Разлика между версии на „Портрет в 3,14 D: Велко Милоев“

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене
(Няма да бъдем същите)
м (коректура)
 
(Не са показани 11 междинни версии от друг потребител)
Ред 1: Ред 1:
 
[[Файл:Velko+3.jpg|рамка|дясно]]
 
[[Файл:Velko+3.jpg|рамка|дясно]]
  
Кой е Велко Милоев? Онова вчерашно дете с любимото си коте, журналистът и писател-фантаст, чието коте е пораснало, или пък уважаваният наблюдател и консултант на международни организации в горещи точки на планетата, като Босна, Афганистан, Етиопия – автор на книгите „Босна, между две войни“ и „Балкански случки, войни и легенди“? Ние, неговите приятели и съратници от дружество „Тера Фантазия“, вярваме, че той никога не е преставал да бъде (редом до приятеля си Агоп Мелконян) тънкият психолог на българската фантастика, дарил ни научни, комични и магични истории в книгите си „Нанокомпютър за вашето дете“ и „Където не сте били“, защото това не е временна роля. И макар последните десетина години да не ни е радвал с нова фантастика, Велко отново ще сподели с нас някоя своя нова невъзможна реалност, която ще узакони чрез художествената си сила.
+
Кой е [http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B5%D0%B2 Велко Милоев]? Онова вчерашно дете с любимото си коте, журналистът и писател-фантаст, чието коте е пораснало, или пък уважаваният наблюдател и консултант на международни организации в горещи точки на планетата, като Босна, Афганистан, Етиопия – автор на книгите „Босна, между две войни“ и „Балкански случки, войни и легенди“? Ние, неговите приятели и съратници от дружество „Тера Фантазия“, вярваме, че той никога не е преставал да бъде (редом до приятеля си Агоп Мелконян) тънкият психолог на българската фантастика, дарил ни научни, комични и магични истории в книгите си „Нанокомпютър за вашето дете“ и „Където не сте били“, защото това не е временна роля. И макар последните десетина години да не ни е радвал с нова фантастика, Велко отново ще сподели с нас някоя своя нова невъзможна реалност, която ще узакони чрез художествената си сила.
  
 
А докато чакаме, нека ви предложим специалната подборка от три вида произведения, както правим това в традицията „Портрет в 3,14 D“: научнофантастично, хумористично и фентъзи-магично. „Никога няма да бъдем същите“ за мен е една от най-умните и вълнуващи научнофантастични истории, писани от български автор. „Вятър работа“ прави преход от научно към хумористично фентъзи, за да стигнем до безумно смешния „Един почти обикновен ден на Панто Реев“. Велко не пише класическо фентъзи с мечоносци и принцеси; неговите истории са по-близки до магическия реализъм – „Париж, Париж, Кайро“, и уникалния сюр-светлинен галоп на „И през вечността ще премина, за едно слънчево пладне с теб“. Завиждам на читателите ни, които за пръв път ще прочетат този опияняващ текст.
 
А докато чакаме, нека ви предложим специалната подборка от три вида произведения, както правим това в традицията „Портрет в 3,14 D“: научнофантастично, хумористично и фентъзи-магично. „Никога няма да бъдем същите“ за мен е една от най-умните и вълнуващи научнофантастични истории, писани от български автор. „Вятър работа“ прави преход от научно към хумористично фентъзи, за да стигнем до безумно смешния „Един почти обикновен ден на Панто Реев“. Велко не пише класическо фентъзи с мечоносци и принцеси; неговите истории са по-близки до магическия реализъм – „Париж, Париж, Кайро“, и уникалния сюр-светлинен галоп на „И през вечността ще премина, за едно слънчево пладне с теб“. Завиждам на читателите ни, които за пръв път ще прочетат този опияняващ текст.
Ред 11: Ред 11:
  
 
----
 
----
 
'''Велко Милоев'''
 
 
  
 
== Няма да бъдем същите ==
 
== Няма да бъдем същите ==
Ред 23: Ред 20:
 
Всъщност корабът бе тук отдавна.
 
Всъщност корабът бе тук отдавна.
  
Притихнала трева, смълчан небосвод. Обаче спокойствието на слънчевия ден бе привидно. В траншеите и в белите бетонни кутийки в полето се криеха зелени, червени и всякакви барети с конвенционално и лазерно оръжие; зад тях бяха кордоните на минохвъргачките, гаубиците и зенитната артилерия. По-нататък кръговете на заплахата ставаха невидими – ракети със среден обсег в бойна готовност, бомбардировачи с нагорещени тела по летищата, та чак до спътниковите отбранителни системи, чиито свръхчувствителни уреди следяха тъкмо тази точка на земното кълбо.
+
Притихнала трева, смълчан небосвод. Обаче спокойствието на слънчевия ден бе привидно. В траншеите и в белите бетонни кутийки в полето се криеха зелени, червени и всякакви барети с конвенционално и лазерно оръжие; зад тях бяха кордоните на минохвъргачките, гаубиците и зенитната артилерия. По-нататък кръговете на заплахата ставаха невидими – ракети със среден обсег в бойна готовност, бомбардировачи с нагорещени тела по летищата, та чак до спътниковите отбранителни системи, чиито свръхчувствителни уреди следяха тъкмо тази точка на земното кълбо.
  
Където единствено бръмченето на патрулиращите хеликоптери нарушаваше безмълвието на летния следобед. Офицерите в набързо издигнатия наблюдателен пункт започваха да се отегчават, мъчеха ги горещината и проточилото се изчакване. Преваляше дванадесетият ден, откакто корабът се бе приземил на това място в безлюдната степ – миролюбива неподвижност, никакви признаци на живот.
+
Където единствено бръмченето на патрулиращите хеликоптери нарушаваше безмълвието на летния следобед. Офицерите в набързо издигнатия наблюдателен пункт започваха да се отегчават, мъчеха ги горещината и проточилото се изчакване. Преваляше дванадесетият ден, откакто корабът се бе приземил на това място в безлюдната степ – миролюбива неподвижност, никакви признаци на живот.
  
 
На свечеряване на дванадесетия ден първи подадоха сигнал за тревога дежурните на видеопултовете. В укрепленията, пръснати из полето, се разнесоха възбудени команди на различни езици, военните прилепиха очи до окулярите на далекомерите, в наблюдателния пункт учените и политическите пратеници се стълпиха около компютрите. В същата минута зазвъняха телефоните в президентските кабинети в десетки столици.
 
На свечеряване на дванадесетия ден първи подадоха сигнал за тревога дежурните на видеопултовете. В укрепленията, пръснати из полето, се разнесоха възбудени команди на различни езици, военните прилепиха очи до окулярите на далекомерите, в наблюдателния пункт учените и политическите пратеници се стълпиха около компютрите. В същата минута зазвъняха телефоните в президентските кабинети в десетки столици.
  
Но отново почти нищо не се случи. Само в долната част от тялото на гигантската пеперуда се бе разкрил отвор, блестяща плоскост се плъзна няколко метра напред и единият й край опря в тревата. Трапът бе спуснат.
+
Но отново почти нищо не се случи. Само в долната част от тялото на гигантската пеперуда се бе разкрил отвор, блестяща плоскост се плъзна няколко метра напред и единият ѝ край опря в тревата. Трапът бе спуснат.
  
 
Ала никой не излезе навън. И през следващите дни човешките очи и уши, антените и телевизионните камери не доловиха движение, звук, сигнал, с които корабът да напомни за себе си. Дистанционно управлявани роботи приближиха отворения шлюз и се върнаха. Нормален радиационен фон, нищо необичайно и във въздуха наоколо. Пробите от почвата бяха анализирани по-щателно, отколкото образците от Марс: обикновена пръст, треви и семена, личинки на насекоми, дори един случайно уловен щурец.
 
Ала никой не излезе навън. И през следващите дни човешките очи и уши, антените и телевизионните камери не доловиха движение, звук, сигнал, с които корабът да напомни за себе си. Дистанционно управлявани роботи приближиха отворения шлюз и се върнаха. Нормален радиационен фон, нищо необичайно и във въздуха наоколо. Пробите от почвата бяха анализирани по-щателно, отколкото образците от Марс: обикновена пръст, треви и семена, личинки на насекоми, дори един случайно уловен щурец.
Ред 100: Ред 97:
 
Даниел кимна. Борис прекрачи прага и изчезна от очите на другаря си.
 
Даниел кимна. Борис прекрачи прага и изчезна от очите на другаря си.
  
Усети как краката му затънаха в пясък. Безкрайно пространство, ситен жълт пясък наоколо и синьо слънце над хоризонта. Обърна се – пустинята се простираше и зад гърба му, нямаше и следа от вратата, не виждаше Даниел. Повика го по радиото и отдъхна, като чу гласа му.
+
Усети как краката му затънаха в пясък. Безкрайно пространство, ситен жълт пясък наоколо и синьо слънце над хоризонта. Обърна се – пустинята се простираше и зад гърба му, нямаше и следа от вратата, не виждаше Даниел. Повика го по радиото и отдъхна, като чу гласа му.
  
 
– Стой на място – посъветва го Даниел, щом с няколко думи размениха впечатленията си. – Разгледай всичко добре, а после просто опитай да направиш крачка назад.
 
– Стой на място – посъветва го Даниел, щом с няколко думи размениха впечатленията си. – Разгледай всичко добре, а после просто опитай да направиш крачка назад.
Ред 136: Ред 133:
 
– Дали това е мястото за преговори? Искат първо да се поогледаме… Или пък...
 
– Дали това е мястото за преговори? Искат първо да се поогледаме… Или пък...
  
…ни следят автомати. И скоро ще излетим и ще ни откарат в клетка на тяхната си планета. Затова шлюзът се затвори. Хе-е-ей! – провикна се Даниел към небето. – Как се излиза оттук?
+
… ни следят автомати. И скоро ще излетим и ще ни откарат в клетка на тяхната си планета. Затова шлюзът се затвори. Хееей! – провикна се Даниел към небето. – Как се излиза оттук?
  
 
В подножието на близката скала затрептя червеникав контур. Врата?
 
В подножието на близката скала затрептя червеникав контур. Врата?
Ред 188: Ред 185:
 
Многокраки зверове с пъстри люспести тела. Безоки водни обитатели – само зейнала паст и голо туловище. Крилати твари с източени муцуни и издължени антени по гърба. Ярки обемни изображения – като живи. И наистина оживяваха, щом Борис или Даниел заставаше пред някой от саркофазите. Двамата смаяно наблюдаваха как странно създание – цялото само от безброй тънки пипала, съгради над себе си къща от пясък и простря дебнещи крайници като корени в почвата. Едра сребриста капка пъплеше нагоре по кората на дърво, после потече от върха, невидим вятър огъваше струната, тя прилепваше до всичко, което докосваше, и накрая се опъна като сапунен мехур между клоните...
 
Многокраки зверове с пъстри люспести тела. Безоки водни обитатели – само зейнала паст и голо туловище. Крилати твари с източени муцуни и издължени антени по гърба. Ярки обемни изображения – като живи. И наистина оживяваха, щом Борис или Даниел заставаше пред някой от саркофазите. Двамата смаяно наблюдаваха как странно създание – цялото само от безброй тънки пипала, съгради над себе си къща от пясък и простря дебнещи крайници като корени в почвата. Едра сребриста капка пъплеше нагоре по кората на дърво, после потече от върха, невидим вятър огъваше струната, тя прилепваше до всичко, което докосваше, и накрая се опъна като сапунен мехур между клоните...
  
– Десет години, сто години – няма да ни стигнат – промълви Борис.
+
– Десет години, сто години – няма да ни стигнат – промълви Борис.
  
 
– Тяхната планета?
 
– Тяхната планета?
Ред 194: Ред 191:
 
Но бе ясно, че и тук не са намерили най-важното. Липсваше екземпляр, който с вида си, с поведението си да разкрие, че не е звяр, а е разумно същество, способно да строи звездолети.
 
Но бе ясно, че и тук не са намерили най-важното. Липсваше екземпляр, който с вида си, с поведението си да разкрие, че не е звяр, а е разумно същество, способно да строи звездолети.
  
– Ами ако са измрели – каза Даниел в коридора, – както във “Война на световете” – от грип? И в затворените стаи е пълно с мъртви? Или с хремави... Почвам да нервнича, това е лошо.
+
– Ами ако са измрели – каза Даниел в коридора, – както във „Война на световете“ – от грип? И в затворените стаи е пълно с мъртви? Или с хремави... Почвам да нервнича, това е лошо.
  
 
– Да проверим пак шлюза.
 
– Да проверим пак шлюза.
Ред 224: Ред 221:
 
– Не знам дали ни наблюдават разумни създания или автомати, обаче те реагират на нашето присъствие, реагират като че ли смислено – вратите се отварят или не се отварят, залата със сферите заработи заради нас, холограмите в музея оживяха. Значи имаме нещо общо.
 
– Не знам дали ни наблюдават разумни създания или автомати, обаче те реагират на нашето присъствие, реагират като че ли смислено – вратите се отварят или не се отварят, залата със сферите заработи заради нас, холограмите в музея оживяха. Значи имаме нещо общо.
  
Борис не отговори. Бе коленичил и разглеждаше някакъв предмет на земята. Като откършен клон с чудновати извивки. Каква сила го привличаше към меките му форми? Не издържа на изкушението и понечи да го докосне, размисли, сне първо шлема на скафандъра си. Дланта сякаш сама намери мястото, приготвено за нея, едно от разклоненията ласкаво легна на рамото и пое тежестта, кръгъл отвор се оказа точно пред лицето му. Борис долепи устни до отвора. Разнесе се звук, наподобяващ обой, а щом другата ръка по своя воля или под магията на звука се плъзна по плавните извивки, тоналността и тембърът се променяха.
+
Борис не отговори. Бе коленичил и разглеждаше някакъв предмет на земята. Като откършен клон с чудновати извивки. Каква сила го привличаше към меките му форми? Не издържа на изкушението и понечи да го докосне, размисли, сне първо шлема на скафандъра си. Дланта сякаш сама намери мястото, приготвено за нея, едно от разклоненията ласкаво легна на рамото и пое тежестта, кръгъл отвор се оказа точно пред лицето му. Борис долепи устни до отвора. Разнесе се звук, наподобяващ обой, а щом другата ръка по своя воля или под магията на звука се плъзна по плавните извивки, тоналността и тембърът се променяха.
  
 
Борис вдигна глава и каза:
 
Борис вдигна глава и каза:
Ред 287: Ред 284:
  
 
Даниел не възрази. Борис прегърна крехката перната фигура и двамата стъпиха на трапа.
 
Даниел не възрази. Борис прегърна крехката перната фигура и двамата стъпиха на трапа.
 
 
  
  
Ред 302: Ред 297:
 
Борис погледна Даниел и се наведе към микрофона.
 
Борис погледна Даниел и се наведе към микрофона.
  
– Нашите мнения... Първо, ние предполагаме, че на звездолета няма живи същества. Второ, смятаме, че са налице достатьчно косвени доказателства за хипотезата, че корабът е бил обитаван от хора... Да, например един скелет на котка, както любезно уточни някой тук. Или антропоморфните мебели в командната зала. Ерго, обитаван, управляван и вероятно построен от земни хора. И тогава, трето, налага се да допуснем, че звездолетът е пристигнал при нас от бъдещето.
+
– Нашите мнения... Първо, ние предполагаме, че на звездолета няма живи същества. Второ, смятаме, че са налице достатьчно косвени доказателства за хипотезата, че корабът е бил обитаван от хора... Да, например един скелет на котка, както любезно уточни някой тук. Или антропоморфните мебели в командната зала. Ерго, обитаван, управляван и вероятно построен от земни хора. И тогава, трето, налага се да допуснем, че звездолетът е пристигнал при нас от бъдещето.
  
 
– Моля! Тишина! – призова Рюмин.
 
– Моля! Тишина! – призова Рюмин.
Ред 310: Ред 305:
 
– Това са ваши общи заключениея, така ли, Даниел? – запита Колинс.
 
– Това са ваши общи заключениея, така ли, Даниел? – запита Колинс.
  
– Да. Повечето помещения, в които попаднахме, нямаха очевидна функция. Ние условно ги нарекохме стаи. Чудесни места за живот през дългия полет из космоса – красиви простори от чужди светове, може би от измислени светове. Но сред тях имаше една, която безспорно представляваше абстрактен кът от Земята... А помещението с летящите сфери – какво прекрасно упражнение за гъвкаво човешко тяло! Залата със саркофазите може да е колекция от природата на планетата, обитавана от строителите на звездолета. Обаче изглежда по-вероятно това да са образци, събирани от земни хора в хода на тяхната експедиция.
+
– Да. Повечето помещения, в които попаднахме, нямаха очевидна функция. Ние условно ги нарекохме стаи. Чудесни места за живот през дългия полет из космоса – красиви простори от чужди светове, може би от измислени светове. Но сред тях имаше една, която безспорно представляваше абстрактен кът от Земята... А помещението с летящите сфери – какво прекрасно упражнение за гъвкаво човешко тяло! Залата със саркофазите може да е колекция от природата на планетата, обитавана от строителите на звездолета. Обаче изглежда по-вероятно това да са образци, събирани от земни хора в хода на тяхната експедиция.
  
 
– А имате ли обяснения за отсъствието на екипажа?
 
– А имате ли обяснения за отсъствието на екипажа?
Ред 340: Ред 335:
 
– Ако се доверим на впечатленията и предположенията ви, много мъчен става въпросът защо корабът изобщо се е озовал на Земята и защо отвори шлюза си.
 
– Ако се доверим на впечатленията и предположенията ви, много мъчен става въпросът защо корабът изобщо се е озовал на Земята и защо отвори шлюза си.
  
– Защото така е бил програмиран. Или така е решил, когато е останал без екипаж... Деликатно побутване в коляното накара Борис да замълчи, ала прекъснатата реплика не остана без внимание.
+
– Защото така е бил програмиран. Или така е решил, когато е останал без екипаж...
 +
 
 +
Деликатно побутване в коляното накара Борис да замълчи, ала прекъснатата реплика не остана без внимание.
  
 
– Вие говорите за звездолета като за разумно същество.
 
– Вие говорите за звездолета като за разумно същество.
Ред 380: Ред 377:
 
– Ето го – Борис посочи силуета на звездолета. – Най-важното доказателство е тук. И никъде не можем да се денем от доказателството, че бъдещето съществува. Цял живот, поколения наред ще сме принудени да го изучаваме. И никога вече няма да бъдем същите.
 
– Ето го – Борис посочи силуета на звездолета. – Най-важното доказателство е тук. И никъде не можем да се денем от доказателството, че бъдещето съществува. Цял живот, поколения наред ще сме принудени да го изучаваме. И никога вече няма да бъдем същите.
  
