Прочетохме вместо вас – Злат Торн, В. Полеганов, А. Драганов

Злат Торн

The Sparrow на Mary Doria Russell:

Колкото и да е рядко, съществуват научнофантастични творби, в които религията и науката не са взаимноизключващи се понятия. The Sparrow не е книга с проповеди – нито героите вътре, нито самата Ръсел, която също преживява своята криза на вярата, смятат, че има лесни отговори. Едно от забележителните качества на романа е, че може да бъде прочетен по много начини – като поглед върху проблема за контакта с чужда цивилизация, за мисионерството, за Бог и вселената, за излекуването и приемането на собствените грешки, за възгордяването и смирението.

2059 г. Отец Емилио Сандос, единственият оцелял от йезуитската мисия до планетата Ракхат, е върнат на Земята. Както един от членовете на ордена разсъждава, мисията като при повечето колосални катастрофи се проваля „заради поредица от логични, разумни, внимателно обмислени решения, всяко от които изглеждаше като добра идея за момента“. Действието се движи от настоящето – когато Емилио, осакатен и болен, се опитва да намери смисъл в оцеляването си, а йезуитите да разберат какво всъщност се случило на Ракхат, защото Сандос е обвинен в проституция и детеубийство, и през 2019 г., когато група приятели се оказват събрани от съдбата, за да поемат на най-великото пътешествие в човешката история – това към извънземна цивилизация. За Сандос то се оказва и към намирането и изгубването на Бог.

The Sparrow не е лесна книга, въпреки че е изумително четивна, с чувство за хумор, много топлина и дълбоко влюбена в героите си – харизматични, изключително интелигентни хора. Тя е сериозно предизвикателство, както за ума – антропология, религия, лингвистика, философия, история се смесват в тази изключителна книга, – но и за сърцето – това е трагична история и катарзисът накрая е също толкова изстрадан от читателя, колкото от главния герой.

The Privilege of the Sword на Ellen Kushner,

последният роман от поредицата за Ривърсайд, е fantasy of manners (фентъзи на маниерите) или mannerpunk, както още го наричат – вероятно по-точното наименование заради асоциациите с киберпънка и подобния на неговия фетишизъм, макар и не към технологиите, а към минали епохи, в случая тази на класицизма, с аристократизма, политическите интриги, изисканите обноски, театъра, дуелите. Книгата носи носталгия по класическия роман и затова е в духа на най-добрите приключенски истории на Скот, Дюма, Сабатини, с лукавия хумор от романите на Джейн Остин и декаденса на fin-de-siecle, и всичко това – през погледа на феминизма.

Катрин Кампион е от обедняло аристократично семейство, израсла е в провинцията и е на 16 – подходящата възраст за представяне в обществото и брак. Но когато чичо й, Алек Тремонтен, я взима при себе си в града, не я очакват балове, рокли и ухажори. Вместо това се налага да се облича в мъжки дрехи и да се научи да се фехтува, защото Катрин ще бъде новият телохранител на чичо си. Фехтувачите в света на Ривърсайд се дуелират, за да разрешават споровете между наелите ги аристократи – занимание, съвсем неподходящо за жена, още по-малко за благородник. Не че това би трябвало да изненадва Катрин – все пак чичо й е известен като Лудия херцог. Също като в уреден брак и също като повечето хора в това затворено общество, в началото Катрин е жертва на обстоятелствата. Но тя притежава смелост и решителност и решението на Алек, независимо от мотивите му, за нея ще означава свобода да бъде каквото пожелае. Тя може да е героят от любимите си книги, който се притичва на помощ на слабите; и да, тя спасява девойка в беда. Има и интриги, дуели и злодеи. Историята на Алек Тремонтен, започната в Swordspoint, получава своя завършек, но преди всичко това е разказ за порастването на едно дете в уверен в себе си човек.

