Редактиране на „Портрет в 3,14 D: Велко Милоев“

Направо към: навигация, търсене

Внимание: Не сте влезли в системата. Ако направите редакция IP-адресът Ви ще бъде публично видим. Ако влезете или си създадете акаунт, редакциите Ви ще бъдат свързани с потребителското Ви име, заедно с други преимущества.

Редакцията може да бъде върната. Прегледайте долното сравнение и се уверете, че наистина искате да го направите. След това съхранете страницата, за да извършите връщането.
Текуща версия Вашият текст
Ред 20: Ред 20:
 
Всъщност корабът бе тук отдавна.
 
Всъщност корабът бе тук отдавна.
  
Притихнала трева, смълчан небосвод. Обаче спокойствието на слънчевия ден бе привидно. В траншеите и в белите бетонни кутийки в полето се криеха зелени, червени и всякакви барети с конвенционално и лазерно оръжие; зад тях бяха кордоните на минохвъргачките, гаубиците и зенитната артилерия. По-нататък кръговете на заплахата ставаха невидими – ракети със среден обсег в бойна готовност, бомбардировачи с нагорещени тела по летищата, та чак до спътниковите отбранителни системи, чиито свръхчувствителни уреди следяха тъкмо тази точка на земното кълбо.
+
Притихнала трева, смълчан небосвод. Обаче спокойствието на слънчевия ден бе привидно. В траншеите и в белите бетонни кутийки в полето се криеха зелени, червени и всякакви барети с конвенционално и лазерно оръжие; зад тях бяха кордоните на минохвъргачките, гаубиците и зенитната артилерия. По-нататък кръговете на заплахата ставаха невидими – ракети със среден обсег в бойна готовност, бомбардировачи с нагорещени тела по летищата, та чак до спътниковите отбранителни системи, чиито свръхчувствителни уреди следяха тъкмо тази точка на земното кълбо.
  
Където единствено бръмченето на патрулиращите хеликоптери нарушаваше безмълвието на летния следобед. Офицерите в набързо издигнатия наблюдателен пункт започваха да се отегчават, мъчеха ги горещината и проточилото се изчакване. Преваляше дванадесетият ден, откакто корабът се бе приземил на това място в безлюдната степ – миролюбива неподвижност, никакви признаци на живот.
+
Където единствено бръмченето на патрулиращите хеликоптери нарушаваше безмълвието на летния следобед. Офицерите в набързо издигнатия наблюдателен пункт започваха да се отегчават, мъчеха ги горещината и проточилото се изчакване. Преваляше дванадесетият ден, откакто корабът се бе приземил на това място в безлюдната степ – миролюбива неподвижност, никакви признаци на живот.
  
 
На свечеряване на дванадесетия ден първи подадоха сигнал за тревога дежурните на видеопултовете. В укрепленията, пръснати из полето, се разнесоха възбудени команди на различни езици, военните прилепиха очи до окулярите на далекомерите, в наблюдателния пункт учените и политическите пратеници се стълпиха около компютрите. В същата минута зазвъняха телефоните в президентските кабинети в десетки столици.
 
На свечеряване на дванадесетия ден първи подадоха сигнал за тревога дежурните на видеопултовете. В укрепленията, пръснати из полето, се разнесоха възбудени команди на различни езици, военните прилепиха очи до окулярите на далекомерите, в наблюдателния пункт учените и политическите пратеници се стълпиха около компютрите. В същата минута зазвъняха телефоните в президентските кабинети в десетки столици.
  
Но отново почти нищо не се случи. Само в долната част от тялото на гигантската пеперуда се бе разкрил отвор, блестяща плоскост се плъзна няколко метра напред и единият ѝ край опря в тревата. Трапът бе спуснат.
+
Но отново почти нищо не се случи. Само в долната част от тялото на гигантската пеперуда се бе разкрил отвор, блестяща плоскост се плъзна няколко метра напред и единият й край опря в тревата. Трапът бе спуснат.
  
 
Ала никой не излезе навън. И през следващите дни човешките очи и уши, антените и телевизионните камери не доловиха движение, звук, сигнал, с които корабът да напомни за себе си. Дистанционно управлявани роботи приближиха отворения шлюз и се върнаха. Нормален радиационен фон, нищо необичайно и във въздуха наоколо. Пробите от почвата бяха анализирани по-щателно, отколкото образците от Марс: обикновена пръст, треви и семена, личинки на насекоми, дори един случайно уловен щурец.
 
Ала никой не излезе навън. И през следващите дни човешките очи и уши, антените и телевизионните камери не доловиха движение, звук, сигнал, с които корабът да напомни за себе си. Дистанционно управлявани роботи приближиха отворения шлюз и се върнаха. Нормален радиационен фон, нищо необичайно и във въздуха наоколо. Пробите от почвата бяха анализирани по-щателно, отколкото образците от Марс: обикновена пръст, треви и семена, личинки на насекоми, дори един случайно уловен щурец.
Ред 97: Ред 97:
 
Даниел кимна. Борис прекрачи прага и изчезна от очите на другаря си.
 
Даниел кимна. Борис прекрачи прага и изчезна от очите на другаря си.
  
Усети как краката му затънаха в пясък. Безкрайно пространство, ситен жълт пясък наоколо и синьо слънце над хоризонта. Обърна се – пустинята се простираше и зад гърба му, нямаше и следа от вратата, не виждаше Даниел. Повика го по радиото и отдъхна, като чу гласа му.
+
Усети как краката му затънаха в пясък. Безкрайно пространство, ситен жълт пясък наоколо и синьо слънце над хоризонта. Обърна се – пустинята се простираше и зад гърба му, нямаше и следа от вратата, не виждаше Даниел. Повика го по радиото и отдъхна, като чу гласа му.
  
 
– Стой на място – посъветва го Даниел, щом с няколко думи размениха впечатленията си. – Разгледай всичко добре, а после просто опитай да направиш крачка назад.
 
– Стой на място – посъветва го Даниел, щом с няколко думи размениха впечатленията си. – Разгледай всичко добре, а после просто опитай да направиш крачка назад.
Ред 133: Ред 133:
 
– Дали това е мястото за преговори? Искат първо да се поогледаме… Или пък...
 
– Дали това е мястото за преговори? Искат първо да се поогледаме… Или пък...
  
… ни следят автомати. И скоро ще излетим и ще ни откарат в клетка на тяхната си планета. Затова шлюзът се затвори. Хееей! – провикна се Даниел към небето. – Как се излиза оттук?
+
…ни следят автомати. И скоро ще излетим и ще ни откарат в клетка на тяхната си планета. Затова шлюзът се затвори. Хе-е-ей! – провикна се Даниел към небето. – Как се излиза оттук?
  
 
В подножието на близката скала затрептя червеникав контур. Врата?
 
В подножието на близката скала затрептя червеникав контур. Врата?
Ред 185: Ред 185:
 
Многокраки зверове с пъстри люспести тела. Безоки водни обитатели – само зейнала паст и голо туловище. Крилати твари с източени муцуни и издължени антени по гърба. Ярки обемни изображения – като живи. И наистина оживяваха, щом Борис или Даниел заставаше пред някой от саркофазите. Двамата смаяно наблюдаваха как странно създание – цялото само от безброй тънки пипала, съгради над себе си къща от пясък и простря дебнещи крайници като корени в почвата. Едра сребриста капка пъплеше нагоре по кората на дърво, после потече от върха, невидим вятър огъваше струната, тя прилепваше до всичко, което докосваше, и накрая се опъна като сапунен мехур между клоните...
 
Многокраки зверове с пъстри люспести тела. Безоки водни обитатели – само зейнала паст и голо туловище. Крилати твари с източени муцуни и издължени антени по гърба. Ярки обемни изображения – като живи. И наистина оживяваха, щом Борис или Даниел заставаше пред някой от саркофазите. Двамата смаяно наблюдаваха как странно създание – цялото само от безброй тънки пипала, съгради над себе си къща от пясък и простря дебнещи крайници като корени в почвата. Едра сребриста капка пъплеше нагоре по кората на дърво, после потече от върха, невидим вятър огъваше струната, тя прилепваше до всичко, което докосваше, и накрая се опъна като сапунен мехур между клоните...
  
– Десет години, сто години – няма да ни стигнат – промълви Борис.
+
– Десет години, сто години – няма да ни стигнат – промълви Борис.
  
 
– Тяхната планета?
 
– Тяхната планета?
Ред 191: Ред 191:
 
Но бе ясно, че и тук не са намерили най-важното. Липсваше екземпляр, който с вида си, с поведението си да разкрие, че не е звяр, а е разумно същество, способно да строи звездолети.
 
Но бе ясно, че и тук не са намерили най-важното. Липсваше екземпляр, който с вида си, с поведението си да разкрие, че не е звяр, а е разумно същество, способно да строи звездолети.
  
– Ами ако са измрели – каза Даниел в коридора, – както във „Война на световете“ – от грип? И в затворените стаи е пълно с мъртви? Или с хремави... Почвам да нервнича, това е лошо.
+
– Ами ако са измрели – каза Даниел в коридора, – както във “Война на световете” – от грип? И в затворените стаи е пълно с мъртви? Или с хремави... Почвам да нервнича, това е лошо.
  
 
– Да проверим пак шлюза.
 
– Да проверим пак шлюза.
Ред 221: Ред 221:
 
– Не знам дали ни наблюдават разумни създания или автомати, обаче те реагират на нашето присъствие, реагират като че ли смислено – вратите се отварят или не се отварят, залата със сферите заработи заради нас, холограмите в музея оживяха. Значи имаме нещо общо.
 
– Не знам дали ни наблюдават разумни създания или автомати, обаче те реагират на нашето присъствие, реагират като че ли смислено – вратите се отварят или не се отварят, залата със сферите заработи заради нас, холограмите в музея оживяха. Значи имаме нещо общо.
  
Борис не отговори. Бе коленичил и разглеждаше някакъв предмет на земята. Като откършен клон с чудновати извивки. Каква сила го привличаше към меките му форми? Не издържа на изкушението и понечи да го докосне, размисли, сне първо шлема на скафандъра си. Дланта сякаш сама намери мястото, приготвено за нея, едно от разклоненията ласкаво легна на рамото и пое тежестта, кръгъл отвор се оказа точно пред лицето му. Борис долепи устни до отвора. Разнесе се звук, наподобяващ обой, а щом другата ръка по своя воля или под магията на звука се плъзна по плавните извивки, тоналността и тембърът се променяха.
+
Борис не отговори. Бе коленичил и разглеждаше някакъв предмет на земята. Като откършен клон с чудновати извивки. Каква сила го привличаше към меките му форми? Не издържа на изкушението и понечи да го докосне, размисли, сне първо шлема на скафандъра си. Дланта сякаш сама намери мястото, приготвено за нея, едно от разклоненията ласкаво легна на рамото и пое тежестта, кръгъл отвор се оказа точно пред лицето му. Борис долепи устни до отвора. Разнесе се звук, наподобяващ обой, а щом другата ръка по своя воля или под магията на звука се плъзна по плавните извивки, тоналността и тембърът се променяха.
  
 
Борис вдигна глава и каза:
 
Борис вдигна глава и каза:
Ред 297: Ред 297:
 
Борис погледна Даниел и се наведе към микрофона.
 
Борис погледна Даниел и се наведе към микрофона.
  
– Нашите мнения... Първо, ние предполагаме, че на звездолета няма живи същества. Второ, смятаме, че са налице достатьчно косвени доказателства за хипотезата, че корабът е бил обитаван от хора... Да, например един скелет на котка, както любезно уточни някой тук. Или антропоморфните мебели в командната зала. Ерго, обитаван, управляван и вероятно построен от земни хора. И тогава, трето, налага се да допуснем, че звездолетът е пристигнал при нас от бъдещето.
+
– Нашите мнения... Първо, ние предполагаме, че на звездолета няма живи същества. Второ, смятаме, че са налице достатьчно косвени доказателства за хипотезата, че корабът е бил обитаван от хора... Да, например един скелет на котка, както любезно уточни някой тук. Или антропоморфните мебели в командната зала. Ерго, обитаван, управляван и вероятно построен от земни хора. И тогава, трето, налага се да допуснем, че звездолетът е пристигнал при нас от бъдещето.
  
 
– Моля! Тишина! – призова Рюмин.
 
– Моля! Тишина! – призова Рюмин.
Ред 305: Ред 305:
 
– Това са ваши общи заключениея, така ли, Даниел? – запита Колинс.
 
– Това са ваши общи заключениея, така ли, Даниел? – запита Колинс.
  