 +
Той почука по стъклото на кабината и даде знак да потеглят.
 +
 +
 +
 +
----
 +
 +
 +
== Вятър работа ==
 +
 +
 +
 +
„– Вятър работа е тази!
 +
 +
– Не обиждай! – засегна се вятърът...“
  
 +
(Съвсем истински разговор)
  
Той почука по стъклото на кабината и даде знак да потеглят.
+
 
 +
 
 +
''„Паралелно-интегралната аналогия между метео и психопроцесите е в основата на принципа''
 +
 
 +
''на аеротрансформирането. Ер-малък-излъчването преобразува субстанциалната структура''
 +
 
 +
''на психиката в трасцендентно-полева при запазване на индивидуалната диферентност.''
 +
 
 +
''Психотроните като аналог на невроните са носители на информацията, а психофизиологи-''
 +
 
 +
''чните процеси на мисленето се заменят с трацендентно-квантови. При псевдоактивно''
 +
 
 +
''възбуждане на интерпсихотронната съвкупност психотроните излъчват психокванти, коитo''
 +
 
 +
''поляризират молекулите на газовете във въздуха и ги увличат в посоката на нарастване на''
 +
 
 +
''градиента на психо-метео-полето. Или по-просто казано, духа вятър.''
 +
 
 +
''Очевидно тук няма никаква магия...“''
 +
 
 +
''(Из рекламната брошура „Подложете се на аеротрансформиране – станете вятър!“)''
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Минава полунощ и наоколо няма жива душа. Площадът е празен, притихнал. Нищо не трепва в градинката – нито пожълтелите дървета, нито сенките им под синкавата светлина на лампите. И все пак той е тук. Ето, от една липа се откъсват няколко пъстри листа, политат надолу, но изведнъж се завъртат в странен танц, застиват в причудливи симетрични фигури, после се пръсват и кацат точно върху купчинките с есенна шума.
 +
 
 +
– Естет! – промърморих под носа си и се опитах да запаля цигара.
 +
 
 +
Силен повей отнесе огънчето, със зловещо плющене нещо плоско и хладно се лепна върху гърба ми. В такъв момент дори един опитен инспектор по времето може да трепне. Без да се обръщам, дръпнах нещото. Беше цветен плакат – руса красавица с развети коси и надпис „Станете вятър“. Хвърлих го, плакатът се плъзна леко по асфалта към най-близкото кошче.
 +
 
 +
– Много смешно! – казах в шепата си, докато драсках втората клечка. Когато разговаряш с вятър, няма смисъл да се оглеждаш.
 +
 
 +
– Инспекторът и нощта... – прошепна някой на ухото ми. – Инспекторът не спи. Защо така?
 +
 
 +
Вдигнах яката на шлифера и седнах на една пейка.
 +
 
 +
– Дошъл си да ме възпитаваш? – гласът се опитваше да бъде ироничен.
 +
 
 +
– Не съм. Макар че би трябвало... Хубава нощ... А ти? Значи дотук я докара – да метеш.
 +
 
 +
Вятърът се завъртя около пейката, стана ми хладно.
 +
 
 +
– Знаеш ли, това е по-приятно, отколкото да клатя разцъфтели клонки пред прозореца на Вихрев или да вия самотно в комина.
 +
 
 +
Той бе започнал работа на времето при един известен поет.
 +
 
 +
– Поетите – казвам мъдро – затова са поети, за да виждат красотата там, където ние не я забелязваме. А ти капризничиш.
 +
 
 +
– Вярно е, капризнича. Но не искам да галя върховете на тополите, а на работниците по скелите да им бруля лиицата. Не е честно... А бе, тебе да не са те пратили?...
 +
 
 +
– Не са. Просто не ми се спи.
 +
 
 +
Той се втурна, улови едно сухо листо на педя от земята и го остави върху купчинката. После го усетих да се връща.
 +
 
 +
– Щото може и да са те пратили. Нали не са доволни от мен... Обаче аз полезен ли съм? Полезен съм. Нищо не могат да ми кажат.
 +
 
 +
– Хубаво. Ама затова ли се върна в града? Нали искаше простор? Да летиш над гори и планини...
 +
 
 +
Вятърът не отговори веднага. Само листата на тополата над мен леко се разшумоляха. Това не бе дори и полъх, това бе въздишка. Само той можеше да духа така. Хитрец!
 +
 
 +
– Бях при делтапланеристите... Избягах... Те нямат нужда от нас.
 +
 
 +
– Как така нямат?
 +
 
 +
– Изкарах две седмици. Отначало наистина се радваха, нали разбираш, такива полети не бяха правили досега – продължителни, нависоко. А и безопасно... Един ден носех едно момче, бяхме летели няколко пъти заедно. Веселяк. Ама този ден мълчеше. Минахме два-три баира, питам го – сега накъде? А той – трай си, вика, не можеш ли да си траеш, все едно, че те няма. И изведнъж рязко сви надолу, изплъзна ми се, разбираш ли? Щеше да се пребие. Успях да го подхвана малко над земята и го пуснах. А той заряза делтаплана и тръгна, ей така, наникъде. Нищо не каза.
 +
 
 +
Хвърлих цигарата и станах. Пресякох градинката, тръгнах през площада. Вървях като че ли съвсем сам, но с приближаването ми дърветата се разшумоляваха, плющяха скъсаните краища на афишите. На няколко крачки от мен всичко утихваше.
 +
 
 +
– Добре де – спрях рязко и се обърнах, – ами децата? Те не се ли радват? Хвърчилата, балоните?
 +
 
 +
– Децата ли? – повтори невидимият глас. – Иди на някоя от детските площадки, където има дежурни ветрове за хвърчилата. И какво ще видиш – много вятър, а няма деца. Освен ако някое не е доведено от дядо или вуйчо. Щом е организирано, не им е интересно, разбираш ли?
 +
 
 +
Като че ли и аз бях забелязал нещо такова.
 +
 
 +
– И изобщо – продължи той – цялата тази работа е много нагласена. И не е така, както си я мислят някои. Е, затова събирам сухите листа по улиците.
 +
 
 +
– Ако искаш, ще се опитам да те преместя в «Прогнози за времето».
 +
 
 +
– А, извинявай! Не искам да капризнича, ама това не е за мене. Щом не им излезе прогнозата, хайде, давай, тези облаци – от тук – там. Онези облаци от там – тук. Днес, казват, ще духаш слабо, до умерено. А си духнал неумерено, мисли му...
 +
 
 +
Вече бяхме обиколили площадчето и без да бързаме, започвахме кръга отначало. От един двор се показа котка и измяука призивно към тъмнината. В същия момент един захвърлен вестник се надигна като призрак, размаха зловещо страници и се плъзна към котката. Тя изсъска и се скри.
 +
 
 +
– А бе, животът е...
 +
 
 +
– Дааа – съгласи се вятърът. – И момичетата, с тия панталони...
 +
 
 +
– И какво, според тебе излиза, че няма смисъл?
 +
 
 +
– Има... Ама ти не ги разбираш тези работи... Какъв е смисълът да превърнеш човека в скитник? Да го накараш да поживее не в стаята, а на улицата? И над покривите. Преди само съм си въобразявал, че познавам града. Отгоре е друго. И изобщо започнах да виждам някои неща по-иначе... Запознах се с нови хора...
 +
 
 +
При последните думи гласът му прозвуча особено. Но нямаше начин да го погледна в очите... Бяхме спрели пред витрината на магазина за конфекция и разсеяно разглеждах манекените – въпреки късния час те се усмихваха бодро.
 +
 
 +
– Хубава е, нали? – попита вятърът.
 +
 
 +
– Кое?
 +
 
 +
– Шапката. Нали е хубава? Утре ще издебна някоя фукла да си я купи и ще ѝ я свия.
 +
 
 +
А така! Като че ли започнах да се досещам.
 +
 
 +
– Я ми обясни – казах с обвиняващ тон – за какъв дявол ти е потрябвала дамска шапка?
 +
 
 +
За мнозина е трудно да си представят вятърът да се засрами. Той, разбира се, не може да наведе глава и да се изчерви, но дългогодишният опит на инспектор по времето ми подсказваше със сигурност – той се смущаваше. Няколко малки вихрушки се подгониха по тротоара.
 +
 
 +
– Тя се казва Мария.
 +
 
 +
– Честито! Мисля, че си първият вятър, на който му е дошло на ум да се влюби. Трябва да е от дългото общуване с поетите.
 +
 
 +
Дори не се обиди от шегата ми.
 +
 
 +
– Искаш ли да ти я покажа?
 +
 
 +
– Сега? – попитах учуден, но той вече беше грабнал шепа листа и като ги пускаше едно по едно, за да ми показва пътя, хукна към близкия безистен. Щом се озовахме във вътрешния двор, вятърът бързо се издигна нависоко.
 +
 
 +
– Ето, тук е – прошепна на ухото ми в същото време. Това не представляваше за него никаква трудност. Погледнах нагоре: от един балкон на шестия етаж весело ми махаше проскубан фикус.
 +
 
 +
– Съжалявам – казах, – но дори да се надигна на пръсти, няма да мога да надникна.
 +
 
 +
– Ама че досадно – измърмори вятърът, – забравих, че си толкова тромав. Тя е прекрасна, като спи. Всяка нощ идвам да я гледам.
 +
 
 +
– Тя знае ли за теб?
 +
 
 +
– Знае – разпалено зашепна той. – Идвал съм много пъти, какви ли не игри сме измисляли! Най-много обича да прави хартиени лястовици и да ги хвърля над двора, а аз ги поемам и ги нося над покривите, плаша гълъбите и накрая ги пускам в прозореца на хазяйката. А вечер сяда на балкона и аз ѝ разказвам за поетите, за делтапланеристите, за облаците, за врабците и после я приспивам с аромат от люляците. Като цъфтяха тополите, много ѝ харесваше да ѝ направя дълъг бял шлейф от тополов пух и да го нося след нея. Така ходеше на училище, като царица, а приятелките ѝ умираха от завист.
 +
 
 +
Излязохме от дворчето и тръгнахме без посока. Отново мълчахме, но аз усещах, че тази вечер ми предстои да чуя още удивителни неща.
 +
 
 +
– Слушай – обади се след малко вятърът, – искам да те помоля за една услуга, ама само между нас да си остане.
 +
 
 +
– Гроб съм.
 +
 
 +
– Да ми напишеш едно писмо. За нея. Знаеш, че аз не мога. То не е точно писмо, ами...
 +
 
 +
– Ами какво?
 +
 
 +
– Стихове.
 +
 
 +
– Винаги съм мислел, че е заразно – казах. – Вярно, че с какъвто се събереш, такъв ставаш.
 +
 
 +
– Нищо не разбираш – ядоса се вятърът. – Това няма нищо общо със службата ми при Вихрев. Просто когато не спиш по цяла нощ... А бе, някои неща можеш да си ги представиш само нощем или на разсъмване, докато наоколо още няма никой.
 +
 
 +
Много добре го разбирах. Нали и моята работа е такава – нощна. Седнах на една пейка, извадих от джоба си химикалка и бележник. Разсъмваше. На изток комините се очертаваха върху ръждивото небе. Площадчето бе все така притихнало и безлюдно, сякаш вглъбено в себе си, с къщи, прозорци и врати, неподвижни като театрален декор под неподвижната светлина на лампите. Тогава той заговори:
 +
 
 +
[[Файл:Dimo-04.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
 +
Какво се случва рано сутрин?
 +
 
 +
Рано сутрин
 +
 
 +
със топла ласка слънцето
 +
 
 +
пробужда ветровете,
 +
 
 +
задрямали във клоните
 +
 
 +
на старите липи.
 +
 
 +
Тогава липите започват да ухаят.
 +
 
 +
Листата се разшумоляват,
 +
 
 +
разказват си
 +
 
 +
едно на друго шепнешком
 +
 
 +
зелените си сънища.
 +
 
 +
Нощем листата са зелени кораби,
 +
 
 +
звездите са маяците
 +
 
 +
на техните сънувани пристанища.
 +
 
 +
Денем листата попиват слънцето
 +
 
 +
и бавно пожълтяват.
 +
 
 +
И идва ден, когато корабите
 +
 
 +
с претъпкани със злато трюмове
 +
 
 +
разкъсват сребърни котвени вериги
 +
 
 +
на паяжините
 +
 
 +
и плъзгат се към дъното, разсичат есенния въздух.
 +
 
 +
А над тях отново се затварят прозрачните води
 +
 
 +
и странно е това опиянение,
 +
 
 +
да се удавиш в синкавопрозрачен въздух,
 +
 
 +
като за сламка да се заловиш за някой слънчев лъч,
 +
 
 +
без жалост да се отдадеш на лудия водовъртеж
 +
 
 +
и само молиш вятъра да бъде дълго.
 +
 
 +
Това се случва рано сутрин.
 +
 
 +
За вас полъхва просто вятър във градинката.
 +
 
 +
А просто вятърът отгоре вижда
 +
 
 +
мозайка цветна от потопени кораби
 +
 
 +
със трюмове, препълнени със злато,
 +
 
 +
на дъното на синкавопрозрачно езеро
 +
 
 +
от ноемврийски въздух.
 +
 
 +
 
 +
Вече беше рано сутрин. Небето все по-бързо избледняваше. Дърветата и пейките изплуваха постепенно от тъмнината като на снимка в проявител. На съседната улица изскърца трамвай.
 +
 
 +
– Ти си глупак – казах му. – Ако аз съм на твое място, още днес отивам в службата и прекъсвам договора. Подлагам се на ретрансформация, купувам цветя и – право при момичето.
 +
 
 +
– Мислиш, че не ми се иска ли? – отвърна с горчивина вятърът. – Ама като стана обикновен човек, сигурно няма да иска да ме погледне. Аз съм иначе... аз съм толкова... обикновен. И малко пълен.
 +
 
 +
Той въздъхна и аз потреперах от хлад.
 +
 
 +
– Сега за нея всичко е романтично – в нея се е влюбил вятърът и тя излиза нощем на балкона в бялата си нощница, а вятърът я гали и ѝ нашепва небивалици. Тя ми съчуства, защото съм сам, защото не искам нищо, нищо не мога да поискам. А иначе всичко ще е толкова обикновено...
 +
 
 +
– И скоро ще те пратят да чистиш комините на някой завод, а момичето ще има да си стои на балкона и да те чака в бялата си нощница.
 +
 
 +
– Прав си. Разбира се, че си прав. Е, в края на краищата остават само няколко месеца от договора.
 +
 
 +
– Не! – поклатих глава. – Не. Днес ще те уволня. За несправяне.
 +
 
 +
Той притихна. Като че ли се замисли.
 +
 
 +
– Е, добре, ама... нека да е утре, а?... Искам още веднъж да се разходя нощем наоколо, по улиците, из дворовете. Да поскитам, да поиграя с някой облак... Знаеш ли, все пак е хубаво това.
 +
 
 +
– Добре – съгласих се, – нека да е утре.
 +
 
 +
Замълчахме изморени. По фасадите отсреща един след друг светваха прозорци. Хлопна се врата. Чувах стъпки и гласове.
 +
 
 +
– Време е да си тръгвам – казах и се надигнах от пейката. Костите ме боляха. – Скиташ по цяла нощ за оня, дето духа.
 +
 
 +
– А защо не?
 +
 
 +
Не ми се тръгваше.
 +
 
 +
– А за шапката – казвам – не се безпокой. Аз ще я купя, като отворят.
 +
 
 +
Силен повей огъна клоните на липите. Рояк сънени, разчорлени врабци се вдигна с недоволно цвърчене, по земята се посипаха листа. Тръгнах бавно по алеята. От къщите излизаха хора, сънени и сърдити като врабците. Не ми се спеше, не ми се прибираше. Спрях и се обърнах – погледнах нагоре към върховете на дърветата, към покривите, към бледорозовото небе...
 +
 
 +
Вятърът каза, че било хубаво.
 +
 
 +
 
 +
----
 +
 
 +
 
 +
== Един почти обикновен ден на Панто Реев ==
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Наоколо се разхождаха мъже с бели панталони, но това не беше Рио де Жанейро.
 +
 
 +
Неизвестно къде и откъде новодошлият стреснато наблюдаваше шумното суетене в коридора. Някои бързаха за някъде, тряскаха врати, други унесено се носеха по непрогнозируеми траектории, трети кротко се усмихваха. Иззад най-близката врата школуван женски глас питаше на безупречен френски: „Извинете, господине, не знаете ли къде мога да си купя пресни краставици?“ „Не зная, госпожице – отговаряше топъл баритон на също тъй безупречен френски, – но мога да ви покажа къде продават мастило. Обичате ли Вагнер?“
 +
 
 +
„Програма „Знание“, констатира с периферията на съзнанието си неизвестно откъде, как и защо новодошлият, но не успя да чуе края на интригуващия диалог, защото зад вратата иззвъня телефон.
 +
 
 +
– Мерд! – чу се малко по-груб мъжки глас. – Ало, молим!
 +
 
 +
В този момент откъм дъното на коридора се разнесоха крясъци и ругатни на български, суетящите се мъже в бели панталони изчезнаха незнайно къде, а покрай дявол знае защо новодошлия профуча иначе интелигентен наглед човек с огромна тава кус-кус в ръце. Преследваше го глутница недотам интелигентни на вид, но яки мъже. Те не носеха тави с кус-кус. Вихрушката отмина зад ъгъла и оттам се разнесоха звуци, които обикновено илюстрират сцени на борба в радиотеатъра за младия слушател.
 +
 
 +
Нещо, което много приличаше на човек, застана пред неизвестно как и откъде накъде новодошлия, вкопчи кокалести пръсти в рамото му и излъчи поглед, изпълнен с три части любов, една част недоверие и сълзи колкото поеме.
 +
 
 +
– И ти, нали? И ти си от нашите, нали?
 +
 
 +
Все още неизвестно защо новодошлият го погледна недоумяващо.
 +
 
 +
– Шшшт!... Не казвай нищо! Аз и така всичко разбирам. Ти си с нас. Тихо! Не бива да разберат. Дотогава! – закле го човекоподобното създание и се скри.
 +
 
 +
„Ама че лудница!“, помисли си Панто Реев (да, защото това беше той!) и не подозираше колко близо бе до истината.
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Отначало това бе един съвсем обикновен ден в живота на Панто Реев – малък, но много полезен човек. И тази сутрин като всяка друга той въздъхна дълбоко и се включи във всекидневното преселение на народите от комплексите към обетования център. В автобуса го обзе познатото чувство, че е глътнат от динозавър с колики. Предната вечер Панто до късно бе чел научнофантастична литература и докато превозното средство спазматично се тресеше, гълташе и плюеше хора, той се замисли за ползата от анабиотични камери по маршрута Люлин – Дървеница, мечтаеше за хиперпространствени скокове, нула-транспортиране и Айнщайнови ефекти. Блъскаха го и той блъскаше. Чувстваше се като речно камъче, търкаляно от мощен поток, усещаше се съвършен и заоблен между околните – хора с души, корави и заоблени като витошки морени.
 +
 
 +
Щом пристигна в службата, Панто Реев премести няколко папки от горния ляв в долния десен ъгъл на бюрото си, отвори и затвори три чекмеджета, сипа вода на кактусите и хукна по етажите да събира от мъжете пари за Осми март. Бе несменяем профгрупорг от дълги години и докато агитираше колегите си – сънени и сърдити, с лица зеленикави и изсушени като домати от вчерашна туршия, Панто отлично съзнаваше, че началото на работното време не е най-добрият момент да вземеш от човек два лева, но нямаше избор. Предстоеше му да изтича до банката и да оправи един превод, след това – до Обединението – да разчисти някакви батаци, и накрая до снабдяването, където единствено той можеше да се оправи.
 +
 
 +
Панто Реев се носеше по софийските улици като трабантче по околовръстното. Пътем успя да купи карамфили за другарката на голямото и блокче № 4 за малкото.
 +
 
 +
Когато се върна в службата, колегата Пешев го посрещна с познатото до болка „Шефът те търси“ – прости думи, които заменяха за Панто Реев и „добро утро“ и „добър ден“; само три думи, но както се пее в естрадните песни, побрали в себе си толкова много: „Мараба, Панта. Ама че скапано време, а? И снощи пак ни биха и ще видим световното на муки. Оня идиот, шефът, пак пита къде си, да им таковам таковата на всички началници дано!“
 +
 
 +
Панто се яви на началника си и отново хукна да оправя служебните бакии, които – според друга песен – никога не свършват. Междувременно го извикаха още десетина пъти при шефа – веднъж за доклад, три пъти – за справка, два пъти – за всеки случай, и още няколко пъти – по грешка. В паузите успя да си свари осем кафета и да изпие едно от тях. Останалите ги пиеше като приятел колегата Пешев и нищо чудно, че както обикновено по обед Пешев взе да нервничи.
 +
 
 +
Всъщност необикновеното се случи малко преди обяд. Реев съобщи, че отива на лекар, посрещна на Централна гара тъща си, балдъзата и трите ѝ момичета и успя да се нареди на опашка в магазина за санитарен фаянс. „Пуснали са страхотни клозетни чинии – заповяда жена му сутринта, – италиански, с модерен дизайн, розови и резеда.“
 +
 
 +
Опашката вървеше бавно и когато Реев, най-сетне прегърнал розовата мечта на съпругата си, настъпваше към изхода, някакъв все още недостатъчно заоблен гражданин се обади с жалостив фалцет:
 +
 
 +
– Айде бе, другарко, единайсет часа стана.
 +
 
 +
Панто Реев изтръпна. Не, той направо замръзна, както в стоп-кадър замръзва героят от филмов уестърн, застигнат в гръб от куршума на злодея. В единайсет той трябваше да бъде при заместник-министъра. Представи си в невероятни подробности дългия трамваен път до министерството. Стоеше неподвижен, с притворени очи, притиснал до гърдите си клозетната чиния. Страшно му се искаше да полети.
 +
 
 +
И о, чудо! Ето че по заповед на щуката и по силата на жанра в същия миг Панто Реев се озова в просторния кабинет на Заместника. Тук вече се бяха събрали сума ти едри и дребни началници, съпровождани от компетентните си подчинени. Доблестните рицари на прогреса и скромните им оръженосци бяха в очакване на негово заместник-величество. В тази делова и официална обстановка експресивните форми на клозетната чиния изпъкваха изящно и фриволно, но за съжаление, присъстващите не бяха ценители на поп-арта.
 +
 
 +
– Реев – смъмри го шефът му, – къде се рееш досега?
 +
 
 +
– Бях на лекар – смотолеви Панто.
 +
 
 +
– Разстройство ли имаш? – съчувствено попита шефът.
 +
 
 +
Панто не можа да отговори. В този момент влезе Заместника. Беше човек с природно естествени маниери и старателно отглеждана интелигентност. Все още в шок, Панто стърчеше насред кабинета, здраво стиснал розовата придобивка.
 +
 
 +
– Каква е тази чиния, бе Реев? – прогърмя Заместника.
 +
 
 +
– Италианска – прошушна Панто. – С модерен дизайн.
 +
[[Файл:Dimo-06.jpg|рамка|дясно|Илюстрация: ДИМО]]
 +
Заместника я огледа недоверчиво.
 +
 
 +
– Да ѝ акам на дизайна – заключи той.
 +
 
 +
– Може – оживи се Панто Реев. – Заповядайте у нас тия дни. Аз бързо ще я монтирам.
 +
 
 +
– Защо пък не – засмя се началникът. – То сега хората канят на вила, на нова холна гарнитура, на уредба, на дек, защо да не канят на тоалетна чиния? Особено италианска... Сядайте всички!
 +
 
 +
Панто Реев внимателно отпусна чинията върху мекия мокет.
 +
 
 +
– По столовете – уточни за всеки случай Заместника.
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Подгонен като диво животно от тези шеметни ходове на съдбата, Панто Реев бе потърсил сигурност в служебната си дупка. Тялото му се наслаждаваше на ленивото спокойствие на учрежденския следобед, а мозъкът му мъчително преживяше случилото се. Наля си кафе – тринасейтото, което бе забъркал днес с надеждата да бъде и второто, което ще успее да изпие. Още повече че и Пешев се беше запилял някъде.
 +
 
