, а пък очите му приличаха на лазери.
Ред 757: Ред 778:
  
 
Александър Карапанчев
 
Александър Карапанчев
 +
 +
  
 
Грандогея
 
Грандогея
Ред 790: Ред 813:
 
С безпардонен жест управителят си сипа още коняк и като мърмореше: „Тикатура, ех, Тикатура сладка!“, неочаквано избухна в реплика. Мосю Аристид избърса сполетелите го слюнки, вслуша се:
 
С безпардонен жест управителят си сипа още коняк и като мърмореше: „Тикатура, ех, Тикатура сладка!“, неочаквано избухна в реплика. Мосю Аристид избърса сполетелите го слюнки, вслуша се:
  
– Как така ли?! Преди години някакъв мухльо, който бил прочут пътешественик, посети Грандогея. Вместо да каже кой е и за какво се бори, той си затрая като мишка в брашно. Естествено никой не му оказа почести и мухльото можа да види Грандогея откъм най-делничната ѝ страна. Първо се озлоби, после я обяви за планета на еснафите. Ето как!
+
– Как така ли?! Преди години някакъв мухльо, който бил прочут пътешественик, посети Грандогея. Вместо да каже кой е и за какво се бори, той си затрая като мишка в брашно. Естествено никой не му оказа почести и мухльото можа да види Грандогея откъм най-делничната u страна. Първо се озлоби, после я обяви за планета на еснафите. Ето как!
  
 
„Ами ако планетата на Мърей напомня с нещо Земята? – реши духовният аристократ. – Понякога човек трябва да се връща към изходната позиция, за да усети по-ясно напредъка си...“
 
„Ами ако планетата на Мърей напомня с нещо Земята? – реши духовният аристократ. – Понякога човек трябва да се връща към изходната позиция, за да усети по-ясно напредъка си...“
Ред 888: Ред 911:
 
Един нахал бе хванал цигарето на мосю Аристид в момента, когато той всмукваше, и гръкогалът, вече задушаващ се, тъкмо щеше да вдигне скандал, но ето че подът на ресторанта се разпука. От геотаксито излезе Мърей, помъкнал на гръб тежка раница. Пътешествениците се удивиха, а пък Мазазело изчезна като ловък илюзионист. Мърей разбута тълпата и внесе успокоение:
 
Един нахал бе хванал цигарето на мосю Аристид в момента, когато той всмукваше, и гръкогалът, вече задушаващ се, тъкмо щеше да вдигне скандал, но ето че подът на ресторанта се разпука. От геотаксито излезе Мърей, помъкнал на гръб тежка раница. Пътешествениците се удивиха, а пък Мазазело изчезна като ловък илюзионист. Мърей разбута тълпата и внесе успокоение:
  
– Карай, бе! Веднъж се живее. Каквото хапнеш, пийнеш и купиш, това ще ти остане! Малко цирк – държавата ще възстанови загубите, щом съм ѝ подарил такива способни синове... Я чуйте, звездопроходци, обадих се на жената. Каним ви у нас.
+
– Карай, бе! Веднъж се живее. Каквото хапнеш, пийнеш и купиш, това ще ти остане! Малко цирк – държавата ще възстанови загубите, щом съм u подарил такива способни синове... Я чуйте, звездопроходци, обадих се на жената. Каним ви у нас.
  
 
Във вилата Мърей даде вехти дрехи на старшина-школника. Съпругата му леко приличаше на Венера Милоска, обаче в полза на последната. Грандогейците поведоха триото из огромни, задръстени с вещи стаи. Вдигнали гордо глави, те на поразия сипеха цени... фирми... габарити... а очите им излъчваха хищна неувяхваща страст.
 
Във вилата Мърей даде вехти дрехи на старшина-школника. Съпругата му леко приличаше на Венера Милоска, обаче в полза на последната. Грандогейците поведоха триото из огромни, задръстени с вещи стаи. Вдигнали гордо глави, те на поразия сипеха цени... фирми... габарити... а очите им излъчваха хищна неувяхваща страст.
Ред 922: Ред 945:
 
– Който много пита, рано остарява. А състарен безсмъртен е неестетична гледка, нали? – и авторът изчезна в мрака.
 
– Който много пита, рано остарява. А състарен безсмъртен е неестетична гледка, нали? – и авторът изчезна в мрака.
  
Прекараха една седмица на Грандогея. С парите от продадената си униформа школникът миткаше по ресторанти. От своя страна коксан се сближи с жената на Мърей, която оцени седемте ѝ пипала и я впрегна да плете дантели, обещавайки ѝ за награда колан-чадър. Философът се разхождаше безцелно и вечер играеше карти с домакина. Картите можеха да се използват и вместо ножчета за бръснене – затова пръстите на потомъка бяха цели в нарези, през които синееше кръвта му, на места розова от изпитото вино. Що се отнася до Мърей, неговата кожа бе отдавна загрубяла.
+
Прекараха една седмица на Грандогея. С парите от продадената си униформа школникът миткаше по ресторанти. От своя страна коксан се сближи с жената на Мърей, която оцени седемте u пипала и я впрегна да плете дантели, обещавайки u за награда колан-чадър. Философът се разхождаше безцелно и вечер играеше карти с домакина. Картите можеха да се използват и вместо ножчета за бръснене – затова пръстите на потомъка бяха цели в нарези, през които синееше кръвта му, на места розова от изпитото вино. Що се отнася до Мърей, неговата кожа бе отдавна загрубяла.
  
 
Веднъж ученици от Вълшебните училища помолиха да разгледат „Буриданово магаре“ и мосю Аристид ги заведе в празнолета. Да, но той не подозираше клопката. Всеки благороден еснафианец мечтаеше да притежава уникалното „Магаре“. Такъв звездолет те не бяха дори сънували и сега тормозеха децата си да им го създадат.
 
Веднъж ученици от Вълшебните училища помолиха да разгледат „Буриданово магаре“ и мосю Аристид ги заведе в празнолета. Да, но той не подозираше клопката. Всеки благороден еснафианец мечтаеше да притежава уникалното „Магаре“. Такъв звездолет те не бяха дори сънували и сега тормозеха децата си да им го създадат.
Ред 952: Ред 975:
 
Само мосю Аристид запази известно хладнокръвие. Нали авторът на епоса го бе уверил, че е безсмъртен, и той твърдо вярваше, че ще намери изход от ситуацията.  
 
Само мосю Аристид запази известно хладнокръвие. Нали авторът на епоса го бе уверил, че е безсмъртен, и той твърдо вярваше, че ще намери изход от ситуацията.  
  
В следващия миг философът извади ключа от празнолета и четворката започ-на един по един да обхожда фалшификатите. Те бяха съвършени като изкуствени диаманти. Всичко в тях беше еднакво: и отвън, и отвътре. Огледалото в залата все още пазеше смутения образ на незабравимата септоподка от Фък; на тоалетката искряха гребенът и мушмуленият ѝ дезодорант. В ъгъла се търкаляше, насъбрал вече прах, застреляният от Халофер вундеркибер, а на крес-лото на потомъка дремеше кажи-речи допита бутилка тикатурски коняк. За да разбуди шерлоковската си жилка, мосю Аристид допиваше всички бутилки в празнолетите, оправдавайки се:
+
В следващия миг философът извади ключа от празнолета и четворката започ-на един по един да обхожда фалшификатите. Те бяха съвършени като изкуствени диаманти. Всичко в тях беше еднакво: и отвън, и отвътре. Огледалото в залата все още пазеше смутения образ на незабравимата септоподка от Фък; на тоалетката искряха гребенът и мушмуленият u дезодорант. В ъгъла се търкаляше, насъбрал вече прах, застреляният от Халофер вундеркибер, а на крес-лото на потомъка дремеше кажи-речи допита бутилка тикатурски коняк. За да разбуди шерлоковската си жилка, мосю Аристид допиваше всички бутилки в празнолетите, оправдавайки се:
  
 
– Да се знае, че сме били тук!
 
– Да се знае, че сме били тук!
  
Звездите избледняваха. Луната засили своята светлина, понеже курортите ѝ се готвеха неуморно за скорошния наплив. Нашите герои продължаваха да се лутат между „Буридановите магарета“. Ахак заяви, че, ето на?, вие сте мухльовци и тя ще се върне да плете дантели. От чисто военен интерес Халофер се чудеше на така бързо построената армада и тъй като имаше още пари в джоба, не се тревожеше особено. „Симпатяги милтерианци! – скръцна със зъби гръкогалът. – Само да се отървем от вас, такива оди ще ви посветя, че цял живот ще ме помните!“
+
Звездите избледняваха. Луната засили своята светлина, понеже курортите u се готвеха неуморно за скорошния наплив. Нашите герои продължаваха да се лутат между „Буридановите магарета“. Ахак заяви, че, ето на?, вие сте мухльовци и тя ще се върне да плете дантели. От чисто военен интерес Халофер се чудеше на така бързо построената армада и тъй като имаше още пари в джоба, не се тревожеше особено. „Симпатяги милтерианци! – скръцна със зъби гръкогалът. – Само да се отървем от вас, такива оди ще ви посветя, че цял живот ще ме помните!“
  
 
Точно в тази посока го осени спасителната идея.
 
Точно в тази посока го осени спасителната идея.
Ред 980: Ред 1003:
 
– А тази бутилка защо не съм я допил? – удиви се духовният аристократ, когато навлязоха в открития вакуум. – Кел пропуск!
 
– А тази бутилка защо не съм я допил? – удиви се духовният аристократ, когато навлязоха в открития вакуум. – Кел пропуск!
  
Той довърши тикатурския нектар и се озърна делово. Навън се сменяха звезди, галактики, мъглявини. Преживените авантюри бяха хвърлили в дълбок сън старшина-школника и коксан от планетата Фък. Нещо светеше между пръстите ѝ. Мосю Аристид се вгледа: бял косъм. „Ех – натъжи се потомъкът, – и безсмъртните остаряват! Или това е от мъка по колана-чадър? Както и да е – пак е човешко...“
+
Той довърши тикатурския нектар и се озърна делово. Навън се сменяха звезди, галактики, мъглявини. Преживените авантюри бяха хвърлили в дълбок сън старшина-школника и коксан от планетата Фък. Нещо светеше между пръстите u. Мосю Аристид се вгледа: бял косъм. „Ех – натъжи се потомъкът, – и безсмъртните остаряват! Или това е от мъка по колана-чадър? Както и да е – пак е човешко...“
  
 
Тогава, в ярката звездна тишина, мосю Аристид започна да пише първата си елегия.  
 
Тогава, в ярката звездна тишина, мосю Аристид започна да пише първата си елегия.  
Ред 987: Ред 1010:
  
 
Атанас П. Славов
 
Атанас П. Славов
 +
 +
  
 
Следващо приключение
 
Следващо приключение
  
''О, темпора, о, морес''
+
О, темпора, о, морес
  
  
  
– Не такива груби шеги, колега! – със зрял укор в гласа зовеше мосю Аристид.
+
– Не такива груби шеги, колега! – със зрял укор в гласа зовеше мосю Арис-тид.
  
 
– Шеги, колега, не груби такива! – припяваше отново сбърканият Халофер.
 
– Шеги, колега, не груби такива! – припяваше отново сбърканият Халофер.
Ред 1004: Ред 1029:
 
– Я внимавай! Слушай моята команда! За търсене на Цвекльо напосоки, ходом марш!
 
– Я внимавай! Слушай моята команда! За търсене на Цвекльо напосоки, ходом марш!
  
И компанията пое в синхронна стъпка накъдето ѝ видят очите, защото когато нужната посока е неизвестна, всички направления са еднакво добри. „Ако ги оставя, те могат да спорят чак до апокалипсиса – мислеше си елиногалът, – понеже в спора се изясняват отношения, а не истини.“
+
И компанията пое в синхронна стъпка накъдето u видят очите, защото когато нужната посока е неизвестна, всички направления са еднакво добри. „Ако ги оставя, те могат да спорят чак до апокалипсиса – мислеше си елиногалът, – понеже в спора се изясняват отношения, а не истини.“
  
 
Пътят се оказа, общо взето, безпрепятствен. Каменистата равнина се разнообразяваше само от вертикални каменни стълбове и наподобяваше банкетна маса, от която са изнесли всичко освен празните бутилки. Тази бутилирана асоциация изчезна едва когато пред тях се изправи съществото. Разкрачило дългите си крайници от двете страни на пътя, то основателно приличаше на арка, за каквато и го помислиха отдалеч. Но в средата на тялото му надничаха две симпатични, добродушни и, даже бих казал, интелигентни очи.
 
Пътят се оказа, общо взето, безпрепятствен. Каменистата равнина се разнообразяваше само от вертикални каменни стълбове и наподобяваше банкетна маса, от която са изнесли всичко освен празните бутилки. Тази бутилирана асоциация изчезна едва когато пред тях се изправи съществото. Разкрачило дългите си крайници от двете страни на пътя, то основателно приличаше на арка, за каквато и го помислиха отдалеч. Но в средата на тялото му надничаха две симпатични, добродушни и, даже бих казал, интелигентни очи.
Ред 1066: Ред 1091:
 
– Едва ли – тъжно изфъфли младият мъж. – Аз по такива места не ходя. Аз съм остросъвременен млад герой и се отличавам с комплекси.
 
– Едва ли – тъжно изфъфли младият мъж. – Аз по такива места не ходя. Аз съм остросъвременен млад герой и се отличавам с комплекси.
  
– А защо, ако смея да попитам, пиете от чашата си с такава покруса?  
+
    – А защо, ако смея да попитам, пиете от чашата си с такава покруса?  
  
 
– Отговарям веднага – хлъцна момъкът и залитна напред. – Между нас казано, страдам от цироза и не нося на пиене, обаче авторът ми иска да съм максимално близо до народа...
 
– Отговарям веднага – хлъцна момъкът и залитна напред. – Между нас казано, страдам от цироза и не нося на пиене, обаче авторът ми иска да съм максимално близо до народа...
Ред 1278: Ред 1303:
  
  
(''Стихове: Алексей Чернов'')
+
(Стихове: Алексей Чернов)
  
  
  
Канадската ливада върху главата на Халофер настръхна. Коксан дишаше  учестено с розовите гири на бюстовете си. Тя се вълнуваше като девица, току-що излязла от пансион, решена да навлезе в живота и респективно животът с пълна сила да навлезе в нея. Очите ѝ горяха в предчувствие на велики събития.
+
Канадската ливада върху главата на Халофер настръхна. Коксан дишаше  учестено с розовите гири на бюстовете си. Тя се вълнуваше като девица, току-що излязла от пансион, решена да навлезе в живота и респективно животът с пълна сила да навлезе в нея. Очите u горяха в предчувствие на велики събития.
  
 
– Въх, хер Мефистофел, вие ме карате да тръпна от емоции, вие покачвате кръвното ми налягане и смъквате килограмите ми заедно с всичко ненужно от мен. Аз съм ви задължена до гроб, аз никога няма да ви забравя, аз ще ви подаря кичур от моята коса!
 
– Въх, хер Мефистофел, вие ме карате да тръпна от емоции, вие покачвате кръвното ми налягане и смъквате килограмите ми заедно с всичко ненужно от мен. Аз съм ви задължена до гроб, аз никога няма да ви забравя, аз ще ви подаря кичур от моята коса!
Ред 1320: Ред 1345:
 
Само подир секунда обаче бе зает да преглъща личното си оръжие и с изкълчени крайници да полита към изхода. Останалите тъпо проследиха траекторията му. Следващите секунди бяха посветени на тях.  Над масата се извъртяха вихрушка от плътни шляпания, пунктир от юмручни орбити, пюре от предсмъртни викове – всичко туй беше отмерено с аптекарска точност, така че нашите герои можеха да наблюдават, без ни най-малко да пострадат.
 
Само подир секунда обаче бе зает да преглъща личното си оръжие и с изкълчени крайници да полита към изхода. Останалите тъпо проследиха траекторията му. Следващите секунди бяха посветени на тях.  Над масата се извъртяха вихрушка от плътни шляпания, пунктир от юмручни орбити, пюре от предсмъртни викове – всичко туй беше отмерено с аптекарска точност, така че нашите герои можеха да наблюдават, без ни най-малко да пострадат.
  
Коксан предпазливо бе притворила едното си око, ала с другото следеше мощния танц на мускулите и върху лицето ѝ се изписваше лакомо изражение. Под влияние на напиращите чувства долната челюст на Халофер бе увиснала до такава степен, че това изглеждаше необратимо.
+
Коксан предпазливо бе притворила едното си око, ала с другото следеше мощния танц на мускулите и върху лицето u се изписваше лакомо изражение. Под влияние на напиращите чувства долната челюст на Халофер бе увиснала до такава степен, че това изглеждаше необратимо.
  
 
Когато тупаникът свърши, суперът седна и пак задряма скромно. Коксан отвори и двете си очи. Халофер с трясък захлопна челюсти. Хармонията отново властваше. Двойката се огледа за Мефисто, но не го видя никъде – видимо дори дяволските му таланти не му помагаха да се самообслужи по-бързо. Старшина-школникът тъкмо понечи да тръгне да го търси, когато съседната маса брутално привлече вниманието им. Там определено прехвърляха нормите на приличие.
 
Когато тупаникът свърши, суперът седна и пак задряма скромно. Коксан отвори и двете си очи. Халофер с трясък захлопна челюсти. Хармонията отново властваше. Двойката се огледа за Мефисто, но не го видя никъде – видимо дори дяволските му таланти не му помагаха да се самообслужи по-бързо. Старшина-школникът тъкмо понечи да тръгне да го търси, когато съседната маса брутално привлече вниманието им. Там определено прехвърляха нормите на приличие.
Ред 1346: Ред 1371:
 
– Не по този начин, мон шери! Много гру... – чу се зов от мрака. И това можеше да бъде единствено гласът на безподобния мосю Аристид. А задавеният финал на репликата му би могъл да означава само едно: Генералният космосъзерцател се намираше в беда!
 