– Да. Повечето помещения, в които попаднахме, нямаха очевидна функция. Ние условно ги нарекохме стаи. Чудесни места за живот през дългия полет из космоса – красиви простори от чужди светове, може би от измислени светове. Но сред тях имаше една, която безспорно представляваше абстрактен кът от Земята... А помещението с летящите сфери – какво прекрасно упражнение за гъвкаво човешко тяло! Залата със саркофазите може да е колекция от природата на планетата, обитавана от строителите на звездолета. Обаче изглежда по-вероятно това да са образци, събирани от земни хора в хода на тяхната експедиция.
+
– Да. Повечето помещения, в които попаднахме, нямаха очевидна функция. Ние условно ги нарекохме стаи. Чудесни места за живот през дългия полет из космоса – красиви простори от чужди светове, може би от измислени светове. Но сред тях имаше една, която безспорно представляваше абстрактен кът от Земята... А помещението с летящите сфери – какво прекрасно упражнение за гъвкаво човешко тяло! Залата със саркофазите може да е колекция от природата на планетата, обитавана от строителите на звездолета. Обаче изглежда по-вероятно това да са образци, събирани от земни хора в хода на тяхната експедиция.
  
 
– А имате ли обяснения за отсъствието на екипажа?
 
– А имате ли обяснения за отсъствието на екипажа?
Ред 335: Ред 335:
 
– Ако се доверим на впечатленията и предположенията ви, много мъчен става въпросът защо корабът изобщо се е озовал на Земята и защо отвори шлюза си.
 
– Ако се доверим на впечатленията и предположенията ви, много мъчен става въпросът защо корабът изобщо се е озовал на Земята и защо отвори шлюза си.
  
– Защото така е бил програмиран. Или така е решил, когато е останал без екипаж...
+
– Защото така е бил програмиран. Или така е решил, когато е останал без екипаж... Деликатно побутване в коляното накара Борис да замълчи, ала прекъснатата реплика не остана без внимание.
 
 
Деликатно побутване в коляното накара Борис да замълчи, ала прекъснатата реплика не остана без внимание.
 
  
 
– Вие говорите за звездолета като за разумно същество.
 
– Вие говорите за звездолета като за разумно същество.
Ред 384: Ред 382:
  
  
== Вятър работа ==
+
== ВЯТЪР РАБОТА ==
  
  
Ред 400: Ред 398:
 
''на аеротрансформирането. Ер-малък-излъчването преобразува субстанциалната структура''  
 
''на аеротрансформирането. Ер-малък-излъчването преобразува субстанциалната структура''  
  
''на психиката в трасцендентно-полева при запазване на индивидуалната диферентност.''
+
''на психиката в трасцедентно-полева при запазване на индивидуалната диферентност.''
  
 
''Психотроните като аналог на невроните са носители на информацията, а психофизиологи-''
 
''Психотроните като аналог на невроните са носители на информацията, а психофизиологи-''
  
''чните процеси на мисленето се заменят с трацендентно-квантови. При псевдоактивно''  
+
''чните процеси на мисленето се заменят с трацедентно-квантови. При псевдоактивно''  
  
''възбуждане на интерпсихотронната съвкупност психотроните излъчват психокванти, коитo''  
+
''възбуждане на интерпсхитронната съвкупност психотроните излъчват психокванти, коитo''  
  
 
''поляризират молекулите на газовете във въздуха и ги увличат в посоката на нарастване на''  
 
''поляризират молекулите на газовете във въздуха и ги увличат в посоката на нарастване на''  
Ред 414: Ред 412:
 
''Очевидно тук няма никаква магия...“''
 
''Очевидно тук няма никаква магия...“''
  
''(Из рекламната брошура „Подложете се на аеротрансформиране – станете вятър!“)''
+
''(Из рекламната брошура „Подложете се на аеротрансформиране – станете вятър!“)''
  
  
Ред 426: Ред 424:
 
– Много смешно! – казах в шепата си, докато драсках втората клечка. Когато разговаряш с вятър, няма смисъл да се оглеждаш.
 
– Много смешно! – казах в шепата си, докато драсках втората клечка. Когато разговаряш с вятър, няма смисъл да се оглеждаш.
  
– Инспекторът и нощта... – прошепна някой на ухото ми. – Инспекторът не спи. Защо така?
+
– Инспекторът и нощта... – прошепна някой на ухото ми. – Инспекторът не спи. Защо така
  
 
Вдигнах яката на шлифера и седнах на една пейка.
 
Вдигнах яката на шлифера и седнах на една пейка.
Ред 444: Ред 442:
 
– Вярно е, капризнича. Но не искам да галя върховете на тополите, а на работниците по скелите да им бруля лиицата. Не е честно... А бе, тебе да не са те пратили?...
 
– Вярно е, капризнича. Но не искам да галя върховете на тополите, а на работниците по скелите да им бруля лиицата. Не е честно... А бе, тебе да не са те пратили?...
  
– Не са. Просто не ми се спи.
+
– Не са. Просто ми се спи.
  
 
Той се втурна, улови едно сухо листо на педя от земята и го остави върху купчинката. После го усетих да се връща.
 
Той се втурна, улови едно сухо листо на педя от земята и го остави върху купчинката. После го усетих да се връща.
Ред 450: Ред 448:
 
– Щото може и да са те пратили. Нали не са доволни от мен... Обаче аз полезен ли съм? Полезен съм. Нищо не могат да ми кажат.
 
– Щото може и да са те пратили. Нали не са доволни от мен... Обаче аз полезен ли съм? Полезен съм. Нищо не могат да ми кажат.
  
– Хубаво. Ама затова ли се върна в града? Нали искаше простор? Да летиш над гори и планини...
+
– Хубаво. Ама за това ли се върна в града? Нали искаше простор? Да летиш над гори и планини...
  
 
Вятърът не отговори веднага. Само листата на тополата над мен леко се разшумоляха. Това не бе дори и полъх, това бе въздишка. Само той можеше да духа така. Хитрец!
 
Вятърът не отговори веднага. Само листата на тополата над мен леко се разшумоляха. Това не бе дори и полъх, това бе въздишка. Само той можеше да духа така. Хитрец!
  
– Бях при делтапланеристите... Избягах... Те нямат нужда от нас.
+
– Бях при делта-планеристите... Избягах... Те нямат нужда от нас.
  
 
– Как така нямат?
 
– Как така нямат?
  
– Изкарах две седмици. Отначало наистина се радваха, нали разбираш, такива полети не бяха правили досега – продължителни, нависоко. А и безопасно... Един ден носех едно момче, бяхме летели няколко пъти заедно. Веселяк. Ама този ден мълчеше. Минахме два-три баира, питам го – сега накъде? А той – трай си, вика, не можеш ли да си траеш, все едно, че те няма. И изведнъж рязко сви надолу, изплъзна ми се, разбираш ли? Щеше да се пребие. Успях да го подхвана малко над земята и го пуснах. А той заряза делтаплана и тръгна, ей така, наникъде. Нищо не каза.
+
– Изкарах две седмици. Отначало наистина се радваха, нали разбираш, такива полети не бяха правили досега – продължителни, нависоко. А и безопасно... Един ден носех едно момче, бяхме летели няколко пъти заедно. Веселяк. Ама този ден мълчеше. Минахме два-три баира, питам го – сега накъде? А той – трай си, вика, не можеш ли да си траеш, все едно, че те няма. И изведнъж рязко сви надолу, изплъзна ми се, разбираш ли? Щеше да се пребие. Успях да го подхвана малко над земята и го пуснах. А той заряза делта-плана и тръгна, ей така, наникъде. Нищо не каза.
  
 
Хвърлих цигарата и станах. Пресякох градинката, тръгнах през площада. Вървях като че ли съвсем сам, но с приближаването ми дърветата се разшумоляваха, плющяха скъсаните краища на афишите. На няколко крачки от мен всичко утихваше.
 
Хвърлих цигарата и станах. Пресякох градинката, тръгнах през площада. Вървях като че ли съвсем сам, но с приближаването ми дърветата се разшумоляваха, плющяха скъсаните краища на афишите. На няколко крачки от мен всичко утихваше.
Ред 478: Ред 476:
 
– А бе, животът е...
 
– А бе, животът е...
  
Дааа – съгласи се вятърът. – И момичетата, с тия панталони...
+
Да-а-а – съгласи се вятърът. – И момичетата, с тия панталони...
  
 
– И какво, според тебе излиза, че няма смисъл?
 
– И какво, според тебе излиза, че няма смисъл?
Ред 490: Ред 488:
 
– Кое?
 
– Кое?
  
– Шапката. Нали е хубава? Утре ще издебна някоя фукла да си я купи и ще ѝ я свия.
+
– Шапката. Нали е хубава? Утре ще издебна някоя фукла да си я купи и ще й я свия.
  
 
А така! Като че ли започнах да се досещам.
 
А така! Като че ли започнах да се досещам.
  
Я ми обясни – казах с обвиняващ тон – за какъв дявол ти е потрябвала дамска шапка?
+
Я ми обясни – казах с обвиняващ тон – за какъв дявол ти е потрябвала дамска шапка?
  
 
За мнозина е трудно да си представят вятърът да се засрами. Той, разбира се, не може да наведе глава и да се изчерви, но дългогодишният опит на инспектор по времето ми подсказваше със сигурност – той се смущаваше. Няколко малки вихрушки се подгониха по тротоара.
 
За мнозина е трудно да си представят вятърът да се засрами. Той, разбира се, не може да наведе глава и да се изчерви, но дългогодишният опит на инспектор по времето ми подсказваше със сигурност – той се смущаваше. Няколко малки вихрушки се подгониха по тротоара.
Ред 516: Ред 514:
 
– Тя знае ли за теб?
 
– Тя знае ли за теб?
  
– Знае – разпалено зашепна той. – Идвал съм много пъти, какви ли не игри сме измисляли! Най-много обича да прави хартиени лястовици и да ги хвърля над двора, а аз ги поемам и ги нося над покривите, плаша гълъбите и накрая ги пускам в прозореца на хазяйката. А вечер сяда на балкона и аз ѝ разказвам за поетите, за делтапланеристите, за облаците, за врабците и после я приспивам с аромат от люляците. Като цъфтяха тополите, много ѝ харесваше да ѝ направя дълъг бял шлейф от тополов пух и да го нося след нея. Така ходеше на училище, като царица, а приятелките ѝ умираха от завист.
+
– Знае – разпалено зашепна той. – Идвал съм много пъти, какви ли не игри сме измисляли! Най-много обича да прави хартиени лястовици и да ги хвърля над двора, а аз ги поемам и ги нося над покривите, плаша гълъбите и накрая ги пускам в прозореца на хазяйката. А вечер сяда на балкона и аз й разказвам за поетите, за делтапланеристите, за облаците, за врабците и после я приспивам с аромат от люляците. Като цъфтяха тополите, много й харесваше да й направя дълъг бял шлейф от тополов пух и да го нося след нея. Така ходеше на училище, като царица, а приятелките й умираха от завист.
  
 
Излязохме от дворчето и тръгнахме без посока. Отново мълчахме, но аз усещах, че тази вечер ми предстои да чуя още удивителни неща.
 
Излязохме от дворчето и тръгнахме без посока. Отново мълчахме, но аз усещах, че тази вечер ми предстои да чуя още удивителни неща.
Ред 530: Ред 528:
 
– Стихове.
 
– Стихове.
  
– Винаги съм мислел, че е заразно – казах. – Вярно, че с какъвто се събереш, такъв ставаш.
+
– Винаги съм мислел, че е заразно – казах. – Вярно, че с какъвто се събереш такъв ставаш.
  
 
– Нищо не разбираш – ядоса се вятърът. – Това няма нищо общо със службата ми при Вихрев. Просто когато не спиш по цяла нощ... А бе, някои неща можеш да си ги представиш само нощем или на разсъмване, докато наоколо още няма никой.
 
– Нищо не разбираш – ядоса се вятърът. – Това няма нищо общо със службата ми при Вихрев. Просто когато не спиш по цяла нощ... А бе, някои неща можеш да си ги представиш само нощем или на разсъмване, докато наоколо още няма никой.
Ред 603: Ред 601:
 
на дъното на синкавопрозрачно езеро
 
на дъното на синкавопрозрачно езеро
  
от ноемврийски въздух.
+
от ноемврийския въздух.
  
  
Ред 614: Ред 612:
 
Той въздъхна и аз потреперах от хлад.
 
Той въздъхна и аз потреперах от хлад.
  
– Сега за нея всичко е романтично – в нея се е влюбил вятърът и тя излиза нощем на балкона в бялата си нощница, а вятърът я гали и ѝ нашепва небивалици. Тя ми съчуства, защото съм сам, защото не искам нищо, нищо не мога да поискам. А иначе всичко ще е толкова обикновено...
+
– Сега за нея всичко е романтично – в нея се е влюбил вятърът и тя излиза нощем на балкона в бялата си нощница, а вятърът я гали и й нашепва небивалици. Тя ми съчуства, защото съм сам, защото не искам нищо, нищо не мога да поискам. А иначе всичко ще е толкова обикновено...
  