 +
Панто поднесе чашката към устата си и въпросително погледна вратата. Да, разбира се, тъкмо в този момент тя се отвори и в стаята надникна административна харпия на неопределима възраст. На лицето ѝ бе изписано „Шефът те вика“.
 +
 
 +
– Шефът те вика – потвърди харпията и се скри.
 +
 
 +
Така повече не може – нито ден, нито час, нито минутка повече, помисли си Панто Реев. Обзе го непреодолимото желание да си бъде у дома, да седи в любимото си кресло, нахлузил любимите си чехли, и да наблюдава аквариума с рибките. Желанието му бе толкова силно, че изпита физическа болка; като че току пред него изплуваха с невероятна яснота най-тънки подробности от обстановката в хола. Панто примижа, за да прогони натрапчивото видение, и отвори очи... за да се увери, че наистина се намира в собствения апартамент, в любимото си кресло.
 +
 
 +
Пред него силно любимата му и силно смутена съпруга разля кафето, което тъкмо наливаше на Пешев.
 +
 
 +
– Ти какво правиш тук? – попита Панто.
 +
 
 +
– А, Панта, не съм те усетил кога си влязъл... – Колегата му бързо се окопитваше. – Тъкмо тебе търсех. Шефа те вика.
 +
 
 +
Червени кръгове се завъртяха пред очите на кроткия и полезен човечец, стадо камили ги прониза в грациозен полет, звънна далечна камбана от забравено детство – прииска му се да е малък и да носи къси панталонки с презрамки. Зелена змия изпълзя от джоба на Панто и просъска „време е“, а папагалчето от клетката се обади – „невърмор“. Панто за пръв път в живота си разбра значението на думата „екзистенциално“, но в този момент успя да си поеме дъх и сграбчи най-близката табуретка. Беше величествен...
 +
 
 +
Обаче в тази напрегната ситуация тъщата пристигна със звън. Жената на Панто се зарадва на подкреплението. Тъщата водеше по-голямата си дъщеря и три-четири внучки. Холът се изпълни с жени, пакети и междуметия. Пешев моментално се възползва от шанса да напусне полесражението. Пред лицето на подсиления противник Панто не успя да се прегрупира навреме, жените минаха в контранастъпление и той се оттегли без бой в спалнята.
 +
 
 +
Но и тук не намери покой. Първо влезе съпругата му и, вдъхновена от покупките на тъщата, му издиктува кратък списък на магазините, които той трябваше утре да обиколи, пиленцето ми, и на стоките, които го помолваха непременно да купи, нали, душичке. След нея влезе тъщата с настояването на следния ден Панто да я заведе при едни роднини на другия край на града. После се появи едно от малките да напомни от името на останалите, че им е обещал да ги заведе да гледат „Ну, погоди“. „Утре“, пак обеща Панто. Малко по-късно се прибраха от училище и собствените му дъщери. Едната трябваше на следващия ден да бъде заведена в зоологическата градина, тъй като ѝ възложили докладче за слона. Другата съобщи, че другарката викала Панто, защото не бил предал годишния си данък вторични суровини.
 +
 
 +
Панто отдаван бе загубил мимолетното си усещане за „екзистенциално“. Надигна се от дивана и безсъзнателно се затътрузи към кухнята. Тук никой не го закачаше. През панелната стена се чуваше телевизорът на съседите. В рубриката „Атлас“ разказваха за Рио де Жанейро.
 +
 
 +
Където всички мъже ходят в бели панталони – помисли си Панто за романтичната мечта, по която постоянно въздишаше Остап Бендер. Обаче в този миг погледът му случайно се отклони към двора и по гърба му полазиха термити. Право към техния вход решително крачеше председателят на единната. „Членският внос на блока“, сети се с ужас Панто и си представи как председателят го измъква от уюта на кухнята и го подкарва със себе си по входовете (от А до Й) и по етажите (само 8). От коридора се разнесоха тропот и нестройна песен. Децата маршируваха и пееха: „И ний вървим, вървим, вървим, вървим, нататък и няма край, и няма край на шир и длъж...“
 +
 
 +
„Няма край – помисли си Панто Реев. – И това изобщо не е Рио де Жанейро.“ Червените кръгове пак се завъртяха пред очите му. „Късно е“, съобщи змията, а кукувичката от стенния часовник звънко констатира „невърмор“. С последни искрици съзнание Панто си представи спасителна мечта – голяма бяла къща със светли стаи и коридори, сред тишината на безлюдно поле, зад висока ограда, зад стена от зелени дървена, а наоколо – мъже с бели панталони...
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Панто Реев продължаваше да стърчи в белия коридор. Съзнанието му лениво се опитваше да улови връзката между предходните събития и неочакваната му поява на това място. От кроткия му унес го извади усещането за незаслужена болка. Човекът пред него беше, меко казано, едър. Железните му пръсти кротко моделираха лакътната става на Панто, а погледът му излъчваше любов. Тук му е мястото – за да не изнервяме повече читателя с неизвестно защо появили се персонажи – да издадем, че това бе Ветровей Гороломов, санитар в заведението, което по-интелигентните читатели вече са идентифицирали като психиатрично. Ветровей бе човек с нежна душа и груби маниери. Освен че обичаше хората и тайно пишеше стихове, друга негова слабост бе възрожденската му страст към знанието. Той благоговейно слушаше предаванията на програма „Знание“ от началото до края с повторенията. Любимите му рубрики бяха курсът по психология и лекциите по френски език.
 +
 
 +
– Бонжур, мон ами – каза той ласкаво, без да отпуска жестоката хватка на Пантовата ръка. – Коман са ва?
 +
 
 +
– Мерси, биен – кротко прошепна Панто.
 +
 
 +
И се остави да бъде отведен по белия коридор и към дълбините на тази история.
 +
 
 +
……………………………………………………………………………
 +
 
 +
 
 +
 
 +
'''НФ носталгия по соц-реализма'''
 +
 
 +
''(Бележка на автора)''
 +
 
 +
[[Файл:1989-v Burgas s ET.jpg|рамка|дясно]]
 +
Надявам се отпечатаният тук за първи път архивен текст да предизвиква носталгични усмивки върху по-старите муцуни сред столичани, а да бъде любопитен и за по-младите, чийто съзнателен живот не е закачил от описваните соц-времена.
 +
 
 +
„Панто Реев“ бе втората и, доколкото ми е известно, последна част от една поредица, замислена в Клуба по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ в София. Идеята бе на Атанас П. Славов и той ни обясни непознатия за нас дотогава термин „буриме“ – колективно белетристично начинание, при което нов автор пише всяка следваща част въз основата на сюжетните насоки и героите от предишните части. Ръкописът, който наскоро измъкнах от архива си, не е датиран, но това трябва да е било някъде в периода 1979-1981 година. Рокендролът беше млад, за гласност и перестройка още не се и подочуваше, а клубът разполагаше с уютно помещение в младежкия дом „Лиляна Димитрова“, където четящите автори и по-важните присъстващи заемаха места в една полукръгла ниша. Ще се отклоня за два-три реда от темата, заради благодарността си към покойния Ивайло Рунев, към Атанас П. Славов и към останалите приятели от клуба, които в онези времена насърчиха първите ми несмели и нескопосни опити в писането на фантастика.
 +
 
 +
Та от този престижен подиум Любчо Николов прочете първия епизод на буримето, за което не помня да сме имали общо заглавие или дори някаква обща сюжетна идея поне. Може и да сме имали. Препратка към Любчо-Николовия текст е персонажът с тавата с кус-кус. Аз трябваше да напиша втората част и да въведа следващия герой, когото кръстих Панто Реев. Ако не ме лъже паметта, поредният автор щеше да бъде Наско Славов, но третата част така и не бе написана. Впрочем и тогава не бе рядкост някоя амбициозна клубна инициатива да замре след първите си една-две стъпки. Важното е обаче, че тези начинания ни носеха радост в ония времена, когато бе трудно да се мечтае за публикации и за книги; посмяхме се и с буримето. Панто Реев оцеля като герой в един-два мои по-късни разказа, а предлаганият тук текст оцеля при едно поредно и безкомпромисно прочистване на личния ми архив. Прочетох го и за собствена изненада си го харесах – като свидетелство за младост.
 +
 
 +
Нищо не съм „осъвременявал“, та нужни са може би някои пояснения за по-младите читатели, които едва ли знаят, че санитарният фаянс бе дефицитна стока в Панто-Реевите времена – както и много други стоки, които се придобиваха с упорито редене на опашки или с връзки.
 +
 
 +
Тогава Програма „Знание“ вървеше постоянно по Националното радио и излъчваше какви ли не курсове, включително по чужди езици, Радиотеатърът за младия слушател бе също редовно и популярно предаване, а „Атлас“ бе любима телевизионна рубрика за пътешествия.
 +
 
 +
Профгрупорг бе нещо далеч от днешните разбирания за синдикален активист; в случая следва да се разбира като общественик, натоварен главно да събира пари – например членски внос за митични организации като профсъюзите или ОФ, и да осигурява присъствието на „всички желаещи“ на събрания. На най-малките клетки на ОФ-то им казваха „единната“, докато „Обединението“ (ДСО) бе популярно съкратено название за голяма социалистическа групировка от държавни фирми.
 +
 
 +
Реших също да обясня скрития цитат от Илф и Петров.
 +
 
 +
В останалото текстът не се е чак толкова много променил, нито пък животът май.
 +
 
 +
 
 +
----
 +
 
 +
 
 +
== Париж, Париж, Кайро ==
 +
 
 +
 
 +
Дъжд, който тихо и упорито дълбае по циментовите плочи на тротоарите. Денят е като отразен в помътняло огледало. Някой е разсипал по стъпалата на подлеза цяла кесийка с червени и зелени, жълти и виолетови бонбони-топчета.
 +
 
 +
Стъпалата са, кой знае защо, не само мокри, а и мазни. В подлеза е сухо. Когато навън грее слънце, тук отвсякъде се стича вода. Пусто е, само фигурата на стареца с китарата се откроява върху петното светлина от изхода насреща. Спирам пред него, но той гледа струните. „Бразилия“. Мелодията е отчайваща като филма. Ще ми се да стоя тук и да слушам, но пускам в картонената кутия посмачкана банкнота и тръгвам нагоре по стъпалата, защото иначе светът ще рухне.
 +
 
 +
...
 +
 
 +
Дъжд – тъй безкраен, че пролетта напразно се опитва да си поеме дъх. Някой току преди мен е разсипал по стъпалата на подлеза пъстри и лъскави захарни топчета.
 +
 
 +
Преди да тръгна надолу, оглеждам сивите фасади оттатък булеварда. Кой знае защо, имам чувството, че като изляза от другата страна на подлеза, вече няма да ги има.
 +
 
 +
В подземния коридор свети само третата лампа – онази със счупения стъклен капак. И няма жива душа освен стареца, който свири „Бразилия“. Харесва ми, утешително е, когато виждам възрастен човек, облечен тъй бедно, но чисто. Той като че ли никога не забелязва картонената кутия на метър пред краката му, в която пускам посмачкана банкнота. Трябва да изляза навън.
 +
 
 +
Може би прилича на лудост да си мисля, че светът ще рухне. Но аз наистина видях, видях с очите си как четиринайсететажната сграда с празни балкони и плътно затворени прозорци в миг се срина, превърна се в прах и отломки.
 +
 
 +
...
 +
 
 +
Дъждът – тъй дълъг и непоносим – е затворил хората по кухните и спалните, за да премислят, притихнали, всички минали тъги, да разсъждават върху безсмислието на битието си. Но някой все пак е минал преди малко оттук и е разсипал, без да ще, червени, зелени, жълти и виолетови кръгли бонбони – от тези, които са само от захар и са толкова вредни за зъбите.
 +
 
 +
Вече съм свикнал, че този ден се повтаря безкрайно и само съжалявам – да бях го преживял по-добре.
 +
 
 +
Подземният коридор е покрит с размазани кални стъпки – толкова много, да се чудиш как не са плъпнали и по стените. Но само старецът е тук. Прегърбен над китарата, прегърнал китарата, вглъбен в „Бразилия“. Пускам все същата банкнота в кутията му. Не бива да се бавя в „Бразилия“, трябва да тръгна нагоре и там някъде, на десетото или петнайстото стъпало, онази сила да ме хвърли обратно назад. Защото иначе светът ще изчезне. Защото аз пазя спомена за света. По този спомен някой трябва да го възкреси от клиничната му смърт.
 +
[[Файл:Dimo-03.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
 +
...
 +
 
 +
Същият дъжд, същият ден. Не искам да знам колко дълго продължава това.
 +
 
 +
Мръсните думи от черна боя по стените на подлеза са кристално изчистени от смисъл в това дълго човешко отсъствие. Олекнали, загадъчни знаци. Вселената няма майка.
 +
 
 +
Бих искал да знам обаче защо аз трябва да крепя спомена за света, който не аз съм измислил.
 +
 
 +
„Бразилия“. Старецът с бели коси и чисто изрязани нокти не ме забелязва. Знае ли, че сме останали само двамата?
 +
 
 +
Докато с такава неохота поемам нагоре по стъпалата, гадая защо загина светът или поне онази негова част на изхода на подлеза, оттатък булеварда. Земетресение може би? Имаше земетресение, но другаде. Чух сутринта по радиото за паднал самолет, за отприщил се язовир. Избухна завод. Чух за суша и че някъде стреляха. Както винаги, но повече от друг път.
 +
 
 +
А в моя град имаше само дъжд и отчаяние. Тогава някой наблизо си е прерязал вените. Аз пък реших, че не искам и няма да ида там, където ме чакаха.
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Същият ден, същият дъжд. Пъстри и лъскави захарни топчета по стъпалата на подлеза.
 +
 
 +
Може да съм луд, но не съм фантазьор и туй, което измислих, не е метафора, а хипотеза. Светът е достигнал в онзи момент критичната маса на отчаянието.
 +
 
 +
И както в бомбата атомите на плутония, надхвърлили тази опасна граница, започват лавинообразно да се разпадат и да се превръщат във вълни от изгаряща светлина, всепомитаща детонация и убиващи клетките лъчи, тъй в Онзи миг може би точно оттук е започнала верижната реакция на отчаянието. Като лавина, като прииждащ поток, като атомен разпад, като всяка стихия, набираща сила от разрушението, отчаянието бързо е заляло света. Душите-атоми са се превърнали в свои сенки. Духът се е разпаднал в безсилие. Може би някой е натиснал червеното копче. Може би ядрени терористи, задушаващи се от отчаянието, са се втурнали да изпълняват отдавна подготвените си планове. А може би на Господ Бог не са му издържали нервите и е обърнал над нас чашата на гнева си...
 +
 
 +
Дали пък аз не съм прибавил последната капка? Възможно ли е точно моята слаба съдба, жалкото ми униние под дъжда, моето наникъде да са прехвърлили критичната маса на отчаянието?
 +
 
 +
Старецът свири „Бразилия“.
 +
 
 +
Какво ме връща всеки път обратно към началото на този ден – не знам.
 +
 
 +
...
 +
 
 +
Дъждът не губи силата си. Стъпалата на подлеза са мокри и мазни. Вътре е студено.
 +
 
 +
Спирам се още в началото, защото някой стои пред стареца с китарата. Виждам само силуети върху петното светлина от изхода, затова се опитвам да си я представя. Логично е да има мокри коси. Трябва да има по-малко години от моите. Повече талант. И безметежно спокойствие. Защото иначе е прекалено трудно да възкресиш цял свят само по нечий спомен. Докато слуша „Бразилия“, ръката ѝ от време на време се спуска към джоба и поднася нещо към устата. Сигурно вредни за зъбите твърди бонбони от захар. После тръгва нагоре по стъпалата. И нищо страшно не се случва.
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Сега мога да слушам „Бразилия“. В никакъв случай не искам да знам колко пъти се повтори този ден. Моята работа беше да дочакам някой да дойде. А може би си въобразявам.
 +
 
 +
Но вече мога спокойно да слушам „Бразилия“ в празния подлез. Старецът не ме забелязва. Пускам онази банкнота в кутията му. Спокоен съм и мога да мисля и за другите светове. Погледът ми безцелно се плъзга по афишите, залепени на стената. Разкъсаните им краища потрепват от въздушното течение. Чета само големите букви на рекламите за екскурзии: ПАРИЖ, ПАРИЖ, КАЙРО.
 +
 
 +
 
 +
----
 +
 
 +
 
 +
 
 +
== И през вечността ще премина за едно слънчево пладне с теб ==
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Беше хубаво времето, когато се раждахме и умирахме. Живеехме щастливо във вечната война на доброто и злото. Бе просто и естествено – от деца ни казваха, че тъй е било винаги, че и ние ще участваме, затова го правехме просто и естествено. Ковяхме мечове от стомана и добивахме плутоний за ядрени бойни глави. Измисляхме заклинания и чертаехме фотонни звездолети. Никога не успяхме да се преброим, защото всяка сутрин всеки от нас си избираше едно от хилядите възможни оръжия, едно от хилядите бойни полета и тръгваше на войната със злото. А след здрач се прибирах при теб и вечеряхме заедно. Опитомявахме крилати броненосци и отглеждахме в епруветки демони, които правехме лейтенанти, майори и полковници. Налагаше се да измисляме хартия за детските книжки, която издържа толкова градуси, че нямаше значение дали са по Фаренхайт или по Целзий. Злото беше могъщо и ни трябваше особен мъх за скалите, върху които строяхме каменните крепости, и за самите каменни стени, тъй че земетресенията разсипваха камъка, но мъхът го удържаше. [[Файл:Dimo-05.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
 +
Някои предпочитаха походите през девет галактики в десетата, тогава не можеш да се прибереш за обед и да подремнеш преди вечерното сражение, затова сред нас имаше майстори на хлябове, вкусни по три дни, и носачи на прясна вода. Лекувахме скръбта по убитите с любовта, на която се радвахме приживе. Злото беше младо и изобретателно, а животът ни – любопитен и интересен. Може би водите на вечността са размили спомените ми, може би дебелото стъкло на няколко хилядолетия, през което виждам миналото, не е кристално ясно, но ми се струва, че всяка вечер най-хубавото нещо беше топлината, излъчвана от летните пейзажи с подвижни бои, които ти окачваше по стените през зимата. Или хладът на извезаните със сребърни нишки ледове по гоблените, когато бе лято. Злото бе удивително променливо и всепроникващо в онзи млад свят. То не се отегчаваше да измисля чудовища с размери на планета и галактически апетит, всепомитащи урагани и чумни епидемии, нашествия от сахарски скакалци и марсиански черноризци. Във вечната война то еднакво обичаше бойните полета на всяка планета и на всяка човешка душа. Невидимо като черна магия, като безсмислена злоба и измислена скръб, злото отравяше будните души и сънищата ни, а ти бе една от онези, които всяка вечер трябваше да правят нови магии, нови смешки, лалета, мелодии, аромати, приказки, играчки – чудесни оръжия, макар и нетрайни, които висяха по стените или лежаха по рафтовете на нашия дом, изпълваха килерите, таваните, скриновете, шкафовете, чекмеджетата, кутиите от стари обувки, тъй че когато и да посегнеш, винаги ще намериш каквото ти е нужно: и барутната двуцевка за верволфски глутници, и гранатите, пръскащи облак от страх за неканени чужденци, и очилата за нощно виждане на демони, и тихи гласове оттатък вратата, и два чифта обувки пред прага, хартиените пликчета и стъклените шишенца с лекарства за всякакви болки в гърдите, под лъжичката и в черепа. Не знам колко бяхме, защото макар да обичахме да си ходим на гости, никога не сме се познавали всички, но щом оставахме непобедени, очевидно сме били достатъчно много и достатъчно близо. Злото се опита да ни раздели, но някой вече бе измислил любовта, която се усеща на разстояние; злото пак се опита да ни пръсне, но не е ли постижение наистина да измислиш лепило за кварки и лептони? Вселената не се разпадна, злото пак се опита да ни разпилее, но си правехме богове и някои бяха тъй сполучливи, че ни служеха по много поколения, при горещина и студ. Така оцелявахме, докато войната се водеше честно, велики богове, толкова ли сме били много, че оцелявахме, че пространството за вечната битка отесня и тогава злото взриви времето. Пръсна го на частици, за да разпръсне нас. Мила моя, какви наивници сме били, щом се упражнявахме в любов от разстояние, а не слушахме с нужното внимание съчинителите на ритмични думи за любов отвъд векове, щом с цената на толкова труд овладяхме силите, които държат заедно микрочастиците на материята, но така и не уловихме квантите на времето, щом се учехме да обичаме звездите, сухите листа, ближния и мравките под нозете си, а забравяхме да обичаме забравените и неродените. Бях на 36 години, когато светът, в който водехме увлекателната война със злото, моят обичан, познат свят от пуловери и плетени ръкавици, чаши за вино и ножове за хляб, телескопи, котки, влакове, постели, ядрени ускорители, дневни улици, нощни улици, географски карти и сънища, се разпиля на мехурчета след един безшумен взрив и в прозрачните им непроницаеми стени остана по нещичко от света, по някой от нас. Знаех, че това не е краят, знаех, че по закона на всемирното притегляне между всичко, който някой бе измислил толкова предвидливо, мехурчетата бавно ще започнат да се сливат, знаех, че всеки от нас измисля нови лепила за разкъсани хартиени листа, пуловери и сънища. Но знаех също, че животът няма да ми стигне да дочакам да те срещна пак. Попаднах – в моя мехур – в някакво затънтено място (слава на късмета ми, не бе много студено и по дънки и риза можеше да се изкара), населено от хилави мъже, толкова оглупели от мъдрост, че не можеха да ми кажат дали сме в Хималаите или в Скалистите планини, нямаха представа за надморската височина и не знаеха името на бога си. Пък и аз там нямах нужда от почти нищо, дори престанах да огладнявам по три пъти на ден. Обаче после това стана мъчително – разните ми потребности от цветове, думи, стъпки и докосване изглежда си бяха останали с мен, в моя мехур от пръсналото се време, и тук ми бе празно. Малкото неща наоколо (един трамвай, който ме преследваше със скърцане, окалян сняг, боя за коса, светофари) ме мъчеха с ненужността си. Три дни са прекалено много на такова място, а бях само на 36 години, не изтърпях и попитах един от хилавите мъдреци: защо са им в този затънтен кът в Хималаите или в Скалистите планини огради и вестници, какво е изписано със светещия неонов газ в цветни стъклени тръби, какво е предназначението на предметите, които вземат от едно място и пренасят на друго, и как издържат. Те бяха вечни. Безсмъртни. Това бе тайната на оцеляването им в този мехур и те с готовност я споделиха с мен. Те от малки се учели да не мислят за нищо. Трамваите им служеха за това да не ги забелязват. Телефоните се използваха за упражнения да правиш подобни предмети невидими и беззвучни. Неоновите надписи не бяха на непозната писменост, а случайни заврънкулки, тъй че светейки, да доказват неоспоримо безсмислието си. Останалите неща трябваше да се вземат от едно място и да се слагат на друго, за да тренираш умението си да не бързаш, да не усещаш тежестта им и да не ги употребяваш. Отличните ученици в този отживотен урок отдавна нямаха нужда нито от нещата, нито от упражненията с тях и мисля, че продължаваха да ги вършат просто по навик. Слабаците, може би пак по навик или по принуда, поддържаха криво-ляво трамваите и непрестанно опитваха по повредения телефон да извикат някой друг да го поправи. Останалите, онези по средата, се бяха самоубили от отвращение. А аз толкова исках пак да те видя, че приех споделената тайна. Тайната бе проста, урокът бе мъчен. Трябваше да откажа цигарите. Трябваше да престана да мразя враговете си. Трябваше да обикна телефоните и трамваите, а после да забравя за тях. И да продам душата си. Продадох всичко, което така ми липсваше от някогашния свят, и всичко, от което тук имах болезнена непотребност, а един от мъдреците услужливо взе душата ми, макар да му беше излишна. Наложи се още да престана да мисля за много неща, а сутрин, обед и вечер вместо молитва по три пъти да си повтарям, че те обичам. Така станах безсмъртен. На хилавите мъдреци не им трябваше и безсмъртие, но на мене ми трябваше. Абсурдно ли звучи уговорката „Ще се срещнем във вечността“? Ще чакам. Слушах как мехурите бавно, с тих пукот се сливат. Напуснах онова затънтено място в Хималаите или в Скалистите планини. Видях чудновати светове – с небостъргачи, пустини, степни селца и джунгли. Навсякъде, макар и невидимо, продължава борбата на доброто и злото, но тебе те няма. А аз не участвам. Чакам. Светът ни бавно се връща към своята цялост и някой ден ще попадна в мига, където си ти. Докато наблюдавах залеза на един звезден куп зад хоризонта на галактиката, скалата под мен се срина. Време е пак да се поразтъпча и да се поогледам. Никой не е правил такава саможертва. Мнозина са давали живота си за любовта, но да дадеш смъртта си – никой. Ти ще бъдеш пак на 36 години и аз ще бъда пак на 36, само че ще съм безсмъртен. Ще бъдем заедно за някакъв си миг. Ще бъдем заедно до края на живота, на твоя живот, но противно на романтичната поговорка, смъртта ще ни раздели. И после цяла вечност няма да те има. Обаче преди това ще ни се случат няколко хиляди сутрини, обеди, вечери и нощи, няколко милиона минути, няколко милиарди секунди. Дали после ще съжалявам? Може би сделката бе неизгодна, но това ще се разбере после, а сега чакам с радост. Спокойно чакам. И през вечността ще премина заради кратката ни среща, за едно слънчево пладне с теб.
 +
 