– Не по този начин, мон шери! Много гру... – чу се зов от мрака. И това можеше да бъде единствено гласът на безподобния мосю Аристид. А задавеният финал на репликата му би могъл да означава само едно: Генералният космосъзерцател се намираше в беда!
  
Всеки реагира по своему. Халофер праволинейно и центростремително се понесе в посоката към гласа. За коксан не може да се каже нищо определено, доколкото главното ѝ пипало бе стиснато в ръката на старшината и поради това – нейният устрем не му отстъпваше с нищо. Мефистофел също не остана глух за вопъла на Аристид. Овладял от малък простата истина, че всяка опасност трябва да бъде оставяна зад гърба, той се завъртя на копита, със саможертвено усилие на волята захвърли безценните бутилки и с дълги скокове се понесе заднишком подир приятелите си. Съпроводи го жален звън на разбита стъклария.
+
Всеки реагира по своему. Халофер праволинейно и центростремително се понесе в посоката към гласа. За коксан не може да се каже нищо определено, доколкото главното u пипало бе стиснато в ръката на старшината и поради това – нейният устрем не му отстъпваше с нищо. Мефистофел също не остана глух за вопъла на Аристид. Овладял от малък простата истина, че всяка опасност трябва да бъде оставяна зад гърба, той се завъртя на копита, със саможертвено усилие на волята захвърли безценните бутилки и с дълги скокове се понесе заднишком подир приятелите си. Съпроводи го жален звън на разбита стъклария.
  
 
Тъмнината беше станала мастилена и стенещата зад облаците луна не успяваше да я разсее. Препускащата троица се носеше към неизбежната съдба и по причина на овъгления мрак не виждаше, че съдбата е приела вида на широко отворена врата в глухата и простираща се във всички посоки стена. Накъсо казано: ВРАТА В СТЕНАТА!
 
Тъмнината беше станала мастилена и стенещата зад облаците луна не успяваше да я разсее. Препускащата троица се носеше към неизбежната съдба и по причина на овъгления мрак не виждаше, че съдбата е приела вида на широко отворена врата в глухата и простираща се във всички посоки стена. Накъсо казано: ВРАТА В СТЕНАТА!
Ред 1359: Ред 1384:
  
 
И така, нашите герои се оказаха именно в съседното пространство. Ето, вече втори месец очакваме те да се завърнат и да разкажат как е аджеба там. Рано или късно това ще стане – както всички главни герои, нашите също са родени под щастлива звезда. Не ни остава нищо друго, освен наистина да чакаме. Но вторият месец действително изтича, а пък вратата продължава да стои захлопната като челюстта на ... е, знаете на кого.
 
И така, нашите герои се оказаха именно в съседното пространство. Ето, вече втори месец очакваме те да се завърнат и да разкажат как е аджеба там. Рано или късно това ще стане – както всички главни герои, нашите също са родени под щастлива звезда. Не ни остава нищо друго, освен наистина да чакаме. Но вторият месец действително изтича, а пък вратата продължава да стои захлопната като челюстта на ... е, знаете на кого.
 +
 +
 +
 +
 +
 +
 +
 +
(За илюстрации
 +
 +
са използвани произведения на
 +
 +
Пламен Аврамов – страница 355
 +
 +
Димо Миланов – 363, 398
 +
 +
Атанас П. Славов – 369, 371
 +
 +
Калин Николов – 377)

Версия от 04:30, 23 април 2012

Полетът на "Буриданово магаре"

(роман-буриме)

________________

  • Буриме ще рече стихотворение, което се пише с предварително зададени рими, ала тук случаят е доста по-различен. – Б. авт.


Атанас П. Славов


Бар „Формоза“


Трансгалактическият празнолет „Буриданово магаре“ се носеше по обсипаните с космически прах друмове на Галактиката. Неговият духовен глава мосю Аристид, изпълняващ по съвместителство длъжността Генерален космосъзерцател, се бе отпуснал пред централния екран и пребиваваше в блажена дрямка. Пред неговия душевен взор се нижеше издрасканата лента на спомените от близкото и недотам близкото минало. С потресаваща детайлност в кадъра на паметта му възникнаха плесенясалите стени на бар „Формоза“, където той и старшина-школникът от Bоенно-търговския флот Халофер давеха скуката си в долнокачествено уиски. Аристид четеше любимия си вид проза – менюто! Синтетичният мозък на Халофер, безнадеждно остарял модел, негоден за инсталиране на И. И., непрекъснато бъркаше пистите на мисълта си, така че на моменти репликите му придобиваха неподозирани и неподозреваeми обрати.

Мосю Аристид се помъчи да изчопли от спомена някой от номерата на стандартната полузабавна програма в бара. И тутакси в киносалона на подсъзнанието му изскочи метр Жану – барманът с най-мегалитен нос в цялата Галактика. Той отваря уста да обяви поредния номер, но не успява. Номерът е започнал без него, и то откъм противоположната посока – вратата.

Да, вратата се отвори, даже (ако не го лъжеше паметта) през пантите. Това, което влезе, имаше твърде много краища и нито едно начало. Съществото закриволичи между масите, устремено към бара, където мегалитът на Жану набъбваше в застрашителна удивителна. Пъшкащото явление се закова пред масата на мосю Аристид и изломоти:

– Извинете, ако аз... нещо... – след което се разпадна на две части.

Първоначално мосю Аристид реши, че това се дължи на крайната степен на смущение, но след като се вгледа по-внимателно, разбра грешката си. Неопределеното явление бе изпуснало от себе си един напълно определен хуманоид с червена като цвекло физиономия, който мигновено се свлече на пода и с изражение на пълна некомуникабелност продължи да доглежда отдавна започнат сън.

Другата част на явлението, останала след неговото отделяне, се оказа очарователен небесносин септопод, по-точно септоподка, несъмнената грация и темпераментните оранжеви очи на която издаваха твърдо принадлежността u към изящния пол. Тя се засуети около лежащия. Мосю Аристид понечи да се върне към менюто, ала това явно не му беше писано. Халофер в пристъп на гражданска съвест скочи и с помощта на септоподната дама вдигна хуманоида, за да го монтира на срещуположния стол.

„Сега поне има шансове да стане интересно“ – оптимистично предположи гръкофранцузинът и с поглед на познавач огледа дамата, която никак не беше зле. Мосю Аристид ненапразно носеше в себе си 50% френска кръв. Той разбираше от жени, ценеше параметрите им и познаваше правилата за контактуване с тях.

– Многозвездна коксан – изящно произнесе той универсалната формула за обръщение към разумно същество от женски пол, – как бихте позволили да ви наричам?

По лицето на коксан пробягнаха чаровни зелени петна и тя неудържимо заприлича на кисела краставичка – от онези, които мосюто бе свикнал да възприема предимно със сливова.

– Името ми е Ахак Хък – изчурулика тя с нежен молюскоиден акцент. – Жителка съм на бившата планета Фък.

– Бившата? – с нефалшифициран интерес запита потомъкът.

– О, да! – изхлипа коксан и протегна към очите си няколко пипала с носни кърпички. – Нашата планета беше разкъсана, ама наистина разкъсана от демог-рафски взрив!

– М-да-а – проточи с топло съчувствие непрекият потомък на французите. Беше му пределно позната тази модна в последно време форма на гибел у провинциалните цивилизации. – А вашият... хм... спътник?

Коксан Ахак Хък се разхлипа окончателно. Картечен откос от сълзи срази пепелника. Фас изцвърча и угасна – невинна жертва на чужди страсти.

– И той е като мен! – плачеше септоподката. – Ние с него имаме обща съдба. И той е последен, ах, от своята раса! Той е жертва на информационен пото-о-оп! Ах, хлъц, извинете, мосю. Аз лично го извадих от потопа, правих му изкуствено дишане! Знаете ли колко терабайта беше нагълтал клетият! Още малко и щеше да се удави. Оттогава си е все такъв: чуе ли разговори или види събития, които носят информация, моментално се изключва. Очите му се затварят, устата също. Изобщо – алергия към информацията.

Септоподката подсмръкна и доверително добави:

– Ама вие трябва да се запознаете! Аз ей сегичка ще се опитам да го включа.

Тя протегна пипала и по майчински открехна очите на цвеклоида, сетне повдигна кожените капачки на ушите му. Изпод червените гънки надникнаха подозрително будни очи. Те нещо преценяваха, нещо пресмятаха, нещо категоризираха, после устата се отвори и отчетливо съобщи:

– Излишно много битове!

И – хлоп! щрак! клоп! – последни се затвориха ушите, а на смаяния Халофер му се причуха секретни ключалки с цифров шифър.

По-нататък паметната лента на благородния гръкофранцузин беше съвсем издраскана и залята с уиски, така че на нея личаха само няколко по-драматични епизода.

Между тях беше например една оспорвана турнирна среща около кръглата маса (на рулетката), където поради неизвестни засега природни закони мосю Аристид непрекъснато губеше.

Затъмнение... и се появи следващият кадър: Халофер в ролята на девствен новак залага всичките си налични суми на червено, в резултат на което пред него изниква твърде прилична купчина жетони, стимулиращи доброто настроение. Спечелената сума се оказа напълно достатъчна, за да се наеме един нелош празнолет и купонът да бъде пренесен все така успешно във вселенските бездни. И ето че компанията се отправи към кантората на „Галактикал интерсолар“.








Атанас П. Славов


Чиновникът Шива

Празнолетно приключение, в което героите се сдобиват с Магаре


Усмивката върху лицето на чиновника беше увековечена чрез средствата на пластичната хирургия, та затова нещастникът процеждаше с труд през разтег-лените си устни:

– Имаме прекрасен празнолет, точно за вас, господа, ах, простете, коксан, илюминатори с южно изложение, бронята му не пропуска никакви космически течения, а пък двигателите...

Докато ломотеше, петте му трансплантирани ръце чевръсто оформяха документите, а шестата почесваше пипонестото теме.

Прекрасният празнолет се оказа ръждив атомен галош, на който изправни бяха само ремонтните вундеркибери. Именно те предпазваха с механична самоотверженост „Буриданово магаре“ от окончателен разпад, разкапване и разруха. През своя пъстър живот мосю Аристид бе употребявал немалко празнолети и немалко от тях бе оставял в такова състояние, но със стопанисването им оттам нататък се занимаваха обикновено други.

– Е, защо един благороден мосю да не се повози и на такава каруца? – жизнерадостно си каза непрекият потомък на ахейците и поведе компанията по коридорите на „Магарето“.

Ахак Хък възторжено пляскаше със свободните си пипала, придържайки в останалите кротко дремещия цвеклоид. Халофер, едничкият що-годе професионален пилот тъдява, би могъл да забележи нещо нередно, ала пистите в главата му отново се бяха объркали, така че на него едва ли можеше да се разчита.

След като всички се разположиха по каютите, мосю Аристид извика старшина-школника. Без да обръща внимание на спазматичните му опити да възрази, непрекият потомък на своите деди започна да му втълпява, че той, Халофер, е единственият кадрови звездопроходец тук и ако той, Халофер, не иска нашите братя, сестри и, дявол ги взел, братовчеди по разум да останат в безплодно очакване на контакти, то час по-скоро да се заеме с пилотиране на празнолета, изпълнявайки по съвместителство длъжностите щурман, лоцман, боцман, кок, бордови инженер, както и инженер по двигателите, водопроводите и радиаторите, докато той, мосю Аристид де, с пълно съзнание за оказаното доверие се заема с длъжностите Централен и Фундаментален организатор на Контактите, Върховен консултант по Всякакви въпроси, Бордови философ, Старши корабен наблюдател и, естествено, Генерален космосъзерцател. Обаче той, Халофер, да не смята...

На това място благородният мосю прекъсна поучителното си слово по независещи от него обстоятелства. Една от стените на каютата, раздирана от комплекси и вътрешни противоречия, напусна вертикалния си стоеж и с грациозна неумолимост понечи да похлупи двамата събеседници. Непрекият потомък на галите беше философ по натура и природа, поради което ненавиждаше всякакви излишно бързи телодвижения. Така че в създалата се неприятна ситуация единственото, което си позволи да направи, бе да се натъпче в креслото със сила, неизключваща известно достойнство, и да остави съдбата си в ръцете на провидението и високата облегалка на стола. И не сбърка. Край него (подобно на чиния, изстреляна от ръката на ревнива съпруга) профуча един ремонтен вундеркибер, подпря с рамо стената и раболепно застина в ъгъла.

– Коксан, Аристид, о! – възкликна Халофер, който все още пребиваваше в междупистово състояние.

Вундеркиберът протегна ръка и бръкна в ухото на неадекватно усмихнатия старшина-школник. В очите на последния се появи някаква осмисленост, ръцете му прекратиха хаотичните си движения, изпънаха се по шевовете и с възгласа:

– Кеп, разрешете да пристъпя към обязаности, задължения, необходимости, наложителности! – старшината се втурна към фок-мачтата на главния реактор.

Трогнат от тези драматични събития, мосюто извлече изпод стола своята чаша, предвидливо укрита там по време на инцидента, и отвори уста с намерение да каже няколко хвалебствени слова за нашите младши кибернетични братя, които ни спасяват. Но го спря погледът на вундеркибера: беше някак прекалено нагъл, намекващ, подсказващ и настоятелен. Страшна догадка парна мозъка на полуфранцузина. „И ти ли, Бруте!“ – изстена той, пък протегна на нахалника банкнота от един долар. Роботът светкавично я грабна и излетя през люка.

В обективите му светеше безкористна любов към паричните знаци.


  • * *

На другата сутрин празнолетът вече пореше Вселената. В каюткомпанията се бяха събрали всички търсачи на разум. Дори цвеклоидът, изкушен от безинформационната тишина, щедро открехваше ляво око и дясно ухо. Върху носовия екран, проснат върху цялата предна стена, се ширеше безбрежният междузвезден океан – крайно безконечен, приятелски враждебен, обилно перфориран с черни и бели дупки и, естествено, претъпкан с разумни и недотам разумни форми на живот от всякакви породи и разцветки, страдащи от непреодолим хроничен глад към контакти и братски събеседвания.

Мосю Аристид усети, че сега е моментът да се кажат няколко думи за предстоящите велики събития. Той се надигна и елегантно закръглената му фигура (продукт на скъпи вина и луксозни цигари) се открои върху фона на звездната безбрежност.

– Скъпи нехуманоидки и хуманоиди! – начена гръкофранцузинът. – Настана великият час, когато ние, представители на разумните раси от познатата Вселена, водени от могъщите и благородни нагони на познанието, се впускаме в търсене на роднини по разум! Напред към нови роднински връзки! Нека всички наши контакти преминават в дух на взаимно разбирателство и роднинска взаимопомощ, защото не е възможно да си взаимопомагаме, ако не се разбираме взаимообразно, тъй като за да помогнеш на някого, респективно той да ти помогне, е крайно нужно да знаеш как да се разбереш с този, на който мислиш да помагаш, и съответно той да се разбере с тебе...

Последните метри от споменатата лента в главата на Аристид изтекоха пред вътрешния взор на благородния елиногал. Верен на своята длъжност на Бордови космосъзерцател, мосюто се бе изтегнал пред носовия стеноекран и интелигентно бе проснал крака срещу безкрайността. Хоризонталната проекция на подметките му падаше върху Крабовидната мъглявина. Погледът му, макар и замъглен след доброто хапване, беше вперен в светлото бъдеще. Мисълта му нанизваше като лазерна връв грандиозен гердан от светлинни години, парсеци, галактики, мъглявини и друга космична бижутерия. Неусетно Фундаменталният консултант по всички въпроси, Специалистът по контактите и щепселите и Бордови мислител заспа.


Александър Карапанчев


Замъците на Модус


Между две галактики „Буриданово магаре“ забеляза ослепителна стрелка: Къмпинг „Остра емоция“.

„М? – помисли празнолетът. – М-м-м!“ И пое инициативата в своите копита. Започнаха да профучават прясно варосани парсечни камъни. Някъде се катурна мебел; издрънчаха зле закрепени съдове.

От всички тези движения екипажът се събуди. Мосю Аристид, като най-интелигентен в групата, надзърна през илюминатора и едва сдържа радостта си:

– Умно „Магаре“ имаме ние, колеги. Само? ни е докарало пред чудесен обект. Халоферчо, войнико, грабвай си парите и да слизаме на лов за емоции!

Къмпингът се оказа табун от палатки. В едната далечина лъщяха звездолети от най-различни кройки и десени, а пък в другата далечина плаваха по галактичното море обикновени и нехуманоидни яхти. Вярно, че плажът не напомняше с нищо Рио де Жанейро, но сякаш рогът на мутациите бе наръсил пясъците му с вселенска паплач.

– Мосю – тросна се коксан Ахак Хък, – доколкото ви разбирам, вие ни мъкнете към бара. Ах! Ще отговаряте, ако черният ми дроб увисне, а носът ми се зачерви. Ох, адио, мой чар!

– Мадам – отвърна философът, – доколкото ви разбирам, вие искате да идете на плажа, за да демонстрирате колоритните си форми. Никой не ви задържа, обаче ще съжалявате, ако отблъснете кавалери като нас! – и той смигна на старшина-школника, който бленуваше срещу тях.

Халофер се потриуми с кое око да реагира и накрая взе, че козирува:

– Мадам е мосю, защо се карате? Доколкото ви разбирам, черният ми дроб се е зачервил и носът ми е увиснал, но никой не го задържа. Вие ще отговаряте, ако демонстрирате колоритните си форми и съжалите кавалери като нас!

Ахак се примири до първа по-различна възможност. Недалеч от бара пулсираше реклама: „Игрален дом за звездолети“. В земята зееше фуния, откъдето долиташе кански грохот. Ето че вехт звездолет с алчно треперещ отражател се мушна във фунията. Замириса на стари космически вълци...

Барът беше интимно осветен.