 
– И скоро ще те пратят да чистиш комините на някой завод, а момичето ще има да си стои на балкона и да те чака в бялата си нощница.
 
– И скоро ще те пратят да чистиш комините на някой завод, а момичето ще има да си стои на балкона и да те чака в бялата си нощница.
Ред 652: Ред 650:
 
Наоколо се разхождаха мъже с бели панталони, но това не беше Рио де Жанейро.
 
Наоколо се разхождаха мъже с бели панталони, но това не беше Рио де Жанейро.
  
Неизвестно къде и откъде новодошлият стреснато наблюдаваше шумното суетене в коридора. Някои бързаха за някъде, тряскаха врати, други унесено се носеха по непрогнозируеми траектории, трети кротко се усмихваха. Иззад най-близката врата школуван женски глас питаше на безупречен френски: „Извинете, господине, не знаете ли къде мога да си купя пресни краставици?“ „Не зная, госпожице отговаряше топъл баритон на също тъй безупречен френски, – но мога да ви покажа къде продават мастило. Обичате ли Вагнер?“
+
Неизвестно къде и откъде новодошлият стреснато наблюдаваше шумното суетене в коридора. Някои бързаха за някъде, тряскаха врати, други унесено се носеха по непрогнозируеми траектории, трети кротко се усмихваха. Иззад най-близката врата школуван женски глас питаше на безупречен френски: „Извинете, господине, не знаете ли къде мога да си купя пресни краставици?“ „Не зная, госпожице, отговаряше топъл баритон на също тъй безупречен френски, – но мога да ви покажа къде продават мастило. Обичате ли Вагнер?“
  
 
„Програма „Знание“, констатира с периферията на съзнанието си неизвестно откъде, как и защо новодошлият, но не успя да чуе края на интригуващия диалог, защото зад вратата иззвъня телефон.
 
„Програма „Знание“, констатира с периферията на съзнанието си неизвестно откъде, как и защо новодошлият, но не успя да чуе края на интригуващия диалог, защото зад вратата иззвъня телефон.
Ред 666: Ред 664:
 
Все още неизвестно защо новодошлият го погледна недоумяващо.
 
Все още неизвестно защо новодошлият го погледна недоумяващо.
  
Шшшт!... Не казвай нищо! Аз и така всичко разбирам. Ти си с нас. Тихо! Не бива да разберат. Дотогава! – закле го човекоподобното създание и се скри.
+
Ш-ш-т!... Не казвай нищо! Аз и така всичко разбирам. Ти си с нас. Тихо! Не бива да разберат. Дотогава! – закле го човекоподобното създание и се скри.
  
 
„Ама че лудница!“, помисли си Панто Реев (да, защото това беше той!) и не подозираше колко близо бе до истината.  
 
„Ама че лудница!“, помисли си Панто Реев (да, защото това беше той!) и не подозираше колко близо бе до истината.  
Ред 678: Ред 676:
 
Панто Реев се носеше по софийските улици като трабантче по околовръстното. Пътем успя да купи карамфили за другарката на голямото и блокче № 4 за малкото.
 
Панто Реев се носеше по софийските улици като трабантче по околовръстното. Пътем успя да купи карамфили за другарката на голямото и блокче № 4 за малкото.
  
Когато се върна в службата, колегата Пешев го посрещна с познатото до болка „Шефът те търси“ – прости думи, които заменяха за Панто Реев и „добро утро“ и „добър ден“; само три думи, но както се пее в естрадните песни, побрали в себе си толкова много: „Мараба, Панта. Ама че скапано време, а? И снощи пак ни биха и ще видим световното на муки. Оня идиот, шефът, пак пита къде си, да им таковам таковата на всички началници дано!“
+
Когато се върна в службата, колегата Пешев го посрещна с познатото до болка „Шефа те търси“ – прости думи, които заменяха за Панто Реев и „добро утро“ и „добър ден“; само три думи, но както се пее в естрадните песни, побрали в себе си толкова много: „Мараба, Панта. Ама че скапано време, а? И снощи пак ни биха и ще видим световното на муки. Оня идиот, шефът, пак пита къде си, да им таковам таковата на всички началници дано!“
  
 
Панто се яви на началника си и отново хукна да оправя служебните бакии, които – според друга песен – никога не свършват. Междувременно го извикаха още десетина пъти при шефа – веднъж за доклад, три пъти – за справка, два пъти – за всеки случай, и още няколко пъти – по грешка. В паузите успя да си свари осем кафета и да изпие едно от тях. Останалите ги пиеше като приятел колегата Пешев и нищо чудно, че както обикновено по обед Пешев взе да нервничи.
 
Панто се яви на началника си и отново хукна да оправя служебните бакии, които – според друга песен – никога не свършват. Междувременно го извикаха още десетина пъти при шефа – веднъж за доклад, три пъти – за справка, два пъти – за всеки случай, и още няколко пъти – по грешка. В паузите успя да си свари осем кафета и да изпие едно от тях. Останалите ги пиеше като приятел колегата Пешев и нищо чудно, че както обикновено по обед Пешев взе да нервничи.
  
Всъщност необикновеното се случи малко преди обяд. Реев съобщи, че отива на лекар, посрещна на Централна гара тъща си, балдъзата и трите ѝ момичета и успя да се нареди на опашка в магазина за санитарен фаянс. „Пуснали са страхотни клозетни чинии – заповяда жена му сутринта, – италиански, с модерен дизайн, розови и резеда.“
+
Всъщност необикновеното се случи малко преди обяд. Реев съобщи, че отива на лекар, посрещна на Централна гара тъща си, балдъзата и трите й момичета и успя да се нареди на опашка в магазина за санитарен фаянс. “ Пуснали са страхотни клозетни чинии – заповяда жена му сутринта, – италиански, с модерен дизайн, розови и резеда.“
  
 
Опашката вървеше бавно и когато Реев, най-сетне прегърнал розовата мечта на съпругата си, настъпваше към изхода, някакъв все още недостатъчно заоблен гражданин се обади с жалостив фалцет:
 
Опашката вървеше бавно и когато Реев, най-сетне прегърнал розовата мечта на съпругата си, настъпваше към изхода, някакъв все още недостатъчно заоблен гражданин се обади с жалостив фалцет:
Ред 690: Ред 688:
 
Панто Реев изтръпна. Не, той направо замръзна, както в стоп-кадър замръзва героят от филмов уестърн, застигнат в гръб от куршума на злодея. В единайсет той трябваше да бъде при заместник-министъра. Представи си в невероятни подробности дългия трамваен път до министерството. Стоеше неподвижен, с притворени очи, притиснал до гърдите си клозетната чиния. Страшно му се искаше да полети.
 
Панто Реев изтръпна. Не, той направо замръзна, както в стоп-кадър замръзва героят от филмов уестърн, застигнат в гръб от куршума на злодея. В единайсет той трябваше да бъде при заместник-министъра. Представи си в невероятни подробности дългия трамваен път до министерството. Стоеше неподвижен, с притворени очи, притиснал до гърдите си клозетната чиния. Страшно му се искаше да полети.
  
И о, чудо! Ето че по заповед на щуката и по силата на жанра в същия миг Панто Реев се озова в просторния кабинет на Заместника. Тук вече се бяха събрали сума ти едри и дребни началници, съпровождани от компетентните си подчинени. Доблестните рицари на прогреса и скромните им оръженосци бяха в очакване на негово заместник-величество. В тази делова и официална обстановка експресивните форми на клозетната чиния изпъкваха изящно и фриволно, но за съжаление, присъстващите не бяха ценители на поп-арта.
+
И о, чудо! Ето че по заповед на щуката и по силата на жанра в същия миг Панто Реев се озова в просторния кабинет на Заместника. Тук вече се бяха събрали сума ти едри и дребни началници, съпровождани от компетентните си подчинени. Доблестните рицари на прогреса и скромните им оръженосци бяха в очакване на негово заместник-величество. В тази делова и официална обстановка експресивните форми на клозетната чиния изпъкваха изящно и фриволно, но за съжаление присъстващите не бяха ценители на поп-арта.
  
 
– Реев – смъмри го шефът му, – къде се рееш досега?
 
– Реев – смъмри го шефът му, – къде се рееш досега?
Ред 700: Ред 698:
 
Панто не можа да отговори. В този момент влезе Заместника. Беше човек с природно естествени маниери и старателно отглеждана интелигентност. Все още в шок, Панто стърчеше насред кабинета, здраво стиснал розовата придобивка.
 
Панто не можа да отговори. В този момент влезе Заместника. Беше човек с природно естествени маниери и старателно отглеждана интелигентност. Все още в шок, Панто стърчеше насред кабинета, здраво стиснал розовата придобивка.
  
– Каква е тази чиния, бе Реев? – прогърмя Заместника.
+
– Каква е тази чиния, бе Реев? – прогърмя Заместника.
  
 
– Италианска – прошушна Панто. – С модерен дизайн.
 
– Италианска – прошушна Панто. – С модерен дизайн.
Ред 706: Ред 704:
 
Заместника я огледа недоверчиво.  
 
Заместника я огледа недоверчиво.  
  
– Да ѝ акам на дизайна – заключи той.
+
– Да й акам на дизайна – заключи той.
  
 
– Може – оживи се Панто Реев. – Заповядайте у нас тия дни. Аз бързо ще я монтирам.
 
– Може – оживи се Панто Реев. – Заповядайте у нас тия дни. Аз бързо ще я монтирам.
Ред 718: Ред 716:
  
  
Подгонен като диво животно от тези шеметни ходове на съдбата, Панто Реев бе потърсил сигурност в служебната си дупка. Тялото му се наслаждаваше на ленивото спокойствие на учрежденския следобед, а мозъкът му мъчително преживяше случилото се. Наля си кафе – тринасейтото, което бе забъркал днес с надеждата да бъде и второто, което ще успее да изпие. Още повече че и Пешев се беше запилял някъде.
+
Подгонен като диво животно от тези шеметни ходове на съдбата, Панто Реев бе потърсил сигурност в служебната си дупка. Тялото му се наслаждаваше на ленивото спокойствие на учрежденския следобед, а мозъкът му мъчително преживяше случилото се. Наля си кафе – тринасейтото, което бе забъркал днес с надеждата да бъде и второто, което ще успее да изпие. Още повече и Пешев се беше запилял някъде.
  
Панто поднесе чашката към устата си и въпросително погледна вратата. Да, разбира се, тъкмо в този момент тя се отвори и в стаята надникна административна харпия на неопределима възраст. На лицето ѝ бе изписано „Шефът те вика“.
+
Панто поднесе чашката към устата си и въпросително погледна вратата. Да, разбира се, тъкмо в този момент тя се отвори и в стаята надникна административна харпия на неопределима възраст. На лицето й бе изписано „Шефът те вика.
  
 
– Шефът те вика – потвърди харпията и се скри.
 
– Шефът те вика – потвърди харпията и се скри.
  
Така повече не може – нито ден, нито час, нито минутка повече, помисли си Панто Реев. Обзе го непреодолимото желание да си бъде у дома, да седи в любимото си кресло, нахлузил любимите си чехли, и да наблюдава аквариума с рибките. Желанието му бе толкова силно, че изпита физическа болка; като че току пред него изплуваха с невероятна яснота най-тънки подробности от обстановката в хола. Панто примижа, за да прогони натрапчивото видение, и отвори очи... за да се увери, че наистина се намира в собствения апартамент, в любимото си кресло.
+
Така повече не може – нито ден, нито час, нито минутка повече, помисли си Панто Реев. Обзе го непреодолимото желание да си бъде у дома, да седи в любимото си кресло, нахлузил любимите си чехли и да наблюдава аквариума с рибките. Желанието му бе толкова силно, че изпита физическа болка; като че току пред него изплуваха с невероятна яснота най-тънки подробности от обстановката в хола. Панто примижа, за да прогони натрапчивото видение, и отвори очи... за да се увери, че наистина се намира в собствения апартамент, в любимото си кресло.
  
 
Пред него силно любимата му и силно смутена съпруга разля кафето, което тъкмо наливаше на Пешев.
 
Пред него силно любимата му и силно смутена съпруга разля кафето, което тъкмо наливаше на Пешев.
Ред 736: Ред 734:
 
Обаче в тази напрегната ситуация тъщата пристигна със звън. Жената на Панто се зарадва на подкреплението. Тъщата водеше по-голямата си дъщеря и три-четири внучки. Холът се изпълни с жени, пакети и междуметия. Пешев моментално се възползва от шанса да напусне полесражението. Пред лицето на подсиления противник Панто не успя да се прегрупира навреме, жените минаха в контранастъпление и той се оттегли без бой в спалнята.
 