 +
 
 +
----
 +
 
 +
== За съчувствието и съпреживяването ==
 +
 
 +
 
 +
 
 +
Препрочетох наскоро обикнат от младежките години разказ на любимия ми руски писател фантаст Кир Буличов. В „Сподели с мен“ („Поделись со мной“) човек от Земята пристига в командировка на далечна планета – май почти като нашата, където живеят хора почти напълно като земните. Домакините на героя са сърдечни и отзивчиви, но някои странности в поведението им го карат да се вглежда в тях и… в себе си. За да открие, че обитателите на този свят умеят в буквалния смисъл да поемат и поделят болката на околните. Затова и героят-разказвач тъй бързо се е излекувал от травматичните ефекти на междузвездния полет, докато младата му съпровождаща като че ли постоянно я боли глава. И във фоайето на болницата хората чакат с угрижени лица, не за да чуят какво ще им каже лекарят, а за да намалят страданията на пациентката в операционната. И дори на улицата минувачите, усетили тъгата и самотата на земния човек, му помагат, като споделят с него радостта си.
 +
 
 +
Запомнил бях този сюжет като едно от най-оригиналните и човеколюбиви хрумвания, с които ме е радвала фантастиката.
 +
 
 +
Впрочем разказът има тъжен финал. Между героя и младата Лина проблясва любовна искрица, но те нямат общо бъдеще. Земният човек разбира, че в нейния свят той би бил душевен инвалид, докато на Земята тя – постоянно готова да поеме нечия болка, ще бъде смазана от всичките мъки наоколо.
 +
 
 +
За нас това е естествено както да се храниш, да пиеш, да спиш, обяснява Лина. Учим на това децата от първите дни на живота им. Дали винаги са били такива? Не, едва от няколко поколения. Но потенциално тази способност е съществувала винаги. Може би и при вас, хората от Земята, е скрита някъде дълбоко в мозъка…
 +
 
 +
Хлъц… Каква прекрасна награда за това да прочета отново добър, стар разказ. (Доколкото успях да проверя – от 1970 година.) Навремето съм писал и аз за това как science fiction, научната фантастика, успява понякога да предвижда открития или технически постижения като междупланетните полети или комуникационните спътници например. Буличов е уцелил десятката – едно очарователно и случайно попадение навярно, резултат по-скоро на човечност, а не на някакво научно ясновидство. Защото едва наскоро невробиологията разкри, че емпатията, тоест съчувствието или състраданието не са само морална категория, а имат биологическа основа. Сред 100-те милиарда неврони в мозъка има и такива, които отговарят за способността ни за съпреживяване.
 +
 
 +
Буличов, впрочем, не използва думата „емпатия“, а аз ще употребявам понятията от горните редове свободно, като синоними, разчитайки на едно интуитивно разбиране на същността. Който иска дефиниции, ще открие много, като гугълира „емпатия“ или empathy.
 +
 
 +
Огледалните неврони са открити от италиански учени някъде през осемдесетте-деветдесетте години на миналия век у маймуните макаци. Наречени са така, защото тези мозъчни клетки се активизират, когато животното извършва някакво действие – например ръката му се протяга към банана, както и когато то наблюдава друга маймуна или човек да посяга към банана; тоест невронът „отразява“ поведението на другия. По-късно огледални неврони са намерени и в мозъчната кора у човека и оттогава те стават обект на многобройни изследвания по цял свят, използващи „тежката артилерия“ на модерната наука, като функционалния магнитен резонанс (вариант на ядрено-магнитния), електро-енцефалограми, магнитни енцефалограми и т.н.
 +
 
 +
Тези изследвания показват, че някои дялове на мозъка – например долната част на предния лоб – се активизират, тоест подават импулси, при усещане на допир или при някаква емоция (болка, отвращение, но и задоволство) по същия начин, както когато същият човек наблюдава някой друг да бива докосван или да изпитва болка, отвращение или радост…
 +
 
 +
Когато за първи път прочетох за биологичната основа на емпатията, за мен това бе смайващо откритие, но и някак очаквано, обнадеждаващо доказателство, че способността да съчувстваме (и евентуално – да помагаме) е част от човешката ни същност. Налагам си трезво да добавя тук, че засега връзката между емпатията и огледалните неврони е все още хипотеза според строгите стандарти на науката – интригуваща, но и оспорвана хипотеза. Обаче дори беглото, по стандартите на есеистиката, проучване в интернет ми показва, че в изследователските институти стават много и много интересни неща, които са на път да ни помогнат по-добре да разбираме себе си.
 +
 
 +
За емпатията се правят всякакви проучвания, включително за връзките ѝ с различни патологии като аутизма или садистичните наклонности. Според общодостъпното знание емпатията има когнитивен (познавателен) компонент – това е способността ни да разбираме състоянието, чувствата на другите, и емоционална съставка – съпреживяването. Следователно, казах си, имаме шанса да бъдем непълноценни или дори психопати поне по два начина – да не успяваме да разбираме какво се случва с хората край нас, или пък да можем хладно и аналитично да разбираме какво става, но то да не ни интересува, тоест да ни е ампутирано спонтанното чувство за състрадание.
 +
 
 +
Едва ли в това има нещо сензационно ново от гледна точка на всекидневния ни опит, но е утешително, за мен поне, че науката се опитва биологично и анатомично да обяснява защо сме такива, каквито сме, и да дава идеи на психиатрите и психоаналитиците.
 +
 
 +
Така е и с връзката емпатия – алтруизъм. Дано вече не очаквате тук и нататък научна изчерпателност и терминологична прецизност от моя страна. Само маркирам сведения и идеи, заслужаващи размисъл. Алтруизма нека го приемем простичко като склонност да правим добро, без да очакваме пряка и бърза отплата. Емпатията, можем да прочетем в интернет, на български език, „стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение“.
 +
 
 +
Банално вярно като че ли, но и това било хипотеза.
 +
 
 +
За мен не е. Въпреки че съм изчел и чул – а и всеки е чел и чул – безброй разсъждения, подкрепени с житейски примери, как помагането на някого, уж безкористно, е всъщност проява на собственото его, суета, тънка сметка, че доброто ще ни се върне (сметка, водена тук или на небесата) . Или че даването на нещо – ситна милостиня, дарение „кой колкото може“ – е просто опит да избегнем обичайното и ирационално чувство за вина пред лицето на чуждото нещастие.
 +
 
 +
Същото е с тълкуването на съчувствието като дребна и скрита злорадост – „Добре, че тази беда не ми се случи на мен“. Може да става дума за болест, фалит или земетресение…
 +
 
 +
Всичко това го има, всичко е почти вярно в доста много случаи. За състраданието и самообвиняването например ми се ще да напиша нещо, имам спомени за нелогичното си чувство за лична вина пред лицето на чужда беда. Но тъй тръгна този текст – повече по „научната част“. За мен силно въздействащо доказателство за емпатията и алтруизма като част от еволюционното ни наследство са любителските кадри, които могат да се видят в YouTube например на
 +
 
 +
[http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM] или
 +
 
 +
[http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0 http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0].
 +
 
 +
Млада антилопа импала е нападната в реката от крокодил, един хипопотам ѝ помага да се изкатери на брега, прави ѝ нещо като първа помощ… Разнежена бяла мечка си играе с куче на верига… Котка кърми някакъв катеричест гризач – наред със своите котенца… Друга котка и нещо друго мишчесто (хамстер май) си разменят нежни ласки, после, докато котката се храни от чинийката си, хамстерът се намърдва целият вътре… Шимпанзе – като майка, защитник и другар в игрите на бяло тигърче… Едра домашна кучка кърми тигърчета, погледът ѝ е умилителен, а котето, гушнало се в нея, излъчва благодат…
 +
 
 +
Знам, че любителското тълкуване на подобни сцени може да е повлияно от човешката ни гледна точка и че в някои случаи на необичайно „майчинство“ или покровителство има елемент на заблуда по отношение кой кой е. Обаче все повече изследвания в областта на поведението на животните и невробиологията потвърждават, че емпатията е налице при бозайниците, а може да е дори еволюционно по-стара. Делфини са спасявали хора от удавяне или нападение на акула; в лабораторни условия гризачи демонстрират емпатия към съседите си по клетка, подложени на болка…
 +
 
 +
В проявите на емпатия и алтруизъм – вече не знам мога ли да ги разгранича, докато гледам филмчета за животни – може да се прозре еволюционен механизъм, подчинен на императива за оцеляване. Писах вече в други есета, че по-често срещаната стратегия за запазване на индивида и вида е била агресията – борбата за надмощие над другия сред нашите и борбата с различните от нашите. Намирам обаче някакво утешение във факта, че природата е пробвала и запазила и този вариант – съчувствието и помощта за по-слабия.
 +
 
 +
Оставила ни е в наследство, може би, и заблужденията, измамите, разочарованията… Видео: тигрица, на която са ѝ отнети малките, кротко кърми прасенца, маскирани с раирани жилетки… Да, такива неща се случват и при хората. Вероятно най-несензационният извод от съвременните изследвания върху емпатията, е че сме по-склонни да съчувстваме на страдащи и бедстващи, които принадлежат към собствената ни раса, култура или социална група.
 +
 
 +
Такива сме си. Но сме способни, за късмет, малко да се самозаблудим и да се идентфицираме с някой различен, когато си навлече подходяща тигрова раирана жилетка. Способни сме, макар и в по-редки случаи, да съчувстваме на очевидно съвсем различния – птиче, коте, сополиво цигане, японче след цунами. Като Майка Тереза – за нея трябва да пиша отделно, – албанска католичка, родена в Македония, посветила живота си на бедстващите индуси.
 +
 
 +
Та ето я вече, доста преди края, поуката от това есе – да не забравяме, че сме способни на човечност. Науката го доказва. И щом тази способност е закодирана в мозъка, щом е отдавнашно наследство от еволюционните ни предшественици, едва ли трябва да се доверяваме на мъдреците, престанали да забелязват човечността около нас и пророкуващи близката ѝ гибел.
 +
 
 +
Откритията на невробиологията и психологията вече се пробват в практически експерименти, например програми за обучение по емпатия и използването ѝ за рехабилитационни цели. Такава е „Фермата САЛИ“ (SALI’s farm) в Канада, където деца в риск се отглеждат в съжителство със спасени селскостопански животни, така че да се учат и лекуват взаимно. Изследва се и приложението на емпатията в бизнеса – как принципът „да те е грижа за другите“ може да подобри отношенията в една фирма или връзките между производители и потребители.
 +
 
 +
Пак само нахвърлям накратко тези примери, защото запазих за края смайващите хипотези на Вилаянур Рамачандран от Университета в Сан Диего, Калифорния, наричан „Марко Поло на невробиологията“, една от стоте най-влиятелни личности на ХХІ век според класациите на „Тайм“ и „Нюзуик“. Преразказвам нататък по скрипта на негова презентация пред ТЕД конференция от 2010 година. ([http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html]; има субтитри на български език.)
 +
[[Файл:Dimo-02.jpg|рамка|дясно|Илюстрация ДИМО]]
 +
Едната хипотеза на Рамачандран е за значението на огледалните неврони за човешката способност за имитация и подражание, а оттам – за цялата ни цивилизация. Някъде преди 75 до 100 хиляди години, казва ученият, се наблюдава внезапно и бързо разпространение на уникални човешки умения като употребата на огъня, инструменти и подслон, говора, както и способността да разбираш мислите и поведението на някой друг. Въпреки че човешкият мозък е достигнал днешните си размери още преди 300 или 400 хиляди години, въпросните съдбоносни постижения се случват за сравнително кратко време. И това е според Рамачандран тъкмо след появата на огледалните неврони, отговорни за умението да имитираш чуждото поведение, включително нечие случайно откритие за полезността на огъня, тоягата или камъка. Например, ако на полярната мечка са били нужни, еволюционно, хиляди поколения, за да се обзаведе с пухкавата си козина, човешкото дете можело вече за няколко минути да научи как баща му убива бялата мечка и се загръща с въпросната козина. Откритията не се губят, а се предават през поколенията; така имитацията и подражанието лягат в основите на човешката култура.
 +
 
 +
Нататък става още по-интересно.
 +
 
 +
Рамачандран обръща внимание, че в мозъка ни освен огледални неврони за действие (посягането към банана) има и такива за докосване. Тоест определени клетки се активизират, щом ни докоснат на определено място на ръката, и същите клетки подават сигнали, когато наблюдаваме някой друг да бива докосван на същото място. Но защо не се объркваме? Електродите, поставени от изследователя по черепа, регистрират импулс, ние „съпреживяваме“ факта, че онзи, другият, е бил докоснат, но не го усещаме. Това е, обяснява Рамачандран, защото рецепторите за допир и болка в собствената ни кожа подават на мозъка сигнал – „Спокойно, не пипат теб“.
 +
 
 +
Обаче ако анестизираме ръката с инжекция, тя става неспособна да подаде сигнала, опровергаващ информацията от огледалния неврон. И тогава буквално усещаш в твоята си ръка наблюдаваното от теб докосване до другия участник в експеримента. Размива се бариерата между теб и него.
 +
 
 +
Бариерата била кожата.
 +
 
 +
„Отстранете кожата, и ще усетите докосването на онзи човек в ума си.“
 +
 
 +
И в по-ранни презентации Рамачандран разказва за фантомните болки. Става дума за пациенти с ампутирани крайници, които обаче съвсем истински си болят. Изумителното е, казва ученият, че ако такъв пациент усеща въображаема болка в липсващата си ръка и наблюдава как експериментаторът масажира ръката на друг участник в опита, въображаемата болка стихва.
 +
 
 +
Къде тогава наистина е границата между мен и другия?
 +
 
 +
Губи се, казва този невъзможен учен. Изучаването на огледалните неврони ни позволява по-добре да осмислим какво ни разделя и какво ни прави съпричастни с останалите човешки същества и да допуснем, че всъщност сме много по-свързани, отколкото си представяме – и то не само чрез фейсбук и интернет. Мозъчните ни клетки си разменят сигнали, докато си говорим и се гледаме един друг.
 +
 
 +
А пък като се замислиш, че същите тези клетки са ни помогнали да направим цивилизация…
 +
 
 +
Чакам Рамачандран или друг учен да задълбае повечко (спомнете си за Кир Буличов) в способността ни да споделяме и радост.

Текуща версия към 18:55, 8 април 2013

Velko+3.jpg

Кой е Велко Милоев? Онова вчерашно дете с любимото си коте, журналистът и писател-фантаст, чието коте е пораснало, или пък уважаваният наблюдател и консултант на международни организации в горещи точки на планетата, като Босна, Афганистан, Етиопия – автор на книгите „Босна, между две войни“ и „Балкански случки, войни и легенди“? Ние, неговите приятели и съратници от дружество „Тера Фантазия“, вярваме, че той никога не е преставал да бъде (редом до приятеля си Агоп Мелконян) тънкият психолог на българската фантастика, дарил ни научни, комични и магични истории в книгите си „Нанокомпютър за вашето дете“ и „Където не сте били“, защото това не е временна роля. И макар последните десетина години да не ни е радвал с нова фантастика, Велко отново ще сподели с нас някоя своя нова невъзможна реалност, която ще узакони чрез художествената си сила.

А докато чакаме, нека ви предложим специалната подборка от три вида произведения, както правим това в традицията „Портрет в 3,14 D“: научнофантастично, хумористично и фентъзи-магично. „Никога няма да бъдем същите“ за мен е една от най-умните и вълнуващи научнофантастични истории, писани от български автор. „Вятър работа“ прави преход от научно към хумористично фентъзи, за да стигнем до безумно смешния „Един почти обикновен ден на Панто Реев“. Велко не пише класическо фентъзи с мечоносци и принцеси; неговите истории са по-близки до магическия реализъм – „Париж, Париж, Кайро“, и уникалния сюр-светлинен галоп на „И през вечността ще премина, за едно слънчево пладне с теб“. Завиждам на читателите ни, които за пръв път ще прочетат този опияняващ текст.

Дотук беше с 3D. А за 0,14 ще видите есето „За съчувствието и съпреживяването“, което ще ви срещне с днешния Велко – чувствителен търсач на общочовешката формула за взаиморазбиране и взаимоусещане, един, според мен, базисен проблем на разпокъсаното човечество.

Съставителят



Няма да бъдем същите[редактиране]

Чуждопланетният кораб приличаше на гигантска пеперуда, прекъснала за кратко лъкатушещия си полет. Като четири чифта криле бяха плоскостите, преливащи в синьо и виолетово, разперени на десетки метри нагоре към небето. Отдалече изглеждаше, че потрепват леко, готови за внезапно излитане, но навярно причината бе в горещия въздух, който струеше над степта.

Всъщност корабът бе тук отдавна.

Притихнала трева, смълчан небосвод. Обаче спокойствието на слънчевия ден бе привидно. В траншеите и в белите бетонни кутийки в полето се криеха зелени, червени и всякакви барети с конвенционално и лазерно оръжие; зад тях бяха кордоните на минохвъргачките, гаубиците и зенитната артилерия. По-нататък кръговете на заплахата ставаха невидими – ракети със среден обсег в бойна готовност, бомбардировачи с нагорещени тела по летищата, та чак до спътниковите отбранителни системи, чиито свръхчувствителни уреди следяха тъкмо тази точка на земното кълбо.