Наоколо личаха сухопътни, водни, въздушни и подземни маси. Херцовете на невъобразими мелодии се смесваха като плазма с шампоан за плешиви. Тримата пътешественици видяха толкоз и такива обвивки на разум, че главите им направо закръжиха. В същия миг край дансинга се освободиха места.

Ухаеха сандвичи от водорасли, пържена на очи шунка, молюски алангле и други неподобни. В дъното бляскаше огледало, на чийто фон пъргаво се движеше барманът. Старшината и Ахак Хък подскочиха от сетивен стрес, докато потомъкът пак се убеди в неизчерпаемостта на битието.

Главата на този барман имаше трудно окачествими очертания. Елементите u не търпяха стройна логика. Кожата бе шарена досущ като географска карта. Лявото око – бучка лед със зеница като капка майонеза; дясното – цвят от магарешки трън. Устата приличаше на ръчен душ. Индивидът притежаваше ръце, пипала, панцир. Това беше очебийното. Инак изобилстваше с още детайли, слени в шеметен хаос. Накъсо: самоходен коктейл от най-разнообразни раси. Най-интересен обаче бе носът му.

– Скромен модел на вулкана Стромболи! – определи го философът.

Наистина вместо нос чудакът използваше щръкнало кратерче. То неуморно бълваше дим през вулканична запушалка.

Без да пита, барманът поднесе специалитета на заведението и докато гостите го пробваха, искрено се изкашля:

– Ще се радвам, ако нашият освежител ви хареса. Както ви гледам, вие всинца се отличавате с поетична нагласа. И сигурно сте пишещи братя, познах ли? Какво: стихове, проза или драма?

– Рими в проза – призна си елиногалът.

– Ах – поласка се коксан, – аз пък съм непишеща сестра!

– Отговорът се чете в очите ви! – превари барманът Халофер и додаде: – Простете за любопитството, откъде долетяхте и като как си запълвате времето?

Мосю Аристид тъкмо щеше да отклони преките въпроси, когато лазурната септоподка чуруликна:

– Ох, да знаехте откъде идваме! Чували ли сте за Земята? Ах, там е така скучно! Тя прилича на квартал от родното ми Фък, а моят незабравим обожател Цвеклониус...

– Мълчи! – изсъска потомъкът. – Мон ами, ние всъщност сме звездопроходци и търсим роднини по ум и разум, та да се уверим, че сме уникални.

– Хе-хе! Тогава вашата цел е стигнала апогея си. Нали забелязвате колко и какви клиенти съм приютил – всичките те са ви роднини по тоя показател.

– Ах, да знаехме, че идваме от Земята! – забрътви в този момент старшина-школникът. – Всички сме незабравими и уцелихме апогея си във вашия квартал, а моят така скучен бар „Цвеклониус“...

– Я! – изуми се чудакът барман. Носът му изхвърли гъст серен дим. – За пръв път виждам някой да се напие само с половин чашка от специалитета ми! Трябва да запиша това в спомените си.

– Ще сгрешите – намръщи се мосю Аристид. – Халофер още не е пиян. Просто има объркани писти. Но на въпроса. Да, за роднините сте прав. Обаче във вихъра на приключенията ние загубихме един приятел, когото сега търсим под път и над път.

– Ами как изглежда той? Може да се е мяркал насам.

В действителност барманът беше стар познайник. Сещате ли се? Метр Жану – прочут между литературните историци, защото е обслужвал великата четворка при сближаването u във „Формоза“. Той спечели много пари и обходи хиляди планети, като почти на всяка лягаше под ножа на пластични операции. И днес всеки клиент, човекоподобен или не, би могъл да намери в облика му нещо родно – неговата слава гръмна; изплете мрежа от увеселителни имоти. Метрът бе забравил откъде идва, ала знаеше къде отива.

– Не! – каза Жану след описанието. – Такъв не се е вясвал в бара. Но чуйте, аз ще ви отправя атрактивно предложение. Защо не потърсите приятеля си на моята планета Модус?

И търговската жилка у чудака тъй се разигра, че стромболовидният му нос изригна пепел, горещи камъчета и други вулканични продукти. Мосю Аристид се дръпна, а докато Халофер се хилеше неангажирано отсреща, вулканчето заклокочи и плисна лава. Барът издрънча от земетръс четвърта степен. Огнената струя шляпна точно в лицето на непрежалимия, който изви от болка. Лавата препече бузите му досущ като тостер.

– Леле, каква стана тя! Помощ, помо-ощ! – засуети се търговецът и напръска с пулверизатор раните на старшината. – Моля ви, дръжте се! Болката ей сега ще ви отпусне. Извинете: лош малшанс!

– Ах! – запляска коксан от острата емоция. – Кураж, Халоферчо! Аз харесвам мъже с интересни дефекти! Ох, ох...

– Не излагай пагона – добави космосъзерцателят. – Войник без рана хич бива ли? Хайде, ще ти мине като на младенец, мон шер фис!

Школникът се завъртя и погледна в огледалото. Коварната лава бе изваяла по страните му чаровни алени трапчета. „Не излагай дефектите, моля – помисли Халофер. – Пагонът ей сега ще те отпусне.“

– Не се тревожете – успокои бармана мосю Аристид. – Нашият приятел жив не се предава. Нали така, Халоферчо?

– Жив не се тревожа – процеди потърпевшият.

– Войник – кисело се подсмихна метр Жану, – войник, ама току-виж подронил авторитета ми, граден с толкова обич. Слушайте, говорех ви за Модус. Тя е между най-големите увеселителни заведения във Вселената. Там можете да прекарате фамозно и да потърсите приятеля си. Шансът е велик, гаранциите – безотказни! За компенсация на злополуката ще ви направя люта отстъпка.

Епикуреецът щеше да сподели резервите си, но Халофер побърза да се махне от този полигон на позора и веднага наброи сумата в звонк.

– От какво естество са все пак увеселенията на Модус? – запита потомъкът, надушващ измама с препатилия си нюх.

– О! – размаха всичко възможно барманът, едва сдържайки носа си от нова ерупция. – Изненадата е включена в цената. Нали виждате купищата същества, събрани тук? Е, те до едно са кандидати за въпросната планета и преди пътя се подкрепят скромно. Вашите поетични души ще бъдат наситени!

– Ах, най-после! Да тръгваме, кръвта ми вече пее рими в чест на Модус! Ох!

– Ето ви сега два ключа – продължи метр Жану. – Върху бронзовия са гравирани координатите на моята Модус. Със сребърния пък ще отключите херметическия плик с указанията, щом отлетите по живо, по здраво...

Изведнъж се чу звънец. Сигнализираха от игралния дом за звездолети. По таен път барманът се спусна в зала, просторна колкото десетина стадиона „Маракана“. Там, ту с подем, ту в униние, звездолети с ренесансови очи играеха барбут. Техните огромни зарове трополяха като гюлета. Когато нямаха пари, залагаха части от себе си. В ъглите, подобно епитафии на космически одисеи, се валяха кораби без обшивки, без сопла, без компютри или обрани до такава степен, че им бяха останали само дрипави кресла или шепа ръждиви втулки.

„Буриданово магаре“ бе спечелило, обаче му липсваха налични, за да си погаси заема.

– Хей, катили, омръзна ми с вас! – изхриптя метр Жану. – Плащай, „Магаре“ недно, ако не искаш да ти конфискувам двигателя!

Празнолетът пожела да замете с опашка бармана, но размисли и със знаци го прикани да надникне в устата му. Вътре светеше златен зъб – спомен от авария в галактичен риф. Търговецът почна да го откача, а „Буридановото“ на секундата надуши познат аромат. Окото-магарешки трън! След като му извадиха зъба, празнолетът любовно отхапа тръна.

Метр Жану пресметна, че загубата не е фатална и че достатъчно е оскубал нашите герои.

– И аз пострадах – сервилно каза той, застанал пак на бара. – Какво да се прави: инфарктна професия! – обръщайки се към мосю Аристид, измъкна кокетна кутия от пластик. – Вие ме поразихте с поетичния си ум. Затова ще ви подаря нещо специално. В кутията ще намерите лула, която щом угасне – свирука. Има и тютюн от моите хидропонни ферми на Антагония.

Гръкогалът му благодари без преструвки. Вечерта Жану записа в своите „Спомени на космическия търговец на емоции“: „Днес пласирах 7-милионната лула с антагонистичен тютюн. Още един зарибен клиент. Така, с присъщия ми грандиозен замах, аз си отмъщавах за някогашната нищета в живота...“

Барманът чудак ги изпрати до входа. Вместо ляв крак влачеше върху ролкова кънка опашка на тритон. Накуцващ спорадично и сякаш на шега, той бърбореше:

– Не се съмнявам, че ще останете изключително доволни от Модус! На?, да ми съсипете кристалната брада, ако лъжа!

„Непременно – реши мосю Аристид. – Но само ти си знаеш къде ти е брадата. Лично аз предпочитам да ти откъсна миниатюрния Стромболи!“

„Буриданово магаре“ се издигна над къмпинга. Няколко чуждопланетци се стреснаха от рева на неговите мотори. Метр Жану разпери пипала, а в здравото му око експлодира комерчески хохот.

Празнолетът препусна със сюрсветлинен галоп. В игралния дом бе спечелил квазикомпютър. Вундеркиберите му го монтираха и сега „Магарето“, надарено с интегрален интелект, който пазеше в тайна от екипажа, слушаше потомъка. Потупвайки от време на време мустачките си, той четеше указанията на висок глас:

„1. Модус е планета на двете най-големи блага – природа и любов. И двете са девствени.

2. Всички помним приказката за Спящата красавица. Фирмата „Жану & Вселена“ дава на тази приказка реален живот.

3. Модус е осеяна със замъци от всякакви цивилизации. В замъците спят красавици/красавци. На куб. км се падат 10 такива красавици/красавци. За хронос-куб. км числото е 100,8.

4. При намирането на замък събуждате с целувка идентифицирания обект: той става ваша собственост.

5. Ако обектът не ви харесва, от него получавате безплатен талон за ежевековната лотария на „Жану & Вселена“. Празно просто няма.

6. Всеки еднократен маршрут се заплаща отделно.

7. Информбюрото на Модус разполага с реномирани красавици/красавци за недоволните клиенти.

8. Фирмата ви желае завидни успехи и се надява пак да ви обслужи образцово. За контакти и справки...“

– Звучи пикантно! – мосю Аристид запали подаръка на бармана. – Стига да не стане някоя инфекция, ще прекараме приятни мигове. А току-виж сме открили и Цвекльо. Какъвто си беше алергичен, знаеш ли го накъде е избил?

– Ох! – разтревожи се сладостно коксан от Фък. – Колко ли замъка ще мога да намеря? Ах, дано ми помогне самият бог на любовта!

– Такива сте вие жените, мадам – каза философът. – Какъвто и мъж да ви падне, отново ще пожелаете бога на любовта. Се вотр натюр!

Старшина-школникът погали вулканичните си рани:

– Звучи инфекциозно. Стига да ни прекарат приятно, ще избием Цвекльо. Какъвто и бог да ни падне, ние винаги ще бъдем алергични!

Докато пътешествениците реагираха по своему, „Буриданово магаре“ се озова на посочените координати. Уви, там бе пусто, сякаш бяха влезли в прахова мъглявина. Направиха проверка: грешката беше равна на нула.

– Измама! – кресна епикуреецът. Лулата му угасна и взе, че засвирука: „Тит-тии-тит-тии!“ – Добре де! – той поднови огънчето. – „Магаре“, я карай назад! Здрав елемент няма да оставя по онзи мизерен барман!

Празнолетът тъкмо обръщаше, когато нещо слабо иззвънтя. Огледаха се. Носът на кораба беше засегнал една едва мъждукаща врата, окачена свободно в космоса. Мосю Аристид излезе, без да се колебае. Вратата представляваше рамка от най-проста тел. Той я обиколи от всички страни; накрая откри ключалката. Още щом превъртя ключа, от дълбочина изплува ярко зелено кълбо.

Това бе планетата на природата и любовта.

След миг „Магарето“ кацна. Местната природа се оказа точно според упътването. Наоколо се разгъваше расова поляна и не се виждаха никакви замъци. За контраст в синьото небе се протягаше като гигантска анаконда смог. Смогът беше нарисуван. Внезапно долетя малък сателит, окичен с антенки не по-лошо от таралеж, и басово изстреля:

– Привет, привет! Дайте веднага ключовете и указанията, за да не ви анихилирам! Едно-о...

Бордовият потомък ги протегна. Сателитът лапна с апетит пожеланите сечива и много по-басово разясни:

– Аз съм упълномощен да следя за вашето поведение. Внимавайте да не ми отваряте излишна работа. Ще ви потърся след три дена – и се изпари по-яко от дим.

На поляната растеше дърво, отрупано с маслини плюс чепки френско грозде. Елиногалът с атавистична носталгия нахапа няколко плода. Всеки от групата определи маршрута си. Коксан и Халофер тутакси изчезнаха в собствени посоки. Мосю Аристид закрачи без натягане. Скоро забеляза горичка, която го вдъхнови: „К`во толкова? Ако фирмата не лъже, замъците са редом с мене. Най-напред да попуша на завет, пък после или аз ще удивлявам света, или той – мене...“

Мосюто не грешеше. Понеже ухаещата на печена гъба горичка, под чиято сянка се опъна, бе всъщност своеобразен замък. В клоните u спеше красавица-птица от Нгогонгого-2.

Но и метр Жану си владееше отлично занаята. Антагонистичният му тютюн съдържаше какво ли не, ала на първо време въздействаше чрез опиума. Изпаренията му превзеха главата на космосъзерцателя, така че пред него, човека на всички епохи, започнаха да се явяват философите от всички школи. Най-челният гост беше Епикур.

– Калимера калиспера! – поздрави мъдрецът и подхвана: – Боговете отчасти са съвършенство, подобно на човешкото, което възниква благодарение на подобието на образите от непрекъснатото сливане на подобни образи в едно и също. Разбра ли, ученико?

– Въобще не ми мъти интелекта! – Аристид отново натъпка музикалната лула. – Трудно е да бъдеш бог, язък ти за голямото чело. По-добре кажи нещо епикурейско, задушевно!

В този момент Ахак Хък роди типично свой план. Тя пресече маршрута на храбрия войник, скри се под колоритен храст и задебна.

Халофер маршируваше по пътеката. Раз-два, раз-два... че и три. Главата му гъмжеше от копнежи за щастие, пъстроцветно като фазанария. Беше топло. Севернякът спеше в замъка на фьона. Ароматите на девствената флора нахлуваха с пълна па?ра под униформената фуражка. Слънцето разтапяше утайката на годините, а озонните струи тичаха върху обърканите писти и всичко това имаше лечебен ефект. Старшина-школникът си върна нормалния начин на говор.

Тогава стигна до онзи храст и възторжено го ритна. „Ах!“ – прошепнаха отвътре. Халофер разгърна шубраците. Там се гушеше септоподката от Фък. Нейните горящи очи бяха сякаш смес от червени и жълти калинки. Тя визираше без свян интересните дефекти на школника.

– Коксан – викна u той, – махайте се час по-скоро от пътя ми! Вие не сте мой тип. Губите си времето, вместо да търсите замъци!

– Ох, Хали-и! – разнежи се Ахак, мислейки: „Виж го ти, ама че капризен обожател!“, и амбицирана от сблъсъка, направи няколко двусмислени пируета.

Войникът я заряза без повече приказки.

Мина край езеро, където спяха цивилизовани жабоци от Денеб-3. Иззад комфортен облак надникна херувимче-красавче от Цинцифуция-4. То не спеше, горкото, защото бе твърде рядка порода и метр Жану го караше да бродира салфетки за американско сервиране. Херувимчето плесна дланички, като зърна пълния с лирична сериозност Халофер. А Модус не се шегуваше, ами продължаваше да го лекува. Пчели опрашиха бузите му със скоротечен мехлем – и раните изчезнаха.

В една падина той се натъкна на замък. Сърцето му просто подгизна от адреналин. Щом отвори вратата, го удари такъв мирис на вкиснат фураж, че старшината отхвръкна на десет километра. И правилно. Замъкът беше живо същество: красавица от Алгол-5. Колкото стаи – толкоз и по?ла, а пък в мазето държеше хуманоид, който бе постройка.

Някъде далеч чуруликаха славеи, опиянени от любов.

Докато мосю Аристид агитираше Епикур да си направи кефа чрез лулата му, коксан изскочи от храста. Реши друг път да смахне Хали и навлезе в дебрите на Модус. Изпречи u се река от тоалетно мляко. Септоподката гордо се изми, без да подозира, че реката е замък на самците от Старофигия-6. Шушнеха октомврийски листа. Духаше влудяващ априлски вятър. В отговор Ахак лелееше твърдо.

По някое време се добра до изоставена кариера за червило № 241, която представляваше фамилно гнездо на сатирите от Виндемиатрикс-7. Чудо на чудесата! Разхълца се от радост и цял следобед кърти червило. Небето я гледаше с неспособен поглед, обаче тя не го гледаше никак.

Ето че закономерно се стъмни.

Галактиката извади спиртограф и бързо-бързо размножи звездите си. Халофер замръкна в лозе; гроздето му имаше резонен вкус. Уморена от козметични авантюри, коксан заспа на видно място. При потомъка пък дойде Сенека.

Мосюто смътно си спомни за какво е на Модус, ала от опиума нямаше сили да се изправи, за да събеседва на равна нога с римлянина.

– Сик транзит глория мунди – въздъхна Сенека.

– Така е тя! – кимна нашият философ. – Тъй минава световната слава. Хайде заминавай и ти сега, че да дремнем...

Сенека стоически се отдалечи. На по-близкия му крак елиногалът забеляза ластичен чорап против разширени вени и после мигом захърка.

Над тримата герои с басов кикот прелетя сателитът.

На следващия ден Ахак се събуди разочарована, но отпочинала – и веднага запърха. Изненадваха я фонтани от пудра, лагуни пачули, ливади от дънков плат или дървета, окичени с бижута. Опиянена от мимолетното, тя не успяваше да разпознае нито един замък.