The Year of Our War на Steph Swainston:

Това е първата част от поредицата за Fourlands. Джант Шайра, наречен Кометата заради способността си да лети, е вестоносецът на императора Сан и един от Есзаите, или безсмъртните, които управляват света. Човек не се ражда безсмъртен, императорът го превръща в такъв, ако прецени уменията му за полезни, така че Есзаите не са по-различни от обикновените хора и техните страсти не са им никак чужди. Въпреки 200-те си години съществуване като Есзай, Джант е все още хулиганът от уличните банди на Хасилит. Той е циничен, егоист, склонен да действа, преди да мисли, със семейни проблеми и пристрастен към кат – наркотик, който отвежда приелия го в друг свят, наречен Шифта. Шифта е като роден от кошмарите на Луис Карол, за повечето хора нереален, но за пристрастените към наркотика – техният път към безсмъртието, защото свръхдозата може и да те убие в този свят, но ти гарантира съществуване в Шифта. От 2000 години светът е непрекъснато атакуван от Инсектите, насекомоподобни същества с неизвестен произход, които помитат цели градове, и Есзаите са тези, които трябва да го защитят. Въпреки опасността борбите за власт и интригите сред хора и безсмъртни не спират. И когато владетелят на Ауиан е смъртоносно ранен в битка, а Джант в изблик на вдъхновение му дава доза кат, решението на Есзая се оказва с много по-сериозни последици, отколкото е предполагал.

Суейнстън има елегантен, уверен стил, експресивен и поетичен. Двата свята – този на Fourlands и на Шифта, са създадени с размах и невероятно въображение. The Year of Our War е шантав роман, наистина чудноват, бъкащ от идеи и енергия, странни създания, анахронизми и немалка доза ирония и пънк, също като главния му герой.

Stranger Things Happen на Kelly Link:

Разказите на Кели Линк са трудно определими жанрово, смесица от фантастика, фентъзи, слипстрийм, хорър и още какво ли не. Carnation, Lily, Lily, Rose е история за мъж, който праща писма в бутилка до съпругата си, чието име не може да си спомни. Water Off a Black Dog’s Back разказва за млад мъж, който трябва да реши какво си струва да изгуби в името на любовта. The Specialist’s Hat е вледеняваща история за две близначки и странната къща, в която се заселват с баща си след смъртта на майка си. Във Flying Lessons става дума за гръцки богове, които живеят в малък английски курорт. Travels with the Snow Queen е феминистичен преразказ на „Снежната кралица“ на Андерсен. Vanishing Act е за момиче, което бавно изчезва, и за семейство, което се разпада. Survivor’s Ball, or, The Donner Party е разказ за пътешествия и канибали. Shoe and Marriage съчетава три истории за, да, обувки и брака, но и за Пепеляшка, Оз, Лъвкрафт и Имелда Маркос. Most of My Friends Are Two-Thirds Water е за нашествие на извънземни. Louise’s Ghost се върти около две приятелки с еднакви имена и призраци. The Girl Detective е замайваща смесица от братя Грим и Нанси Дрю. Разказите са обикновено-необикновени, написани на измамно прост, лиричен език и с логиката на съня. Делничното и фантастичното вървят ръка за ръка, страховитото и свръхестественото надникват иззад ъглите на ежедневието на съпрузи, любовници, деца и родители. Всеки разказ е загадка, пъзел, който читателят трябва да нареди със собственото си въображение.

---

От Старлайтър:

Чуждотворците на Октавия Бътлър

Владимир Полеганов – armydreamer

Трилогията Xenogenesis на Октавия Бътлър се състои от романите Dawn, Adulthood Rites и Imago. Публикувани между 1987 и 1989 г., трите книги земат централно място в творческата й кариера в хронологично и тематично отношение. Както в повечето други произведения на авторката, и тези гребат с пълни шепи от ковчежето с клишета на жанра, но някак почти незабелязано трансформират всяка добре позната идея в нещо ново, неочаквано, на моменти даже неудобно за четене. Октавия Бътлър се справя много добре с извеждането на читателя на фантастика от зоната му на комфорт и трилогията за пътя на човечеството към себе си и към звездите не прави изключение.