Където единствено бръмченето на патрулиращите хеликоптери нарушаваше безмълвието на летния следобед. Офицерите в набързо издигнатия наблюдателен пункт започваха да се отегчават, мъчеха ги горещината и проточилото се изчакване. Преваляше дванадесетият ден, откакто корабът се бе приземил на това място в безлюдната степ – миролюбива неподвижност, никакви признаци на живот.

На свечеряване на дванадесетия ден първи подадоха сигнал за тревога дежурните на видеопултовете. В укрепленията, пръснати из полето, се разнесоха възбудени команди на различни езици, военните прилепиха очи до окулярите на далекомерите, в наблюдателния пункт учените и политическите пратеници се стълпиха около компютрите. В същата минута зазвъняха телефоните в президентските кабинети в десетки столици.

Но отново почти нищо не се случи. Само в долната част от тялото на гигантската пеперуда се бе разкрил отвор, блестяща плоскост се плъзна няколко метра напред и единият ѝ край опря в тревата. Трапът бе спуснат.

Ала никой не излезе навън. И през следващите дни човешките очи и уши, антените и телевизионните камери не доловиха движение, звук, сигнал, с които корабът да напомни за себе си. Дистанционно управлявани роботи приближиха отворения шлюз и се върнаха. Нормален радиационен фон, нищо необичайно и във въздуха наоколо. Пробите от почвата бяха анализирани по-щателно, отколкото образците от Марс: обикновена пръст, треви и семена, личинки на насекоми, дори един случайно уловен щурец.

Щурецът бе показан по телевизията – видя го почти целият свят и хората изпитаха неясно чувство на срам.


Изпращането не бе тържествено. Политиците, висши представители на половината човечество, мълчаха в единия край на залата, специалистите делово проверяваха екипировката и докато помагаха на космонавтите да облекат скафандрите, лаконично повтаряха инструкциите си.

– Каква ирония – рече Даниел. – Бронираме се в скафандри за открития космос, за да направим няколко крачки по Земята.

Борис го огледа критично и се ухили. Тежките предпазни одежди наистина не подхождаха на деликатните черти на Даниел, шията му стърчеше неестествено тънка от широкия отвор за шлема. Веднъж Борис се бе пошегувал, че в Даниел, облечен в униформа, всеки би разпознал цивилния консултант на технически фирми, че в официален костюм фигурата му издаваше бившия летец, и само в спортен пуловер и панталон изглеждаше като научен работник. Всъщност Даниел бе и едното, и другото, и третото.

Двамата като че по нищо не си приличаха освен близката възраст – малко над четиридесетте. Невисок, леко пълен, Борис не отговаряше на общата представа за военен и едва при внимателно вглежане се забелязваше, че тялото му е силно, добре тренирано. Ушите му малко комично стърчаха на олиселия череп, сините очи можеха внезапно да загубят фокуса си и да потънат в една загадъчна славянска замечтаност. Освен космонавт и доктор по кибернетика генералът беше и любител художник.

Имаше сериозни основания да изберат точно тях двамата за тази акция. Бяха ги готвили като екипаж за първия полет към Марс, дори трябваше вече да са на път, ако не бе пристигнала „пеперудата“. Отвореният люк не можеше повече да се тълкува другояче освен като покана.

Експертите се бяха измъчили, докато им изберат екипировка при мъглявото изискване пратениците да разполагат с всичко необходимо. Никакво оръжие.

Предварително бе уговорено, че няма да има речи. Представителят на ООН им стисна ръцете пред наблюдателния пункт. В открития джип се качиха само двамата и шофьорът. На триста метра от звездолета слязоха и продължиха пеша. Степта наоколо дишаше шумно, както всяка сутрин птиците и насекомите се радваха на слънцето, но за двете тромави фигури в скафандри разходката през високата трева бе трудна.

Сто метра – обадиха им се по радиото. – Без промени в обстановката.

Даниел само вдигна над главата си ръка с палеца и показалеца, присвити в кръгче.

– Няма промени... Няма промени...

Вече бяха пред звездолета.

– Малка крачка на човек... – промърмори Борис и стъпи на трапа.

– Камерите ви работят добре – обадиха се от кулата. – Телеметрията работи. Въздух, радиация – в нормата. Но и вие ни разказвайте непрекъснато.

– Няма посрещачи.

Зад шлюза тъмнееше коридор.

– Овални форми – докладва Даниел. – Гладки стени. Все пак повече висок, отколкото широк. Много дълъг коридор... Светли ивици по пода! Сега светнаха!

– Стоп! Изчакайте. Огледайте се.

– Някакви промени? – попита Даниел.

– Нищо. Опитайте… „Марс“! Шлюзът се затваря зад вас!

Докато се обърнат, тъмна преграда се бе плъзнала в отвора.

– База! База! „Марс“ вика Базата – повтаряше Борис. – Не ги чувам.

– И те не ни чуват. Корпусът екранира радиовълните.

Около минута двамата се оглеждаха в празния коридор. После светлината под краката им сякаш потече напред.

– Поехали – рече задавено Даниел и то бе съвсем точно, защото искрящата пътека под тях плавно ги понесе към вътрешността.

– Спокойствие. Всичко е правилно. Те трябва да ни водят. Това е тяхното…

Борис не успя да довърши. Някаква мека и гъвкава маса натежа на гърба му, а прозрачната част на шлема се закри от... Две малки розови ръчички! Борис се сви и рязко се завъртя, за да отхвърли нападателя, нещото се отскубна и прошумоля по коридора.

– Чакай!

Забеляза само две големи перести крила, над крилата се размахваха розовите пръстчета, а под тях шляпаха бели космати лапи. С подскоци и подхвърчане съществото се скри в тъмната част на коридора. Подвижната пътека бе спряла.

Един поглед към Даниел му бе достатъчен, за да разбере, че и той не е видял повече. Изчакаха няколко минути, ала като не доловиха никакъв звук или знак, тръгнаха в посоката, в която бе изчезнало непознатото.

Осветлението в пода се включваше на няколко метра пред тях и така коридорът най-сетне ги отведе до врата. Врата беше – нямаше съмнение, бе дори леко открехната. Отворът сияеше, но нищо не можеха да различат вътре.

– Аз ще вляза – рече Борис. – Следи датчиците.

Даниел кимна. Борис прекрачи прага и изчезна от очите на другаря си.

Усети как краката му затънаха в пясък. Безкрайно пространство, ситен жълт пясък наоколо и синьо слънце над хоризонта. Обърна се – пустинята се простираше и зад гърба му, нямаше и следа от вратата, не виждаше Даниел. Повика го по радиото и отдъхна, като чу гласа му.

– Стой на място – посъветва го Даниел, щом с няколко думи размениха впечатленията си. – Разгледай всичко добре, а после просто опитай да направиш крачка назад.

Вятър раздвижи пясъка. Сини създания, наподобаващи морски звезди, плъпнаха по дюните. Абсурдна бутафорна стена с прозорец от пустинята към пустинята. Захвърлен сред пясъка сандък, лъскава метална тръба, парче пъстра тъкан.

– И въздух – каза накрая. – Чист земен въздух, ако вярваме на датчиците. Сега внимавай. Ще се опитам да се върна.

Той пристъпи назад и се озова в коридора.

– Изплува като от мътна вода – обясни Даниел.

Внезапно пътеката под краката им отново ги понесе към вътрешността на звездолета, последва завой, видяха насреща си още една врата, скоростта се увеличи и силата на инерцията леко ги тласна в отвора.

На морския бряг. Чайки над изумрудени вълни. Далечен хоризонт, а зад тях – стръмен бряг, обрасъл с диви лози и орхидеи. Колибри бръмчаха сред цветовете им.

– Та това е на Земята – изпъшка Даниел. – Мой ред е. Ако вярваме на сензорите, няма да има проблем.

Отключи и сне шлема си, вдъхна няколко пъти.

– Така се чувствам по-достойно.

Борис го гледаше внимателно.

– Аз ще остана още малко така, по устав.

Даниел се наведе и вдигна огромна розова раковина.

– Това е направено – каза той. – Всичко тук е уж съвсем истинско. Но растителността и животните – на Земята няма да срещнем тези видове на една географска ширина. Този бряг е синтезиран... като лабораторен модел.

– Или като картина. И предишното помещение някак ми напомняше рисуван пейзаж.

Приседнаха на каменистия бряг.

– Дали това е мястото за преговори? Искат първо да се поогледаме… Или пък...

– … ни следят автомати. И скоро ще излетим и ще ни откарат в клетка на тяхната си планета. Затова шлюзът се затвори. Хееей! – провикна се Даниел към небето. – Как се излиза оттук?

В подножието на близката скала затрептя червеникав контур. Врата?

Една крачка под рубиненото сияние отвеждаше в коридора.

– Хайде да проверим – предложи Борис – дали беше случайност, или вече започнахме да се разбираме.

Той подхвана Даниел за лакътя и произнесе:

– Напред.

Пътеката под краката им плавно потегли.

– Стоп.

Пътеката се подчини.

– Пак напред.

Пътуването не бе разнообразно – все същите гладки стени и светещите ивици по пода, които ги изпреварваха, усещане за издигане и спускане. Тук-таме в полумрака искряха очертанията на други врати. Половин час по-късно бяха изминали хиляди метри по коридорите. Единственият резултат бе, че напълно загубиха представа за мястото си в сложната архитектура на звездолета.

– Защо не тук? – попита Даниел пред един от червените контури.

Борис вдигна рамене – тази врата с нищо не се отличаваше от останалите.

Пристъпиха едновременно и попаднаха в просторна зала с форма на полусфера. В центъра на пода бе очертан син кръг с диаметър три-четири метра. Двамата се озъртаха, но нищо не подсказваше предназначението на празното помещение. Даниел прекрачи в кръга.

Чу се звън и от стената насреща изскочи светеща в синьо сфера – бръмчаща като пчела, тя полетя към човека. Той се отмести и сферата го подмина, ала отекна нов звън и от друга посока със същото жужене излетя още едно кълбо, този път жълто и пак насочено към центъра. Всичко ставаше за секунди: Даниел се наведе да избегне сблъсъка, звън, подвикване на Борис – първата сфера, отскочила от стената, се връщаше; стъпка встрани – Даниел отново се изплъзна, но излетя трето искрящо кълбо – зелено. Известно време човекът успешно се предпазваше от ударите, обаче при всяка негова крачка в кръга се чуваше звън и от стените изскачаха нови жужащи снаряди, а за Даниел стана невъзможно да следи всичките. Скоро един от тях се блъсна в рамото му, пръсна се с пукот и го обля с нещо червено. Огледа се изумен, но бе загубил ценна секунда и с мелодични удари още три сфери го обсипаха с пъстри искрящи бои.

– Излез от кръга – извика Борис.

И залата стихна.

– Ако това бе тест за годност за контакт, ти се провали.

– Опитай ти да подскачаш в скафандър – отвърна задъхано Даниел. – Хей, къде е вратата?

Рубинените очертания грейнаха услужливо. Цветовете по скафандъра на Даниел бързо избледняваха, няколко сфери все още се търкаляха към стените и изчезваха в тях. Излязоха в коридора.

Асоциативна илюстрация на Атанас Славов към разказа

Не всички врати се отваряха. Няколко пъти напразно спираха пред проблясващите им контури, но преградата не се отместваше, корабът оставаше ням. Сякаш невидимите домакини избираха какво да им покажат.

Например огромното помещение, изпълнено с редици от прозрачни саркофази, приели стотици, може би хиляди чудати същества.

– Най-после сме на място, където нещата като че ли имат някакво предназначение и смисъл – рече Даниел.

– Музей – съгласи се Борис.

Многокраки зверове с пъстри люспести тела. Безоки водни обитатели – само зейнала паст и голо туловище. Крилати твари с източени муцуни и издължени антени по гърба. Ярки обемни изображения – като живи. И наистина оживяваха, щом Борис или Даниел заставаше пред някой от саркофазите. Двамата смаяно наблюдаваха как странно създание – цялото само от безброй тънки пипала, съгради над себе си къща от пясък и простря дебнещи крайници като корени в почвата. Едра сребриста капка пъплеше нагоре по кората на дърво, после потече от върха, невидим вятър огъваше струната, тя прилепваше до всичко, което докосваше, и накрая се опъна като сапунен мехур между клоните...

– Десет години, сто години – няма да ни стигнат – промълви Борис.

– Тяхната планета?

Но бе ясно, че и тук не са намерили най-важното. Липсваше екземпляр, който с вида си, с поведението си да разкрие, че не е звяр, а е разумно същество, способно да строи звездолети.

– Ами ако са измрели – каза Даниел в коридора, – както във „Война на световете“ – от грип? И в затворените стаи е пълно с мъртви? Или с хремави... Почвам да нервнича, това е лошо.

– Да проверим пак шлюза.

Пътуваха нанякъде, като се надяваха, че звездолетът ги е чул и послушно ще ги отведе до началната точка.

– В краен случай ще блъскаме по шлюза – мърмореше Даниел. – Може нашите да са отвън и да ни чуят. Ще разговаряме по морзовата азбука, с почуквания.

Странен шум го накара да замлъкне. Стъпки. Без съмнение – приближаваха леко забързани стъпки. И шумолене на пера. В напречния коридор се мярнаха за миг големи бели крила.

Борис и Даниел се втурнаха след непознатото.

– По-бързо, моля! – подвикна Даниел.

И пътеката ги послуша, ала не им провървя – коридорът се разклони, съществото вече не се виждаше, плавно спряха пред поредния светещ контур. Нямаше път напред.

– Трябва да починем някъде – рече Даниел. – Да помислим.

Борис кимна.

– Вратата, моля!

И вратата ги пропусна – на подходящото място. Това бе нов удивителен и спокоен свят. Необикновена гора с дървета без клони, без кора – само голи стволове, невероятно огънати в пространството от безумни ветрове или от градинар магьосник. Двамата се отпуснаха върху мек кафяв мъх. Решиха, че най-напред имат нужда от храна и кафе.

– Как мислиш – запита Даниел, като прибираше остатъците и опаковките, – дали те наистина са видели всички тези планети? Дали наистина съществуват?

– Въпросът може да се зададе и така: кое тук е експонат, научен документ и кое – произведение на въображението, на изкуството? И дали те изобщо ценят разликата между тези два начина за разбиране на света? Като нас... Но сигурно са видели много.

– Не знам дали ни наблюдават разумни създания или автомати, обаче те реагират на нашето присъствие, реагират като че ли смислено – вратите се отварят или не се отварят, залата със сферите заработи заради нас, холограмите в музея оживяха. Значи имаме нещо общо.

Борис не отговори. Бе коленичил и разглеждаше някакъв предмет на земята. Като откършен клон с чудновати извивки. Каква сила го привличаше към меките му форми? Не издържа на изкушението и понечи да го докосне, размисли, сне първо шлема на скафандъра си. Дланта сякаш сама намери мястото, приготвено за нея, едно от разклоненията ласкаво легна на рамото и пое тежестта, кръгъл отвор се оказа точно пред лицето му. Борис долепи устни до отвора. Разнесе се звук, наподобяващ обой, а щом другата ръка по своя воля или под магията на звука се плъзна по плавните извивки, тоналността и тембърът се променяха.

Борис вдигна глава и каза:

– Това нещо е направено за човешки ръце.


Когато по волята на звездолета поредната преграда се отдръпна и ги пропусна в поредното помещение, двамата замръзнаха на място. Пред очите им внезапно се ширна степта. Примерно от височината на десетия етаж зад огромен панорамен прозорец виждаха като на длан линиите на траншеите, въртящите се радари, кулата на наблюдателния пункт, дори хората около нея и бронираните коли, пъплещи в далечината.

– Командната зала – промълви Даниел и пристъпи.

– Виж, кресла. Удобни кресла за човешки тела – с облегалки за ръцете, главата и краката.

– Пултът за управление? – Даниел прокара пръсти по белия, абсолютно гладък панел пред креслата. – Нищо чудно, че не е включен.

– Какъв пулт? Не пипайте нищо! „Марс“! Тук е Базата, чуваме ви, обадете се!

– И ние ви чуваме, База.

– Борис, Даниел, как сте?

– Живи. Здрави. Малко преуморени от впечатления – спокойно се обади Борис.

– Срещнахте ли някого? Има ли някой там?

– Май никой. Но изглежда постигнахме частично разбирателство.

– С кого?

– Може би с домакините, може би с компютрите им. Току-що ни пуснаха в командната зала. Оттук ви виждаме прекрасно. А ето че възстановиха и връзката. Никакви прояви на враждебност, ако не броим затварянето на шлюза.

– Намерихте ли нещо, което да подсказва кои са те и откъде са дошли?

– Да – намеси се в този момент Даниел. – Скелет.

За секунда Борис се озова до другаря си. Даниел се бе навел до края на пулта. Там, на мекото покритие наистина белееха кости – кръгло черепче, тънки ребърца и протегнати сякаш в умора крайници с по две стави. До костите имаше кръгла съдинка.

– Скелет на котка – добави Даниел. – И празна чинийка за храна.

В базата обмисляха невероятното съобщение, а двамата стояха смълчани пред единствените останки на живо същество, малко същество, което явно бе намерило смъртта си в самота, още едно доказателство за миналото присъствие на хора...

– „Марс“, промяна в обстановката. Шлюзът се отвори. Опитайте се да стигнете дотам. Не докосвайте повече нищо и не взимайте нищо със себе си.

Подвижната пътека послушно ги отведе до изхода.


В петното от дневна светлина видяха прострени на пода две големи бели крила.

Борис се наведе, леко повдигна перата, докосна малкото телце. Очите на розовата муцунка бяха затворени, пухкавите лапи лежаха безсилно отпуснати.

– Мъртво ли е? – попита другарят му.

– Може би... А може би са го изключили. Временно... Да го вземем ли?

Даниел погледна към шлюза. Една бронирана кола вече приближаваше през степта.

– Ще стане скандал.

– Но това е подарък, ти поне разбираш! Сувенир от някаква планета... Или любимата играчка на екипажа... Нещо безполезно, но обичано – иначе защо ни го оставят тук?

Даниел не възрази. Борис прегърна крехката перната фигура и двамата стъпиха на трапа.


Залата бе събрала много знаменитости. В първия полукръг седяха Колинс и Рюмин, които заедно председателстваха съвета с не съвсем ясен мандат, наречен засега Съвет по контакта. У Фуан отговаряше за сигурността и освен че командваше силите под знамето на ООН, имаше редкия шанс да дава разпореждания на авиацията и ракетите на още шест могъщи държави.

Постоянните членове на Съвета за сигурност бяха предпочели за свои представители политици за сметка на учените. Но зад всекиго имаше група от още пет-шест души – избраници от щабовете им, експерти и лични помощници. А още десетки специалисти, технически лица и журналисти наблюдаваха събитието на монитори от съседните помещения.

След десетте часа в зведолета, след първия устен доклад и докато Съветът преглеждаше видеозаписите, Борис и Даниел можаха да починат, да поговорят и да обмислят преживяното. Ала сега отново ги завладяваше напрежението – излъчвано и от хората пред тях. Впрочем бяха разделени с херметична прозрачна преграда. И знаеха, че зад вратата стоят фигурите в тежки скафандри, които ги посрещнаха, съпроводиха и накрая ги затвориха в тази стъклена клетка. Карантината, разбира се, бе част от предварителния план и все пак им бе неуютно.

– Ще имаме много работа – започна Рюмин и изчака в залата да настъпи тишина. – Още дълго ще проучваме фактите. Но за едни първоначални изводи, за да се ориентираме в обстановката, за нас са особено важни личните мнения на двамата... земни космонавти, ако ми позволите тази двусмислица. Моля.

Борис погледна Даниел и се наведе към микрофона.

– Нашите мнения... Първо, ние предполагаме, че на звездолета няма живи същества. Второ, смятаме, че са налице достатьчно косвени доказателства за хипотезата, че корабът е бил обитаван от хора... Да, например един скелет на котка, както любезно уточни някой тук. Или антропоморфните мебели в командната зала. Ерго, обитаван, управляван и вероятно построен от земни хора. И тогава, трето, налага се да допуснем, че звездолетът е пристигнал при нас от бъдещето.

– Моля! Тишина! – призова Рюмин.

– Междузвездни полети със свръхсветлинни скорости, обратен ход на времето. Хипотетичният тунелен преход, използване на сингуларността – вие ще умувате как е възможно – добави Борис и се облегна назад.

– Това са ваши общи заключениея, така ли, Даниел? – запита Колинс.

– Да. Повечето помещения, в които попаднахме, нямаха очевидна функция. Ние условно ги нарекохме стаи. Чудесни места за живот през дългия полет из космоса – красиви простори от чужди светове, може би от измислени светове. Но сред тях имаше една, която безспорно представляваше абстрактен кът от Земята... А помещението с летящите сфери – какво прекрасно упражнение за гъвкаво човешко тяло! Залата със саркофазите може да е колекция от природата на планетата, обитавана от строителите на звездолета. Обаче изглежда по-вероятно това да са образци, събирани от земни хора в хода на тяхната експедиция.

– А имате ли обяснения за отсъствието на екипажа?

– Физика на Космоса. Някакви ограничения за пътуване на живи същества назад във времето... Подозрението, че екипажът се крие, не може да се изключи, разбира се, но не се подкрепя от нищо от преживяното от нас.