Към пладне муха-острожилка свести космосъзерцателя. Той се протегна сладко: „О-ха!“ и едва не срина мравуняка под дясната си ръка, в който спяха миньончета от Дзиндзифюл-8. Под свирукането на лулата му започнаха да триумфират Монтен, Мур, Маркузе, Михайлов и други творци на интелекта.

От своя страна Халофер прекосяваше неутрални полета. Въпреки постния релеф неговото сърце жадуваше. Спъна се и видя буренясал трап от учебна полоса. Обзет от куп непомръкващи спомени, школникът се пошегува:

– За раздаване на партенки – мощно ура! – след което рипна право в трапа.

Внезапно попаднал в хронос-пространството, той се озова пред едропанелен замък. Бръмчейки недоволен, се появи сателитът. Но всичко бе според указанията и стражът нямаше повод да се намесва.

Дано не провали шанса си, Халофер влезе привидно спокоен. Като си припомняше приказката на Шарл Перо, отиде на тавана. Там, сред заспали букети и гънки, идентифицира красавица. Хареса му от пръв поглед. Придърпа куртката, килна фуражка за абордаж и взе, че събуди с целувка обекта.

Тази целувка щеше да го пари цял живот.

– Мамзел – изшепна старшината, петите му се качиха в сърцето, – имам честта да ви освободя от многовековния плен на съня. За мен това е неописуема радост! С другите ми беше така скучно. Нека от днес душите ни се свържат навеки! Чакам... да, чакам да ме посветите в прелестите си.

Красавицата бе хуманоидка от Капела-9. Отличаваше се с грейпфрутов загар, а погледът на сините u очи светеше изящен като ножче за ампули. Тя грижливо размисли, преди да откликне на предложението:

– За мен това е многовековен мамзел. Аз не мога навеки да описвам душевната чест. С нея е прелестно скучно, да, да. Чакам така свръзка!

Възбуждащ глас, школуван космолинг. Халофер обаче изтръпна до мозъка на костите. Прочисти клепналите си уши. Ала те нямаха вина. „Ех, затуй ли прелетях половината Вселена? – ужаси се незабравимият. – За да срещна тук своя бивш недъг?“ Все пак се окопити и каза:

– Разбирам нежното ви вълнение, о, чаровна мамзел. Аз също го изпитвам с не по-малка сила. Не се учудвайте, че ви говоря направо. Всеки момент аз съм готов да се хвърля в краката ви и да извърша каквото поискате. Не ме огорчавайте, понеже отдавна съм забравил нектара на цивилното битие!

Тоя път красавицата се вглъби още по-навътре. Гъста руменина от мисловен произход придружи отговора u:

– Учудвам се на по-малката ви сила. Аз отдавна съм забравила цивилния нектар, защото извършвам каквото поискат. Ако разбирам нежно – изпитвам огорчение!

Мечтата го пародираше. Или страдаше от объркани писти. Старшина-школникът рухна досущ като поразена мишена. Вулканичните му рани се върнаха дваж по-болезнени. Той подивя:

– Давай талона, глупачке! Талона – инак ще те застрелям!

В прозорчето на капандурата бе застанал сателитът и наблюдаваше сцената с професионална рутина. Антените му тръпнеха от радостни спазми. Скоро метр Жану щеше да го поощри я с някоя почивка, я с ново кибернетично масло.

Красавицата връчи талона за ежевековната лотария. Халофер с проклятия напусна замъка, залитайки по стълбите. След миг обектът се подсмихна: „Хе, още не съм чак толкоз изпаднала, че да ставам собственост на такива зодии! Лесно се отървах, ама и опитът ми е междугалактичен...“ И капелианката нехайно продължи приказния си сън.

През третия ден нямаше особени промени в резултата.

Старшината се разхождаше съсипан. От мъка тъй отслабна, че фуражката похлупваше кажи-речи цялата му глава. Но добрите пчели на Модус проникнаха и там, за да изцерят с балсама си раните му. Коксан продължаваше да прави козметични находки, които събираше в един намерен череп. Макар настроението u да бе отскочило нагоре, повече тя не можеше да постигне. А пред мосю Аристид възникна любимият му философ Мокша.

– Подобно на актьор – подзе древният индус, – човек няколко мига играе дете; няколко мига – юноша, затънал в наслади; после играе ту бедняк, ту богаташ; и най-накрая, покрит с бръчки, се скрива зад завесата на смъртта.

Гръкогалът контрапунктира удачно:

– Трудно се преодолява собствената природа. Назначи кучето за император – все тая, то пак ще гризе обувки.

Те побъбриха в такъв дух, докато Мокша не резюмира:

– Висшата истина е в безмълвието на просветения!

– Увличате ли се от шаха, учителю? – преглътна мосю Аристид, който беше добър и на табла.

Гостът извади изпод халата си комплект от кост на мангуста. Боравейки с белите фигури, мъдрецът възприе староиндийска защита. Оказа се, че той е изчислил всичко. След пет-шест хода се самоматираше, защото смяташе пораженията за победи. Горчивият му лик се стопи в нирваната, сякаш бе облаче газ.

Междувременно третият ден вече преваляше. Сателитът заповяда на търсачите на щастие:

– Тръгвайте към кораба си! Платеният от вас срок изтече. Ра-аз... два-а... Докато изгрее луната, аз трябва да ви пожелая приятен път.

Звездопроходците побързаха да се съберат на поляната, откъдето бяха поели по маршрутите си. Изтрезнял след духовната сауна, потомъкът пристигна пръв. Уви, „Буриданово магаре“ липсваше. Но придружено от сателита, то скоро долетя росно-росно; копитата му лъщяха като току-що лакирани, а от устата му стърчеше весела зелена китка.

– Их, че „Магаре“! – захили се с фалцет автоматът. – Отишло да прави любов в Информбюрото. Хей, да внимавате с него! Изглежда, че то не е психясало както вас. Хайде, отлепвайте се! Три-и... две-е...

Моторите на „Буридановото“ изреваха грозно.

– Е, мадам – осведоми се в празнолета мосю Аристид, – как мина галантният ви престой на Модус?

– Ах! – оплака се коксан. – Барманът с шантавия нос ни извози! Тука няма никакви замъци, никакви спящи красавци. Затова пък... – тя заизсипва от черепа своите козметични открития. – Ох, тъй ще се подредя, че изобщо не ще успеете да ме познаете!

– Се нормал! – философът се обърна към школника: – Мон шер фис, ами какво става с твоята буйна младост?

Халофер през сълзи сподели злополуката си и щом замлъкна, отдаден на равносметка, пистите му взеха, че отново се объркаха. Епикуреецът го тупна по рамото:

– Я не унивай! Хубави жени – колкото искаш, но интересните приключения са едно на хиляда. Такова преживях аз на Модус, защото ме посетиха философите от всички земни школи. И сега не намерихме онзи образ Цвекльо, така че все още имаме занимание.

– Галантният престой ни извози! – вече бодро докладва Халофер. – Ах, хубавите жени са едно на хиляда. И сега не отидохме да се подредим, така че все още имаме униние. Ра-аз... – тук той измъкна лотарийния билет на фирмата „Жану & Вселена“.

На гърба му пишеше следното: „Пусни в транспощата и веднага се анабиотизирай, ако искаш да спечелиш!“

Отминаха няколко непознати съзвездия. Празнолетът спря на място, увиснал на вакуумната си котва. Мосю Аристид и старшина-школникът излязоха, докато септоподката от Фък прилепяше слисано лице към илюминатора. След като повървяха малко в галактиката, двамата видяха напет робот да изпразва транспощенска кутия.

– Чакай, мон жьон ами! – предложи му потомъкът. – Не пренебрегвай пратката и на този симпатяга! Той е безстрашен войн и затова лесно ще доживее до безсмъртието.

– Да, да! – не се стърпя Халофер, проблясвайки със златистите си нашивки в мрака. – Всички сме симпатяги и лесно ще дочакаме безсмъртието!

Роботът услужливо пъхна талона в своя чувал. После изкара полупроводникова цигара, опита се да я запали от най-близката звезда, пък накрая помоли за огънче. Явно бе тютюнясал.

Обаче мосю Аристид съвсем не беше вчерашен, както е известно, и кръстоса ръце зад гърба си. За да не угасне интересът към нашата космическа епопея, той даде огън на пощальона чак в следващата част от повествованието.


Атанас П. Славов


Драматично приключение

В което нашите герои биват нападнати с цел обир от зле цивилизовани,

но добре организирани сапиенси, като се спасяват само благодарение

на масов подвиг и индивидуална саможертва


Обладан от мъдра философска дрямка, мосю Аристид беше затруднен да следи околното пространство. Поради тази естествена и обяснима причина той не видя как до „Буриданово магаре“ се паркира чужд звездолет, виртуозно маскиран като летяща чиния. Това беше безотказна маскировка, защото всички сапиенси четяха списание „Космос“ и знаеха, че летящи чинии няма и не може да има. Пък и да има, те са само продукт на нездрави сензации или метеорологични явления. Така че и най-безочливото показване на подобен сервизен предмет предизвикваше само скептични усмивки и забележки от рода на: „Абе, знаем ги ние тия...“

Невъзможното летателно тяло, невидимо за всеки, спокойно взе на абордаж празнолета. От люка на НЛО-то се изнизаха няколко безформени създания, всяко от които стискаше по един предмет с чудновата форма, и то далеч не миролюбива. Те се доближиха до външната врата на „Магарето“ и тъй като тя беше заключена, се процедиха през ключалката.

Празните пластмасови коридори ги посрещнаха с кобно мълчание. Само някакъв смотан вундеркибер надникна иззад един ъгъл и протегна лапа за паричен знак на уважение. Това невинно действие му струва живота, пардон, функционирането. Позитронната му душа отлетя във виртуалния рай, където текат реки от благовонно смазочно масло, дърветата раждат разноцветни чипове и резервни части, а благо усмихнатият свети Айзък Азимов всяко тримесечие раздава пресни драйвъри. Мир на ръждата му!

Агресорите стигнаха до вратата на каюткомпанията. Там спряха, измоделираха външния си вид до пълно оприличаване с древните пиратски прадеди, търпеливо изчакаха вожда си, докато му израсте черната превръзка върху лявото око и довърши дървения си крак. След това блъснаха вратата, изкрещяха дружно:

– Информацията или организацията! – и нахлуха вътре.

С изненадваща за самия него скорост мосю Аристид напусна света на розовите галактични сънища и впери поглед в конкретната ситуация. Тя бе трагична! Вождът на шайката метаморфи насочваше масивното дуло на дезорганизатора си право в пъпа на непрекия потомък. Последният, като всяко същество с висша организация на своята материя, изтръпна. Жестоката истина се развиделяваше.

Нападателите явно бяха от племето Мегабитници! Тези сапиенси бяха избрали собствен начин за движение и прогрес. Вместо да придобиват ум по трънливите пътища на познанието, те просто го изземваха със средства, разработени още от древните гангстери. Гръкофранцузинът си спомни десетките намерени празнолети и техните екипажи, които външно изглеждаха недокоснати, но мозъците им, като се почне от главния с всичките му дялове, после през гръбначния, дългия и се свърши с костния, бяха изстискани до последното битче информация!

Мосюто си представи своя безинформиран труп, където дори белите дробове са забравили финия дим на ароматните пури, а мъртвият стомах не може да се сети даже за едно от пикантно сготвените ястия на бар „Формоза“, за корабната кухня, за всички ресторанти и барове, обиколени от благородника през неговия дълъг и ярък живот. Тази покъртителна представа събуди духа на непреките му прадеди. В очите му заигра пламъкът на гръко-френския боен дух, мозъкът заработи светкавично. Той гордо призова провидението на помощ и то не закъсня да сложи приятелска ръка върху рамото му.

Коксан Ахак Хък, най-сетне схванала ужаса на ставащото, с пронизителен писък се тръшна пред краката на вдървения цвеклоид, като с инстинктивен жест на самозащита го събори върху себе си. Краката на Цвекльо се оказаха пред потомъка подобно на някакъв оръдеен лафет. Това беше оръжието!!! Мосю Арис-тид имаше пред себе си универсален информационен топ!

Недоумяващите нападатели видяха как Съзерцателят ловко отваря съпротив-ляващите се уши на цвеклоида и нещо му обяснява, обаче не намериха в туй нищо опасно и продължиха да очакват доброволно сдаване на всичката налична информация. Ето, това беше последната им грешка. Аристид хвана цвеклоглавия за краката и насочи отворената му уста срещу Мегабитниците.

– Ха-ха! И любителите на рози могат да бъдат удавени в розово масло – изсмя се той наум и даде сигнал.

Отначало Цвеклоний откри бегъл огън с логаритмичните таблици в десетична и дванайсетична числова система. Корсарите мигом прибраха оръжието си и се превърнаха в огромни уши, които поглъщат всяко битче информация, избълвана от гейзеровидния хуманоид.

Последваха трасиращо-разривните куршуми на афоризмите. Ушите застенаха от удоволствие.

Масивните снаряди на повестите и новелите се смениха с многотомните ракети на романите, трилогиите, квадрилогиите... Ушите се огънаха!

Попаденията на историческите трактати, философските студии и творческите плагиати накараха редиците на противника да се залюшкат, а пък когато Халофер, вдъхновен от общия боен дух, превключи на стари вицове, враговете опразниха в панически бяг територията на контакта. Само се чу тропот на дървен крак и други атрибути...

– Срещата премина в дух на откровеност – резюмира мосю Аристид и устреми поглед в безкрая, където набъбваха нови приключения.



Александър Карапанчев


Празничен пудинг


На Алексей Чернов – с приятелска ръка


Беше ХІХ век. Духаше вятър. Беше 13 ноември. Океанът разбиваше вълните си о бреговете на остров Самоа. Беше нощ, нощта на същия този 13 ноември. Робърт Луис Стивънсън пушеше с наслада, стискайки своето кехлибарено цигаре. Той празнуваше рождения си ден. Лицето му бе изострено от мечти и житейски несгоди. На небето грееха едри като юмруци полинезийски звезди. Жената на гения приготвяше пунш и по устните u току разцъфваше усмивка.

– Ех, май дарлинг! – въздъхна Стивънсън. – Чувствам се много бодър, ще пиша още много дълго, ще издам много чудесни книги, пълни с приключения…

– Май литъл френд – отзова се добрата жена, – най-важното е да се грижиш за собственото си здраве. То е така крехко. А пък книгите, както знаеш, няма къде да избягат.

Стивънсън сложи нова цигара в мундщука и хвърли лаком поглед към изкусително димящия пунш. После се засмя:

– Имал съм бил крехко здраве! Шеги! Всичкото зло идва от занемарения алкохолизъм. Ако сръбваш редовно, работите ти вървят гладко. Я стига си го бъркала това питие, май стар!

– Не се невротизирай – каза домакинята. – Днес трябва да бъдеш уравновесен и радостен. Ще минат години и твоите книги ще останат в златния фонд на литературата за деца, юноши и старци.

Шотландецът акуратно изчука цигарето си от пепелта, след което прошепна замислен:

– Морякът ще се върне от път, ловецът ще свърши своя лов, аз ще почивам под звездите на Самоа, а моите книги все ще се четат, ще се осакатяват в радио-постановки и даже ще се екранизират.

Той опари вътрешностите си с благословения пунш:

– Да, да-а, нататък отиват нещата! Но знаеш ли, май лайф, понякога ми се струва, че аз прониквам в бъдещето не само с романите си, ами и с моя духовен взор...

– Не си изтощавай фантазията, май ман – рече грижливата стопанка и побутна към него захарницата.

– О, не, не! – не мирясваше Стивънсън. – Ти просто чуй какво виждам в това бъдеще! Сякаш се пренасям с векове напред. Охо, тогава доста работи ще се променят! Най-вече науката ще навлезе в човешкия живот. Всичко, май уоман, ще бъде научно: научно хранене, научно пиене, научнопопулярни брошури и филми, наукообразни лекции, научна живопис, научно приготвяне на грога и на коледната пуйка (апропо, я ми налей още малко!), научно управление, наукознание, науконезнание... Представяш ли си: дори фантастиката ще бъде научна?!

– Робърт! – разтревожи се скромната му спътница. – Днес ти си прекалено възбуден. Остави тая наука, нека празнуваме като хората! Ти си роден за изкус-твото – и то за тебе. Не се пресилвай толкоз, кожа и кости си станал от подобни приумици! Дай да си поприказваме за нещо приятно – тя се засмя с женска усмивка, – докато се изпече пудингът.

– Тринайсет души в ковчега на мъртвеца и бутилка ром! – изхриптя Стивънсън. – Ама де я тази бутилка ром? Чуй, май гърл, чуй какво вижда смахнатият ти съпруг сега!... Огромно черно небе, осеяно със звезди. Мрак бездънен, пустота, май голдън епъл, космическо дихание. И там, между звездите и мъглявините, по-бързо от пиратски кораб лети ракета. Тя се нарича „Буриданово магаре“...

Американката се подпря на лакът, готова да слуша. В подсъзнанието u се мярнаха кошмарните чудовища и зеленооките супермени, които през идния век щяха да подарят на света фантастите от нейната родина. В печката романтично пукаха палмови кютюци, а пудингът пусна сладък райски мирис, защото остров Самоа е по-близо до рая, отколкото до грешната наша цивилизация.

... „Буриданово магаре“, временно изоставено от авторския колектив, пореше Вселената и окото му хич не мигаше пред загадъчните творения на природата. С пасажерите му бяха настъпили някои промени. Симптоматични такива, ако позволите.

Дали от безконечните скитания по разни светове, дали като бе помирисала другоземна гергьовска трева, коксан Ахак Хък роди. Роди бузесто момченце, което приличаше само на себе си, обаче вдигаше много шум за нищо. Младата майка, обзета от мили грижи, почти съзнаваше своето щастие.