Някъде в близкото бъдеще, хората са изтощили дотолкова света си, че планетата е пометена от безпощаден апокалипсис, който унищожава всичко живо. Или поне така изглежда на пръв поглед. Истината е, че някой е седял и изчаквал наблизо, за да спаси в последния момент група хора и да им даде отново дара на живота и бъдещето. Така започва първият роман в трилогията: главната героиня, Лилит, се събужда в непозната стая с меки, живи стени. Стаята е клетка в огромен организъм, който изпълнява функцията на дом, космически кораб и близък роднина на раса от извънземни, наричащи себе си Оанкали и занимаващи се с търговия на гени. Те са забравили какви са били в началото и откъде точно са тръгнали, не знаят накъде отиват и дали ще стигнат дотам същите, каквито са сега, но са сигурни в едно – че трябва да се променят, за да оцелеят. Оанкали обикалят Вселената в търсене на други разумни същества, с които да обменят генетичен материал. Те живеят в пълна хармония със средата си, напълно потопени в живота – корабите, инструментите им, оръжията им, всичко живее, всичко общува, всичко е едно. Също като хората се делят на мъже и жени, но има и трети пол – неутралните оолои, които са генетични инженери със завидни способности и познания от областта. В оолоите се изършва срещата между мъжкото и женското, те творят бъдещите поколения на оанкалите в лабораториите на телата си. В самите тях няма желание, но сливането на тези, които го имат, е невъзможно без оолоите.

На човеството му предстои да се превърне в част от тази схема. Върнатата към живот Лилит разбира, че хората са събудени, а Земята – излекувана, за да започне всичко отначало. Само че различно. Природата на планетата е друга – едно цяло, което ти дава всичко, ако се разбираш с него, и което те убива, ако не говориш езика му. Хората вече ще са други – променени, за да се впишат в новия свят долу. Спасените човешки мъже и жени са вкарани в семейства с мъжки, женски и оолои оанкали. Без никой да ги пита. Само така ще могат да платят за завърналия се живот и само така ще оцелеят в новата си среда. На Лилит й е избран партньор от хората, с когото да станат част от по-голямо семейство и да се включат в създаването на живот. Голяма част от Dawn описва свикването на Лилит и останалите хора с всичката другост, в която се събуждат.

Разбира се, човечеството не се дава без бой. Не всеки е готов да позволи на отвратителните извънземни да бъркат в тялото му с пипалата си, за да си вземат необходимия материал, по време на нещо, което хем е секс, хем не е, хем те вкарва повече в другия, отколкото всяка твоя досегашна форма на общуване, хем те изправя пред стена от странност и различност. На бунтовниците им е позволено да се бунтуват, но не и да се размножават. Стерилизирани, те са върнати на Земята, където да дочакат края си. Някои стигат до крайности в поведението си, други се предават. Трети пък виждат в Марс евентуалното спасение за едно непроменено, нормално човечество...

Всяка от трите книги е разказна от различен герой. В Dawn главна героиня е Лилит, в Adulthood Rites – нейният син Акин, който е наполовина човек, наполовина оанкали, а последният роман, Imago, показва на читателя първият оолои, чиито родители са хора и извънземни. Xenogenesis проследява физическата, психологическата и социалната промяна на човечеството. Едновременно с това описва извънземните с всичките им странности. Октавия Бътлър не се опитва да оправдае, демонизира или анализира оанкали – тя просто ги описва каквито са. Отблъскващи, интересни, богоподобни, чудовищни. Те са очаровани от болестите, които мъчат човечеството, най-вече от рака, и ги разглеждат като произведения на изкуството, като аспект на природата, от който могат да научат много. В същото време смятат йерархичността и териториалността на хората за недопустими и опасни, особено в комбинация с високата им интелигентност, и без да се замислят много, започват да работят за елиминирането им. Имат различни разбирания за индивид и общество, за роднински и партьорски отношения, за живота и смъртта. Човеците, от своя страна, се държат като... хора – делят се, събират се, мразят, обичат, убиват, престъпват закони и свалят граници. В около 700 страници Октавия Бътлър изследва почти всеки нюанс от човешките взаимоотношения. Тя говори с читателя като със зрял човек, без да морализаторства и мелодраматизира. Не дава оценки. Оставя всеки прочел сам да прецени случващото се и да определи какво е отношението му към него. Също както извънземните и хората от романите й.

Xenogenesis се появява в един много силен за американската фантастика период – ‘80-те години на 20 в. По това време начуни фантасти като Грег Беър и Дейвид Брин се опитват да върнат фантастиката от Златния век, а хуманисти като Джийн Улф и Майкъл Бишъп продължават започнатото от Новата вълна. Произведенията на Бътлър са най-добрата симбиоза между тези две течения и със сигурност един от върховете в жанра от онзи период.