Обаче в тази напрегната ситуация тъщата пристигна със звън. Жената на Панто се зарадва на подкреплението. Тъщата водеше по-голямата си дъщеря и три-четири внучки. Холът се изпълни с жени, пакети и междуметия. Пешев моментално се възползва от шанса да напусне полесражението. Пред лицето на подсиления противник Панто не успя да се прегрупира навреме, жените минаха в контранастъпление и той се оттегли без бой в спалнята.
  
Но и тук не намери покой. Първо влезе съпругата му и, вдъхновена от покупките на тъщата, му издиктува кратък списък на магазините, които той трябваше утре да обиколи, пиленцето ми, и на стоките, които го помолваха непременно да купи, нали, душичке. След нея влезе тъщата с настояването на следния ден Панто да я заведе при едни роднини на другия край на града. После се появи едно от малките да напомни от името на останалите, че им е обещал да ги заведе да гледат „Ну, погоди“. „Утре“, пак обеща Панто. Малко по-късно се прибраха от училище и собствените му дъщери. Едната трябваше на следващия ден да бъде заведена в зоологическата градина, тъй като ѝ възложили докладче за слона. Другата съобщи, че другарката викала Панто, защото не бил предал годишния си данък вторични суровини.
+
Но и тук не намери покой. Първо влезе съпругата му и, вдъхновена от покупките на тъщата, му издиктува кратък списък на магазините, които той трябваше утре да обиколи, пиленцето ми, и на стоките, които го помолваха непременно да купи, нали, душичке. След нея влезе тъщата с настояването на следния ден Панто да я заведе при едни роднини на другия край на града. После се появи едно от малките да напомни от името на останалите, че им е обещал да ги заведе да гледат „Ну, погоди“. „Утре“, пак обеща Панто. Малко по-късно се прибраха от училище и собствените му дъщери. Едната трябваше на следващия ден да бъде заведена в зоологическата градина, тъй като й възложили докладче за слона. Другата съобщи, че другарката викала Панто, защото не бил предал годишния си данък вторични суровини.
  
 
Панто отдаван бе загубил мимолетното си усещане за „екзистенциално“. Надигна се от дивана и безсъзнателно се затътрузи към кухнята. Тук никой не го закачаше. През панелната стена се чуваше телевизорът на съседите. В рубриката „Атлас“ разказваха за Рио де Жанейро.
 
Панто отдаван бе загубил мимолетното си усещане за „екзистенциално“. Надигна се от дивана и безсъзнателно се затътрузи към кухнята. Тук никой не го закачаше. През панелната стена се чуваше телевизорът на съседите. В рубриката „Атлас“ разказваха за Рио де Жанейро.
  
Където всички мъже ходят в бели панталони – помисли си Панто за романтичната мечта, по която постоянно въздишаше Остап Бендер. Обаче в този миг погледът му случайно се отклони към двора и по гърба му полазиха термити. Право към техния вход решително крачеше председателят на единната. „Членският внос на блока“, сети се с ужас Панто и си представи как председателят го измъква от уюта на кухнята и го подкарва със себе си по входовете (от А до Й) и по етажите (само 8). От коридора се разнесоха тропот и нестройна песен. Децата маршируваха и пееха: „И ний вървим, вървим, вървим, вървим, нататък и няма край, и няма край на шир и длъж...“
+
Където всички мъже ходят в бели панталони – помисли си Панто за романтичната мечта, по която постоянно въздишаше Остап Бендер. Обаче в този миг погледът му случайно се отклони към двора и по гърба му полазиха термити. Право към техния вход решително крачеше председателят на единната. „Членския внос на блока“, сети се с ужас Панто и си представи как председателят го измъква от уюта на кухнята и го подкарва със себе си по входовете (от А до Й) и по етажите (само 8). От коридора се разнесоха тропот и нестройна песен. Децата маршируваха и пееха: „И ний вървим, вървим, вървим, вървим, нататък и няма край, и няма край на шир и длъж...“
  
 
„Няма край – помисли си Панто Реев. – И това изобщо не е Рио де Жанейро.“ Червените кръгове пак се завъртяха пред очите му. „Късно е“, съобщи змията, а кукувичката от стенния часовник звънко констатира „невърмор“. С последни искрици съзнание Панто си представи спасителна мечта – голяма бяла къща със светли стаи и коридори, сред тишината на безлюдно поле, зад висока ограда, зад стена от зелени дървена, а наоколо – мъже с бели панталони...
 
„Няма край – помисли си Панто Реев. – И това изобщо не е Рио де Жанейро.“ Червените кръгове пак се завъртяха пред очите му. „Късно е“, съобщи змията, а кукувичката от стенния часовник звънко констатира „невърмор“. С последни искрици съзнание Панто си представи спасителна мечта – голяма бяла къща със светли стаи и коридори, сред тишината на безлюдно поле, зад висока ограда, зад стена от зелени дървена, а наоколо – мъже с бели панталони...
Ред 746: Ред 744:
  
  
Панто Реев продължаваше да стърчи в белия коридор. Съзнанието му лениво се опитваше да улови връзката между предходните събития и неочакваната му поява на това място. От кроткия му унес го извади усещането за незаслужена болка. Човекът пред него беше, меко казано, едър. Железните му пръсти кротко моделираха лакътната става на Панто, а погледът му излъчваше любов. Тук му е мястото – за да не изнервяме повече читателя с неизвестно защо появили се персонажи – да издадем, че това бе Ветровей Гороломов, санитар в заведението, което по-интелигентните читатели вече са идентифицирали като психиатрично. Ветровей бе човек с нежна душа и груби маниери. Освен че обичаше хората и тайно пишеше стихове, друга негова слабост бе възрожденската му страст към знанието. Той благоговейно слушаше предаванията на програма „Знание“ от началото до края с повторенията. Любимите му рубрики бяха курсът по психология и лекциите по френски език.
+
Панто Реев продължаваше да стърчи в белия коридор. Съзнанието му лениво се опитваше да улови връзката между предходните събития и неочакваната му поява на това място. От кроткия му унес го извади усещането за незаслужена болка. Човекът пред него беше, меко казано, едър. Железните му пръсти кротко моделираха лакътната става на Панто, а погледът му излъчваше любов. Тук му е мястото – за да не изнервяме повече читателя с неизвестно защо появили се персонажи – да издадем, че това бе Ветровей Гороломов, санитар в заведението, което по-интелигентните читатели вече са идентифицирали като психиатрично. Ветровей бе човек с нежна душа и груби маниери. Освен че обичаше хората и тайно пишеше стихове, друга негова слабост бе възрожденската му страст към знанието. Той благоговейно слушаше предаванията на програма „Знание“ от началото до края с повторенията. Любимите му рубрики бяха курсът по психология и лекциите по френски език.
  
 
– Бонжур, мон ами – каза той ласкаво, без да отпуска жестоката хватка на Пантовата ръка. – Коман са ва?
 
– Бонжур, мон ами – каза той ласкаво, без да отпуска жестоката хватка на Пантовата ръка. – Коман са ва?
Ред 765: Ред 763:
 
Надявам се отпечатаният тук за първи път архивен текст да предизвиква носталгични усмивки върху по-старите муцуни сред столичани, а да бъде любопитен и за по-младите, чийто съзнателен живот не е закачил от описваните соц-времена.
 
Надявам се отпечатаният тук за първи път архивен текст да предизвиква носталгични усмивки върху по-старите муцуни сред столичани, а да бъде любопитен и за по-младите, чийто съзнателен живот не е закачил от описваните соц-времена.
  
„Панто Реев“ бе втората и, доколкото ми е известно, последна част от една поредица, замислена в Клуба по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ в София. Идеята бе на Атанас П. Славов и той ни обясни непознатия за нас дотогава термин „буриме“ – колективно белетристично начинание, при което нов автор пише всяка следваща част въз основата на сюжетните насоки и героите от предишните части. Ръкописът, който наскоро измъкнах от архива си, не е датиран, но това трябва да е било някъде в периода 1979-1981 година. Рокендролът беше млад, за гласност и перестройка още не се и подочуваше, а клубът разполагаше с уютно помещение в младежкия дом „Лиляна Димитрова“, където четящите автори и по-важните присъстващи заемаха места в една полукръгла ниша. Ще се отклоня за два-три реда от темата, заради благодарността си към покойния Ивайло Рунев, към Атанас П. Славов и към останалите приятели от клуба, които в онези времена насърчиха първите ми несмели и нескопосни опити в писането на фантастика.
+
“Панто Реев“ бе втората и, доколкото ми е известно, последна част от една поредица, замислена в Клуба по фантастика, евристика и прогностика “ Иван Ефремов“ в София. Идеята бе на Атанас П. Славов и той ни обясни непознатия за нас дотогава термин буриме – колективно белетристично начинание, при което нов автор пише всяка следваща част въз основата на сюжетните насоки и героите от предишните части. Ръкописът, който наскоро измъкнах от архива си, не е датиран, но това трябва да е било някъде в периода 1979-1981 година. Рокендролът беше млад, за гласност и перестройка още не се и подочуваше, а клубът разполагаше с уютно помещение в младежкия дом „Лиляна Димитрова“, където четящите автори и по-важните присъстващи заемаха места в една полукръгла ниша. Ще се отклоня за два-три реда от темата, заради благодарността си към покойния Ивайло Рунев, към Атанас П. Славов и към останалите приятели от клуба, които в онези времена насърчиха първите ми несмели и нескопосни опити в писането на фантастика.
  
Та от този престижен подиум Любчо Николов прочете първия епизод на буримето, за което не помня да сме имали общо заглавие или дори някаква обща сюжетна идея поне. Може и да сме имали. Препратка към Любчо-Николовия текст е персонажът с тавата с кус-кус. Аз трябваше да напиша втората част и да въведа следващия герой, когото кръстих Панто Реев. Ако не ме лъже паметта, поредният автор щеше да бъде Наско Славов, но третата част така и не бе написана. Впрочем и тогава не бе рядкост някоя амбициозна клубна инициатива да замре след първите си една-две стъпки. Важното е обаче, че тези начинания ни носеха радост в ония времена, когато бе трудно да се мечтае за публикации и за книги; посмяхме се и с буримето. Панто Реев оцеля като герой в един-два мои по-късни разказа, а предлаганият тук текст оцеля при едно поредно и безкомпромисно прочистване на личния ми архив. Прочетох го и за собствена изненада си го харесах – като свидетелство за младост.
+
Та от този престижен подиум Любчо Николов прочете първия епизод на буримето, за което не помня да сме имали общо заглавие или дори някаква обща сюжетна идея поне. Може и да сме имали. Препратка към Любчо Николовия текст е персонажът с тавата с кус-кус. Аз трябваше да напиша втората част и да въведа следващия герой, когото кръстих Панто Реев. Ако не ме лъже паметта, поредният автор щеше да бъде Наско Славов, но третата част така и не бе написана. Впрочем и тогава не бе рядкост някоя амбициозна клубна инициатива да замре след първите си една-две стъпки. Важното е обаче, че тези начинания ни носеха радост в ония времена, когато бе трудно да се мечтае за публикации и за книги; посмяхме се и с буримето. Панто Реев оцеля като герой в един-два мои по-късни разказа, а предлаганият тук текст оцеля при едно поредно и безкомпромисно прочистване на личния ми архив. Прочетох го и за собствена изненада си го харесах – като свидетелство за младост.
  
Нищо не съм „осъвременявал“, та нужни са може би някои пояснения за по-младите читатели, които едва ли знаят, че санитарният фаянс бе дефицитна стока в Панто-Реевите времена – както и много други стоки, които се придобиваха с упорито редене на опашки или с връзки.
+
Нищо не съм „осъвременявал“, та нужни са може би някои пояснения за по-младите читатели, които едва ли знаят, че санитарният фаянс бе дефицитна стока в Панто Реевите времена – както и много други стоки, които се придобиваха с упорито редене на опашки или с връзки.
  
 
Тогава Програма „Знание“ вървеше постоянно по Националното радио и излъчваше какви ли не курсове, включително по чужди езици, Радиотеатърът за младия слушател бе също редовно и популярно предаване, а „Атлас“ бе любима телевизионна рубрика за пътешествия.
 
Тогава Програма „Знание“ вървеше постоянно по Националното радио и излъчваше какви ли не курсове, включително по чужди езици, Радиотеатърът за младия слушател бе също редовно и популярно предаване, а „Атлас“ бе любима телевизионна рубрика за пътешествия.
  
Профгрупорг бе нещо далеч от днешните разбирания за синдикален активист; в случая следва да се разбира като общественик, натоварен главно да събира пари – например членски внос за митични организации като профсъюзите или ОФ, и да осигурява присъствието на „всички желаещи“ на събрания. На най-малките клетки на ОФ-то им казваха „единната“, докато „Обединението“ (ДСО) бе популярно съкратено название за голяма социалистическа групировка от държавни фирми.
+
Профгрупорг бе нещо далеч от днешните разбирания за синдикален активист; в случая следва да се разбира като общественик, натоварен главно да събира пари – например членски внос за митични организации като профсъюзите или ОФ, и да осигурява присъствието на “ всички желаещи“ на събрания. На най-малките клетки на ОФ-то им казваха „единната“, докато „Обединението“ (ДСО) бе популярно съкратено название за голяма социалистическа групировка от държавни фирми.
  