– Хипотеза, ако позволите – намеси се Борис. – Авария. Нещастен случай, при който хората са загинали. Или по друга причина са останали извън звездолета…

Рюмин потропа по масата.

– Моля! Уговорката ни бе, че ще оставим дискусиите за после, а сега ще питаме и ще слушаме. Разбирате, че се налага бързо да изберем някаква тактика поне за най-близко време. Вашият въпрос, уважаеми Фуан.

– Коментирайте предположението, че звездолетът е изпратен с намерения, заплашващи Земята, а пасивността му е прикрито разузнаване.

– Не забелязахме никакви признаци на враждебност – каза Даниел. – Впечатленията ни са, че автоматите на звездолета следяха внимателно всяка наша стъпка, но като че ли за да предпазят себе си и нас.

– Антропоморфната обстановка може да е камуфлаж – обади се млад човек от групата зад генерала. – И опасни могат да бъдат не само оръжията. Всички знания и техническият потенциал, които крие звездолетът, са заплаха за крехкото равновесие на Земята. Представете си го като информационна бомба, захвърлена тук от агресивна цивилизация.

– Видяхме много неща, които могат да се нарекат чудеса. Обаче не се приближихме дори стъпка към тяхното разбиране. Не ни показаха управлението на която и да е система.

– Във всеки случай кръговата отбрана трябва да остане – заяви У Фуан.

– Наистина знаем много малко – намеси се Борис. – И тъкмо затова мисля, че интуитивните ни оценки не бива да се пренебрегват. Убеден съм – същества, които са способни да сътворят световете там, в звездолета, не могат да бъдат агресивни... Разбирам, че този аргумент е слаб. По-слаб от ракетите ни. Но позволете ни да продължим изследванията, нека отидат и други.

– Виждате ли! – скокна същият млад човек. – Точно това е опасно! Днес пратихме двама души и те освен десетки касети донесоха и нещо, което не знаем дори дали е биологично създание, механизъм или нещо друго. Утре ще пратим там сто души, после... После изобщо няма да можем да контролираме информацията от звездолета.

Този път Колинс надви шума в залата.

– Ако се доверим на впечатленията и предположенията ви, много мъчен става въпросът защо корабът изобщо се е озовал на Земята и защо отвори шлюза си.

– Защото така е бил програмиран. Или така е решил, когато е останал без екипаж...

Деликатно побутване в коляното накара Борис да замълчи, ала прекъснатата реплика не остана без внимание.

– Вие говорите за звездолета като за разумно същество.

– Ако позволите – намеси се Даниел, – бих използвал определението „очовечена машина“. Тя очевидно е научена да се грижи за хората, но може би е способна и на нещо повече, на някаква самостоятелност. Бих искал да помислите за тази възможност, когато вземате решения.

– Непременно ще я имаме предвид. Още въпроси?... Благодаря ви за всичко, Борис, Даниел и… съжалявам, вие разбирате, че карантината трябва да продължи. Залогът е много голям.


На изхода от залата ги чакаха придружителите в скафандри и по надуваем коридор ги съпроводиха направо до задната врата на военна линейка. Когато се качиха вътре, Борис потропа по стъклото, делящо ги от кабината на шофьора. Той се обърна и макар че шлемът му пречеше да чува, разбра жестовете и изключи осветлението в колата. Тъмнината вътре се сля с мрака над степта. Пред отворената врата на наблюдателната кула видяха Колинс и Рюмин, които им махаха за довиждане. Долепен до прозореца, Борис посочи часовника на лявата си китка, после вдигна ръка с разперени пет пръста. Имаха право на няколко минути за сбогом с това място.

Черните криле на фантастичната пеперуда ясно се очертаваха на фона на небето, сякаш докосваха звездите.

– Съжаляваш ли за полета до Марс? – запита Даниел.

– Съжалявам за него. – Борис гледаше безмълвната грамада. – Каква самота е това! Сред безкрайна пустота, без хората... И той се е върнал. Ти няма да ми се изсмееш – на мен ми изглежда тъжен. Дошъл е на родната планета. Попивал е звуците на степта. Отворил е шлюза, за да пусне в себе си въздуха на Земята. И нас. Сега пак е оставен сам със степта, въздуха... А може би и не му трябва друго.

– Няма да го бомбардират. Няма да посмеят.

– Бомби... Да, бъдещето е бомба. И те ще се опитат да я обезвредят. Навярно не с ракети. С изолация – като нас.

– Те не разбират, Борис. Но представи си само – ние бяхме там! Да си бил там е единственият начин да разбереш. За другите остава страхът.

– Така си е – каза Борис. – Тръгнахме в скафандри към собственото си бъдеще. Обградихме го с най-унищожителните си оръжия. А сега ние с теб сме затворени, защото сме заразени с това бъдеще, и те се боят, че заразата ще проникне навред. Ще проникне.

– Ти си гениален, че взе онова пернато.

Борис го погледна учуден.

– Та те ще го разложат на молекули, за да го изучат.

– Ти сам каза, че това е подарък. Какъв трябва да е подаръкът, когато се готвиш за среща с деца? Някаква играчка. Какво правят децата с играчките? Чупят ги, разглобяват ги, за да видят какво има вътре.

– Почвам да се досещам – поусмихна се Борис.

– Те ще работят денонощно. Ще се опитат да го разглобят. А може би звездолетът първо ще го включи, ще го оживи – то ще подхвърча и ще подскача, те ще го гонят, ще го хванат и сигурно все пак ще го разглобят. За да разберат, че са счупили една играчка. И че за него ние сме деца. Които трябва да се научат да пазят подаръците си с надеждата да получат нови... Мъдър звездолет. Той ще им даде и други доказателства.

– Ето го – Борис посочи силуета на звездолета. – Най-важното доказателство е тук. И никъде не можем да се денем от доказателството, че бъдещето съществува. Цял живот, поколения наред ще сме принудени да го изучаваме. И никога вече няма да бъдем същите.

Той почука по стъклото на кабината и даде знак да потеглят.




Вятър работа[редактиране]

„– Вятър работа е тази!

– Не обиждай! – засегна се вятърът...“

(Съвсем истински разговор)


„Паралелно-интегралната аналогия между метео и психопроцесите е в основата на принципа

на аеротрансформирането. Ер-малък-излъчването преобразува субстанциалната структура

на психиката в трасцендентно-полева при запазване на индивидуалната диферентност.

Психотроните като аналог на невроните са носители на информацията, а психофизиологи-

чните процеси на мисленето се заменят с трацендентно-квантови. При псевдоактивно

възбуждане на интерпсихотронната съвкупност психотроните излъчват психокванти, коитo

поляризират молекулите на газовете във въздуха и ги увличат в посоката на нарастване на

градиента на психо-метео-полето. Или по-просто казано, духа вятър.

Очевидно тук няма никаква магия...“

(Из рекламната брошура „Подложете се на аеротрансформиране – станете вятър!“)


Минава полунощ и наоколо няма жива душа. Площадът е празен, притихнал. Нищо не трепва в градинката – нито пожълтелите дървета, нито сенките им под синкавата светлина на лампите. И все пак той е тук. Ето, от една липа се откъсват няколко пъстри листа, политат надолу, но изведнъж се завъртат в странен танц, застиват в причудливи симетрични фигури, после се пръсват и кацат точно върху купчинките с есенна шума.

– Естет! – промърморих под носа си и се опитах да запаля цигара.

Силен повей отнесе огънчето, със зловещо плющене нещо плоско и хладно се лепна върху гърба ми. В такъв момент дори един опитен инспектор по времето може да трепне. Без да се обръщам, дръпнах нещото. Беше цветен плакат – руса красавица с развети коси и надпис „Станете вятър“. Хвърлих го, плакатът се плъзна леко по асфалта към най-близкото кошче.

– Много смешно! – казах в шепата си, докато драсках втората клечка. Когато разговаряш с вятър, няма смисъл да се оглеждаш.

– Инспекторът и нощта... – прошепна някой на ухото ми. – Инспекторът не спи. Защо така?

Вдигнах яката на шлифера и седнах на една пейка.

– Дошъл си да ме възпитаваш? – гласът се опитваше да бъде ироничен.

– Не съм. Макар че би трябвало... Хубава нощ... А ти? Значи дотук я докара – да метеш.

Вятърът се завъртя около пейката, стана ми хладно.

– Знаеш ли, това е по-приятно, отколкото да клатя разцъфтели клонки пред прозореца на Вихрев или да вия самотно в комина.

Той бе започнал работа на времето при един известен поет.

– Поетите – казвам мъдро – затова са поети, за да виждат красотата там, където ние не я забелязваме. А ти капризничиш.

– Вярно е, капризнича. Но не искам да галя върховете на тополите, а на работниците по скелите да им бруля лиицата. Не е честно... А бе, тебе да не са те пратили?...

– Не са. Просто не ми се спи.

Той се втурна, улови едно сухо листо на педя от земята и го остави върху купчинката. После го усетих да се връща.

– Щото може и да са те пратили. Нали не са доволни от мен... Обаче аз полезен ли съм? Полезен съм. Нищо не могат да ми кажат.

– Хубаво. Ама затова ли се върна в града? Нали искаше простор? Да летиш над гори и планини...

Вятърът не отговори веднага. Само листата на тополата над мен леко се разшумоляха. Това не бе дори и полъх, това бе въздишка. Само той можеше да духа така. Хитрец!

– Бях при делтапланеристите... Избягах... Те нямат нужда от нас.

– Как така нямат?

– Изкарах две седмици. Отначало наистина се радваха, нали разбираш, такива полети не бяха правили досега – продължителни, нависоко. А и безопасно... Един ден носех едно момче, бяхме летели няколко пъти заедно. Веселяк. Ама този ден мълчеше. Минахме два-три баира, питам го – сега накъде? А той – трай си, вика, не можеш ли да си траеш, все едно, че те няма. И изведнъж рязко сви надолу, изплъзна ми се, разбираш ли? Щеше да се пребие. Успях да го подхвана малко над земята и го пуснах. А той заряза делтаплана и тръгна, ей така, наникъде. Нищо не каза.

Хвърлих цигарата и станах. Пресякох градинката, тръгнах през площада. Вървях като че ли съвсем сам, но с приближаването ми дърветата се разшумоляваха, плющяха скъсаните краища на афишите. На няколко крачки от мен всичко утихваше.

– Добре де – спрях рязко и се обърнах, – ами децата? Те не се ли радват? Хвърчилата, балоните?

– Децата ли? – повтори невидимият глас. – Иди на някоя от детските площадки, където има дежурни ветрове за хвърчилата. И какво ще видиш – много вятър, а няма деца. Освен ако някое не е доведено от дядо или вуйчо. Щом е организирано, не им е интересно, разбираш ли?

Като че ли и аз бях забелязал нещо такова.

– И изобщо – продължи той – цялата тази работа е много нагласена. И не е така, както си я мислят някои. Е, затова събирам сухите листа по улиците.

– Ако искаш, ще се опитам да те преместя в «Прогнози за времето».

– А, извинявай! Не искам да капризнича, ама това не е за мене. Щом не им излезе прогнозата, хайде, давай, тези облаци – от тук – там. Онези облаци от там – тук. Днес, казват, ще духаш слабо, до умерено. А си духнал неумерено, мисли му...

Вече бяхме обиколили площадчето и без да бързаме, започвахме кръга отначало. От един двор се показа котка и измяука призивно към тъмнината. В същия момент един захвърлен вестник се надигна като призрак, размаха зловещо страници и се плъзна към котката. Тя изсъска и се скри.

– А бе, животът е...

– Дааа – съгласи се вятърът. – И момичетата, с тия панталони...

– И какво, според тебе излиза, че няма смисъл?

– Има... Ама ти не ги разбираш тези работи... Какъв е смисълът да превърнеш човека в скитник? Да го накараш да поживее не в стаята, а на улицата? И над покривите. Преди само съм си въобразявал, че познавам града. Отгоре е друго. И изобщо започнах да виждам някои неща по-иначе... Запознах се с нови хора...

При последните думи гласът му прозвуча особено. Но нямаше начин да го погледна в очите... Бяхме спрели пред витрината на магазина за конфекция и разсеяно разглеждах манекените – въпреки късния час те се усмихваха бодро.

– Хубава е, нали? – попита вятърът.

– Кое?

– Шапката. Нали е хубава? Утре ще издебна някоя фукла да си я купи и ще ѝ я свия.

А така! Като че ли започнах да се досещам.

– Я ми обясни – казах с обвиняващ тон – за какъв дявол ти е потрябвала дамска шапка?

За мнозина е трудно да си представят вятърът да се засрами. Той, разбира се, не може да наведе глава и да се изчерви, но дългогодишният опит на инспектор по времето ми подсказваше със сигурност – той се смущаваше. Няколко малки вихрушки се подгониха по тротоара.

– Тя се казва Мария.

– Честито! Мисля, че си първият вятър, на който му е дошло на ум да се влюби. Трябва да е от дългото общуване с поетите.

Дори не се обиди от шегата ми.

– Искаш ли да ти я покажа?

– Сега? – попитах учуден, но той вече беше грабнал шепа листа и като ги пускаше едно по едно, за да ми показва пътя, хукна към близкия безистен. Щом се озовахме във вътрешния двор, вятърът бързо се издигна нависоко.

– Ето, тук е – прошепна на ухото ми в същото време. Това не представляваше за него никаква трудност. Погледнах нагоре: от един балкон на шестия етаж весело ми махаше проскубан фикус.

– Съжалявам – казах, – но дори да се надигна на пръсти, няма да мога да надникна.

– Ама че досадно – измърмори вятърът, – забравих, че си толкова тромав. Тя е прекрасна, като спи. Всяка нощ идвам да я гледам.

– Тя знае ли за теб?

– Знае – разпалено зашепна той. – Идвал съм много пъти, какви ли не игри сме измисляли! Най-много обича да прави хартиени лястовици и да ги хвърля над двора, а аз ги поемам и ги нося над покривите, плаша гълъбите и накрая ги пускам в прозореца на хазяйката. А вечер сяда на балкона и аз ѝ разказвам за поетите, за делтапланеристите, за облаците, за врабците и после я приспивам с аромат от люляците. Като цъфтяха тополите, много ѝ харесваше да ѝ направя дълъг бял шлейф от тополов пух и да го нося след нея. Така ходеше на училище, като царица, а приятелките ѝ умираха от завист.

Излязохме от дворчето и тръгнахме без посока. Отново мълчахме, но аз усещах, че тази вечер ми предстои да чуя още удивителни неща.

– Слушай – обади се след малко вятърът, – искам да те помоля за една услуга, ама само между нас да си остане.

– Гроб съм.

– Да ми напишеш едно писмо. За нея. Знаеш, че аз не мога. То не е точно писмо, ами...

– Ами какво?

– Стихове.

– Винаги съм мислел, че е заразно – казах. – Вярно, че с какъвто се събереш, такъв ставаш.

– Нищо не разбираш – ядоса се вятърът. – Това няма нищо общо със службата ми при Вихрев. Просто когато не спиш по цяла нощ... А бе, някои неща можеш да си ги представиш само нощем или на разсъмване, докато наоколо още няма никой.

Много добре го разбирах. Нали и моята работа е такава – нощна. Седнах на една пейка, извадих от джоба си химикалка и бележник. Разсъмваше. На изток комините се очертаваха върху ръждивото небе. Площадчето бе все така притихнало и безлюдно, сякаш вглъбено в себе си, с къщи, прозорци и врати, неподвижни като театрален декор под неподвижната светлина на лампите. Тогава той заговори:

Илюстрация ДИМО

Какво се случва рано сутрин?

Рано сутрин

със топла ласка слънцето

пробужда ветровете,

задрямали във клоните

на старите липи.

Тогава липите започват да ухаят.

Листата се разшумоляват,

разказват си

едно на друго шепнешком

зелените си сънища.

Нощем листата са зелени кораби,

звездите са маяците

на техните сънувани пристанища.

Денем листата попиват слънцето

и бавно пожълтяват.

И идва ден, когато корабите

с претъпкани със злато трюмове

разкъсват сребърни котвени вериги

на паяжините

и плъзгат се към дъното, разсичат есенния въздух.

А над тях отново се затварят прозрачните води

и странно е това опиянение,

да се удавиш в синкавопрозрачен въздух,

като за сламка да се заловиш за някой слънчев лъч,

без жалост да се отдадеш на лудия водовъртеж

и само молиш вятъра да бъде дълго.

Това се случва рано сутрин.

За вас полъхва просто вятър във градинката.

А просто вятърът отгоре вижда

мозайка цветна от потопени кораби

със трюмове, препълнени със злато,

на дъното на синкавопрозрачно езеро

от ноемврийски въздух.


Вече беше рано сутрин. Небето все по-бързо избледняваше. Дърветата и пейките изплуваха постепенно от тъмнината като на снимка в проявител. На съседната улица изскърца трамвай.

– Ти си глупак – казах му. – Ако аз съм на твое място, още днес отивам в службата и прекъсвам договора. Подлагам се на ретрансформация, купувам цветя и – право при момичето.

– Мислиш, че не ми се иска ли? – отвърна с горчивина вятърът. – Ама като стана обикновен човек, сигурно няма да иска да ме погледне. Аз съм иначе... аз съм толкова... обикновен. И малко пълен.

Той въздъхна и аз потреперах от хлад.

– Сега за нея всичко е романтично – в нея се е влюбил вятърът и тя излиза нощем на балкона в бялата си нощница, а вятърът я гали и ѝ нашепва небивалици. Тя ми съчуства, защото съм сам, защото не искам нищо, нищо не мога да поискам. А иначе всичко ще е толкова обикновено...

– И скоро ще те пратят да чистиш комините на някой завод, а момичето ще има да си стои на балкона и да те чака в бялата си нощница.

– Прав си. Разбира се, че си прав. Е, в края на краищата остават само няколко месеца от договора.

– Не! – поклатих глава. – Не. Днес ще те уволня. За несправяне.

Той притихна. Като че ли се замисли.

– Е, добре, ама... нека да е утре, а?... Искам още веднъж да се разходя нощем наоколо, по улиците, из дворовете. Да поскитам, да поиграя с някой облак... Знаеш ли, все пак е хубаво това.

– Добре – съгласих се, – нека да е утре.

Замълчахме изморени. По фасадите отсреща един след друг светваха прозорци. Хлопна се врата. Чувах стъпки и гласове.

– Време е да си тръгвам – казах и се надигнах от пейката. Костите ме боляха. – Скиташ по цяла нощ за оня, дето духа.

– А защо не?

Не ми се тръгваше.

– А за шапката – казвам – не се безпокой. Аз ще я купя, като отворят.

Силен повей огъна клоните на липите. Рояк сънени, разчорлени врабци се вдигна с недоволно цвърчене, по земята се посипаха листа. Тръгнах бавно по алеята. От къщите излизаха хора, сънени и сърдити като врабците. Не ми се спеше, не ми се прибираше. Спрях и се обърнах – погледнах нагоре към върховете на дърветата, към покривите, към бледорозовото небе...

Вятърът каза, че било хубаво.




Един почти обикновен ден на Панто Реев[редактиране]

Наоколо се разхождаха мъже с бели панталони, но това не беше Рио де Жанейро.

Неизвестно къде и откъде новодошлият стреснато наблюдаваше шумното суетене в коридора. Някои бързаха за някъде, тряскаха врати, други унесено се носеха по непрогнозируеми траектории, трети кротко се усмихваха. Иззад най-близката врата школуван женски глас питаше на безупречен френски: „Извинете, господине, не знаете ли къде мога да си купя пресни краставици?“ „Не зная, госпожице – отговаряше топъл баритон на също тъй безупречен френски, – но мога да ви покажа къде продават мастило. Обичате ли Вагнер?“

„Програма „Знание“, констатира с периферията на съзнанието си неизвестно откъде, как и защо новодошлият, но не успя да чуе края на интригуващия диалог, защото зад вратата иззвъня телефон.

– Мерд! – чу се малко по-груб мъжки глас. – Ало, молим!

В този момент откъм дъното на коридора се разнесоха крясъци и ругатни на български, суетящите се мъже в бели панталони изчезнаха незнайно къде, а покрай дявол знае защо новодошлия профуча иначе интелигентен наглед човек с огромна тава кус-кус в ръце. Преследваше го глутница недотам интелигентни на вид, но яки мъже. Те не носеха тави с кус-кус. Вихрушката отмина зад ъгъла и оттам се разнесоха звуци, които обикновено илюстрират сцени на борба в радиотеатъра за младия слушател.

Нещо, което много приличаше на човек, застана пред неизвестно как и откъде накъде новодошлия, вкопчи кокалести пръсти в рамото му и излъчи поглед, изпълнен с три части любов, една част недоверие и сълзи колкото поеме.

– И ти, нали? И ти си от нашите, нали?

Все още неизвестно защо новодошлият го погледна недоумяващо.

– Шшшт!... Не казвай нищо! Аз и така всичко разбирам. Ти си с нас. Тихо! Не бива да разберат. Дотогава! – закле го човекоподобното създание и се скри.

„Ама че лудница!“, помисли си Панто Реев (да, защото това беше той!) и не подозираше колко близо бе до истината.