Материалът е публикуван за първи път в бр. 7 на списание „Старлайтър“: http://www.starlighter.info/br_7_2007/sf3.html

• * *

Nova Swing

Владимир Полеганов – armydreamer

През 2002 г. Джон Харисън, една от централните фигури в британската Нова вълна, се завърна към писането на научна фантастика след четвърт век пауза. Романът му Light (въпросното „завръщане“) бързо се превърна в гореща тема, обявен за шедьовър от критиците и за боклук от огромна част от феновете. Произведението далеч не е експериментално, крайно или неразбираемо, каквито обикновено са фантастиките, получаващи подобни оценки от двата лагера във фендъма. Light е класическа космическа опера на едно ниво, и психологически трилър на друго. Действието му се развива в далечното бъдеще и в наше време (1999 година). Три сюжетни линии се редуват, за да изплетат картината на света, който Харисън доразвива в последния си засега роман – Nova Swing.

Light и Nova Swing не са тясно свързани. Двете могат да се четат отделно, нямат общи герои (поне сред главните), даже светът, от който са, макар и географски един и същ, е някак различен. The Kefahuchi Tract, непонятната структура с неизвестен произход от Light, е разрушена в Nova Swing. Части от нея са паднали върху планетата, около която обикаля, и са създали Мястото: зона с вечно променящи се география и атмосфера, напълно неразбираема, непостоянна и израждаща всичко, до което се докосне. Градът около Мястото се нарича Саудад и е като изваден от роман на Чандлър, но „украсен“ от някой киберпънкар (някой много добър киберпънкар, не Уилям Гибсън). Баровете му са пълни с детективи (такъв е единият от главните герои, който е променил облика си и прилича на Айнщайн), проститутки (те всички са еднакви на външен вид и всяка една се казва Мона), престъпници и хора като Вик Серотонин.

Вик е нещо като гид. На него му плащат, за да вкарва и изкарва хора от Мястото. Той е остатък от процъфтяващ навремето бизнес на внасяне на артефакти от променящата се зона в „нормалния“ свят. Става въпрос за най-често неразбираеми предмети, чието приложение е неизвестно никому. Това, разбира се, е един вид престъпна дейност. Затова из Саудад – и по следите на Вик и колегите му – патрулира специална полиция, която пази границите между двата свята.

Но в Мястото се случва нещо. В променената от Kefahuchi Tract част от града, където в ъглите на всяко помещение има черни и бели котки (винаги с гръб към наблюдаващия ги) и всяка улица и сграда менят облика и положението си, явно има някой. Някой, който иска да проникне в света на хората. От тоалетните на барове и нощни клубове се изливат потоци от млади хора: момчета и момичета, облечени по последна мода, шумни и предизвикателни, които се държат като типичните представители на нощния живот на града... в първите няколко минути от излизането си на „бял свят“. След това жестовете им започват постепенно да губят автентичността си, отмират и стават механични, думите им звучат кухо, все едно изречени от папагал. Малко по-късно умират. Заедно с тях, от зоната изпълзява и някаква болест, която променя заразените, превръща ги в повръщащи и кашлящи информация същества, загубили човешкия си облик.

И докато жителите на мястото или съзнанието, което го обитава, се опитват да проникнат в света на хората и може би да установят някакъв контакт, Вик Серотонин, преследван от мъж, който е копие на Алберт Айнщайн, отхвърлен и желан от дъщерята на един от първите ловци на артефакти, който в момента умира от непозната болест, но може би знае какво всъщност се случва там, влиза в Мястото, нает от мистериозна жена, която вероятно въобще не е човек. Двамата тръгват по непостоянните улици на зоната в търсене на истината за жената. Не я откриват, защото в романите на М. Джон Харисън има много малко място за отговори. За сметка на това отвсякъде нахлуват въпроси. И кулминационната глава на романа (предпоследната), в която Вик може би умира в прегръдките на мутиращия град, а тя се превръща в котка, е като поток от въпроси, подобен на потока от „хора“, изливащ се от тоалетните на баровете на Саудад.