 
Реших също да обясня скрития цитат от Илф и Петров.
 
Реших също да обясня скрития цитат от Илф и Петров.
Ред 792: Ред 790:
 
...
 
...
  
Дъжд тъй безкраен, че пролетта напразно се опитва да си поеме дъх. Някой току преди мен е разсипал по стъпалата на подлеза пъстри и лъскави захарни топчета.
+
Дъжд - тъй безкраен, че пролетта напразно се опитва да си поеме дъх. Някой току преди мен е разсипал по стъпалата на подлеза пъстри и лъскави захарни топчета.
  
Преди да тръгна надолу, оглеждам сивите фасади оттатък булеварда. Кой знае защо, имам чувството, че като изляза от другата страна на подлеза, вече няма да ги има.
+
Преди да тръгна надолу оглеждам сивите фасади оттатък булеварда. Кой знае защо, имам чувството, че като изляза от другата страна на подлеза, вече няма да ги има.
  
В подземния коридор свети само третата лампа онази със счупения стъклен капак. И няма жива душа освен стареца, който свири „Бразилия“. Харесва ми, утешително е, когато виждам възрастен човек, облечен тъй бедно, но чисто. Той като че ли никога не забелязва картонената кутия на метър пред краката му, в която пускам посмачкана банкнота. Трябва да изляза навън.
+
В подземния коридор свети само третата лампа - онази със счупения стъклен капак. И няма жива душа освен стареца, който свири „Бразилия“. Харесва ми, утешително е, когато виждам възрастен човек, облечен тъй бедно, но чисто. Той като че ли никога не забелязва картонената кутия на метър пред краката му, в която пускам посмачкана банкнота. Трябва да изляза навън.
  
Може би прилича на лудост да си мисля, че светът ще рухне. Но аз наистина видях, видях с очите си как четиринайсететажната сграда с празни балкони и плътно затворени прозорци в миг се срина, превърна се в прах и отломки.
+
Може би прилича на лудост да си мисля, че светът ще рухне. Но аз наистина видях, видях с очите си как четиринайсет-етажната сграда с празни балкони и плътно затворени прозорци в миг се срина, превърна се в прах и отломки.
  
 
...
 
...
  
Дъждът тъй дълъг и непоносим е затворил хората по кухните и спалните, за да премислят, притихнали, всички минали тъги, да разсъждават върху безсмислието на битието си. Но някой все пак е минал преди малко оттук и е разсипал, без да ще, червени, зелени, жълти и виолетови кръгли бонбони от тези, които са само от захар и са толкова вредни за зъбите.
+
Дъждът - тъй дълъг и непоносим - е затворил хората по кухните и спалните, за да премислят, притихнали, всички минали тъги, да разсъждават върху безсмислието на битието си. Но някой все пак е минал преди малко оттук и е разсипал, без да ще, червени, зелени, жълти и виолетови кръгли бонбони - от тези, които са само от захар и са толкова вредни за зъбите.
  
Вече съм свикнал, че този ден се повтаря безкрайно и само съжалявам да бях го преживял по-добре.
+
Вече съм свикнал, че този ден се повтаря безкрайно и само съжалявам - да бях го преживял по-добре.
  
Подземният коридор е покрит с размазани кални стъпки толкова много, да се чудиш как не са плъпнали и по стените. Но само старецът е тук. Прегърбен над китарата, прегърнал китарата, вглъбен в „Бразилия“. Пускам все същата банкнота в кутията му. Не бива да се бавя в „Бразилия“, трябва да тръгна нагоре и там някъде, на десетото или петнайстото стъпало, онази сила да ме хвърли обратно назад. Защото иначе светът ще изчезне. Защото аз пазя спомена за света. По този спомен някой трябва да го възкреси от клиничната му смърт.
+
Подземният коридор е покрит с размазани кални стъпки - толкова много, да се чудиш как не са плъпнали и по стените. Но само старецът е тук. Прегърбен над китарата, прегърнал китарата, вглъбен в „Бразилия“. Пускам все същата банкнота в кутията му. Не бива да се бавя в „Бразилия“, трябва да тръгна нагоре и там някъде, на десетото или петнайстото стъпало онази сила да ме хвърли обратно назад. Защото иначе светът ще изчезне. Защото аз пазя спомена за света. По този спомен някой трябва да го възкреси от клиничната му смърт.
 
[[Файл:Dimo-03.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
 
[[Файл:Dimo-03.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
 
...
 
...
Ред 834: Ред 832:
 
Старецът свири „Бразилия“.
 
Старецът свири „Бразилия“.
  
Какво ме връща всеки път обратно към началото на този ден не знам.
+
Какво ме връща всеки път обратно към началото на този ден - не знам.
  
 
...
 
...
Ред 840: Ред 838:
 
Дъждът не губи силата си. Стъпалата на подлеза са мокри и мазни. Вътре е студено.
 
Дъждът не губи силата си. Стъпалата на подлеза са мокри и мазни. Вътре е студено.
  
Спирам се още в началото, защото някой стои пред стареца с китарата. Виждам само силуети върху петното светлина от изхода, затова се опитвам да си я представя. Логично е да има мокри коси. Трябва да има по-малко години от моите. Повече талант. И безметежно спокойствие. Защото иначе е прекалено трудно да възкресиш цял свят само по нечий спомен. Докато слуша „Бразилия“, ръката ѝ от време на време се спуска към джоба и поднася нещо към устата. Сигурно вредни за зъбите твърди бонбони от захар. После тръгва нагоре по стъпалата. И нищо страшно не се случва.
+
Спирам се още в началото, защото някой стои пред стареца с китарата. Виждам само силуети върху петното светлина от изхода, затова се опитвам да си я представя. Логично е да има мокри коси. Трябва да има по-малко години от моите. Повече талант. И безметежно спокойствие. Защото иначе е прекалено трудно да възкресиш цял свят само по нечий спомен. Докато слуша „Бразилия“, ръката й от време на време се спуска към джоба и поднася нещо към устата. Сигурно вредни за зъбите твърди бонбони от захар. После тръгва нагоре по стъпалата. И нищо страшно не се случва.
 
 
  
  
Ред 857: Ред 854:
  