Отначало това бе един съвсем обикновен ден в живота на Панто Реев – малък, но много полезен човек. И тази сутрин като всяка друга той въздъхна дълбоко и се включи във всекидневното преселение на народите от комплексите към обетования център. В автобуса го обзе познатото чувство, че е глътнат от динозавър с колики. Предната вечер Панто до късно бе чел научнофантастична литература и докато превозното средство спазматично се тресеше, гълташе и плюеше хора, той се замисли за ползата от анабиотични камери по маршрута Люлин – Дървеница, мечтаеше за хиперпространствени скокове, нула-транспортиране и Айнщайнови ефекти. Блъскаха го и той блъскаше. Чувстваше се като речно камъче, търкаляно от мощен поток, усещаше се съвършен и заоблен между околните – хора с души, корави и заоблени като витошки морени.

Щом пристигна в службата, Панто Реев премести няколко папки от горния ляв в долния десен ъгъл на бюрото си, отвори и затвори три чекмеджета, сипа вода на кактусите и хукна по етажите да събира от мъжете пари за Осми март. Бе несменяем профгрупорг от дълги години и докато агитираше колегите си – сънени и сърдити, с лица зеленикави и изсушени като домати от вчерашна туршия, Панто отлично съзнаваше, че началото на работното време не е най-добрият момент да вземеш от човек два лева, но нямаше избор. Предстоеше му да изтича до банката и да оправи един превод, след това – до Обединението – да разчисти някакви батаци, и накрая до снабдяването, където единствено той можеше да се оправи.

Панто Реев се носеше по софийските улици като трабантче по околовръстното. Пътем успя да купи карамфили за другарката на голямото и блокче № 4 за малкото.

Когато се върна в службата, колегата Пешев го посрещна с познатото до болка „Шефът те търси“ – прости думи, които заменяха за Панто Реев и „добро утро“ и „добър ден“; само три думи, но както се пее в естрадните песни, побрали в себе си толкова много: „Мараба, Панта. Ама че скапано време, а? И снощи пак ни биха и ще видим световното на муки. Оня идиот, шефът, пак пита къде си, да им таковам таковата на всички началници дано!“

Панто се яви на началника си и отново хукна да оправя служебните бакии, които – според друга песен – никога не свършват. Междувременно го извикаха още десетина пъти при шефа – веднъж за доклад, три пъти – за справка, два пъти – за всеки случай, и още няколко пъти – по грешка. В паузите успя да си свари осем кафета и да изпие едно от тях. Останалите ги пиеше като приятел колегата Пешев и нищо чудно, че както обикновено по обед Пешев взе да нервничи.

Всъщност необикновеното се случи малко преди обяд. Реев съобщи, че отива на лекар, посрещна на Централна гара тъща си, балдъзата и трите ѝ момичета и успя да се нареди на опашка в магазина за санитарен фаянс. „Пуснали са страхотни клозетни чинии – заповяда жена му сутринта, – италиански, с модерен дизайн, розови и резеда.“

Опашката вървеше бавно и когато Реев, най-сетне прегърнал розовата мечта на съпругата си, настъпваше към изхода, някакъв все още недостатъчно заоблен гражданин се обади с жалостив фалцет:

– Айде бе, другарко, единайсет часа стана.

Панто Реев изтръпна. Не, той направо замръзна, както в стоп-кадър замръзва героят от филмов уестърн, застигнат в гръб от куршума на злодея. В единайсет той трябваше да бъде при заместник-министъра. Представи си в невероятни подробности дългия трамваен път до министерството. Стоеше неподвижен, с притворени очи, притиснал до гърдите си клозетната чиния. Страшно му се искаше да полети.

И о, чудо! Ето че по заповед на щуката и по силата на жанра в същия миг Панто Реев се озова в просторния кабинет на Заместника. Тук вече се бяха събрали сума ти едри и дребни началници, съпровождани от компетентните си подчинени. Доблестните рицари на прогреса и скромните им оръженосци бяха в очакване на негово заместник-величество. В тази делова и официална обстановка експресивните форми на клозетната чиния изпъкваха изящно и фриволно, но за съжаление, присъстващите не бяха ценители на поп-арта.

– Реев – смъмри го шефът му, – къде се рееш досега?

– Бях на лекар – смотолеви Панто.

– Разстройство ли имаш? – съчувствено попита шефът.

Панто не можа да отговори. В този момент влезе Заместника. Беше човек с природно естествени маниери и старателно отглеждана интелигентност. Все още в шок, Панто стърчеше насред кабинета, здраво стиснал розовата придобивка.

– Каква е тази чиния, бе Реев? – прогърмя Заместника.

– Италианска – прошушна Панто. – С модерен дизайн.

Илюстрация: ДИМО

Заместника я огледа недоверчиво.

– Да ѝ акам на дизайна – заключи той.

– Може – оживи се Панто Реев. – Заповядайте у нас тия дни. Аз бързо ще я монтирам.

– Защо пък не – засмя се началникът. – То сега хората канят на вила, на нова холна гарнитура, на уредба, на дек, защо да не канят на тоалетна чиния? Особено италианска... Сядайте всички!

Панто Реев внимателно отпусна чинията върху мекия мокет.

– По столовете – уточни за всеки случай Заместника.


Подгонен като диво животно от тези шеметни ходове на съдбата, Панто Реев бе потърсил сигурност в служебната си дупка. Тялото му се наслаждаваше на ленивото спокойствие на учрежденския следобед, а мозъкът му мъчително преживяше случилото се. Наля си кафе – тринасейтото, което бе забъркал днес с надеждата да бъде и второто, което ще успее да изпие. Още повече че и Пешев се беше запилял някъде.

Панто поднесе чашката към устата си и въпросително погледна вратата. Да, разбира се, тъкмо в този момент тя се отвори и в стаята надникна административна харпия на неопределима възраст. На лицето ѝ бе изписано „Шефът те вика“.

– Шефът те вика – потвърди харпията и се скри.

Така повече не може – нито ден, нито час, нито минутка повече, помисли си Панто Реев. Обзе го непреодолимото желание да си бъде у дома, да седи в любимото си кресло, нахлузил любимите си чехли, и да наблюдава аквариума с рибките. Желанието му бе толкова силно, че изпита физическа болка; като че току пред него изплуваха с невероятна яснота най-тънки подробности от обстановката в хола. Панто примижа, за да прогони натрапчивото видение, и отвори очи... за да се увери, че наистина се намира в собствения апартамент, в любимото си кресло.

Пред него силно любимата му и силно смутена съпруга разля кафето, което тъкмо наливаше на Пешев.

– Ти какво правиш тук? – попита Панто.

– А, Панта, не съм те усетил кога си влязъл... – Колегата му бързо се окопитваше. – Тъкмо тебе търсех. Шефа те вика.

Червени кръгове се завъртяха пред очите на кроткия и полезен човечец, стадо камили ги прониза в грациозен полет, звънна далечна камбана от забравено детство – прииска му се да е малък и да носи къси панталонки с презрамки. Зелена змия изпълзя от джоба на Панто и просъска „време е“, а папагалчето от клетката се обади – „невърмор“. Панто за пръв път в живота си разбра значението на думата „екзистенциално“, но в този момент успя да си поеме дъх и сграбчи най-близката табуретка. Беше величествен...

Обаче в тази напрегната ситуация тъщата пристигна със звън. Жената на Панто се зарадва на подкреплението. Тъщата водеше по-голямата си дъщеря и три-четири внучки. Холът се изпълни с жени, пакети и междуметия. Пешев моментално се възползва от шанса да напусне полесражението. Пред лицето на подсиления противник Панто не успя да се прегрупира навреме, жените минаха в контранастъпление и той се оттегли без бой в спалнята.

Но и тук не намери покой. Първо влезе съпругата му и, вдъхновена от покупките на тъщата, му издиктува кратък списък на магазините, които той трябваше утре да обиколи, пиленцето ми, и на стоките, които го помолваха непременно да купи, нали, душичке. След нея влезе тъщата с настояването на следния ден Панто да я заведе при едни роднини на другия край на града. После се появи едно от малките да напомни от името на останалите, че им е обещал да ги заведе да гледат „Ну, погоди“. „Утре“, пак обеща Панто. Малко по-късно се прибраха от училище и собствените му дъщери. Едната трябваше на следващия ден да бъде заведена в зоологическата градина, тъй като ѝ възложили докладче за слона. Другата съобщи, че другарката викала Панто, защото не бил предал годишния си данък вторични суровини.

Панто отдаван бе загубил мимолетното си усещане за „екзистенциално“. Надигна се от дивана и безсъзнателно се затътрузи към кухнята. Тук никой не го закачаше. През панелната стена се чуваше телевизорът на съседите. В рубриката „Атлас“ разказваха за Рио де Жанейро.

Където всички мъже ходят в бели панталони – помисли си Панто за романтичната мечта, по която постоянно въздишаше Остап Бендер. Обаче в този миг погледът му случайно се отклони към двора и по гърба му полазиха термити. Право към техния вход решително крачеше председателят на единната. „Членският внос на блока“, сети се с ужас Панто и си представи как председателят го измъква от уюта на кухнята и го подкарва със себе си по входовете (от А до Й) и по етажите (само 8). От коридора се разнесоха тропот и нестройна песен. Децата маршируваха и пееха: „И ний вървим, вървим, вървим, вървим, нататък и няма край, и няма край на шир и длъж...“

„Няма край – помисли си Панто Реев. – И това изобщо не е Рио де Жанейро.“ Червените кръгове пак се завъртяха пред очите му. „Късно е“, съобщи змията, а кукувичката от стенния часовник звънко констатира „невърмор“. С последни искрици съзнание Панто си представи спасителна мечта – голяма бяла къща със светли стаи и коридори, сред тишината на безлюдно поле, зад висока ограда, зад стена от зелени дървена, а наоколо – мъже с бели панталони...


Панто Реев продължаваше да стърчи в белия коридор. Съзнанието му лениво се опитваше да улови връзката между предходните събития и неочакваната му поява на това място. От кроткия му унес го извади усещането за незаслужена болка. Човекът пред него беше, меко казано, едър. Железните му пръсти кротко моделираха лакътната става на Панто, а погледът му излъчваше любов. Тук му е мястото – за да не изнервяме повече читателя с неизвестно защо появили се персонажи – да издадем, че това бе Ветровей Гороломов, санитар в заведението, което по-интелигентните читатели вече са идентифицирали като психиатрично. Ветровей бе човек с нежна душа и груби маниери. Освен че обичаше хората и тайно пишеше стихове, друга негова слабост бе възрожденската му страст към знанието. Той благоговейно слушаше предаванията на програма „Знание“ от началото до края с повторенията. Любимите му рубрики бяха курсът по психология и лекциите по френски език.

– Бонжур, мон ами – каза той ласкаво, без да отпуска жестоката хватка на Пантовата ръка. – Коман са ва?

– Мерси, биен – кротко прошепна Панто.

И се остави да бъде отведен по белия коридор и към дълбините на тази история.

……………………………………………………………………………


НФ носталгия по соц-реализма

(Бележка на автора)

1989-v Burgas s ET.jpg

Надявам се отпечатаният тук за първи път архивен текст да предизвиква носталгични усмивки върху по-старите муцуни сред столичани, а да бъде любопитен и за по-младите, чийто съзнателен живот не е закачил от описваните соц-времена.

„Панто Реев“ бе втората и, доколкото ми е известно, последна част от една поредица, замислена в Клуба по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ в София. Идеята бе на Атанас П. Славов и той ни обясни непознатия за нас дотогава термин „буриме“ – колективно белетристично начинание, при което нов автор пише всяка следваща част въз основата на сюжетните насоки и героите от предишните части. Ръкописът, който наскоро измъкнах от архива си, не е датиран, но това трябва да е било някъде в периода 1979-1981 година. Рокендролът беше млад, за гласност и перестройка още не се и подочуваше, а клубът разполагаше с уютно помещение в младежкия дом „Лиляна Димитрова“, където четящите автори и по-важните присъстващи заемаха места в една полукръгла ниша. Ще се отклоня за два-три реда от темата, заради благодарността си към покойния Ивайло Рунев, към Атанас П. Славов и към останалите приятели от клуба, които в онези времена насърчиха първите ми несмели и нескопосни опити в писането на фантастика.

Та от този престижен подиум Любчо Николов прочете първия епизод на буримето, за което не помня да сме имали общо заглавие или дори някаква обща сюжетна идея поне. Може и да сме имали. Препратка към Любчо-Николовия текст е персонажът с тавата с кус-кус. Аз трябваше да напиша втората част и да въведа следващия герой, когото кръстих Панто Реев. Ако не ме лъже паметта, поредният автор щеше да бъде Наско Славов, но третата част така и не бе написана. Впрочем и тогава не бе рядкост някоя амбициозна клубна инициатива да замре след първите си една-две стъпки. Важното е обаче, че тези начинания ни носеха радост в ония времена, когато бе трудно да се мечтае за публикации и за книги; посмяхме се и с буримето. Панто Реев оцеля като герой в един-два мои по-късни разказа, а предлаганият тук текст оцеля при едно поредно и безкомпромисно прочистване на личния ми архив. Прочетох го и за собствена изненада си го харесах – като свидетелство за младост.

Нищо не съм „осъвременявал“, та нужни са може би някои пояснения за по-младите читатели, които едва ли знаят, че санитарният фаянс бе дефицитна стока в Панто-Реевите времена – както и много други стоки, които се придобиваха с упорито редене на опашки или с връзки.

Тогава Програма „Знание“ вървеше постоянно по Националното радио и излъчваше какви ли не курсове, включително по чужди езици, Радиотеатърът за младия слушател бе също редовно и популярно предаване, а „Атлас“ бе любима телевизионна рубрика за пътешествия.

Профгрупорг бе нещо далеч от днешните разбирания за синдикален активист; в случая следва да се разбира като общественик, натоварен главно да събира пари – например членски внос за митични организации като профсъюзите или ОФ, и да осигурява присъствието на „всички желаещи“ на събрания. На най-малките клетки на ОФ-то им казваха „единната“, докато „Обединението“ (ДСО) бе популярно съкратено название за голяма социалистическа групировка от държавни фирми.

Реших също да обясня скрития цитат от Илф и Петров.

В останалото текстът не се е чак толкова много променил, нито пък животът май.




Париж, Париж, Кайро[редактиране]

Дъжд, който тихо и упорито дълбае по циментовите плочи на тротоарите. Денят е като отразен в помътняло огледало. Някой е разсипал по стъпалата на подлеза цяла кесийка с червени и зелени, жълти и виолетови бонбони-топчета.

Стъпалата са, кой знае защо, не само мокри, а и мазни. В подлеза е сухо. Когато навън грее слънце, тук отвсякъде се стича вода. Пусто е, само фигурата на стареца с китарата се откроява върху петното светлина от изхода насреща. Спирам пред него, но той гледа струните. „Бразилия“. Мелодията е отчайваща като филма. Ще ми се да стоя тук и да слушам, но пускам в картонената кутия посмачкана банкнота и тръгвам нагоре по стъпалата, защото иначе светът ще рухне.

...

Дъжд – тъй безкраен, че пролетта напразно се опитва да си поеме дъх. Някой току преди мен е разсипал по стъпалата на подлеза пъстри и лъскави захарни топчета.

Преди да тръгна надолу, оглеждам сивите фасади оттатък булеварда. Кой знае защо, имам чувството, че като изляза от другата страна на подлеза, вече няма да ги има.

В подземния коридор свети само третата лампа – онази със счупения стъклен капак. И няма жива душа освен стареца, който свири „Бразилия“. Харесва ми, утешително е, когато виждам възрастен човек, облечен тъй бедно, но чисто. Той като че ли никога не забелязва картонената кутия на метър пред краката му, в която пускам посмачкана банкнота. Трябва да изляза навън.

Може би прилича на лудост да си мисля, че светът ще рухне. Но аз наистина видях, видях с очите си как четиринайсететажната сграда с празни балкони и плътно затворени прозорци в миг се срина, превърна се в прах и отломки.

...

Дъждът – тъй дълъг и непоносим – е затворил хората по кухните и спалните, за да премислят, притихнали, всички минали тъги, да разсъждават върху безсмислието на битието си. Но някой все пак е минал преди малко оттук и е разсипал, без да ще, червени, зелени, жълти и виолетови кръгли бонбони – от тези, които са само от захар и са толкова вредни за зъбите.

Вече съм свикнал, че този ден се повтаря безкрайно и само съжалявам – да бях го преживял по-добре.

Подземният коридор е покрит с размазани кални стъпки – толкова много, да се чудиш как не са плъпнали и по стените. Но само старецът е тук. Прегърбен над китарата, прегърнал китарата, вглъбен в „Бразилия“. Пускам все същата банкнота в кутията му. Не бива да се бавя в „Бразилия“, трябва да тръгна нагоре и там някъде, на десетото или петнайстото стъпало, онази сила да ме хвърли обратно назад. Защото иначе светът ще изчезне. Защото аз пазя спомена за света. По този спомен някой трябва да го възкреси от клиничната му смърт.

Илюстрация ДИМО

...

Същият дъжд, същият ден. Не искам да знам колко дълго продължава това.

Мръсните думи от черна боя по стените на подлеза са кристално изчистени от смисъл в това дълго човешко отсъствие. Олекнали, загадъчни знаци. Вселената няма майка.

Бих искал да знам обаче защо аз трябва да крепя спомена за света, който не аз съм измислил.

„Бразилия“. Старецът с бели коси и чисто изрязани нокти не ме забелязва. Знае ли, че сме останали само двамата?

Докато с такава неохота поемам нагоре по стъпалата, гадая защо загина светът или поне онази негова част на изхода на подлеза, оттатък булеварда. Земетресение може би? Имаше земетресение, но другаде. Чух сутринта по радиото за паднал самолет, за отприщил се язовир. Избухна завод. Чух за суша и че някъде стреляха. Както винаги, но повече от друг път.

А в моя град имаше само дъжд и отчаяние. Тогава някой наблизо си е прерязал вените. Аз пък реших, че не искам и няма да ида там, където ме чакаха.


Същият ден, същият дъжд. Пъстри и лъскави захарни топчета по стъпалата на подлеза.

Може да съм луд, но не съм фантазьор и туй, което измислих, не е метафора, а хипотеза. Светът е достигнал в онзи момент критичната маса на отчаянието.

И както в бомбата атомите на плутония, надхвърлили тази опасна граница, започват лавинообразно да се разпадат и да се превръщат във вълни от изгаряща светлина, всепомитаща детонация и убиващи клетките лъчи, тъй в Онзи миг може би точно оттук е започнала верижната реакция на отчаянието. Като лавина, като прииждащ поток, като атомен разпад, като всяка стихия, набираща сила от разрушението, отчаянието бързо е заляло света. Душите-атоми са се превърнали в свои сенки. Духът се е разпаднал в безсилие. Може би някой е натиснал червеното копче. Може би ядрени терористи, задушаващи се от отчаянието, са се втурнали да изпълняват отдавна подготвените си планове. А може би на Господ Бог не са му издържали нервите и е обърнал над нас чашата на гнева си...

Дали пък аз не съм прибавил последната капка? Възможно ли е точно моята слаба съдба, жалкото ми униние под дъжда, моето наникъде да са прехвърлили критичната маса на отчаянието?

Старецът свири „Бразилия“.

Какво ме връща всеки път обратно към началото на този ден – не знам.

...

Дъждът не губи силата си. Стъпалата на подлеза са мокри и мазни. Вътре е студено.

Спирам се още в началото, защото някой стои пред стареца с китарата. Виждам само силуети върху петното светлина от изхода, затова се опитвам да си я представя. Логично е да има мокри коси. Трябва да има по-малко години от моите. Повече талант. И безметежно спокойствие. Защото иначе е прекалено трудно да възкресиш цял свят само по нечий спомен. Докато слуша „Бразилия“, ръката ѝ от време на време се спуска към джоба и поднася нещо към устата. Сигурно вредни за зъбите твърди бонбони от захар. После тръгва нагоре по стъпалата. И нищо страшно не се случва.


Сега мога да слушам „Бразилия“. В никакъв случай не искам да знам колко пъти се повтори този ден. Моята работа беше да дочакам някой да дойде. А може би си въобразявам.

Но вече мога спокойно да слушам „Бразилия“ в празния подлез. Старецът не ме забелязва. Пускам онази банкнота в кутията му. Спокоен съм и мога да мисля и за другите светове. Погледът ми безцелно се плъзга по афишите, залепени на стената. Разкъсаните им краища потрепват от въздушното течение. Чета само големите букви на рекламите за екскурзии: ПАРИЖ, ПАРИЖ, КАЙРО.