Nova Swing е тежка книга за болни, умиращи мъже, които нищо не разбират, но поне се опитват. Действията им са лишени от смисъл, но пълни с надежда. Книгата е и за няколко изморени жени, загубили себе си, които мечтаят да са лъскави като автомобили (перфектна репродукция на кадилак от 1952 г.) и красиви като акордеони. „И никой вече не е дори никой на този свят, защото всеки може да бъде някой...“

Може би ще има трета книга. А може би не. Малко от героите на Nova Swing вече имат енергията да търсят истината за света около себе си. Но те не са единствените жители на онова странно мрачно бъдеще, изпълнено с носталгия, желание и много, много светлина.

Материалът е публикуван за първи път в бр. 8 на списание „Старлайтър“: http://www.starlighter.info/br_8_2007/sf3.html

Бележка на съставителя: Тези, които познават творчеството на братя Стругацки, несъмнено ще забележат сходството на последния роман със сюжета на „Пикник край пътя“. Това не е случайно – в интервю авторът М. Джон Харисън подчертава влиянието на тази книга върху идеите му!

От Цитаделата:

Некрономикон

Александър Драганов – Darth Sparhawk

„Некрономикон“ е книга, чието заглавие е станало синоним на чистото зло. Наричана „най-злата книга, написана някога“, тя съдържа страховити черни заклинания, които могат да служат за различни скверни цели като вампиризъм, призоваване на мъртвите и, което е вероятно най-страшното, връзка с Великите Древни, отвратителни извънземни демони с космична мощ. Поради тези си качества различни и често общо нямащи нищо общо една с друга версии на книгата се появяват на книжния пазар, претендиращи, че крият тайни към превелика тъмна мощ; най-известна от тях е „Некрономиконът на Саймън“, продал около 800 000 бройки. Всъщност обаче книгата е измислена от американския писател фантаст Хауърд Филипс Лъвкрафт. Според думите му, той сънувал книгата и по-късно я вплел в своите разкази. Според историята на Лъвкрафт, „Некрономикон“ била записана за пръв път от лудия арабин Абдул ал-Хазред. Заглавието й означава „Поглед на закона на мъртвите“ и идва от старогръцки език. Ал-Хазред, чието име е арабско, но на практика не означа нищо, бил луд арабин, който почитал злите божества Ктхулу и Йог-Содот. Той обикалял руините на редица древни градове като Мемфис и Вавилон. Някъде в Арабия той открил това, което се нарича „безименния град“. Видяното там го провокирало да напише „Некрономикон“, докато бил в Дамаск, където скоро умрял по необясними причини. Оригиналното заглавие на книгата било „Ал Азиф“ – звукоподражателно от звука, който нощем насекомите издават в пустинята.

Книгата станала популярна сред философите на онова време и през 950 година след Христа била преведена на гръцки от Теодор Филетски. Това предизвикало реакция от страна на Вселенската Патриаршия, която преследвала и изгаряла копията на тази книга. Въпреки това датчанинът Олаус Ормиъс превел книгата и на латински през 1228 година. Само четири години по-късно папа Григорий ІХ я забранил, подобно на патриарха във Византия. Нищо от това обаче не спряло разпространението на скверната книга, като копия се появявали на латински в Германия и в Испания и на гръцки в Италия. Джон Дий, магьосник от времето на кралица Елизабет, превел книгата и на английски език, правейки ужасното й знание достъпно и до наши дни.

Какво има точно в книгата остава загадка, тъй като Лъвкрафт споменава, че прекаленото познание на съдържанието води до безумие и загадъчна смърт. Със сигурност обаче страховитият том има могъща сила, тъй като е използван успешно от различни магьосници за разнообразни, но никога положителни цели. Сред тях влизат призоваване на призраци, вдигане на живи мъртъвци, вампиризъм и, най-страховитото – свързване с Ктхулу, Йог-Содот и други ужасни същества от бездънния космос.