Старшина-школникът Халофер беше пооправил объркания си словоред, научи се да пуши с финес и по цели нощи играеше сантасе с Главния Космосъзерцател и Бордови Моралист мосю... сещате се кой, нали? Дори в момента двамата пляскаха карти и енергично опушваха космоса. Понеже бе твърде топло, приятелите бяха отворили един илюминатор, та да влиза прясна хладовина. Струи пушек излитаха на валма, на валма през илюминатора, оттам повяваше гъделичкаща мистерия и прозираха непознати звездички.

– Хм, ще затваряш ли играта? – стоически попита мосю Аристид, мислейки си картинно: „Това е то, с келяв да се бориш, беля да си сториш!“

– Затварям – изгъгна Халофер. – Дай сега! Коз! Коз! Бе я сваляй книгите, бе, нямаш ръце!

– Така сме ние – парира сдържано гръцкият гал.

– Първите сто години така ще бъде! – закани се школникът, ярко почервенял от емоции. – После ще свикнеш.

– Ти ще кажеш с този космат език – забеляза мосю Аристид, пъхна цигара в цигарлъка си и пусна обилна порция летливи отрови право в незабравимото лице на Халофер.

– Е, де! – старшината кихна с лек интелектуален протест. – Не с тоя крак!

– А с кой? – осведоми се делово космосъзерцателят.

Халофер мълчеше и подреждаше картите си. Пръстите му приличаха на розови корнишончета. От очите му бликаха напрежение, мисъл и тем подобни, които даже космосът подръка не можеше да охлади.

Ние обаче забравихме цвеклоглавия. Той пък бе станал сантиментален, беше си взел от някаква затънтена планета една котка, която напомняше повече куче, грижеше се за чудноватия изрод и помагаше на роботите в домакинството. С какво да си обясним промяната? Ами че много просто: у него изведнъж се пробуди дремещата душа на домошаря и еснафа. В края на краищата в предидущите части на епоса той изтърпя немалко и се разцентрова. Хубаво, но при всяко разцентроване Цвекльо приемаше нов, неподозиран от никого образ. Да, верни ни читателю, не всички са родени за Дълбокия космос.

– М-м-м... – шмръкна Халофер. – Усещате ли, мосю, от кухнята мирише на нещо дяволски вкусно?

Потомъкът го измери от носа до брадичката и какъвто си беше наблюдателен по натура, установи сума ти подробности. Първо: носът на школника бе недвусмислено изкривен към споменатата кухня. Значи момъкът беше гладен като куче или може би като котка, днес светът е тъй объркан. Второ: по бузите му никнеше лиричен рус мъх. „Нежна душица! – рече си мосюто. – Имам чувството, че въобще не се бръсне, ами само си обира с кърпа мъха. Също като при дюлите...“

– Цепи?! – кресна моралистът и подзе психологическа обработка на противника си. – А представяш ли си, Халоферчо, какви гозби ни готвят сега за вечеря, а? Ех, какво знаеш ти?! Да кажем, угоен петел с гарнитура от ананасово желе, а? И калмари с гъби, пръжнати в палмово масълце, а? И тарама хайвер с ей такива на? маслини!

– К’ви такиви? – изфъфли Халофер, напълно разсеян от копнежи, които подпалваха езика му.

– Ей такива! Четирийсет! – обяви мосю Аристид и показа насреща вале-асо.

– Ти ме преби, бе! – изхленчи старшината, подир което носът му кривна още повече в посока на кухнята. Оттам долиташе върху ангелски крилца аромат на пудинг. На истински, добре подправен, стопроцентов празничен пудинг.

– Оу, йес! – каза Робърт Луис. – И на „Буриданово магаре“, май харт, пекат сладкиш, както у нас в ХІХ век на остров Самоа. Ала чуй, ако обичаш, по-нататък.

... Докато двамата джентълмени – къде с късмет, къде без – играеха, коксан Ахак дремеше пред протонната камина. Живителна топлина обливаше пипалата u, до нея в кошче от неоракита спеше бузестият отрок и тя в просъница мислеше колко е приятно битието: да си майка, да слушаш гърлените гласове на онези двама господа, които се състезават хей там, да усещаш как околовръстните ти гърди набъбват и се зареждат с коксанско мляко. Всичко това, съгласете се, беше поне фамозно!

– А-а-а! А-а! У-у! У-у-у! – сети се внезапно младенецът.

Мадам Ахак Хък скочи чевръсто и го пое в грижовните си пипала. По лицето u избиха пастелните петна на майчина гордост, радост и тем подобни.

– Ох на мама! Ох, ах! То ми се събудило, то ми е гладничко! – зачурулика тя с изнежен от биологичните промени гласец.

През отворения илюминатор полъхваше галактичен зефир, разхлаждаше картоиграчите и вълнуваше проснатите на сешоара пеленки, ританки, завивки с леко жълтеещия цвят на пролетен сняг. Далечни звезди блещукаха като среброковани хлопки, пълни с бисерен прах.

На първо време коксан извади само три гърди и ги поднесе към рожбата си с думите: „Цицай, маминото, голямо да пораснеш!“ Халофер срамежливо се извърна. В същото време Аристид ловко прерови тестето, смени мястото на някоя и друга карта и запита в своя стил:

– Хали, какво става с тебе? Женомразец ли се пишеш? Я не се халосвай такъв! Нима нашата мадам Ахак не е твърде свежа и пищна? Мадам, мога ли да ви задам един малко неделикатен въпрос: с колко точно гърди кърмите бебето си?

– Хи-хи-и-и! – захили се коксан от планетата Фък. – Че какво неделикатно има тук, мосю? Биология! Но хайде, моля, спестете ми подробностите!

– Да де – съгласи се франкоелинът. – Във всеки случай от вашето бебе ще стане гигант, както яката бозае. Тесен ще му бъде празнолетът. Помислете си по темата, драга ми мадам!

– Човещина бе, мосю. Вие ще ме разберете, нали сте човек?

– Без съмнение. При това звуча гордо.

– Трябва да се провери – усмихна се коксан. – Ти бозай, маминото, не се бой! Материал ще се намери за цели пет млекоцентрали.

Настрана Халофер мигаше и си мърмореше под кривия нос.

– Каза ли нещо, сладур? – атакува го потомъкът на древните народи. – Ало, на теб говоря!

– Казах. Четирийсет.

– Ще си кажеш ти! Всичко ще си кажеш, войнико! Затворен си! Като взе две-три игри и си помисли, че съм балама! – очите на философа святкаха със сакраментален хазартен огън. – Смяташ, че съм балама, а? Мосю Аристид баламата, а? Ще ми обявяваш ни в клин, ни в ръкав четирийсет, а? Ще се измъкваш по чорапи, а!

Виковете, макар и не много високи, но пък плътни, се чуваха чак в ХІХ век.

– Ето – намеси се Робърт Луис Стивънсън, – ето, май биг гърл, какъв забележителен господин е този Аристид! Рядко жив герой! И представи си, май джем, и той досущ като мене е роден на 13 ноември! Какво ще кажеш от своя страна? Впрочем какво би могла да кажеш – ами по-хубаво иди виж пудинга в печката. Сигурно е готов или дори прегорял. А аз се сетих, че имам малко работа наблизо...

Пудингът още се печеше, сгъстявайки аромата си. Когато добрата жена се върна, Робърт Луис вече не беше в стаята. Робърт Луис вече пресичаше космическите бездни и почувствал изведнъж тютюнев пушек, той зърна отворения илюминатор на „Буриданово магаре“.

– Ще ми се измъкваш, а? – пенеше се изобилно галоелинът. – К’во знаеш ти, бе? Аз днес имам рожден ден!

От изненада коксан изпусна отрока си, който тупна насред мекото кошче. Старшина-школникът успя да смотолеви: „Честито!“ и се сви в очакване на гръмоносни събития.

Някой почука на илюминатора. В отвора му засия иконописно шотландско лице с мустаци и дълги прави коси. Приличаше на крал, обаче без корона.

– Охо! – провикна се мосюто и небрежно захвърли печелившите си карти. – Какъв гост, мон Дьо! Самият Стивънсън! Моля, моля, вратата е от другата страна.

Скоро Робърт Стивънсън стъпи в залата, здрависа се сърдечно с всички и донесе сладък полинезийски повей, в чиито струи се преплитаха проза и лирика.

– Слушай! – подхвана шотландският гений. – Днес и аз празнувам рожден ден, ала за беда вкъщи е останал само пунш. Корабът с нова стока закъсня, последната чашка ром отиде в пудинга, а да знаеш как ми се пие нещо силно! Цял живот ще те благославям, ако имаш ром! Нося кайенски пипер и ще си сръбнем като стари пирати от кръчмата „Адмирал Бенбоу“. Карамба!

– Карамба, я! – въодушеви се не на шега мосю Аристид. – Значи и двамата сме рожденици на тази дата, кел съвпадък! Идваш тъкмо навреме – сега Цвеклинчо ще сервира празничната вечеря. Хе-хе, ромец непременно ще се намери, щом е за тебе! Ти, знаеш ли, си ми любим писател. Това „Островът на съкровищата“, това „Черната стрела“, това „Уир Хермистън“...

– Но „Уир“ не съм го завършил – на-мръщи се Стивънсън.

– Карай, бе, аз го казвам така, да ти направя кефа, пък и като си помислиш, след 750 милиарда години все едно нищичко няма да има смисъл. Ами хайде да си пийнем ние!

И шавайки с катранените си мустаци, Аристид наля кехлибарен ром. Сетне поръсиха пипер и се чукнаха:

– За здравето на моя Любим Писател!

– За здравето на Бордовия Философ!

Тук вратата изскърца романтично. С няколко димящи подноса в ръце – сякаш Шива келнер – влезе Цвеклониус, препасан с готварска престилка. Белият калпак страхотно му отиваше на живописната пурпурна глава. Просто го открехваше, ако позволите.

Зад Цвеклониус, нека забележим, ситнеше алегро чуждопланетната котка-куче. Зверчето носеше върху гърба си тортата на мосю Аристид, в която бяха набучени трийсет свещи. Свещите бяха доста шарени: както самата биография на нашия герой.

Тогава петимата пасажери, без да се брои четириногото, се наредиха около масата и се поде пребогат пир.

– Браво, ей! – кимна мосю Аристид, докато глозгаше сочен плавник от калмар. – Браво, Цвекльо! Бомба си го сготвил! Абе, направо имортел!

– Да-а – отбеляза с болка на сърцето Робърт. – Вие готвите много по-добре от май уоман.

– Вкусна работа! – рецензира на свой ред и школникът, разчупил ядеца на петела, а по брадичката му вече искреше ананасово желе. – Стига да разрешите, аз ще вдигна тост за всички гениални хора във Вселената, като имам предвид, че на нашия кораб те са само двама: мосю Аристид и...

– И? – попита Цвеклониус.

– И? – попита шотландецът Стивънсън.

– И? – попита Ахак Хък.

– И тем подобни – завърши Халофер. Проеча дружен звън на чаши.

Единствено кучето-котка не попита: „И?“ То с наслада гризеше нечий кокал, оглеждайки с добродушна ирония компанията наоколо. В миловидните му очи на коала се мяркаха отблясъци от театъра на дивата природа.

Изведнъж празнолетът се разтресе.

– Какво става? Абордаж, така ли?! – скочи Стивънсън.

– Ами, ами! – поясни Халоферчо. – Пощата по трансвселенския канал.

През процеп в тавана се посипаха десетки пликове. Аристид започна да ги разкъсва гурмански, сякаш имаше отпреде си печено пиле петровче. Бяха все поздравителни телеграми от разни краища на мирозданието.

„Кураж! И дълги-дълги години живот!“ – гласеше първата телеграма. Подпис: Академията. „Коя Академия бе, мон Дьо и богове олимпийски? – затрудни се моралистът. – На науките? Художествената? Спортната? Или Академията на Шекли? Мистика!“

„Много здраве и внимавай в картинката!“ – напомняше втората. Подпис: Едната глава на питона от името на другата.

„Цръц! Група бройлери, сплотени от ефремистиката, ти желаят по-малко ентропия и повече интегралност!“ – личеше в третата, украсена със звезди плюс мъглявини.

Имаше още доста честитки, закачки, дори прогнози, а в последния плик се намери крехко розово листче, на което пишеше: „Май стрейнджър, пудингът е готов. Идвай бързо!“

– Ах! – засуети се шотландецът. – Това е за мен... Да не изпусна хубавия сладкиш! Хайде, довиждане! Аз отлитам!

Напразно го увещаваха да потърпи до разрязването на сюрприза, който Цвекльо бе замесил от най-благи съставки. Робърт Луис тъгуваше за полинезийските хълмове и за своята дарлинг. Чакаха го недовършени ръкописи и неизпити чаши на остров Самоа.

Той задушевно стисна десницата на философа:

– Е, с тебе пак ще се срещнем. Бъди ми щастлив!

– Обезателно! – мосюто изпрати госта до вратата.

– Ехо-оо! – викна след него коксан и захапа златиста соленка с копър.

– Такива ми ти работи – въздъхна мосю Аристид, когато се присъедини отново към приятелите си.

– Такива ми ти работи – каза Стивънсън, щом се прибра на Самоа.

– Разрежи пудинга – меко рече добрата стопанка на гения.

... Беше ХІХ век. Духаше вятър. Беше 13 ноември на същия век и на следващите епохи. На остров Самоа в печката на Робърт дотляваха палмови кютюци. Ухаеше на индийско орехче. Беше нощ, нощта на същото столетие и на идните епохи. В центъра на крайните галактични квартали мосю Аристид празнуваше кръгла годишнина. По небето грееха едни и други звезди. Стивънсън ги гледаше от Полинезия и си мислеше, обгърнат от ароматен дим. „Хм, това е то – мислеше си по-конкретно той. – Морякът се върна от път, ловецът свърши своя лов, аз се завърнах от космоса и сега си пуша кротко цигарата с цигарето. Съдба!“

Изневиделица длъгнестото лице на шотландеца видимо се оживи. Бе си спомнил за елиногала мосю Аристид. „Наистина какъв чудесен герой! Всеки, който е общувал с него, не може да го забрави току-така! Душа човек...“ Точно тук Робърт Луис Стивънсън ненадейно клюмна врат и заспа.

Той беше твърде стар. Той празнуваше собствения си 124-ти рожден ден.

А в „Буриданово магаре“ бордовият философ бе духнал с едничък замах всичките свещи и вече замисляше нови, ама съвсем нови приключения, понеже когато си на трийсет години, какво друго ти остава? Пък и тортата се оказа невероятно вкусна – да му се не надяваш на Цвеклониус, че с ръбестата си червена глава ще приготви такава прелест.

В тази пирова атмосфера котешкото куче на Цвекльо беше привършило вечерята си и със загрижените си топли очи на коала наблюдаваше съзвездията през отворения илюминатор. Оттам повяваше, както знаем, приятен пресен зефир и разхлаждаше димящите лица на компанията. Чудноватият приятел от театъра на дивата природа искаше просто да подремне, ала все не успяваше, защото ха се унесеше, ха някой извикваше: „Наздраве!“ или „Наздравичката!“, което е същото – но казано по-нежно.

От своя страна празнолетът гълташе парсеците като прясна зоб, устремен към следващата част от епоса ни.


Атанас П. Славов


Динамично приключение

Което ни разкрива, че контактът си е контакт,

но и с него не бива да се прекалява


За всеки случай „Буриданово магаре“ остана на орбита. Халофер доброволно пое вахтата, а благородният, макар и непряк потомък на дедите си, приканен от многоръката и многосърца дама на празнолета, я поведе към десантния катер. Пос-ле смело, ала предпазливо излетя към неизбежната неизвестност (или обратното, каквото и да означава това). Цвеклоидът бе оставен да прави компания на Халофер.

Совалката се втурна в атмосферата, обаче мигновено беше подхваната от неизвестни, но свръхмощни алфа-бета-делта силови полета и водена от тяхната твърда ръка, се приземи на огромен космодрум. Гръкофранцузинът надникна през открехнатия люк и с подозрение огледа пейзажа. Към тях със ситен тръс се носеха посрещачи. Начело на групата препускаше беловлас хуманоид с грамадна глава и хилаво, ама спортно тяло, разкриващо десетки поколения с идеална интелектуална наследственост.

Малко по-назад и вдясно прииждаше внушителен гражданин с брада еспаньолка. Неговото гордо и целеустремено лице, обрулено от суровите ветрове на науката, декларираше академична непреклонност и абсолютна неотклоняемост по разните му там житейски пътечки. С твърда стъпка до него крачеше очарователна фея. Пъргавият взор на мосюто оцени несъмнените u телесни данни, като не пропусна да отбележи пламенните погледи, които феята хвърляше към академичния субект. Устремен в своята целеустременост, последният не забелязваше нищо. Отляво пък подтичваше неизбежният младеж с одухотворено, но нещастно лице и небесносини очи, вперени с неподправения кретенизъм на безнадеждно влюбен в красивата си спътница.

– Н-да-а – въздъхна непрекият ахеец. – Нищо ново под звездите!

Групата се доближи на достатъчно разстояние и предводителят изкомандва спиране. В огромните му като стартови площадки очи светеха бездънна мъдрост и неземна доброта в съотношение 2:3. Той миролюбиво направи няколко крачки напред и протегна ръце в многократно трениран страстен порив:

– О, любезни сапиенси, сърцето ми прелива от безбрежните си брегове при мисълта за близкия ни контакт и за неговите перспективи. Добре дошли на планетата Казаниада! Тя цялата е превърната в очакване на великия информационен обмен между нашите братски разуми, достигнали такива върхове на познанието, които са върхови дори и за такава върхова цивилизация като нашата (и естествено вашата)! Идвате тъкмо навреме – с радостно угрижен тон допълни той, – защото това тримесечие съвсем провалихме плана си за контакти с тъй наречените братски разуми. И така, заповядайте на една изпълнена с искрена братска взаимопомощ разходка по нашата свидна цивилизация...