  
Беше хубаво времето, когато се раждахме и умирахме. Живеехме щастливо във вечната война на доброто и злото. Бе просто и естествено от деца ни казваха, че тъй е било винаги, че и ние ще участваме, затова го правехме просто и естествено. Ковяхме мечове от стомана и добивахме плутоний за ядрени бойни глави. Измисляхме заклинания и чертаехме фотонни звездолети. Никога не успяхме да се преброим, защото всяка сутрин всеки от нас си избираше едно от хилядите възможни оръжия, едно от хилядите бойни полета и тръгваше на войната със злото. А след здрач се прибирах при теб и вечеряхме заедно. Опитомявахме крилати броненосци и отглеждахме в епруветки демони, които правехме лейтенанти, майори и полковници. Налагаше се да измисляме хартия за детските книжки, която издържа толкова градуси, че нямаше значение дали са по Фаренхайт или по Целзий. Злото беше могъщо и ни трябваше особен мъх за скалите, върху които строяхме каменните крепости, и за самите каменни стени, тъй че земетресенията разсипваха камъка, но мъхът го удържаше. [[Файл:Dimo-05.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
+
Беше хубаво времето, когато се раждахме и умирахме. Живеехме щастливо във вечната война на доброто и злото. Бе просто и естествено - от деца ни казваха, че тъй е било винаги, че и ние ще участваме, затова го правехме просто и естествено. Ковяхме мечове от стомана и добивахме плутоний за ядрени бойни глави. Измисляхме заклинания и чертаехме фотонни звездолети. Никога не успяхме да се преброим, защото всяка сутрин всеки от нас си избираше едно от хилядите възможни оръжия, едно от хилядите бойни полета и тръгваше на войната със злото. А след здрач се прибирах при теб и вечеряхме заедно. Опитомявахме крилати броненосци и отглеждахме в епруветки демони, които правехме лейтенанти, майори и полковници. Налагаше се да измисляме хартия за детските книжки, която издържа толкова градуси, че нямаше значение дали са по Фаренхайт или по Целзий. Злото беше могъщо и ни трябваше особен мъх за скалите, върху които строяхме каменните крепости, и за самите каменни стени, тъй че земетресенията разсипваха камъка, но мъхът го удържаше. [[Файл:Dimo-05.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
Някои предпочитаха походите през девет галактики в десетата, тогава не можеш да се прибереш за обед и да подремнеш преди вечерното сражение, затова сред нас имаше майстори на хлябове, вкусни по три дни, и носачи на прясна вода. Лекувахме скръбта по убитите с любовта, на която се радвахме приживе. Злото беше младо и изобретателно, а животът ни любопитен и интересен. Може би водите на вечността са размили спомените ми, може би дебелото стъкло на няколко хилядолетия, през което виждам миналото, не е кристално ясно, но ми се струва, че всяка вечер най-хубавото нещо беше топлината, излъчвана от летните пейзажи с подвижни бои, които ти окачваше по стените през зимата. Или хладът на извезаните със сребърни нишки ледове по гоблените, когато бе лято. Злото бе удивително променливо и всепроникващо в онзи млад свят. То не се отегчаваше да измисля чудовища с размери на планета и галактически апетит, всепомитащи урагани и чумни епидемии, нашествия от сахарски скакалци и марсиански черноризци. Във вечната война то еднакво обичаше бойните полета на всяка планета и на всяка човешка душа. Невидимо като черна магия, като безсмислена злоба и измислена скръб, злото отравяше будните души и сънищата ни, а ти бе една от онези, които всяка вечер трябваше да правят нови магии, нови смешки, лалета, мелодии, аромати, приказки, играчки чудесни оръжия, макар и нетрайни, които висяха по стените или лежаха по рафтовете на нашия дом, изпълваха килерите, таваните, скриновете, шкафовете, чекмеджетата, кутиите от стари обувки, тъй че когато и да посегнеш, винаги ще намериш каквото ти е нужно: и барутната двуцевка за верволфски глутници, и гранатите, пръскащи облак от страх за неканени чужденци, и очилата за нощно виждане на демони, и тихи гласове оттатък вратата, и два чифта обувки пред прага, хартиените пликчета и стъклените шишенца с лекарства за всякакви болки в гърдите, под лъжичката и в черепа. Не знам колко бяхме, защото макар да обичахме да си ходим на гости, никога не сме се познавали всички, но щом оставахме непобедени, очевидно сме били достатъчно много и достатъчно близо. Злото се опита да ни раздели, но някой вече бе измислил любовта, която се усеща на разстояние; злото пак се опита да ни пръсне, но не е ли постижение наистина да измислиш лепило за кварки и лептони? Вселената не се разпадна, злото пак се опита да ни разпилее, но си правехме богове и някои бяха тъй сполучливи, че ни служеха по много поколения, при горещина и студ. Така оцелявахме, докато войната се водеше честно, велики богове, толкова ли сме били много, че оцелявахме, че пространството за вечната битка отесня и тогава злото взриви времето. Пръсна го на частици, за да разпръсне нас. Мила моя, какви наивници сме били, щом се упражнявахме в любов от разстояние, а не слушахме с нужното внимание съчинителите на ритмични думи за любов отвъд векове, щом с цената на толкова труд овладяхме силите, които държат заедно микрочастиците на материята, но така и не уловихме квантите на времето, щом се учехме да обичаме звездите, сухите листа, ближния и мравките под нозете си, а забравяхме да обичаме забравените и неродените. Бях на 36 години, когато светът, в който водехме увлекателната война със злото, моят обичан, познат свят от пуловери и плетени ръкавици, чаши за вино и ножове за хляб, телескопи, котки, влакове, постели, ядрени ускорители, дневни улици, нощни улици, географски карти и сънища, се разпиля на мехурчета след един безшумен взрив и в прозрачните им непроницаеми стени остана по нещичко от света, по някой от нас. Знаех, че това не е краят, знаех, че по закона на всемирното притегляне между всичко, който някой бе измислил толкова предвидливо, мехурчетата бавно ще започнат да се сливат, знаех, че всеки от нас измисля нови лепила за разкъсани хартиени листа, пуловери и сънища. Но знаех също, че животът няма да ми стигне да дочакам да те срещна пак. Попаднах – в моя мехур в някакво затънтено място (слава на късмета ми, не бе много студено и по дънки и риза можеше да се изкара), населено от хилави мъже, толкова оглупели от мъдрост, че не можеха да ми кажат дали сме в Хималаите или в Скалистите планини, нямаха представа за надморската височина и не знаеха името на бога си. Пък и аз там нямах нужда от почти нищо, дори престанах да огладнявам по три пъти на ден. Обаче после това стана мъчително разните ми потребности от цветове, думи, стъпки и докосване изглежда си бяха останали с мен, в моя мехур от пръсналото се време, и тук ми бе празно. Малкото неща наоколо (един трамвай, който ме преследваше със скърцане, окалян сняг, боя за коса, светофари) ме мъчеха с ненужността си. Три дни са прекалено много на такова място, а бях само на 36 години, не изтърпях и попитах един от хилавите мъдреци: защо са им в този затънтен кът в Хималаите или в Скалистите планини огради и вестници, какво е изписано със светещия неонов газ в цветни стъклени тръби, какво е предназначението на предметите, които вземат от едно място и пренасят на друго, и как издържат. Те бяха вечни. Безсмъртни. Това бе тайната на оцеляването им в този мехур и те с готовност я споделиха с мен. Те от малки се учели да не мислят за нищо. Трамваите им служеха за това да не ги забелязват. Телефоните се използваха за упражнения да правиш подобни предмети невидими и беззвучни. Неоновите надписи не бяха на непозната писменост, а случайни заврънкулки, тъй че светейки, да доказват неоспоримо безсмислието си. Останалите неща трябваше да се вземат от едно място и да се слагат на друго, за да тренираш умението си да не бързаш, да не усещаш тежестта им и да не ги употребяваш. Отличните ученици в този отживотен урок отдавна нямаха нужда нито от нещата, нито от упражненията с тях и мисля, че продължаваха да ги вършат просто по навик. Слабаците, може би пак по навик или по принуда, поддържаха криво-ляво трамваите и непрестанно опитваха по повредения телефон да извикат някой друг да го поправи. Останалите, онези по средата, се бяха самоубили от отвращение. А аз толкова исках пак да те видя, че приех споделената тайна. Тайната бе проста, урокът бе мъчен. Трябваше да откажа цигарите. Трябваше да престана да мразя враговете си. Трябваше да обикна телефоните и трамваите, а после да забравя за тях. И да продам душата си. Продадох всичко, което така ми липсваше от някогашния свят, и всичко, от което тук имах болезнена непотребност, а един от мъдреците услужливо взе душата ми, макар да му беше излишна. Наложи се още да престана да мисля за много неща, а сутрин, обед и вечер вместо молитва по три пъти да си повтарям, че те обичам. Така станах безсмъртен. На хилавите мъдреци не им трябваше и безсмъртие, но на мене ми трябваше. Абсурдно ли звучи уговорката „Ще се срещнем във вечността“? Ще чакам. Слушах как мехурите бавно, с тих пукот се сливат. Напуснах онова затънтено място в Хималаите или в Скалистите планини. Видях чудновати светове с небостъргачи, пустини, степни селца и джунгли. Навсякъде, макар и невидимо, продължава борбата на доброто и злото, но тебе те няма. А аз не участвам. Чакам. Светът ни бавно се връща към своята цялост и някой ден ще попадна в мига, където си ти. Докато наблюдавах залеза на един звезден куп зад хоризонта на галактиката, скалата под мен се срина. Време е пак да се поразтъпча и да се поогледам. Никой не е правил такава саможертва. Мнозина са давали живота си за любовта, но да дадеш смъртта си никой. Ти ще бъдеш пак на 36 години и аз ще бъда пак на 36, само че ще съм безсмъртен. Ще бъдем заедно за някакъв си миг. Ще бъдем заедно до края на живота, на твоя живот, но противно на романтичната поговорка, смъртта ще ни раздели. И после цяла вечност няма да те има. Обаче преди това ще ни се случат няколко хиляди сутрини, обеди, вечери и нощи, няколко милиона минути, няколко милиарди секунди. Дали после ще съжалявам? Може би сделката бе неизгодна, но това ще се разбере после, а сега чакам с радост. Спокойно чакам. И през вечността ще премина заради кратката ни среща, за едно слънчево пладне с теб.
+
Някои предпочитаха походите през девет галактики в десетата, тогава не можеш да се прибереш за обед и да подремнеш преди вечерното сражение, затова сред нас имаше майстори на хлябове, вкусни по три дни, и носачи на прясна вода. Лекувахме скръбта по убитите с любовта, на която се радвахме приживе. Злото беше младо и изобретателно, а животът ни - любопитен и интересен. Може би водите на вечността са размили спомените ми, може би дебелото стъкло на няколко хилядолетия, през което виждам миналото, не е кристално ясно, но ми се струва, че всяка вечер най-хубавото нещо беше топлината, излъчвана от летните пейзажи с подвижни бои, които ти окачваше по стените през зимата. Или хладът на извезаните със сребърни нишки ледове по гоблените, когато бе лято. Злото бе удивително променливо и всепроникващо в онзи млад свят. То не се отегчаваше да измисля чудовища с размери на планета и галактически апетит, всепомитащи урагани и чумни епидемии, нашествия от сахарски скакалци и марсиански черноризци. Във вечната война то еднакво обичаше бойните полета на всяка планета и на всяка човешка душа. Невидимо като черна магия, като безсмислена злоба и измислена скръб, злото отравяше будните души и сънищата ни, а ти бе една от онези, които всяка вечер трябваше да правят нови магии, нови смешки, лалета, мелодии, аромати, приказки, играчки - чудесни оръжия, макар и нетрайни, които висяха по стените или лежаха по рафтовете на нашия дом, изпълваха килерите, таваните, скриновете, шкафовете, чекмеджетата, кутиите от стари обувки, тъй че когато и да посегнеш, винаги ще намериш каквото ти е нужно: и барутната двуцевка за верволфски глутници, и гранатите, пръскащи облак от страх за неканени чужденци, и очилата за нощно виждане на демони, и тихи гласове оттатък вратата, и два чифта обувки пред прага, хартиените пликчета и стъклените шишенца с лекарства за всякакви болки в гърдите, под лъжичката и в черепа. Не знам колко бяхме, защото макар да обичахме да си ходим на гости, никога не сме се познавали всички, но щом оставахме непобедени, очевидно сме били достатъчно много и достатъчно близо. Злото се опита да ни раздели, но някой вече бе измислил любовта, която се усеща на разстояние; злото пак се опита да ни пръсне, но не е ли постижение наистина да измислиш лепило за кварки и лептони? Вселената не се разпадна, злото пак се опита да ни разпилее, но си правехме богове и някои бяха тъй сполучливи, че ни служеха по много поколения, при горещина и студ. Така оцелявахме, докато войната се водеше честно, велики богове, толкова ли сме били много, че оцелявахме, че пространството за вечната битка отесня и тогава злото взриви времето. Пръсна го на частици, за да разпръсне нас. Мила моя, какви наивници сме били, щом се упражнявахме в любов от разстояние, а не слушахме с нужното внимание съчинителите на ритмични думи за любов отвъд векове, щом с цената на толкова труд овладяхме силите, които държат заедно микрочастиците на материята, но така и не уловихме квантите на времето, щом се учехме да обичаме звездите, сухите листа, ближния и мравките под нозете си, а забравяхме да обичаме забравените и неродените. Бях на 36 години, когато светът, в който водехме увлекателната война със злото, моят обичан, познат свят от пуловери и плетени ръкавици, чаши за вино и ножове за хляб, телескопи, котки, влакове, постели, ядрени ускорители, дневни улици, нощни улици, географски карти и сънища, се разпиля на мехурчета след един безшумен взрив и в прозрачните им непроницаеми стени остана по нещичко от света, по някой от нас. Знаех, че това не е краят, знаех, че по закона на всемирното притегляне между всичко, който някой бе измислил толкова предвидливо, мехурчетата бавно ще започнат да се сливат, знаех, че всеки от нас измисля нови лепила за разкъсани хартиени листа, пуловери и сънища. Но знаех също, че животът няма да ми стигне да дочакам да те срещна пак. Попаднах – в моя мехур - в някакво затънтено място (слава на късмета ми, не бе много студено и по дънки и риза можеше да се изкара), населено от хилави мъже, толкова оглупели от мъдрост, че не можеха да ми кажат дали сме в Хималаите или в Скалистите планини, нямаха представа за надморската височина и не знаеха името на бога си. Пък и аз там нямах нужда от почти нищо, дори престанах да огладнявам по три пъти на ден. Обаче после това стана мъчително - разните ми потребности от цветове, думи, стъпки и докосване изглежда си бяха останали с мен, в моя мехур от пръсналото се време, и тук ми бе празно. Малкото неща наоколо (един трамвай, който ме преследваше със скърцане, окалян сняг, боя за коса, светофари) ме мъчеха с ненужността си. Три дни са прекалено много на такова място, а бях само на 36 години, не изтърпях и попитах един от хилавите мъдреци: защо са им в този затънтен кът в Хималаите или в Скалистите планини огради и вестници, какво е изписано със светещия неонов газ в цветни стъклени тръби, какво е предназначението на предметите, които вземат от едно място и пренасят на друго, и как издържат. Те бяха вечни. Безсмъртни. Това бе тайната на оцеляването им в този мехур и те с готовност я споделиха с мен. Те от малки се учели да не мислят за нищо. Трамваите им служеха за това да не ги забелязват. Телефоните се използваха за упражнения да правиш подобни предмети невидими и беззвучни. Неоновите надписи не бяха на непозната писменост, а случайни заврънкулки, тъй че светейки, да доказват неоспоримо безсмислието си. Останалите неща трябваше да се вземат от едно място и да се слагат на друго, за да тренираш умението си да не бързаш, да не усещаш тежестта им и да не ги употребяваш. Отличните ученици в този отживотен урок отдавна нямаха нужда нито от нещата, нито от упражненията с тях и мисля, че продължаваха да ги вършат просто по навик. Слабаците, може би пак по навик или по принуда, поддържаха криво-ляво трамваите и непрестанно опитваха по повредения телефон да извикат някой друг да го поправи. Останалите, онези по средата, се бяха самоубили от отвращение. А аз толкова исках пак да те видя, че приех споделената тайна. Тайната бе проста, урокът бе мъчен. Трябваше да откажа цигарите. Трябваше да престана да мразя враговете си. Трябваше да обикна телефоните и трамваите, а после да забравя за тях. И да продам душата си. Продадох всичко, което така ми липсваше от някогашния свят, и всичко, от което тук имах болезнена непотребност, а един от мъдреците услужливо взе душата ми, макар да му беше излишна. Наложи се още да престана да мисля за много неща, а сутрин, обед и вечер вместо молитва по три пъти да си повтарям, че те обичам. Така станах безсмъртен. На хилавите мъдреци не им трябваше и безсмъртие, но на мене ми трябваше. Абсурдно ли звучи уговорката „Ще се срещнем във вечността“? Ще чакам. Слушах как мехурите бавно, с тих пукот се сливат. Напуснах онова затънтено място в Хималаите или в Скалистите планини. Видях чудновати светове - с небостъргачи, пустини, степни селца и джунгли. Навсякъде, макар и невидимо продължава борбата на доброто и злото, но тебе те няма. А аз не участвам. Чакам. Светът ни бавно се връща към своята цялост и някой ден ще попадна в мига, където си ти. Докато наблюдавах залеза на един звезден куп зад хоризонта на галактиката, скалата под мен се срина. Време е пак да се поразтъпча и да се поогледам. Никой не е правил такава саможертва. Мнозина са давали живота си за любовта, но да дадеш смъртта си - никой. Ти ще бъдеш пак на 36 години и аз ще бъда пак на 36, само че ще съм безсмъртен. Ще бъдем заедно за някакъв си миг. Ще бъдем заедно до края на живота, на твоя живот, но противно на романтичната поговорка, смъртта ще ни раздели. И после цяла вечност няма да те има. Обаче преди това ще ни се случат няколко хиляди сутрини, обеди, вечери и нощи, няколко милиона минути, няколко милиарди секунди. Дали после ще съжалявам? Може би сделката бе неизгодна, но това ще се разбере после, а сега чакам с радост. Спокойно чакам. И през вечността ще премина заради кратката ни среща, за едно слънчево пладне с теб.
  