Сред притежателите на „Некрономикон“ е бил Джоузеф Къруин, богат човек с мрачна слава, антагонист в новелата на Х. Ф. Лъвкрафт „Случаят с Чарлз Декстър Уорд“. Той използвал книгата, за да придобие свръхестествени способности, и практически постигнал безсмъртие. Може да се спекулира, че по време на събитията, описани в новелата, Къруин вече е бил на много векове, тъй като старинни бележки за името му, Корвин, са намерени още от римско време. Известно е, че той бил изключително потаен човек и използвал книгата за призоваване на мъртъвци от други епохи, като от тях научавал най-различни ужасни тайни. Той също така можел да призовава и чудовища от други светове, изглеждащи странно и потресаващо за хората. Когато домът му бил изгорен от разгневени негови съграждани, видяното ги разтърсило. Известно е, че Къруин поддържал контакти с още няколко, вероятно сходни нему магьосници, сред които и благородник от Трансилвания – вероятно става дума за самия граф Дракула. Известно е, че самият Къруин е практикувал вампиризъм, с което вероятно е поддържал неестествено дългия си живот. Той бил способен и да се връща от мъртвите, като обсебил и после убил нещастния Чарлз Декстър Уорд. Злодеянията на Къруин са прекратени от стария доктор Уилет, който прочита заклинание срещу него и го превръща в прах.

Още по-зловеща употреба за Некрономикона намерил Уилбър Уитли, загадъчен и отвратителен човек, син на майка албинос и неизвестен баща – вероятно самият бог Йог-Содот. Уитли имал старо копие на Некрономикона на английски език, което обаче намирал за недостатъчно добро спрямо преследването на истинската му цел – а именно отваряне на портал между измеренията, който би позволил нахлуването на Йог-Содот на Земята и нейното пълно унищожение в смисъла, в който е позната днес. Уитли търсил латински превод на зловещата книга, който би му послужил много по-добре. Той действително открил такъв в библиотеката в Мискатоник, ала уплашени от неговото нездраво излъчване, библиотекарите му отказали книгата. Вбесен, Уитли се опитал да я открадне през нощта, ала кучето пазач го нападнало с необяснима свирепост и го разкъсало. Когато по-късно трупът бил намерен, се видяло, че той е чудовищен и Уитли не бил напълно човек, а имал и черти на някакво отвратително същество.

Уитли имал и брат, който обаче си бил изцяло чудовище и опустошил град Дънуич, преди да бъде победен със заклинание.

„Некрономикон“ се появява и в редица други творби извън тези на Х. Ф. Лъвкрафт. Първо приятелите му Кларк Аштън Смит и Огъст Дерлит използвали книгата за инструмент на злото в собствените си разкази, а после тя се появила и в други произведения на ужаса. Нейна версия, направена от човешка кожа и написана с кръв, се появява в гротескните филми за „Злите мъртви“ на Сам Рейми. Откъси от нея, записани на магнетофон, призовават орди кръвожадни зомбита. Копие от „Некрономикон“ е имал и Джебедая Ворхийс, зъл магьосник, живял в град Сейлъм. Той бил обвинен за изчезването на няколко малки момичета, след което гневната тълпа изгорила дома му навръх Самхейн (днешния Хелоуин) през 1667 година. След пожара обаче тяло не било открито, а книгата се озовала в ръцете на потомците на Джебедая, включително неговия правнук Елиас. Елиас се оженил за Памела и от нея имал син-полуидиот на име Джейсън. След като Джейсън се удавил, Памела използвала книгата, за да го призове обратно и катастрофалните резултати от това виждаме вече в 12 филма за „Петък 13-и“, в които Джейсън е убил над 200 човека.

Вероятно обаче дори това няма да остане последната зла магия, направена от „Некрономикон“-а...

Материалът е първоначално публикуван в Цитаделата:

http://www.citadelata.com/index.php?show=2395

Малко извънлитературни факти, издирени от съставителя:

Въпреки уверенията на издателите, че Лъвкрафт е измислил този ръкопис под влияние на „Астрономика“ на поета Манило, библиотеките били засипани с молби на желаещи да четат оригинала.

Всичко би могло да бъде само едно лековерие, ако историята няма днешно продължение. През 1973 г. фантастът Лин Спрег де Камп успява да купи в Багдад ръкопис с това име и автор. Експертите определят, че той е писан отчасти на персийски, отчасти на „геберийски“ – личен език на алхимика Гебер, съвременник на измисления Ал Хазред. Метрополитън Мюзеум дал оценката, че това е фалшификат, писан през 19 век. Съдържал смес от заклинания и призовавания на древни богове – точно за каквото пише и Лъвкрафт. Тогава кой кого мистифицира с този текст и документ ли е той?