Мосю Аристид поведе притихналата коксан към светлия хоризонт, където направо от земята се издигаха неземните постройки на искрящ като фаянсови плочки град.


– Добре дошли в залата за контакти, братя – изрече мъдрочелият старец и въведе гостите през една огромна врата. Непозната сила подхвана мосюто и коксан, за да ги настани в две неудобни кресла, отвсякъде оградени с пултове и екрани.

– Предлагам да започнем – кимна казаниадецът. – Тази зала е директно свързана с централния информаториум на планетата. Всяка ваша дума ще бъде запечатана в кристаломатрица за вечни времена и за бъдните поколения.

Аристид се огледа. В залата и от лицата на братята по разум лъхаше спартанският аскетизъм на погребално бюро.

– Достопочтений, прощавай, че не ти знам името – започна елиногалът, – на борда на нашия празнолет се намира единственият и уникален във Вселената мъдрец, носител на всички и всякакви знания, сведения, мнения и препоръки за каквото и да било. Той е свърталище на абсолютната информация, утеха за всички търсачи на истината. Ако не възразяваш, ще го повикам тук. Само той може да ви се отблагодари достойно за безподобното гостоприемство.

– Действай, пришълецо! – мъдрецът величествено посочи един от пултовете. – Ето това копче тук.

Мосюто натисна въпросното копче и нахлузи върху главата си услужливо подадения шлем за телепатична връзка. Гледката около него изчезна. Появи се познатата командна кабина на „Буриданово магаре“. На преден план стоеше Халофер с отчаяние върху лицето и кълчища в ушите. „Прочиствал си е информационните писти – констатира Аристид. – Ама защо е толкова тъжен?“

Да, Халофер наистина страдаше. Топлото му другарско сърце не можеше да понесе отсъствието на прекрасната двойка и сега бавно, но сигурно се пържеше върху огъня на мъката. Изведнъж в главата му, някъде в пространството между лявото полукълбо и продълговатия мозък, прозвуча глас. Гласът на неотразимия мосю Аристид:

– Халоферчо, приятелю, чуваш ли ме?

– Капитане, умиращите те приветстват!

– Виж какво, момчето ми, друг път ще умираш, сега ми трябваш жив. В добро състояние ли е нашият цвеклолик приятел?

– Йес, сър!

– Така. Тогава кацай по нашия пеленг, чакаме те.

– Идвам, мосю! А вие пазете нашата гургулица Ахак...

Обаче гръкогалът вече се беше изключил.

„Гургулица нашата пазете...“ – въздъхна наум Халофер и отиде да стяга „Магарето“ за кацане.


Долу контактът вилнееше.

След като се разбра, че цвеклоглавият мъдрец ще пристигне скоро, вълните от възторжени казаниадци понесоха върху гребените си Аристид и неговата дама. Съзнанието на мосюто заприлича на сандвич от някакви подземни заводи, които произвеждаха машини, или може би от машини, които произвеждаха заводи? Безкрайни плантации, къдетото растяха крави или може би пасяха? Великолепни роботи заместваха хората или може би това бяха хора, които заместват роботи, които от своя страна също заместваха хора? Или пасяха? С една дума, всичко се въртеше, произвеждаше, кипеше и никаква надежда за спиране или за каквато и да било промяна не се очакваше.

Бордовият философ се огледа замаян. Като единствен придружител бе останал синеокият младеж с одухотвореното, но нещастно лице. Преди час внушителният носител на брадата еспаньолка беше отвел в неизвестна посока научната фея, обяснявайки u от движение: „Съгласете се, че поликиклоидалният херматазъм е невъзможен без мегавилното макарониране...“ Феята се съгласяваше възторжено, без да си прави труда да разбира.

Нещастният одухотворен младеж дуднеше унило:

– О, аз направо се вълнувам от вълнение, като си представя непредставимите полети, до които може да долети гениалната мисъл на човешкия гений! Всичко, което виждате, братя, е дело на ръкотворния труд на трудовите ръце, както и творба, сътворена от творчеството на истински творчески творци...

Тук монологът му бе прекъснат от тълпа освирепели от възторг казаниадци, които бяха закъснели за началото и сега бързаха да наваксат. За нула време Аристид се лиши от новата си вратовръзка и иглата за скафандър – внос от съседната метагалактика. Той беше нацелуван, изпонапрегръщан и полузадушен от вулканоподобния ентусиазъм. На Ахак Хък това френетично внимание отначало u харесваше, но когато от няколко нейни пипала изчезнаха пръстените, и на нея u писна. Тя размаха крайници като вятърна мелница и кой знае как щеше да свърши всичко, ако в този сюблимен момент не се беше разнесъл кошмарен вой.

Халофер пристигаше с гръм! Ето че реактивната струя измете от космодрума тълпата контактьори. Вратата на „Магарето“ се отвори и отвътре на собствен ход излезе цвеклоглавият! Изглежда, че поради друсането в полета част от пакетите с информация, натрупани по лавиците на бездънната му памет, се бяха сместили и отворили място за нови впечатления. Така че нашият герой за пръв път от много време можеше да се прояви според характера си. Наистина беше величествен. Неговите уши стърчаха като локатори, ноздрите му бълваха ра-диоактивни пламъци, а пък очите му приличаха на лазери.

– Здравей, брате по разум! – приветства го появилият се отново мъдрочел старец.

Цвеклониус интелигентно, но твърдо кимна.

– Вашият капитан ни информира, че вие сте свърталище на информацията. Бихте ли споделили тези известни само вам сведения, мнения, данни и т.н.?

Свърталището се усмихна светски и позволи да бъде отведено в залата за контакти. Мосю Аристид хвана коксан за пипалото и насочван от седмо чувство, зае изгодна позиция до вратата.

Гостоприемните домакини настаниха госта в кресло пред пулта. Тук обаче се яви затруднение – нито един от шлемовете не пасваше върху цвеклоидния череп! Най-сетне приспособиха криво-ляво някакъв и се започна транслирането на информация.

След кратко затишие наченаха събития, които хвърлиха в недоумение наблюдателите. Мъдрочелият старец бясно размаха юмруци пред червендалестата физиономия на своя брат по разум. Последният с неподозирана ловкост смъкна шлема, запрати го в тълпата и хукна към вратата. Пътьом махна с ръка на гипсираните мосю и Ахак, като им обясни с поглед: „Абе, кой да ги знае, че не носят на мръсни вицове?“ и излетя навън.

Стреснатите приятели, към които неусетно се беше присъединил и Халофер, тръгнаха да го търсят.


Александър Карапанчев


Грандогея


Празнолетът „Буриданово магаре“ излетя от Космическата болница, където нашите герои бяха търсили Цвеклониус. Ахак Хък се монтира пред огледалото, за да почисти грима си с хлебна гума. Най-после Халофер реши да смаже своя лъчемет, а пък потомъкът седна да пише оди, посветени на обичните му приятели.

Но тъкмо бе съчинил две-три строфи, когато откри, че си е забравил цигарите в болницата. „Се непосибиле!“ – скръцна със зъби белият дроб на Вселената и погледна през илюминатора. За щастие още не бяха навлезли в открит вакуум. Изнизваха се павилиони за значки, сервизи за поправка на усмивки и трибуни с оратори маниаци, леещи болката си направо в космоса. Изведнъж мосю Арис-тид забеляза гастроном.

Р-ррът! – празнолетът спря така рязко, че коксан лапна хлебната гума, а школникът с неволен откос застреля един вундеркибер.

Бордовият философ нахълта в гастронома. За момента се оказа единственият клиент. Лично управителят го обслужи и му предложи кафе.

Макар и в аванс, мосю Аристид веднага го причисли към колекцията си от забавни типове. Този управител бе хуманоид. Очите му имаха безцелния израз на отегчен от собственото си съвършенство човек. Под захабената му яка се крепеше кубистична вратовръзка, неподхождаща на поантилистичния костюм.

– Без захар – гръкогалът отвори бутилка коняк.

Управителят си сложи и полагаемата се на госта захар и мляскайки вглъбено, подхвърли:

– От планетата Шаклей. Сега е най-търсеното в цялата галактика. Но ако прекалите, изхабява сърцето. Кафенцето де. Наричам се Мърей. С ваше позволение, вие закъде летите?

– Без определена цел. Малко коняк?

– Бива! – Мърей тъй жадно гледаше как му наливат, сякаш с години не бе виждал коняк. „Тоя тип – помисли философът – или е отчаян скъперник на ента степен, или има повече спирт, отколкото кръв...“ – От Тикатура. Конячето де. Най-скъпото в магазина ми.

– Случва се. Откъде сте вие, Мърей?

– Може би сте чували за нея. Глупаците наричат моята планета Еснафиана, ама по каталог се води Грандогея. Хубаво име, нали?

– Кое по-точно? Грандогея – разбирам, но Еснафиана – как така?

С безпардонен жест управителят си сипа още коняк и като мърмореше: „Тикатура, ех, Тикатура сладка!“, неочаквано избухна в реплика. Мосю Аристид избърса сполетелите го слюнки, вслуша се:

– Как така ли?! Преди години някакъв мухльо, който бил прочут пътешественик, посети Грандогея. Вместо да каже кой е и за какво се бори, той си затрая като мишка в брашно. Естествено никой не му оказа почести и мухльото можа да види Грандогея откъм най-делничната u страна. Първо се озлоби, после я обяви за планета на еснафите. Ето как!

„Ами ако планетата на Мърей напомня с нещо Земята? – реши духовният аристократ. – Понякога човек трябва да се връща към изходната позиция, за да усети по-ясно напредъка си...“

Управителят смучеше безкористно на аванта. Крайниците му омекнаха, разхълца се досущ като повреден сокотрон. Космосъзерцателят го наблюдаваше с избистрен от коняка поглед, докато онзи кълнеше подлия пътешественик. Изведнъж Мърей се вкопчи в ръката му, както стресната птичка – в клон, и мина на „ти“:

– Слушай, гастрономът ще работи и без мен, а сега на Грандогея е най-хубавият сезон. Хайде да ме откараш с твоя звездолет. Не е далече де. Бъди сигурен, че аз ще ти се отплатя. Имам двайсет свободни стаи, но нямам гости. Съгласен ли си?

Мосю Аристид помогна на грандогееца да се придвижи и „Буриданово магаре“ литна към новата цел. Халофер тъкмо бе смазал лъчемета си, когато на хоризонта изгря празничното сияние на Еснафиана. В душевен подем школникът гръмна и изпари една бутилка коняк.

– Ау и ах! – поглези се коксан. – Мосю, той ви подценява!

– Аз тебе подценявам! – съзнателно реагира старшина-школникът.

Дано избегне скандала, потомъкът отклони вниманието на екипажа към открилата се панорама. Казано без никакво преувеличение, Грандогея приличаше на акуратно поддържана ливада, осеяна с гъсти макове.

– Това е Вилната зона. Моите три вили са на 42 паралел. Югоизточно изложение, басейни от сгъваем мрамор, клюкофон – обясни Мърей. – В съседство са Вълшебните училища, Големите ресторанти и Търгариумът.

Изпаднала в изключително разстройство на дамското си самочувствие, Ахак включи радиоприемника. Вулгарно-кадифен бас прикова слуха на четиримата пътешественици:

– Съобщава се на населението, че вчера възпитаникът на Девето вълшебно училище Гилигали е изобретил нов вид непенещ се сапун, който може да се използва вместо мастило! От днес името на Гилигали е внесено в златния списък на благодетелите на Грандогея. В момента Търгариумът пуска сапуна в продажба.

– И едно кратко съобщение – вклини се гуреливият глас на дежурния наблюдател. – В същия момент, когато Грандогея празнува триумфа на новия артикул, от космоса приближава звездолет. Мир вам, пришълци. Не забравяйте да си купите сапун „Гилигали“!

– Няма да забравим! – Мърей гордо си призна: – Гилигали е частен ученик на шурея на братовчеда на балдъзата ми! Учи в еклектичния профил, който винаги съм предпочитал пред рационалистичния. Имам двама сина в еклектичния: 1,85 и 1,89, ядат за петима, създал съм им всички удобства. По-големият вече е в златния списък де. Откри ножчета за бръснене, които могат да се ползват и като карти за игра. Но хайде да побързаме! Ако не се запася с новия сапун, обществото ще ме оплюе тотално...

Тънка усмивка светна във вътрешния поглед на мосю Аристид. „Юнаци грандогейци!“ – прецени той. Коксан напръска с мушмулен дезодорант своите скъпоценни пипала. Халофер пъхна нова околожка във фуражката си. Философът почти допи бутилката коняк и докато „Магарето“ наместваше копита върху Грандогея, групата ловко се изсипа на космодрома. Грееше слънце. Духаше неориентиран вятър. Никой не ги посрещна.

Управителят на гастронома повика супербързо геотакси. То веднага почна да се заравя и скоро изпод земята се чу сочният глас на Мърей:

– Отивам за „Гилигали“. Тръгнете направо и ще стигнете до ресторанта „Анизотропно бъбрече“. После ще ви намеря там.

– Енергичен екземпляр! Ох, какви хора има, а пък ние се свираме по галактичните предградия. Изглежда, че тук кипи истински живот. Ах!

– Ах, я! – озъби се на коксан школникът, опиянен от напомнящия плацдарм космодром. – Какво ще кипим по галактичните предградия, когато тук се свират истински екземпляри?! – и обърнал се към далечните хълмове, непрежалимият изкомандва по навик: – Към уреда: кръ-гом! За внасяне на знамето: газ! Ур-раа!

Хълмовете не му отделиха даже капка внимание. Само отдалеч достигна подземното напътствие на Мърей:

– Ей, и да се пазите от Сектата на Възраждащите...

Мосю Аристид поведе приятелите си, резюмирайки в староиндийски стил общото настроение:

– Където и да идат, философът, красавицата и войникът все ще намерят приют.

Вървяха половин час, без да срещнат никого, а сетне навлязоха в местния район на Големите ресторанти. Първият изпречил им се бе тъкмо „Анизотропно бъбрече“ – внушителна кула с множество надписи, пулсиращи на дневен режим: „Пътниче, спри и изяж едно бъбрече за своя сметка.“ – „Възраждащи, вън от китна Грандогея!“ – „Децата са жива индустрия. Тя е ваша.“ – „Докато се нахраните, вече ще се продава нова стока!“

– Ах, какви реклами правят хората! – хлъцна коксан Ахак. – Колко оригинално гледат на живота, ох!

Наоколо нямаше жив грандогеец и триото влезе в ресторанта. Между свободните маси се луташе миризма на печени субпродукти. Комай бяха пресни и вкусни. Веднага дотича келнер.

– Мон ами, ние сме звездопроходци – каза мосю Аристид. – Учудва ни фак-тът, че градът е тъй пуст. Всъщност какво става тук?

Келнерът се подсмихна някак болезнено:

– Сега всички граждани купуват в Търгариума сапун „Гилигали“. Само аз останах да дежуря. Все пак трябва да има някой, иначе Възраждащите ще направят скандал... Хо, за този сапун така ще ме оскубят на черно...

Гостите вече дегустираха питиетата си, когато от един ъгъл се надигна неясна сянка и помоли да седне при тях. Отблизо сянката се изясни – скромно облечен грандогеец с посребрели коси и тъмен, ала поетичен поглед.

– Мазазело – представи се новият, осведоми се накратко за пришълците и въздъхна съкрушен. Въздишката му прошумя като ветрец в крайбрежна смокиня: – Грандогея е забележителна планета, но от кажи-речи три века се намира в критична ситуация. Не е порок да бъдеш откровен пред непознати. Преживяваме еснафски упадък. На думи това звучи суховато, ама в действителност смразява кръвта.

– Кое конкретно? – запита Ахак, гледайки игриво през чашата си Мазазело.

– Аз също ще бъда откровен – сподели потомъкът. – Чухме, че имате Вълшебни училища. Какво да разбираме под тая енигма?

– Та именно до училищата опира всичко! – очите на Мазазело станаха печални като изкълвани от врабци череши и непримирими както у майка вълчица. – Тя е дълга история, да не ви отегча... Децата винаги са притежавали богато въображение, в чиято стихия се крият корените на възрастния. Преди три века няколко момчета намерили магазинче, откъдето купували такива играчки, че родителите им не можели да ги виждат. Каквото малчуганите помечтаели – обърнете внимание! – това и вземали на много достъпни цени. Скоро обаче възрастните започнали да виждат играчките, появили се още магазинчета... Милтер – ето най-ужасното име в нашата история! – грандогеецът спря да си поеме дъх. Мосю Аристид мълчеше психологически. Другият продължи: – Милтер бил баща на едно от онези деца и след доста мъчения така изменил интересите на момчето си, че то замечтало за леки коли и вили. Баща му го подучвал и веднъж детето донесло телевизор, какъвто модел все още нямало на пазара. Оттогава магазинчетата се разраснали. Амбицирани, родителите искали от децата си онова, в което намирали смисъла на живота. Едни желаели къщи, мебели, дрехи, коли; а пък други искали произведения на изкуството, обновена природа, дори космолети. От първите възникнала Сектата на Милтер; от вторите – Сектата на Възраждащите...

Коксан климаше отегчена донемайкъде. С неподправена войнишка стръв Халофер унищожаваше бъбречета и само мосюто, нападан понякога от филантропия, поръча на Мазазело. Той накваси гърло, преди да довърши:

– Толкоз. Сектата на Милтер бързо взе превес, Грандогея западна и ние, Възраждащите, сме жестоко пренебрегвани!

– Ами училищата?

– Какви училища са те, чужденецо – бивши вълшебни магазинчета, превърнати в каторги. Там изстискват всеки порив на малките, за да създават купища пошлости. Еклектичният профил произвежда ексцентрични стоки, рационалистичният – обикновени.

– Добре де, как се борите с това положение? – меко запита потомъкът.