  
 
----
 
----
  
== За съчувствието и съпреживяването ==
+
За съчувствието и съпреживяването
  
  
  
Препрочетох наскоро обикнат от младежките години разказ на любимия ми руски писател фантаст Кир Буличов. В „Сподели с мен“ („Поделись со мной“) човек от Земята пристига в командировка на далечна планета – май почти като нашата, където живеят хора почти напълно като земните. Домакините на героя са сърдечни и отзивчиви, но някои странности в поведението им го карат да се вглежда в тях и… в себе си. За да открие, че обитателите на този свят умеят в буквалния смисъл да поемат и поделят болката на околните. Затова и героят-разказвач тъй бързо се е излекувал от травматичните ефекти на междузвездния полет, докато младата му съпровождаща като че ли постоянно я боли глава. И във фоайето на болницата хората чакат с угрижени лица, не за да чуят какво ще им каже лекарят, а за да намалят страданията на пациентката в операционната. И дори на улицата минувачите, усетили тъгата и самотата на земния човек, му помагат, като споделят с него радостта си.
+
Препрочетох наскоро обикнат от младежките години разказ на любимия ми руски писател фантаст Кир Буличов. В „Сподели с мен“ (Поделись со мной) човек от Земята пристига в командировка на далечна планета – май почти като нашата, където живеят хора почти напълно като земните. Домакините на героя са сърдечни и отзивчиви, но някои странности в поведението им го карат да се вглежда в тях и… в себе си. За да открие, че обитателите на този свят умеят в буквалния смисъл да поемат и поделят болката на околните. Затова и героят-разказвач тъй бързо се е излекувал от травматичните ефекти на междузвездния полет, докато младата му съпровождаща като че ли постоянно я боли глава. И във фоайето на болницата хората чакат с угрижени лица, не за да чуят какво ще им каже лекарят, а за да намалят страданията на пациентката в операционната. И дори на улицата минувачите, усетили тъгата и самотата на земния човек, му помагат, като споделят с него радостта си.
  
 
Запомнил бях този сюжет като едно от най-оригиналните и човеколюбиви хрумвания, с които ме е радвала фантастиката.
 
Запомнил бях този сюжет като едно от най-оригиналните и човеколюбиви хрумвания, с които ме е радвала фантастиката.
Ред 875: Ред 872:
 
За нас това е естествено както да се храниш, да пиеш, да спиш, обяснява Лина. Учим на това децата от първите дни на живота им. Дали винаги са били такива? Не, едва от няколко поколения. Но потенциално тази способност е съществувала винаги. Може би и при вас, хората от Земята, е скрита някъде дълбоко в мозъка…
 
За нас това е естествено както да се храниш, да пиеш, да спиш, обяснява Лина. Учим на това децата от първите дни на живота им. Дали винаги са били такива? Не, едва от няколко поколения. Но потенциално тази способност е съществувала винаги. Може би и при вас, хората от Земята, е скрита някъде дълбоко в мозъка…
  
Хлъц… Каква прекрасна награда за това да прочета отново добър, стар разказ. (Доколкото успях да проверя – от 1970 година.) Навремето съм писал и аз за това как science fiction, научната фантастика, успява понякога да предвижда открития или технически постижения като междупланетните полети или комуникационните спътници например. Буличов е уцелил десятката – едно очарователно и случайно попадение навярно, резултат по-скоро на човечност, а не на някакво научно ясновидство. Защото едва наскоро невробиологията разкри, че емпатията, тоест съчувствието или състраданието не са само морална категория, а имат биологическа основа. Сред 100-те милиарда неврони в мозъка има и такива, които отговарят за способността ни за съпреживяване.
+
Хлъц… Каква прекрасна награда за това да прочета отново добър, стар разказ. (Доколкото успях да проверя – от 1970 година.) Навремето съм писал и аз за това как science fiction, научната фантастика успява понякога да предвижда открития или технически постижения като междупланетните полети или комуникационните спътници например. Буличов е уцелил десятката – едно от очарователно и случайно попадение навярно, резултат по-скоро на човечност, а не на някакво научно ясновидство. Защото едва наскоро невробиологията разкри, че емпатията, тоест съчувствието или състраданието не са само морална категория, а имат биологическа основа. Сред 100-те милиарда неврони в мозъка има и такива, които отговарят за способността ни за съпреживяване.
  
Буличов, впрочем, не използва думата „емпатия“, а аз ще употребявам понятията от горните редове свободно, като синоними, разчитайки на едно интуитивно разбиране на същността. Който иска дефиниции, ще открие много, като гугълира „емпатия“ или empathy.  
+
Буличов, впрочем, не използва думата „емпатия“, а аз ще употребявам понятията от горните редове свободно, като синоними, разчитайки на едно интуитивно разбиране на същността. Който иска дефиниции, ще открие много, като гугълира „емпатия“ или “empathy“.  
  
Огледалните неврони са открити от италиански учени някъде през осемдесетте-деветдесетте години на миналия век у маймуните макаци. Наречени са така, защото тези мозъчни клетки се активизират, когато животното извършва някакво действие например ръката му се протяга към банана, както и когато то наблюдава друга маймуна или човек да посяга към банана; тоест невронът „отразява“ поведението на другия. По-късно огледални неврони са намерени и в мозъчната кора у човека и оттогава те стават обект на многобройни изследвания по цял свят, използващи „тежката артилерия“ на модерната наука, като функционалния магнитен резонанс (вариант на ядрено-магнитния), електро-енцефалограми, магнитни енцефалограми и т.н.
+
Огледалните неврони са открити от италиански учени някъде през осемдесетте-деветдесетте години на миналия век у маймуните макаци. Наречени са така, защото тези мозъчни клетки се активизират, когато животното извършва някакво действие - например ръката му се протяга към банана, както и когато то наблюдава друга маймуна или човек да посяга към банана; тоест невронът „отразява“ поведението на другия. По-късно огледални неврони са намерени и в мозъчната кора у човека и оттогава те стават обект на многобройни изследвания по цял свят, използващи „тежката артилерия“ на модерната наука като функционалния магнитен резонанс (вариант на ядрено-магнитния), електро-енцефалограми, магнитни енцефалограми и т.н.
  
Тези изследвания показват, че някои дялове на мозъка – например долната част на предния лоб – се активизират, тоест подават импулси, при усещане на допир или при някаква емоция (болка, отвращение, но и задоволство) по същия начин, както когато същият човек наблюдава някой друг да бива докосван или да изпитва болка, отвращение или радост…  
+
Тези изследвания показват, че някои дялове на мозъка – например долната част на предния лоб, – се активизират, тоест подават импулси, при усещане на допир или при някаква емоция (болка, отвращение, но и задоволство) по същия начин, както когато същият човек наблюдава някой друг да бива докосван или да изпитва болка, отвращение или радост…  
  
 
Когато за първи път прочетох за биологичната основа на емпатията, за мен това бе смайващо откритие, но и някак очаквано, обнадеждаващо доказателство, че способността да съчувстваме (и евентуално – да помагаме) е част от човешката ни същност. Налагам си трезво да добавя тук, че засега връзката между емпатията и огледалните неврони е все още хипотеза според строгите стандарти на науката – интригуваща, но и оспорвана хипотеза. Обаче дори беглото, по стандартите на есеистиката, проучване в интернет ми показва, че в изследователските институти стават много и много интересни неща, които са на път да ни помогнат по-добре да разбираме себе си.
 
Когато за първи път прочетох за биологичната основа на емпатията, за мен това бе смайващо откритие, но и някак очаквано, обнадеждаващо доказателство, че способността да съчувстваме (и евентуално – да помагаме) е част от човешката ни същност. Налагам си трезво да добавя тук, че засега връзката между емпатията и огледалните неврони е все още хипотеза според строгите стандарти на науката – интригуваща, но и оспорвана хипотеза. Обаче дори беглото, по стандартите на есеистиката, проучване в интернет ми показва, че в изследователските институти стават много и много интересни неща, които са на път да ни помогнат по-добре да разбираме себе си.
  
За емпатията се правят всякакви проучвания, включително за връзките ѝ с различни патологии като аутизма или садистичните наклонности. Според общодостъпното знание емпатията има когнитивен (познавателен) компонент – това е способността ни да разбираме състоянието, чувствата на другите, и емоционална съставка – съпреживяването. Следователно, казах си, имаме шанса да бъдем непълноценни или дори психопати поне по два начина – да не успяваме да разбираме какво се случва с хората край нас, или пък да можем хладно и аналитично да разбираме какво става, но то да не ни интересува, тоест да ни е ампутирано спонтанното чувство за състрадание.
+
За емпатията се правят всякакви проучвания, включително за връзките й с различни патологии като аутизма или садистичните наклонности. Според общодостъпното знание емпатията има когнитивен (познавателен) компонент – това е способността ни да разбираме състоянието, чувствата на другите, и емоционална съставка – съпреживяването. Следователно, казах си, имаме шанса да бъдем непълноценни или дори психопати поне по два начина – да не успяваме да разбираме какво се случва с хората край нас, или пък да можем хладно и аналитично да разбираме какво става, но то да не ни интересува, тоест да ни е ампутирано спонтанното чувство за състрадание.
  
Едва ли в това има нещо сензационно ново от гледна точка на всекидневния ни опит, но е утешително, за мен поне, че науката се опитва биологично и анатомично да обяснява защо сме такива, каквито сме, и да дава идеи на психиатрите и психоаналитиците.
+
Едва ли в това има нещо сензационно ново от гледна точка на всекидневния ни опит, но е утешително, за мен поне, че науката се опитва биологично и анатомично да обяснява защо сме такива, каквито сме, и да дава идеи на психиатрите и психоаналитиците.
  
Така е и с връзката емпатия – алтруизъм. Дано вече не очаквате тук и нататък научна изчерпателност и терминологична прецизност от моя страна. Само маркирам сведения и идеи, заслужаващи размисъл. Алтруизма нека го приемем простичко като склонност да правим добро, без да очакваме пряка и бърза отплата. Емпатията, можем да прочетем в интернет, на български език, „стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение“.
+
Така е и с връзката емпатия – алтруизъм. Дано вече не очаквате тук и нататък научна изчерпателност и терминологична прецизност от моя страна. Само маркирам сведения и идеи, заслужаващи размисъл. Алтруизма нека го приемем простичко като склонност да правим добро, без да очакваме пряка и бърза отплата. Емпатията, можем да прочетем в интернет, на български език, „стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение.
  
 
Банално вярно като че ли, но и това било хипотеза.  
 
Банално вярно като че ли, но и това било хипотеза.  
  
За мен не е. Въпреки че съм изчел и чул – а и всеки е чел и чул – безброй разсъждения, подкрепени с житейски примери, как помагането на някого, уж безкористно, е всъщност проява на собственото его, суета, тънка сметка, че доброто ще ни се върне (сметка, водена тук или на небесата) . Или че даването на нещо – ситна милостиня, дарение „кой колкото може“ е просто опит да избегнем обичайното и ирационално чувство за вина пред лицето на чуждото нещастие.
+
За мен не е. Въпреки че съм изчел и чул – а и всеки е чел и чул – безброй разсъждения, подкрепени с житейски примери, как помагането на някого, уж безкористно, е всъщност проява на собственото его, суета, тънка сметка, че доброто ще ни се върне (сметка, водена тук или на небесата) . Или че даването на нещо – ситна милостиня, дарение „кой колкото може“ е просто опит да избегнем обичайното и ирационално чувство за вина пред лицето на чуждото нещастие.
  
 
Същото е с тълкуването на съчувствието като дребна и скрита злорадост – „Добре, че тази беда не ми се случи на мен“. Може да става дума за болест, фалит или земетресение…
 
Същото е с тълкуването на съчувствието като дребна и скрита злорадост – „Добре, че тази беда не ми се случи на мен“. Може да става дума за болест, фалит или земетресение…
Ред 899: Ред 896:
 
Всичко това го има, всичко е почти вярно в доста много случаи. За състраданието и самообвиняването например ми се ще да напиша нещо, имам спомени за нелогичното си чувство за лична вина пред лицето на чужда беда. Но тъй тръгна този текст – повече по „научната част“. За мен силно въздействащо доказателство за емпатията и алтруизма като част от еволюционното ни наследство са любителските кадри, които могат да се видят в YouTube например на
 
Всичко това го има, всичко е почти вярно в доста много случаи. За състраданието и самообвиняването например ми се ще да напиша нещо, имам спомени за нелогичното си чувство за лична вина пред лицето на чужда беда. Но тъй тръгна този текст – повече по „научната част“. За мен силно въздействащо доказателство за емпатията и алтруизма като част от еволюционното ни наследство са любителските кадри, които могат да се видят в YouTube например на
  
[http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM] или
+
[http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM] или
  
[http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0 http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0].
+
[http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0].
  