И през вечността ще премина за едно слънчево пладне с теб[редактиране]

Беше хубаво времето, когато се раждахме и умирахме. Живеехме щастливо във вечната война на доброто и злото. Бе просто и естествено – от деца ни казваха, че тъй е било винаги, че и ние ще участваме, затова го правехме просто и естествено. Ковяхме мечове от стомана и добивахме плутоний за ядрени бойни глави. Измисляхме заклинания и чертаехме фотонни звездолети. Никога не успяхме да се преброим, защото всяка сутрин всеки от нас си избираше едно от хилядите възможни оръжия, едно от хилядите бойни полета и тръгваше на войната със злото. А след здрач се прибирах при теб и вечеряхме заедно. Опитомявахме крилати броненосци и отглеждахме в епруветки демони, които правехме лейтенанти, майори и полковници. Налагаше се да измисляме хартия за детските книжки, която издържа толкова градуси, че нямаше значение дали са по Фаренхайт или по Целзий. Злото беше могъщо и ни трябваше особен мъх за скалите, върху които строяхме каменните крепости, и за самите каменни стени, тъй че земетресенията разсипваха камъка, но мъхът го удържаше.
Илюстрация ДИМО

Някои предпочитаха походите през девет галактики в десетата, тогава не можеш да се прибереш за обед и да подремнеш преди вечерното сражение, затова сред нас имаше майстори на хлябове, вкусни по три дни, и носачи на прясна вода. Лекувахме скръбта по убитите с любовта, на която се радвахме приживе. Злото беше младо и изобретателно, а животът ни – любопитен и интересен. Може би водите на вечността са размили спомените ми, може би дебелото стъкло на няколко хилядолетия, през което виждам миналото, не е кристално ясно, но ми се струва, че всяка вечер най-хубавото нещо беше топлината, излъчвана от летните пейзажи с подвижни бои, които ти окачваше по стените през зимата. Или хладът на извезаните със сребърни нишки ледове по гоблените, когато бе лято. Злото бе удивително променливо и всепроникващо в онзи млад свят. То не се отегчаваше да измисля чудовища с размери на планета и галактически апетит, всепомитащи урагани и чумни епидемии, нашествия от сахарски скакалци и марсиански черноризци. Във вечната война то еднакво обичаше бойните полета на всяка планета и на всяка човешка душа. Невидимо като черна магия, като безсмислена злоба и измислена скръб, злото отравяше будните души и сънищата ни, а ти бе една от онези, които всяка вечер трябваше да правят нови магии, нови смешки, лалета, мелодии, аромати, приказки, играчки – чудесни оръжия, макар и нетрайни, които висяха по стените или лежаха по рафтовете на нашия дом, изпълваха килерите, таваните, скриновете, шкафовете, чекмеджетата, кутиите от стари обувки, тъй че когато и да посегнеш, винаги ще намериш каквото ти е нужно: и барутната двуцевка за верволфски глутници, и гранатите, пръскащи облак от страх за неканени чужденци, и очилата за нощно виждане на демони, и тихи гласове оттатък вратата, и два чифта обувки пред прага, хартиените пликчета и стъклените шишенца с лекарства за всякакви болки в гърдите, под лъжичката и в черепа. Не знам колко бяхме, защото макар да обичахме да си ходим на гости, никога не сме се познавали всички, но щом оставахме непобедени, очевидно сме били достатъчно много и достатъчно близо. Злото се опита да ни раздели, но някой вече бе измислил любовта, която се усеща на разстояние; злото пак се опита да ни пръсне, но не е ли постижение наистина да измислиш лепило за кварки и лептони? Вселената не се разпадна, злото пак се опита да ни разпилее, но си правехме богове и някои бяха тъй сполучливи, че ни служеха по много поколения, при горещина и студ. Така оцелявахме, докато войната се водеше честно, велики богове, толкова ли сме били много, че оцелявахме, че пространството за вечната битка отесня и тогава злото взриви времето. Пръсна го на частици, за да разпръсне нас. Мила моя, какви наивници сме били, щом се упражнявахме в любов от разстояние, а не слушахме с нужното внимание съчинителите на ритмични думи за любов отвъд векове, щом с цената на толкова труд овладяхме силите, които държат заедно микрочастиците на материята, но така и не уловихме квантите на времето, щом се учехме да обичаме звездите, сухите листа, ближния и мравките под нозете си, а забравяхме да обичаме забравените и неродените. Бях на 36 години, когато светът, в който водехме увлекателната война със злото, моят обичан, познат свят от пуловери и плетени ръкавици, чаши за вино и ножове за хляб, телескопи, котки, влакове, постели, ядрени ускорители, дневни улици, нощни улици, географски карти и сънища, се разпиля на мехурчета след един безшумен взрив и в прозрачните им непроницаеми стени остана по нещичко от света, по някой от нас. Знаех, че това не е краят, знаех, че по закона на всемирното притегляне между всичко, който някой бе измислил толкова предвидливо, мехурчетата бавно ще започнат да се сливат, знаех, че всеки от нас измисля нови лепила за разкъсани хартиени листа, пуловери и сънища. Но знаех също, че животът няма да ми стигне да дочакам да те срещна пак. Попаднах – в моя мехур – в някакво затънтено място (слава на късмета ми, не бе много студено и по дънки и риза можеше да се изкара), населено от хилави мъже, толкова оглупели от мъдрост, че не можеха да ми кажат дали сме в Хималаите или в Скалистите планини, нямаха представа за надморската височина и не знаеха името на бога си. Пък и аз там нямах нужда от почти нищо, дори престанах да огладнявам по три пъти на ден. Обаче после това стана мъчително – разните ми потребности от цветове, думи, стъпки и докосване изглежда си бяха останали с мен, в моя мехур от пръсналото се време, и тук ми бе празно. Малкото неща наоколо (един трамвай, който ме преследваше със скърцане, окалян сняг, боя за коса, светофари) ме мъчеха с ненужността си. Три дни са прекалено много на такова място, а бях само на 36 години, не изтърпях и попитах един от хилавите мъдреци: защо са им в този затънтен кът в Хималаите или в Скалистите планини огради и вестници, какво е изписано със светещия неонов газ в цветни стъклени тръби, какво е предназначението на предметите, които вземат от едно място и пренасят на друго, и как издържат. Те бяха вечни. Безсмъртни. Това бе тайната на оцеляването им в този мехур и те с готовност я споделиха с мен. Те от малки се учели да не мислят за нищо. Трамваите им служеха за това да не ги забелязват. Телефоните се използваха за упражнения да правиш подобни предмети невидими и беззвучни. Неоновите надписи не бяха на непозната писменост, а случайни заврънкулки, тъй че светейки, да доказват неоспоримо безсмислието си. Останалите неща трябваше да се вземат от едно място и да се слагат на друго, за да тренираш умението си да не бързаш, да не усещаш тежестта им и да не ги употребяваш. Отличните ученици в този отживотен урок отдавна нямаха нужда нито от нещата, нито от упражненията с тях и мисля, че продължаваха да ги вършат просто по навик. Слабаците, може би пак по навик или по принуда, поддържаха криво-ляво трамваите и непрестанно опитваха по повредения телефон да извикат някой друг да го поправи. Останалите, онези по средата, се бяха самоубили от отвращение. А аз толкова исках пак да те видя, че приех споделената тайна. Тайната бе проста, урокът бе мъчен. Трябваше да откажа цигарите. Трябваше да престана да мразя враговете си. Трябваше да обикна телефоните и трамваите, а после да забравя за тях. И да продам душата си. Продадох всичко, което така ми липсваше от някогашния свят, и всичко, от което тук имах болезнена непотребност, а един от мъдреците услужливо взе душата ми, макар да му беше излишна. Наложи се още да престана да мисля за много неща, а сутрин, обед и вечер вместо молитва по три пъти да си повтарям, че те обичам. Така станах безсмъртен. На хилавите мъдреци не им трябваше и безсмъртие, но на мене ми трябваше. Абсурдно ли звучи уговорката „Ще се срещнем във вечността“? Ще чакам. Слушах как мехурите бавно, с тих пукот се сливат. Напуснах онова затънтено място в Хималаите или в Скалистите планини. Видях чудновати светове – с небостъргачи, пустини, степни селца и джунгли. Навсякъде, макар и невидимо, продължава борбата на доброто и злото, но тебе те няма. А аз не участвам. Чакам. Светът ни бавно се връща към своята цялост и някой ден ще попадна в мига, където си ти. Докато наблюдавах залеза на един звезден куп зад хоризонта на галактиката, скалата под мен се срина. Време е пак да се поразтъпча и да се поогледам. Никой не е правил такава саможертва. Мнозина са давали живота си за любовта, но да дадеш смъртта си – никой. Ти ще бъдеш пак на 36 години и аз ще бъда пак на 36, само че ще съм безсмъртен. Ще бъдем заедно за някакъв си миг. Ще бъдем заедно до края на живота, на твоя живот, но противно на романтичната поговорка, смъртта ще ни раздели. И после цяла вечност няма да те има. Обаче преди това ще ни се случат няколко хиляди сутрини, обеди, вечери и нощи, няколко милиона минути, няколко милиарди секунди. Дали после ще съжалявам? Може би сделката бе неизгодна, но това ще се разбере после, а сега чакам с радост. Спокойно чакам. И през вечността ще премина заради кратката ни среща, за едно слънчево пладне с теб.



За съчувствието и съпреживяването[редактиране]

Препрочетох наскоро обикнат от младежките години разказ на любимия ми руски писател фантаст Кир Буличов. В „Сподели с мен“ („Поделись со мной“) човек от Земята пристига в командировка на далечна планета – май почти като нашата, където живеят хора почти напълно като земните. Домакините на героя са сърдечни и отзивчиви, но някои странности в поведението им го карат да се вглежда в тях и… в себе си. За да открие, че обитателите на този свят умеят в буквалния смисъл да поемат и поделят болката на околните. Затова и героят-разказвач тъй бързо се е излекувал от травматичните ефекти на междузвездния полет, докато младата му съпровождаща като че ли постоянно я боли глава. И във фоайето на болницата хората чакат с угрижени лица, не за да чуят какво ще им каже лекарят, а за да намалят страданията на пациентката в операционната. И дори на улицата минувачите, усетили тъгата и самотата на земния човек, му помагат, като споделят с него радостта си.

Запомнил бях този сюжет като едно от най-оригиналните и човеколюбиви хрумвания, с които ме е радвала фантастиката.

Впрочем разказът има тъжен финал. Между героя и младата Лина проблясва любовна искрица, но те нямат общо бъдеще. Земният човек разбира, че в нейния свят той би бил душевен инвалид, докато на Земята тя – постоянно готова да поеме нечия болка, ще бъде смазана от всичките мъки наоколо.

За нас това е естествено както да се храниш, да пиеш, да спиш, обяснява Лина. Учим на това децата от първите дни на живота им. Дали винаги са били такива? Не, едва от няколко поколения. Но потенциално тази способност е съществувала винаги. Може би и при вас, хората от Земята, е скрита някъде дълбоко в мозъка…

Хлъц… Каква прекрасна награда за това да прочета отново добър, стар разказ. (Доколкото успях да проверя – от 1970 година.) Навремето съм писал и аз за това как science fiction, научната фантастика, успява понякога да предвижда открития или технически постижения като междупланетните полети или комуникационните спътници например. Буличов е уцелил десятката – едно очарователно и случайно попадение навярно, резултат по-скоро на човечност, а не на някакво научно ясновидство. Защото едва наскоро невробиологията разкри, че емпатията, тоест съчувствието или състраданието не са само морална категория, а имат биологическа основа. Сред 100-те милиарда неврони в мозъка има и такива, които отговарят за способността ни за съпреживяване.

Буличов, впрочем, не използва думата „емпатия“, а аз ще употребявам понятията от горните редове свободно, като синоними, разчитайки на едно интуитивно разбиране на същността. Който иска дефиниции, ще открие много, като гугълира „емпатия“ или empathy.

Огледалните неврони са открити от италиански учени някъде през осемдесетте-деветдесетте години на миналия век у маймуните макаци. Наречени са така, защото тези мозъчни клетки се активизират, когато животното извършва някакво действие – например ръката му се протяга към банана, както и когато то наблюдава друга маймуна или човек да посяга към банана; тоест невронът „отразява“ поведението на другия. По-късно огледални неврони са намерени и в мозъчната кора у човека и оттогава те стават обект на многобройни изследвания по цял свят, използващи „тежката артилерия“ на модерната наука, като функционалния магнитен резонанс (вариант на ядрено-магнитния), електро-енцефалограми, магнитни енцефалограми и т.н.

Тези изследвания показват, че някои дялове на мозъка – например долната част на предния лоб – се активизират, тоест подават импулси, при усещане на допир или при някаква емоция (болка, отвращение, но и задоволство) по същия начин, както когато същият човек наблюдава някой друг да бива докосван или да изпитва болка, отвращение или радост…

Когато за първи път прочетох за биологичната основа на емпатията, за мен това бе смайващо откритие, но и някак очаквано, обнадеждаващо доказателство, че способността да съчувстваме (и евентуално – да помагаме) е част от човешката ни същност. Налагам си трезво да добавя тук, че засега връзката между емпатията и огледалните неврони е все още хипотеза според строгите стандарти на науката – интригуваща, но и оспорвана хипотеза. Обаче дори беглото, по стандартите на есеистиката, проучване в интернет ми показва, че в изследователските институти стават много и много интересни неща, които са на път да ни помогнат по-добре да разбираме себе си.

За емпатията се правят всякакви проучвания, включително за връзките ѝ с различни патологии като аутизма или садистичните наклонности. Според общодостъпното знание емпатията има когнитивен (познавателен) компонент – това е способността ни да разбираме състоянието, чувствата на другите, и емоционална съставка – съпреживяването. Следователно, казах си, имаме шанса да бъдем непълноценни или дори психопати поне по два начина – да не успяваме да разбираме какво се случва с хората край нас, или пък да можем хладно и аналитично да разбираме какво става, но то да не ни интересува, тоест да ни е ампутирано спонтанното чувство за състрадание.

Едва ли в това има нещо сензационно ново от гледна точка на всекидневния ни опит, но е утешително, за мен поне, че науката се опитва биологично и анатомично да обяснява защо сме такива, каквито сме, и да дава идеи на психиатрите и психоаналитиците.

Така е и с връзката емпатия – алтруизъм. Дано вече не очаквате тук и нататък научна изчерпателност и терминологична прецизност от моя страна. Само маркирам сведения и идеи, заслужаващи размисъл. Алтруизма нека го приемем простичко като склонност да правим добро, без да очакваме пряка и бърза отплата. Емпатията, можем да прочетем в интернет, на български език, „стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение“.

Банално вярно като че ли, но и това било хипотеза.

За мен не е. Въпреки че съм изчел и чул – а и всеки е чел и чул – безброй разсъждения, подкрепени с житейски примери, как помагането на някого, уж безкористно, е всъщност проява на собственото его, суета, тънка сметка, че доброто ще ни се върне (сметка, водена тук или на небесата) . Или че даването на нещо – ситна милостиня, дарение „кой колкото може“ – е просто опит да избегнем обичайното и ирационално чувство за вина пред лицето на чуждото нещастие.

Същото е с тълкуването на съчувствието като дребна и скрита злорадост – „Добре, че тази беда не ми се случи на мен“. Може да става дума за болест, фалит или земетресение…

Всичко това го има, всичко е почти вярно в доста много случаи. За състраданието и самообвиняването например ми се ще да напиша нещо, имам спомени за нелогичното си чувство за лична вина пред лицето на чужда беда. Но тъй тръгна този текст – повече по „научната част“. За мен силно въздействащо доказателство за емпатията и алтруизма като част от еволюционното ни наследство са любителските кадри, които могат да се видят в YouTube например на

http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM или

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0.

Млада антилопа импала е нападната в реката от крокодил, един хипопотам ѝ помага да се изкатери на брега, прави ѝ нещо като първа помощ… Разнежена бяла мечка си играе с куче на верига… Котка кърми някакъв катеричест гризач – наред със своите котенца… Друга котка и нещо друго мишчесто (хамстер май) си разменят нежни ласки, после, докато котката се храни от чинийката си, хамстерът се намърдва целият вътре… Шимпанзе – като майка, защитник и другар в игрите на бяло тигърче… Едра домашна кучка кърми тигърчета, погледът ѝ е умилителен, а котето, гушнало се в нея, излъчва благодат…

Знам, че любителското тълкуване на подобни сцени може да е повлияно от човешката ни гледна точка и че в някои случаи на необичайно „майчинство“ или покровителство има елемент на заблуда по отношение кой кой е. Обаче все повече изследвания в областта на поведението на животните и невробиологията потвърждават, че емпатията е налице при бозайниците, а може да е дори еволюционно по-стара. Делфини са спасявали хора от удавяне или нападение на акула; в лабораторни условия гризачи демонстрират емпатия към съседите си по клетка, подложени на болка…

В проявите на емпатия и алтруизъм – вече не знам мога ли да ги разгранича, докато гледам филмчета за животни – може да се прозре еволюционен механизъм, подчинен на императива за оцеляване. Писах вече в други есета, че по-често срещаната стратегия за запазване на индивида и вида е била агресията – борбата за надмощие над другия сред нашите и борбата с различните от нашите. Намирам обаче някакво утешение във факта, че природата е пробвала и запазила и този вариант – съчувствието и помощта за по-слабия.

Оставила ни е в наследство, може би, и заблужденията, измамите, разочарованията… Видео: тигрица, на която са ѝ отнети малките, кротко кърми прасенца, маскирани с раирани жилетки… Да, такива неща се случват и при хората. Вероятно най-несензационният извод от съвременните изследвания върху емпатията, е че сме по-склонни да съчувстваме на страдащи и бедстващи, които принадлежат към собствената ни раса, култура или социална група.

Такива сме си. Но сме способни, за късмет, малко да се самозаблудим и да се идентфицираме с някой различен, когато си навлече подходяща тигрова раирана жилетка. Способни сме, макар и в по-редки случаи, да съчувстваме на очевидно съвсем различния – птиче, коте, сополиво цигане, японче след цунами. Като Майка Тереза – за нея трябва да пиша отделно, – албанска католичка, родена в Македония, посветила живота си на бедстващите индуси.

Та ето я вече, доста преди края, поуката от това есе – да не забравяме, че сме способни на човечност. Науката го доказва. И щом тази способност е закодирана в мозъка, щом е отдавнашно наследство от еволюционните ни предшественици, едва ли трябва да се доверяваме на мъдреците, престанали да забелязват човечността около нас и пророкуващи близката ѝ гибел.

Откритията на невробиологията и психологията вече се пробват в практически експерименти, например програми за обучение по емпатия и използването ѝ за рехабилитационни цели. Такава е „Фермата САЛИ“ (SALI’s farm) в Канада, където деца в риск се отглеждат в съжителство със спасени селскостопански животни, така че да се учат и лекуват взаимно. Изследва се и приложението на емпатията в бизнеса – как принципът „да те е грижа за другите“ може да подобри отношенията в една фирма или връзките между производители и потребители.

Пак само нахвърлям накратко тези примери, защото запазих за края смайващите хипотези на Вилаянур Рамачандран от Университета в Сан Диего, Калифорния, наричан „Марко Поло на невробиологията“, една от стоте най-влиятелни личности на ХХІ век според класациите на „Тайм“ и „Нюзуик“. Преразказвам нататък по скрипта на негова презентация пред ТЕД конференция от 2010 година. (http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html; има субтитри на български език.)

Илюстрация ДИМО

Едната хипотеза на Рамачандран е за значението на огледалните неврони за човешката способност за имитация и подражание, а оттам – за цялата ни цивилизация. Някъде преди 75 до 100 хиляди години, казва ученият, се наблюдава внезапно и бързо разпространение на уникални човешки умения като употребата на огъня, инструменти и подслон, говора, както и способността да разбираш мислите и поведението на някой друг. Въпреки че човешкият мозък е достигнал днешните си размери още преди 300 или 400 хиляди години, въпросните съдбоносни постижения се случват за сравнително кратко време. И това е според Рамачандран тъкмо след появата на огледалните неврони, отговорни за умението да имитираш чуждото поведение, включително нечие случайно откритие за полезността на огъня, тоягата или камъка. Например, ако на полярната мечка са били нужни, еволюционно, хиляди поколения, за да се обзаведе с пухкавата си козина, човешкото дете можело вече за няколко минути да научи как баща му убива бялата мечка и се загръща с въпросната козина. Откритията не се губят, а се предават през поколенията; така имитацията и подражанието лягат в основите на човешката култура.

Нататък става още по-интересно.

Рамачандран обръща внимание, че в мозъка ни освен огледални неврони за действие (посягането към банана) има и такива за докосване. Тоест определени клетки се активизират, щом ни докоснат на определено място на ръката, и същите клетки подават сигнали, когато наблюдаваме някой друг да бива докосван на същото място. Но защо не се объркваме? Електродите, поставени от изследователя по черепа, регистрират импулс, ние „съпреживяваме“ факта, че онзи, другият, е бил докоснат, но не го усещаме. Това е, обяснява Рамачандран, защото рецепторите за допир и болка в собствената ни кожа подават на мозъка сигнал – „Спокойно, не пипат теб“.

Обаче ако анестизираме ръката с инжекция, тя става неспособна да подаде сигнала, опровергаващ информацията от огледалния неврон. И тогава буквално усещаш в твоята си ръка наблюдаваното от теб докосване до другия участник в експеримента. Размива се бариерата между теб и него.

Бариерата била кожата.

„Отстранете кожата, и ще усетите докосването на онзи човек в ума си.“

И в по-ранни презентации Рамачандран разказва за фантомните болки. Става дума за пациенти с ампутирани крайници, които обаче съвсем истински си болят. Изумителното е, казва ученият, че ако такъв пациент усеща въображаема болка в липсващата си ръка и наблюдава как експериментаторът масажира ръката на друг участник в опита, въображаемата болка стихва.

Къде тогава наистина е границата между мен и другия?

Губи се, казва този невъзможен учен. Изучаването на огледалните неврони ни позволява по-добре да осмислим какво ни разделя и какво ни прави съпричастни с останалите човешки същества и да допуснем, че всъщност сме много по-свързани, отколкото си представяме – и то не само чрез фейсбук и интернет. Мозъчните ни клетки си разменят сигнали, докато си говорим и се гледаме един друг.

А пък като се замислиш, че същите тези клетки са ни помогнали да направим цивилизация…

Чакам Рамачандран или друг учен да задълбае повечко (спомнете си за Кир Буличов) в способността ни да споделяме и радост.