– И ние имаме Вълшебни училища. Нелегални. Нашите деца доставят произведения на изкуството според напътствията ни, грижат се за хармонията на природата... Даже, да бъда докрай откровен, сега експериментираме с възможността детското въображение да повлиява върху душевния строй на възрастните. Все пак без нас Грандогея би се превърнала в огромен магазин пред натъпкана с вещи и лениви типове къща.

Гръкогалът вече не съжаляваше, че покани Мазазело на масата. Келнерът донесе още по две с умерен градус и изсъска срещу сектанта:

– Ало, я да не надуваш главите на гостите! – И той изимитира: – Картини, книги, природа, красота!... Нямам ли аз поне три вили, пет коли и тридесет костюма, не накарам ли моите дечурлига да смаят всички с откритията си, за какво да живуркам?! Вместо да преливаш от пусто в празно, иди ми купи „Гилигали“ – ще ти подаря един стар килим.

Мосю Аристид отпрати този крал на бакшиша и се осведоми:

– А по какъв начин се материализира въображението на децата?

– По тоя въпрос има хиляда теории, но никоя не дава задоволителен отговор. Ако искате – снижи глас Мазазело, – бих ви казал нашата...

Изведнъж отвън долетяха скандирания: „Гилигали“! „Гилигали“!“

Новият сапун бе успешно изкупен и грандогейци заливаха улиците като разноцветен водопад. Мнозина нахълтаха в „Анизотропно бъбрече“. Щом видяха триото звездопроходци, челюстите им увиснаха от изумление. Блъскайки се, те затичаха към тях. След миг двайсетина ръце бяха докопали по някое крайче от дрехите им.

– Колко струва това? – закрещяха те. – Тази риза? Тази фуражка? Часовникът? Обувките? Продайте ни ги, продайте ни ги!

Започна люто наддаване. Коксан от Фък се замая от толкова поклонници и припадна в нечии обятия. Халофер без колебание изтъргува униформата си и като хихикаше възторжено, току се изпъчи по гащета. Ключиците му стърчаха подобно на дъги от капан.

Един нахал бе хванал цигарето на мосю Аристид в момента, когато той всмукваше, и гръкогалът, вече задушаващ се, тъкмо щеше да вдигне скандал, но ето че подът на ресторанта се разпука. От геотаксито излезе Мърей, помъкнал на гръб тежка раница. Пътешествениците се удивиха, а пък Мазазело изчезна като ловък илюзионист. Мърей разбута тълпата и внесе успокоение:

– Карай, бе! Веднъж се живее. Каквото хапнеш, пийнеш и купиш, това ще ти остане! Малко цирк – държавата ще възстанови загубите, щом съм u подарил такива способни синове... Я чуйте, звездопроходци, обадих се на жената. Каним ви у нас.

Във вилата Мърей даде вехти дрехи на старшина-школника. Съпругата му леко приличаше на Венера Милоска, обаче в полза на последната. Грандогейците поведоха триото из огромни, задръстени с вещи стаи. Вдигнали гордо глави, те на поразия сипеха цени... фирми... габарити... а очите им излъчваха хищна неувяхваща страст.

– Накарах едно приятелче да ми изпрати безплатно сом от Зарзан – облиза се домакинът. – От река Зарзан де. 65 килца без 100 грама! Жена, вземи свари чорба за гостите.

Той показа на пътешествениците стаите им и сетне ги събра да послушат клюкофона. Удари гонг, гнуслив глас зашептя:

– Първи континент, 19 часа. Централен осведомителен бюлетин. Днес Лианело, зет на чичото на кума на Протубело, е бил последен на опашката за „Гилигали“ и е купил едва 3,5 литра...

Кой колко сапун взел, кой станал притежател на Халоферовата фуражка, коя грандогейка набила снощи мъжа си, кое дете получило двойка... Ахак Хък слушаше с вроден интерес. Халофер се хилеше съмнително, докато мосю Аристид скучаеше неприкрито. Мустаците му бяха увиснали надолу досущ като пухкави черни лентички. След бюлетина Мърей заведе гостите в кухнята, където се провикна:

– Бижу чорба ще стане! Ще видите, че утре ще съобщят за нея по клюкофона, та народът да се изяде от мъка! – и той накара тройката да се навежда над автоклава, да вдъхва букета миризми, да опитва бульона, визирайки я с олимпийско снизхождение.

През нощта философът на всички времена сънува кошмар.

Беше застанал пред исполински прозрачен автоклав. В пълната с червеникав здрач вода се варяха сюрреалистични зеленчуци, между които ту изплуваше, ту се скриваше тлъст като свиня сом. Силно напомняща черна лопата, главата му имаше ледени малтусиански очички. Той гледаше гръкогала с ирония, сякаш му казваше: „Е, доволен ли си сега? Жив къкря заради тебе, еснаф!“ После се гмуркаше и пак идваше, като че само чакаше чорбата да се сгъсти, за да изскочи от нея и да глътне потомъка. „Не можеш ме свари ти! – говореха очичките му. – Жив ще вляза в стомаха ти и оттам ще почна да те ям, докато свършиш!“ Бульонът подплисваше заканително, зеленчуците гримасничеха, а пищният сом се кикотеше дивашки.

Мосю Аристид се събуди с проклятие. В мрака нещо го докосна. Той скокна ужасе?н.

– По-кротко – произнесе топъл глас. – Аз съм, авторът.

– Защо ми даде такъв сън?! Какво съм ти направил? – изригна космосъзерцателят.

– Сам си виновен, че дойде тук. Да не се караме. Дай да ти обясня как въображението на грандогейските деца се материализира. Запали си цигара, така, добре... Ти чувал ли си за Цвайщайн, който откри теорията на преносителността? Според нея приключенията на една страница от нашия епос се равняват на 5 години, 3 часа и 48 минути. Тъй че от излитането ви от Земята са минали близо четири века. Земяните изобретиха Универсален Преобразувател и преди да го внедрят, галакторът Цзян-Петров нареди да го пробват на Грандогея. Чрез телепатия научават мечтите на децата и после ги реализират на дело. Преобразувателят е скрит надълбоко в пустинята Хасара. Знай, че ти си дошъл в решителната фаза на този изключителен социален експеримент...

– Ами суровини откъде? – изчука цигарето си мосю Аристид.

– От местни ресурси, с каквито планетата е доста богата. Изобщо Грандогея е необикновено подходяща за екстраполиране на земни проблеми. Хайде, заспивай отново и приятни сънища.

– Чакай! Омръзна ми тая Еснафиана. Какво ни предстои по-нататък?

– Който много пита, рано остарява. А състарен безсмъртен е неестетична гледка, нали? – и авторът изчезна в мрака.

Прекараха една седмица на Грандогея. С парите от продадената си униформа школникът миткаше по ресторанти. От своя страна коксан се сближи с жената на Мърей, която оцени седемте u пипала и я впрегна да плете дантели, обещавайки u за награда колан-чадър. Философът се разхождаше безцелно и вечер играеше карти с домакина. Картите можеха да се използват и вместо ножчета за бръснене – затова пръстите на потомъка бяха цели в нарези, през които синееше кръвта му, на места розова от изпитото вино. Що се отнася до Мърей, неговата кожа бе отдавна загрубяла.

Веднъж ученици от Вълшебните училища помолиха да разгледат „Буриданово магаре“ и мосю Аристид ги заведе в празнолета. Да, но той не подозираше клопката. Всеки благороден еснафианец мечтаеше да притежава уникалното „Магаре“. Такъв звездолет те не бяха дори сънували и сега тормозеха децата си да им го създадат.

Една нощ хлопане стресна гръкогала. Неясна сянка стоеше до прозореца. Тя се очертаваше като рисунка върху чернофигурна гръцка ваза.

– Аз съм – прошепна рисунката, – Мазазело. Извинявайте за безпокойството, обаче счетох за мой дълг да дойда. Тревога от първа степен! Веднага събудете екипажа си!

– Когато котките спят, мишките танцуват. Ама какво е станало все пак?

– Няма време! Ще ви обясня в таксито – гласът на Мазазело трепереше досущ като тръстика край звезден океан.

– Така ли? Момент да се приготвим...

– Допуснахте грешка – каза в обикновеното такси грандогеецът, – че разрешихте на дечурлигата да разгледат „Магарето“. Тия хлапета бяха най-добрите възпитаници на милтерианските училища. Родителите им ги натиснаха и тази вечер питомците възпроизведоха вашия звездолет в сто екземпляра!

– Това не може да ме трогне – изсумтя елиногалът. – Но благодаря, че ни предупредихте. Тъкмо ще отлетим, без да се прощаваме с еснафите.

– Ах! – разрида се Ахак Хък. – Ами коланът-чадър?! Остана във вилата. Ох, аз, измамената и горката!

– Това не може да ме измами – намеси се сънен, ала във форма Халофер. – Тъкмо ще се простим, без да отлитаме, и тези еснафи ще останат при чадърите си!

– Работата е там – подзе сектантът Мазазело, – че всички празнолети са съвсем еднакви и сутринта грандогейци ще отлетят с тях на лунните курорти. Ще се забавите много, пък и къде е гаранцията, че фалшифицираните кораби няма да погодят някой технически номер? И ако въображението на децата би могло да помогне някак, то вие самите не сте застраховани от катастрофа. Затова на всяка цена трябва да познаете вашето „Буриданово магаре“...

На озарения от луната космодром се откри фантастично зрелище.

Докъдето стигаше взорът, насочили муцуни към равнодушните звезди, се възвишаваха сто и един празнолета. Стадото проблясваше с металната си козина. Някои „Магарета“ потропваха насън с копита – чаткането им отекваше зловещо в глухата нощ. Късният хлад набръчка пипалата на коксан и тя зави тихичко, без надежда в собствения си чар. Вятърът на покушението развяваше вехтите дрехи на Мърей, окачени върху вдървената стойка на старшина-школника. Уви, той не можеше да изкомандва на кошмарната загадка: „Бегом марш!“, нито да я надвие с бойно-политическата си подготовка.

Само мосю Аристид запази известно хладнокръвие. Нали авторът на епоса го бе уверил, че е безсмъртен, и той твърдо вярваше, че ще намери изход от ситуацията.

В следващия миг философът извади ключа от празнолета и четворката започ-на един по един да обхожда фалшификатите. Те бяха съвършени като изкуствени диаманти. Всичко в тях беше еднакво: и отвън, и отвътре. Огледалото в залата все още пазеше смутения образ на незабравимата септоподка от Фък; на тоалетката искряха гребенът и мушмуленият u дезодорант. В ъгъла се търкаляше, насъбрал вече прах, застреляният от Халофер вундеркибер, а на крес-лото на потомъка дремеше кажи-речи допита бутилка тикатурски коняк. За да разбуди шерлоковската си жилка, мосю Аристид допиваше всички бутилки в празнолетите, оправдавайки се:

– Да се знае, че сме били тук!

Звездите избледняваха. Луната засили своята светлина, понеже курортите u се готвеха неуморно за скорошния наплив. Нашите герои продължаваха да се лутат между „Буридановите магарета“. Ахак заяви, че, ето на?, вие сте мухльовци и тя ще се върне да плете дантели. От чисто военен интерес Халофер се чудеше на така бързо построената армада и тъй като имаше още пари в джоба, не се тревожеше особено. „Симпатяги милтерианци! – скръцна със зъби гръкогалът. – Само да се отървем от вас, такива оди ще ви посветя, че цял живот ще ме помните!“

Точно в тази посока го осени спасителната идея.

Одите, които бе започнал подир излитането от Космическата болница! Тях той не видя в нито един празнолет. И как можеше да ги види, когато не обичаше да показва незавършени работи и почти винаги ги носеше със себе си в елегантно червено чанте. Тъкмо това чанте той пъхна под седалката на своето кресло, след като вчера изпрати възпитаниците на Вълшебните училища.

Приятно сгрян от нееднократно възпроизведения коняк, той отключи всички „Магарета“ и инструктира тримата си сподвижници. Истинско въодушевление озари лицата на нетленната (от литературна гледна точка!) компания.

Щом се качи в поредния празнолет, мосю Аристид надникна през илюминатора. М-даа и отново м-даа. На хоризонта, зачервен от изгрева, едрееха множес-тво черни точки. Еснафианците идеха, за да отлетят към лунните курорти. Космосъзерцателят отчаяно вдигна седалката на ентото кресло и извика от радост.

В ръката му пурпурно светна онова заветно чанте, а в него приятно зашумоляха листовете на започнатите оди!

Той събра екипажа. Рр-ррът! – същинското „Буриданово магаре“ задейства празноторите си. Школникът захлопна люка. Тримата се показаха на един илюминатор. Долу им махаше с пълна па?ра Мазазело. Сребърните му коси изглеждаха като посипани с шипков цвят под лъчите на зората.

– Щастлив път! – викаше Мазазело. – И попътен ви вятър!

– Ти спечели сърцето ми тая нощ! – коксан откъсна от устните си пищна въздушна целувка. – Винаги ще си спомням за тебе!

– Приятелю – каза мосю Аристид, – нека вашата секта победи в най-скоро време! Кураж и дръж! – тук той му хвърли обгорялото си в безброй приключения цигаре. – Пур сувенир!

В следващия миг нямаше нито следа от Мазазело. Халофер козирува и „Буриданово магаре“ стартира. Все по-далеч оставаха неговите сто двойници, които тържествено размахаха опашки за поздрав.

– А тази бутилка защо не съм я допил? – удиви се духовният аристократ, когато навлязоха в открития вакуум. – Кел пропуск!

Той довърши тикатурския нектар и се озърна делово. Навън се сменяха звезди, галактики, мъглявини. Преживените авантюри бяха хвърлили в дълбок сън старшина-школника и коксан от планетата Фък. Нещо светеше между пръстите u. Мосю Аристид се вгледа: бял косъм. „Ех – натъжи се потомъкът, – и безсмъртните остаряват! Или това е от мъка по колана-чадър? Както и да е – пак е човешко...“

Тогава, в ярката звездна тишина, мосю Аристид започна да пише първата си елегия.


Атанас П. Славов


Следващо приключение

О, темпора, о, морес


– Не такива груби шеги, колега! – със зрял укор в гласа зовеше мосю Арис-тид.

– Шеги, колега, не груби такива! – припяваше отново сбърканият Халофер.

– Цвекльо-о-о! Цвеклинчо-о! Цвеклоний-й-й! – нажежаваше се коксан Ахак Хък. Казаниадската столица отдавна се бе скрила зад хоризонта, а до момента нямаше никаква следа от цвеклоида.

Тримата пътешественици се скупчиха и развълнувано закоментираха необяснимото събитие. Коксан бълваше хипотези, в които бяха намесени всички космични и отвъдкосмични сили и където цвеклоидът (ах, Цвекльо, ох, Цвеклоний!) присъстваше неизменно като невинна, безпомощна и, естествено, дълбоко нещастна жертва. На мосюто му се прииска да има самозатварящите се уши на изчезналия и с голяма мъка успяваше да задържа лодката на мисълта си върху вълните на коксаниното словоблудие. От своя страна Халофер приличаше на тубичка, от която на равни интервали се изстисква неразбираемо словесно пюре. И накрая достойният потомък на своите родители не се стърпя:

– Я внимавай! Слушай моята команда! За търсене на Цвекльо напосоки, ходом марш!

И компанията пое в синхронна стъпка накъдето u видят очите, защото когато нужната посока е неизвестна, всички направления са еднакво добри. „Ако ги оставя, те могат да спорят чак до апокалипсиса – мислеше си елиногалът, – понеже в спора се изясняват отношения, а не истини.“

Пътят се оказа, общо взето, безпрепятствен. Каменистата равнина се разнообразяваше само от вертикални каменни стълбове и наподобяваше банкетна маса, от която са изнесли всичко освен празните бутилки. Тази бутилирана асоциация изчезна едва когато пред тях се изправи съществото. Разкрачило дългите си крайници от двете страни на пътя, то основателно приличаше на арка, за каквато и го помислиха отдалеч. Но в средата на тялото му надничаха две симпатични, добродушни и, даже бих казал, интелигентни очи.

Мосю Аристид изкомандва троицата за спиране.

– Извинете... – неопределено започна той.

– Моля? – учтиво се отзова създанието на добър средногалактически.

– Извинете за нахалния въпрос, ама вие какво сте?

– Нехуманоид!!! – с обидна гордост в гласа заяви дългокракият.

– Това го виждам, но бихте ли се уточнили? – прохладно отвърна философът.

– Най-точно мога да бъда класифициран в отряд Дългокрачни, вид Аркообразни, семейство Ветроплодни. В качеството си на хоби аз изпълнявам ролята на арка и информирам пътниците.

– Ах, прекрасно! А нас имате ли какво да ни информирате, ох? – възбуди се коксан.

– Мога само да ви съобщя, че сте на прав път – загадъчно изскърца същес-твото.

– Ха, че откъде знаете кой път е за нас правият?

– Знам си аз. Всички бързате за долината!

– Долина коя? – наостри уши Халофер.

– Тази зад хоризонта. Долината на консервираното въображение.

Без да губи нито секунда, мосю Аристид заби пръст във въздуха пред себе си. С енергична стъпка кавалерите се изнизаха под арката, обаче коксан заобиколи. Тя нямаше намерение да рискува новата си рокля, преминавайки под разни същества с неизвестна физиология.

– Извинете! – провикна се след тях аркообразното ветроплодно.

– Обичате, моля, ще, какво? – стресна се Халофер.

– А вие от кой вид сте?

– М-м-млекопитаещи! – с мъка изплю старшината.

– Тогава приятно млекопитание! – учтиво се сбогува създанието.

Мосю Аристид водеше тройката напред и в главата му се рееха подозрения: „Това ветроплодно не знаеше ли прекалено много? А-а-а, тук има нещо!“

Само че този път благородният гръкофранцузин се лъжеше. Чисто и просто тук нямаше нищо.