Млада антилопа импала е нападната в реката от крокодил, един хипопотам ѝ помага да се изкатери на брега, прави ѝ нещо като първа помощ… Разнежена бяла мечка си играе с куче на верига… Котка кърми някакъв катеричест гризач – наред със своите котенца… Друга котка и нещо друго мишчесто (хамстер май) си разменят нежни ласки, после, докато котката се храни от чинийката си, хамстерът се намърдва целият вътре… Шимпанзе – като майка, защитник и другар в игрите на бяло тигърче… Едра домашна кучка кърми тигърчета, погледът ѝ е умилителен, а котето, гушнало се в нея, излъчва благодат…
+
Млада антилопа импала е нападната в реката от крокодил, един хипопотам й помага да се изкатери на брега, прави й нещо като първа помощ… Разнежена бяла мечка си играе с куче на верига… Котка кърми някакъв катеричест гризач – наред със своите котенца… Друга котка и нещо друго мишчесто (хамстер май) си разменят нежни ласки, после, докато котката се храни от чинийката си, хамстерът се намърдва целият вътре… Шимпанзе – като майка, защитник и другар в игрите на бяло тигърче… Едра домашна кучка кърми тигърчета, погледът й е умилителен, а котето, гушнало се в нея, излъчва благодат…
  
Знам, че любителското тълкуване на подобни сцени може да е повлияно от човешката ни гледна точка и че в някои случаи на необичайно „майчинство“ или покровителство има елемент на заблуда по отношение кой кой е. Обаче все повече изследвания в областта на поведението на животните и невробиологията потвърждават, че емпатията е налице при бозайниците, а може да е дори еволюционно по-стара. Делфини са спасявали хора от удавяне или нападение на акула; в лабораторни условия гризачи демонстрират емпатия към съседите си по клетка, подложени на болка…  
+
Знам, че любителското тълкуване на подобни сцени може да е повлияно от човешката ни гледна точка и че в някои случаи на необичайно „майчинство” или покровителство има елемент на заблуда по отношение кой кой е. Обаче все повече изследвания в областта на поведението на животните и невробиологията потвърждават, че емпатията е налице при бозайниците, а може да е дори еволюционно по-стара. Делфини са спасявали хора от удавяне или нападение на акула; в лабораторни условия гризачи демонстрират емпатия към съседите си по клетка, подложени на болка…  
  
В проявите на емпатия и алтруизъм – вече не знам мога ли да ги разгранича, докато гледам филмчета за животни – може да се прозре еволюционен механизъм, подчинен на императива за оцеляване. Писах вече в други есета, че по-често срещаната стратегия за запазване на индивида и вида е била агресията – борбата за надмощие над другия сред нашите и борбата с различните от нашите. Намирам обаче някакво утешение във факта, че природата е пробвала и запазила и този вариант – съчувствието и помощта за по-слабия.
+
В проявите на емпатия и алтруизъм – вече не знам мога ли да ги разгранича, докато гледам филмчета за животни, – може да се прозре еволюционен механизъм, подчинен на императива за оцеляване. Писах вече в други есета, че по-често срещаната стратегия за запазване на индивида и вида е била агресията – борбата за надмощие над другия сред нашите и борбата с различните от нашите. Намирам обаче някакво утешение във факта, че природата е пробвала и запазила и този вариант – съчувствието и помощта за по-слабия.
  
Оставила ни е в наследство, може би, и заблужденията, измамите, разочарованията… Видео: тигрица, на която са ѝ отнети малките, кротко кърми прасенца, маскирани с раирани жилетки… Да, такива неща се случват и при хората. Вероятно най-несензационният извод от съвременните изследвания върху емпатията, е че сме по-склонни да съчувстваме на страдащи и бедстващи, които принадлежат към собствената ни раса, култура или социална група.
+
Оставила ни е в наследство, може би, и заблужденията, измамите, разочарованията… Видео: тигрица, на която са й отнети малките, кротко кърми прасенца, маскирани с раирани жилетки… Да, такива неща се случват и при хората. Вероятно най-несензационният извод от съвременните изследвания върху емпатията, е че сме по-склонни да съчувстваме на страдащи и бедстващи, които принадлежат към собствената ни раса, култура или социална група.
  
Такива сме си. Но сме способни, за късмет, малко да се самозаблудим и да се идентфицираме с някой различен, когато си навлече подходяща тигрова раирана жилетка. Способни сме, макар и в по-редки случаи, да съчувстваме на очевидно съвсем различния – птиче, коте, сополиво цигане, японче след цунами. Като Майка Тереза – за нея трябва да пиша отделно, – албанска католичка, родена в Македония, посветила живота си на бедстващите индуси.
+
Такива сме си. Но сме способни, за късмет, малко да се самозаблудим и да се идентфицираме с някой различен, когато си навлече подходяща тигрова раирана жилетка. Способни сме, макар и в по-редки случаи, да съчувстваме на очевидно съвсем различния – птиче, коте, сополиво цигане, японче след цунами. Като Майка Тереза – за нея трябва да пиша отделно, – албанска католичка, родена в Македония, посветила живота си на бедстващите индуси.
  
Та ето я вече, доста преди края, поуката от това есе – да не забравяме, че сме способни на човечност. Науката го доказва. И щом тази способност е закодирана в мозъка, щом е отдавнашно наследство от еволюционните ни предшественици, едва ли трябва да се доверяваме на мъдреците, престанали да забелязват човечността около нас и пророкуващи близката ѝ гибел.
+
Та ето я вече, доста преди края, поуката от това есе – да не забравяме, че сме способни на човечност. Науката го доказва. И щом тази способност е закодирана в мозъка, щом е отдавнашно наследство от еволюционните ни предшественици, едва ли трябва да се доверяваме на мъдреците, престанали да забелязват човечността около нас и пророкуващи близката й гибел.
  
Откритията на невробиологията и психологията вече се пробват в практически експерименти, например програми за обучение по емпатия и използването ѝ за рехабилитационни цели. Такава е „Фермата САЛИ“ (SALI’s farm) в Канада, където деца в риск се отглеждат в съжителство със спасени селскостопански животни, така че да се учат и лекуват взаимно. Изследва се и приложението на емпатията в бизнеса – как принципът „да те е грижа за другите“ може да подобри отношенията в една фирма или връзките между производители и потребители.
+
Откритията на невробиологията и психологията вече се пробват в практически експерименти, например програми за обучение по емпатия и използването й за рехабилитационни цели. Такава е „Фермата САЛИ“ (SALI’s farm) в Канада, където деца в риск се отглеждат в съжителство със спасени селскостопански животни, така че да се учат и лекуват взаимно. Изследва се и приложението на емпатията в бизнеса – как принципът „да те е грижа за другите“ може да подобри отношенията в една фирма или връзките между производители и потребители.
  
Пак само нахвърлям накратко тези примери, защото запазих за края смайващите хипотези на Вилаянур Рамачандран от Университета в Сан Диего, Калифорния, наричан „Марко Поло на невробиологията“, една от стоте най-влиятелни личности на ХХІ век според класациите на „Тайм“ и „Нюзуик“. Преразказвам нататък по скрипта на негова презентация пред ТЕД конференция от 2010 година. ([http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html]; има субтитри на български език.)
+
Пак само нахвърлям накратко тези примери, защото запазих за края смайващите хипотези на Вилаянур Рамачандран от Университета в Сан Диего, Калифорния, наричан „Марко Поло на невробиологията“, една от стоте най-влиятелни личности на ХХІ век според класациите на „Тайм“ и „Нюзуик“. Преразказвам нататък по скрипта на негова презентация пред ТЕД конференция от 2010 година. (http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html; има субтитри на български език.)
 
[[Файл:Dimo-02.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
 
[[Файл:Dimo-02.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
 
Едната хипотеза на Рамачандран е за значението на огледалните неврони за човешката способност за имитация и подражание, а оттам – за цялата ни цивилизация. Някъде преди 75 до 100 хиляди години, казва ученият, се наблюдава внезапно и бързо разпространение на уникални човешки умения като употребата на огъня, инструменти и подслон, говора, както и способността да разбираш мислите и поведението на някой друг. Въпреки че човешкият мозък е достигнал днешните си размери още преди 300 или 400 хиляди години, въпросните съдбоносни постижения се случват за сравнително кратко време. И това е според Рамачандран тъкмо след появата на огледалните неврони, отговорни за умението да имитираш чуждото поведение, включително нечие случайно откритие за полезността на огъня, тоягата или камъка. Например, ако на полярната мечка са били нужни, еволюционно, хиляди поколения, за да се обзаведе с пухкавата си козина, човешкото дете можело вече за няколко минути да научи как баща му убива бялата мечка и се загръща с въпросната козина. Откритията не се губят, а се предават през поколенията; така имитацията и подражанието лягат в основите на човешката култура.
 
Едната хипотеза на Рамачандран е за значението на огледалните неврони за човешката способност за имитация и подражание, а оттам – за цялата ни цивилизация. Някъде преди 75 до 100 хиляди години, казва ученият, се наблюдава внезапно и бързо разпространение на уникални човешки умения като употребата на огъня, инструменти и подслон, говора, както и способността да разбираш мислите и поведението на някой друг. Въпреки че човешкият мозък е достигнал днешните си размери още преди 300 или 400 хиляди години, въпросните съдбоносни постижения се случват за сравнително кратко време. И това е според Рамачандран тъкмо след появата на огледалните неврони, отговорни за умението да имитираш чуждото поведение, включително нечие случайно откритие за полезността на огъня, тоягата или камъка. Например, ако на полярната мечка са били нужни, еволюционно, хиляди поколения, за да се обзаведе с пухкавата си козина, човешкото дете можело вече за няколко минути да научи как баща му убива бялата мечка и се загръща с въпросната козина. Откритията не се губят, а се предават през поколенията; така имитацията и подражанието лягат в основите на човешката култура.
Ред 923: Ред 920:
 
Нататък става още по-интересно.
 
Нататък става още по-интересно.
  
Рамачандран обръща внимание, че в мозъка ни освен огледални неврони за действие (посягането към банана) има и такива за докосване. Тоест определени клетки се активизират, щом ни докоснат на определено място на ръката, и същите клетки подават сигнали, когато наблюдаваме някой друг да бива докосван на същото място. Но защо не се объркваме? Електродите, поставени от изследователя по черепа, регистрират импулс, ние „съпреживяваме“ факта, че онзи, другият, е бил докоснат, но не го усещаме. Това е, обяснява Рамачандран, защото рецепторите за допир и болка в собствената ни кожа подават на мозъка сигнал – „Спокойно, не пипат теб“.
+
Рамачандран обръща внимание, че в мозъка ни освен огледални неврони за действие (посягането към банана) има и такива за докосване. Тоест определени клетки се активизират, щом ни докоснат на определено място на ръката, и същите клетки подават сигнали, когато наблюдаваме някой друг да бива докосван на същото място. Но защо не се объркваме? Електродите, поставени от изследователя по черепа, регистрират импулс, ние „съпреживяваме“ факта, че онзи, другият е бил докоснат, но не го усещаме. Това е, обяснява Рамачандран, защото рецепторите за допир и болка в собствената ни кожа подават на мозъка сигнал – „Спокойно, не пипат теб“.
  
 
Обаче ако анестизираме ръката с инжекция, тя става неспособна да подаде сигнала, опровергаващ информацията от огледалния неврон. И тогава буквално усещаш в твоята си ръка наблюдаваното от теб докосване до другия участник в експеримента. Размива се бариерата между теб и него.
 
Обаче ако анестизираме ръката с инжекция, тя става неспособна да подаде сигнала, опровергаващ информацията от огледалния неврон. И тогава буквално усещаш в твоята си ръка наблюдаваното от теб докосване до другия участник в експеримента. Размива се бариерата между теб и него.
Ред 929: Ред 926:
 
Бариерата била кожата.  
 
Бариерата била кожата.  
  
„Отстранете кожата, и ще усетите докосването на онзи човек в ума си.“
+
„Отстранете кожата, и ще усетите докосването на онзи човек в ума си. “
  
 
И в по-ранни презентации Рамачандран разказва за фантомните болки. Става дума за пациенти с ампутирани крайници, които обаче съвсем истински си болят. Изумителното е, казва ученият, че ако такъв пациент усеща въображаема болка в липсващата си ръка и наблюдава как експериментаторът масажира ръката на друг участник в опита, въображаемата болка стихва.
 
И в по-ранни презентации Рамачандран разказва за фантомните болки. Става дума за пациенти с ампутирани крайници, които обаче съвсем истински си болят. Изумителното е, казва ученият, че ако такъв пациент усеща въображаема болка в липсващата си ръка и наблюдава как експериментаторът масажира ръката на друг участник в опита, въображаемата болка стихва.

Обърнете внимание, че всички приноси към Алманах "ФантАstika" се публикуват при условията на Attribution-Noncommercial-Share Alike 3.0 Unported (за подробности вижте Алманах "ФантАstika":Авторски права). Ако не сте съгласни вашата писмена работа да бъде променяна и разпространявана без ограничения, не я публикувайте.

Също потвърждавате, че вие сте написали материала или сте използвали свободни ресурсиобществено достояние или друг свободен източник. Ако сте ползвали чужди материали, за които имате разрешение, непременно посочете източника.

Не публикувайте произведения с авторски права без разрешение!
Отказ | Помощ за редактиране (отваря се в нов прозорец)