Скоро пред взорите на тримата спътници се раздипли Долината на консервираното въображение. Тя беше прекрасна като пълна банкова сметка и мамеше окото досущ като чаша бульон трезве след тридневен банкет на държавна сметка. Пресичаше я път, прав като мнение на началник. От двете му страни (на пътя, не на началника) се издигаха къщи, постройки, заведения и институции. Селището беше заобиколено от шумящи вековни дървета с дънери, могъщи като нахалството на келнер, и корони, вечнозелени като физиономията на току-що уволнен чиновник. Край някои стволове си играеха мечета. Други се отличаваха с кубистичност на формите, а листата им приличаха на клинци. Под тях си почиваха пирамидални девойки или свиреха на инструменти, припомнящи за Светата инквизиция.

Цялата тази вълшебна картина развълнува поетичната душа на компанията, но тя запази самообладание и продължи към главната улица. Още повече че една от първите сгради се оказа очарователна, пропита с алкохол и скандали кръчма. Там се ядеше и (естествено) пиеше, при това (забележете) интензивно! Изгладнялата троица нахлу вътре.

Атмосферата тук бе някакъв трудно смилаем гювеч от пушек и ругатни и до такава степен напомняше родната „Формоза“, че благородният мосю почти се подмокри. В очите де. В единия ъгъл двамина души спокойно и методично, без излишно престараване биеха трети. Битият им отговаряше с вяли, отегчени оплаквания. Вдясно пък се водеха интелектуални дискусии, съпроводени с обмяна на аргументи, бутилки и части от мебелировката.

Мосю Аристид реши, че не е настроен за диалог на такова високо ниво, и поведе групата по-навътре. Ето че намериха прекрасна маса с изглед към бара и със само две заети места. Съседната маса също имаше две свободни, ала там се държаха прекалено шумно.

Гръкофранцузинът придърпа един от техните столове и разположи Халофер срещу ъгъла на дървената плоскост. „Профилактика против женитби, момчето ми!“ – бащински поясни той.

В същото време Ахак Хък огледа аборигените оттатък и преценявайки принадлежността им към силния пол, взе наложителни мерки, като напарфюмира седемте си мишници и се обърна към единия от тях. Това бе приятен младеж с модерна подстрижка и страдалческо изражение. Чашата, която надигаше през равни интервали, явно не му доставяше никакво удоволствие, но той с примиренческа жертвоготовност отново и отново я поднасяше към зъбите си.

– О, ах, прощавайте, имам вълнуващото чувство, че ви познавам! Случайно да сме се срещали на Златните астероиди? Ах, ама не! Навярно това е станало на курорта Слънчев мрак? – тактично подхвана общуването си дамата.

– Едва ли – тъжно изфъфли младият мъж. – Аз по такива места не ходя. Аз съм остросъвременен млад герой и се отличавам с комплекси.

   – А защо, ако смея да попитам, пиете от чашата си с такава покруса? 

– Отговарям веднага – хлъцна момъкът и залитна напред. – Между нас казано, страдам от цироза и не нося на пиене, обаче авторът ми иска да съм максимално близо до народа...

В този момент мосю Аристид ги прекъсна:

– Ме-з анфан! В извънредни ситуации са валидни екстраординерни мерки. Смятам, че дългът и изчезналият Цвеклоний ме зоват. Тръгвам. Ако не се случи нищо ново, рандеву след 72 часа пред „Буриданово магаре“. Бон шанс! Адио!

– Ох, ах, мосю Аристид, на кого ни оставяте? – изплака многозвездната дама. – Аз съм слаба, беззащитна жена, а тук е вертеп, мен ме е страх!

– Коксан, льо кураж! – потомъкът величествено изпусна кълбо дим от пурата си. – Всичко е преходно: и страхът, и раздялата, и вертепът. Бъдещето е пред нас, миналото е зад нас, а пък ние сме на гребена на вълната! Нашата следваща среща ще бъде продиктувана от историческите събития. Гарантирам ви го! Е, сега пийте и се ослушвайте. Аз ви имам пълно доверие. Ин вино веритас. Оревуар!

И бордовият мислител изчезна в зейналата врата.

– Кураж, коксан! – рапортува Халофер и пи на екс. – Вие сте с мен и ще се крепите в трудните минути. Напред към пълно доверие! Резервуар!

В този момент към масата се доближи тъмна фигура и кимна учтиво:

– Мога ли да се възползвам от свободното място?

– Питате или се интересувате? – рече да блесне Халофер.

– С ваше позволение, коксан Ахак Хък – поклони се непознатият и седна.

– Ах! – задави се септоподката от Фък. – Вие знаете името ми? Много интересно. Не помня да са ни запознавали някъде, нали, Хали?

– Да, тя някъде не помни да са ни запознавали – заинтригувано потвърди школникът.

Непознатият тъмен субект стана, поклони се любезно и започна:



Неща тъй странни и нечувани

предлагат ни добри надежди.

Внезапно в тебе нечий глас

вещае бури и премеждия.

Ти често чуваш този зов,

но сам обзет от суетата,

не виждаш спуснатия мост

и не надничаш през вратата.

И тук е твойта грешка, знай!

Та всеки намек нещо значи.

И никой не е съжалил,

щом през вратата е прекрачил.

Тръгни със мен, изостави

лъжата с нейните награди.

Ти таз лъжа зовеш живот,

а той не крие изненади.

Живот, а всъщност бавна смърт.

Не се мами, ти нямаш избор.

Живот банален като клюка,

на скуката безкраен извор.

Дълбоко в себе си таиш

неща тъй сладостни и дръзки,

като крайморски вълнолом,

окъпан от солени пръски.

Бленуваш райски брегове.

И с поглед, замъглен в тъгата,

изпращаш бялата фрегата,

летяща в приказния свят,

изпълнен с рев на океана,

и южен бриз, и морска пяна,

окъпала таинствен остров...

Целуваш кръст и „Коза Ностра“

изписваш със собствената кръв.

„На абордаж!“ – и ти си пръв,

противника си ти намушкваш,

под тебе мостикът се люшка.

Ти взимаш ключа във ръка,

небрежно смел, и ей така

отключваш най-подир вратата.

Прекрачваш праг и красотата

пред теб потресена мълчи.

„Мадам, за вашите очи,

за правото да бъда роб

на хубостта ви чак до гроб

разсякох вашите окови!“

В гърдите бликват чувства нови

и в тоз прекрасен върхов миг

ти си човек, ти си велик!

Но пеят сребърни фанфари!

Сега напред, часът удари

кръвта да сменяш срещу злато!

И сигурен бъди, богато

таз сделка ще те награди,

със орден твоите гърди

и с лаври ще красиш челото.

Ще станеш знатен и прочут

и злото гордо ще презираш

от цезарските висоти,

в които ти ще се намираш.

А може би желаеш ти

да властваш в хорските мечти?

Велик художник и поет

да бъдеш, да четат навред

твойте поеми или оди?

Да тачат всичките народи

нечувания ти талант?

В изкуството да си гигант?

Кажи ми само, че желаеш,

и туй ще стане, щом мечтаеш!

Но виждам аз, ти се увлече!

О, жалко хилаво човече!

Това бе твоят звезден сън.

Сега стани, излез навън

и хващай своя път. Ха! Път ли?

Там всекидневието пъпли.

Каква оптимистична гледка!

И ти оставяш свойта клетка.

От перспективата пленен,

започваш „твоя“ трудов ден.

И тъй, избирай: или с мене,

далеч от сивото ти бреме,

или оставай тук със здраве,

да вършиш що не ти се прави.

Ще питаш кой съм аз? Профан!

Та вгледай се във моя профил!

На хората съм стар приятел

и верен спътник –

МЕФИСТОФЕЛ.


(Стихове: Алексей Чернов)


Канадската ливада върху главата на Халофер настръхна. Коксан дишаше учестено с розовите гири на бюстовете си. Тя се вълнуваше като девица, току-що излязла от пансион, решена да навлезе в живота и респективно животът с пълна сила да навлезе в нея. Очите u горяха в предчувствие на велики събития.

– Въх, хер Мефистофел, вие ме карате да тръпна от емоции, вие покачвате кръвното ми налягане и смъквате килограмите ми заедно с всичко ненужно от мен. Аз съм ви задължена до гроб, аз никога няма да ви забравя, аз ще ви подаря кичур от моята коса!

– Да, и аз ще ви подаря кичур от моя гроб и никога няма да забравя моята коса, ще смъкна кръвното си налягане, защото то не ми е нужно! – с треперещ глас обеща Халофер.

Предразположен от екзотичните признания, дяволът отново седна и отправи към дамата и школника ей такава на? реч:

– Приятели, братя мои! Моят скъп, донякъде роднина и не съвсем родител Саваот ме предупреждаваше, че прекаленото пъхане в обществото на простосмъртните ще предизвика у мене неподозирани промени. И това стана, но не съжалявам. Ще кажете, какво пък ти е било лошо като дявол? А вие имате ли представа, по дяволите, как протича един трудов ден в ада? Знаете ли как се калкулират изкушените души, степента на изкушаемост, амортизацията на изкушеността? Как се картотекират оформените грешници? И когато след целия кошмар на един такъв ден отруденият дявол се завърне у дома с глухата надежда за чиния топъл катран, на вратата го посреща законната дяволица с тризъбец в ръка... Оказва се, че нещастникът е забравил да вземе пъкловизора от ремонт, а вечерта ще има директно предаване от рая... И щом полумъртвият рогоносец най-сетне се добере до трапезата, там го чака някаква консерва от душа на счетоводител. „К-а-а-к!!! – реве с последни сили нещастникът. – Нали беше обещала...?“ „Абе, ти чуваш ли се какво говориш? – отсича съпругата и посяга към тризъбеца. – Яж там и мълчи!“ Адски живот, повярвайте ми. Затова, когато ме пратиха да проверявам кой от групата става за изкушаване, аз бях щастлив. Намерих самотната очарователна Ахак Хък, приех вида на цвеклоподобния хуманоид и ...

– Как, ама нима...? – хлъцнаха на три гласа двамата слушатели. – Нима вие сте нашият Цвеклоний?

– Да – лукаво се усмихна лукавият. – Да, приятели, аз споделях с вас радости и скърби и се убедих, че вашата компания е онова, което съм търсил през целия си живот. И ето ме сега тук, отворен като книга за похвали и оплаквания. Ще ме приемете ли в истинския ми вид, мен, многогрешния по природа? – патетично възкликна дяволът и коленете му чукнаха в пода.

– Многогрешен? – възбудено сподели коксан. – Всякак!

– Всякак! – неразбрано, ала твърдо отсече Халофер. – Многогрешен!

– О, това трябва да се полее – скочи Мефисто и хукна към бара.

Изведнъж край масата стана тъмно. Достъпът на светлината бе отрязан от масивните фигури на четирима мрачни (много мрачни!) мъжаги, наобиколили компанията. Лицата им сякаш бяха правени, за да не предвещават нищо добро. Ниските чела, сключените вежди и малките студени очички недвусмислено декларираха, че собствениците им са готови да ликвидират, премахнат, елиминират или отстранят всекиго и каквото и да било (щом за това се плаща надлежно) по всяко време на денонощието и във всякакви социално-битови и метеорологични условия. В ръцете си четиримата държаха едрокалибрени аргументи с дула, насочени към четвъртия седящ до масата.

За него авторът не е споменал нито дума досега и това не е случайно, защото такъв персонаж изисква съвсем отделно описание.

Героят беше мъж, и то от най-расовата му порода. Бе облечен минимално, явно за да могат да се обозрат неимоверните му бицепси, трицепси и други цепси, образуващи неговата суперяка снага. Гръдният му кош беше с такива размери, а раменете – с такава ширина, че върху тях можеха да се поместят поне три глави. Но главата беше една, наполовина състояща се от врат, мощен като дорийска колона. Вратът преминаваше в ярко изразена мъжествена челюст, над която надничаха благородни очички.

Мъжът дремеше скромно, положил глава върху един бицепс.

Пръв реагира остросъвременният млад герой. Той извади нос от чашата си и приятелски сръга могъщия си съсед:

– Твоичките пак са тук!

Суперменът открехна поглед. Върху лицето му се изписа страдалческо изражение на човек, когото за осми път през този ден заставят да изтупа килима. Той стана и протегна ръка към най-близкия. Злодеят сценарно се усмихна, пък вдигна пищов:

– Умри, куче!

Само подир секунда обаче бе зает да преглъща личното си оръжие и с изкълчени крайници да полита към изхода. Останалите тъпо проследиха траекторията му. Следващите секунди бяха посветени на тях. Над масата се извъртяха вихрушка от плътни шляпания, пунктир от юмручни орбити, пюре от предсмъртни викове – всичко туй беше отмерено с аптекарска точност, така че нашите герои можеха да наблюдават, без ни най-малко да пострадат.

Коксан предпазливо бе притворила едното си око, ала с другото следеше мощния танц на мускулите и върху лицето u се изписваше лакомо изражение. Под влияние на напиращите чувства долната челюст на Халофер бе увиснала до такава степен, че това изглеждаше необратимо.

Когато тупаникът свърши, суперът седна и пак задряма скромно. Коксан отвори и двете си очи. Халофер с трясък захлопна челюсти. Хармонията отново властваше. Двойката се огледа за Мефисто, но не го видя никъде – видимо дори дяволските му таланти не му помагаха да се самообслужи по-бързо. Старшина-школникът тъкмо понечи да тръгне да го търси, когато съседната маса брутално привлече вниманието им. Там определено прехвърляха нормите на приличие.

Двамата събеседници край тази маса бяха, меко казано, странни. Единият представляваше брадясал хуманоид, облечен в неутрални дрипи, които след задълбочен анализ биха се оказали скафандър. Върху косматите гърди на космическия вълк имаше татуирана ракета, а малко по-надолу личаха два зараснали метеоритни белега, както и прелъстително усмихната кибернетична русалка. Мъжът разпалено говореше нещо, гънките на корема му се диплеха и русалката сякаш намигаше. Съществото до него – откровен нехуманоид – показваше явно нежелание за контакт с парцаливия си партньор.

– Оставете ме, моля ви се, на мира! – пищеше в ултразвук то. – Не виждате ли, че съм продукт на друга еволюция и логиката на мисленето ми е качествено различна от вашата?!?

– Ти м-мен ув-в... важаваш ли ме? – с трудно управляем език ломотеше брадясалият и потните му ръце опипваха талията на създанието. – Ти мен шъ мъ слушаш и ей тука шъ мъ гледаш! – той посочи с два пръста очите си, при което парцалите на рамото му се разместиха и откриха татуировката на газова мъглявина, пронизана от лазерен лъч. – Хайде, кажи си еволюцията, а пък логиката ти ще я опраим. Ти само ела да видим що за продукт си!

Халофер не издържа.

– Не! Това не е зрелище за една дама! – очите му блеснаха с неподозирана яснота. – Това не е дама за едно зрелище! Безподобният мосю Аристид ме е отредил да се грижа за вашата морална и физическа цялост и в светлината на тези инструкции аз настоявам да опразним територията на контакта, още повече че той става все по-нечистоплътен!

– Ама, моля те бе, Хали... Аз не съм толкова ... – опита съпротива коксан.

Напразно. Неумолимият старшина-школник вече я влачеше към изхода. Пред него внезапно се материализира Мефисто. Запъхтян, с изплезен червен език, дяволът мъкнеше под всяка мишница по няколко бутилки с дъгоцветни етикети. Дори в опашката му беше омотано тумбесто шише уиски.

– Ние сме продукт на други зрелища и еволюцията ни няма логика! – изстреля на един дъх Халофер, но виждайки затрудненото положение на нечестивия, добави по-меко: – Взимай си тръгването и бутилирай след нас.

Рогатият намести бълбукащата стъклария в прегръдките си и заситни подир тях.

Над улицата се лееше песимистичен здрач. Стъпката на Халофер изгуби доста от твърдостта си. По пипалата на коксан изби студена пот. Бутилките тихо потракваха в треперещите лапи на Мефистофел. Нервите на компанията бяха опънати като струни и съдбата не пропусна да дрънне върху тях дисхармоничния си акорд.

– Не по този начин, мон шери! Много гру... – чу се зов от мрака. И това можеше да бъде единствено гласът на безподобния мосю Аристид. А задавеният финал на репликата му би могъл да означава само едно: Генералният космосъзерцател се намираше в беда!

Всеки реагира по своему. Халофер праволинейно и центростремително се понесе в посоката към гласа. За коксан не може да се каже нищо определено, доколкото главното u пипало бе стиснато в ръката на старшината и поради това – нейният устрем не му отстъпваше с нищо. Мефистофел също не остана глух за вопъла на Аристид. Овладял от малък простата истина, че всяка опасност трябва да бъде оставяна зад гърба, той се завъртя на копита, със саможертвено усилие на волята захвърли безценните бутилки и с дълги скокове се понесе заднишком подир приятелите си. Съпроводи го жален звън на разбита стъклария.

Тъмнината беше станала мастилена и стенещата зад облаците луна не успяваше да я разсее. Препускащата троица се носеше към неизбежната съдба и по причина на овъгления мрак не виждаше, че съдбата е приела вида на широко отворена врата в глухата и простираща се във всички посоки стена. Накъсо казано: ВРАТА В СТЕНАТА!

Халофер и Ахак влетяха първи, след тях – гърбом и Мефисто. Вратата се затръшна. Тя се оказа облицована с кафяв плюш и на нея имаше табела:


                                                                Вход към съседното пространство - СТРОГО ЗАБРАНЕН!!!


И така, нашите герои се оказаха именно в съседното пространство. Ето, вече втори месец очакваме те да се завърнат и да разкажат как е аджеба там. Рано или късно това ще стане – както всички главни герои, нашите също са родени под щастлива звезда. Не ни остава нищо друго, освен наистина да чакаме. Но вторият месец действително изтича, а пък вратата продължава да стои захлопната като челюстта на ... е, знаете на кого.




(За илюстрации

са използвани произведения на

Пламен Аврамов – страница 355

Димо Миланов – 363, 398

Атанас П. Славов – 369, 371

Калин Николов – 377)