Радостта да пишеш

От Алманах "ФантАstika"
Версия от 18:12, 18 април 2013 на K. (беседа | приноси) (коректура)
(разл) ← По-стара версия | Текуща версия (разл) | По-нова версия → (разл)
Направо към: навигация, търсене

Рей Брeдбъри


Пламенност. Увлечение. Колко рядко се случва да чуваме тези думи. Колко рядко се срещат те в живота и дори в творчеството. И все пак, ако който и да било писател ме помоли да назова най-важното у него като писател, ако пожелае да назова онова, което го кара да придава на материала тази, а не друга форма и го носи натам, където иска да стигне, ще му отговоря така: твоята пламенност, твоето увлечение.

Всеки от вас има свои любими писатели, аз пък си имам моите: Дикенс, Марк Твен, Томас Улф, Пикок, Бърнард Шоу, Молиер, Бен Джонсън, Уичърли, Сам Джонсън. Поети: Джерард Менли Хопкинс, Дилън Томас, Поуп. Художници: Ел Греко, Тинторето. Композитори: В. А. Моцарт, Хайдн, Равел, Йохан Щраус. Замислете се за който и да е от тях и вие ще се замислите за силна или за слаба, но увлеченост, пламенност, жажда. Представете си например Шекспир или Мелвил и ще си представите вятър, мълнии и гръм. Всички, чиито имена изредих, са творили увлечено – едни в големи, други в малки форми, едни върху ограничени, а други върху безгранични платна... Деца на боговете, те са знаели какво е радост от творчеството, колкото и трудно да им е било понякога да работят и с каквито и недъзи да е бил обременен техният частен, скрит от хората живот. Истински значимите рожби на своите души и ръце те са предали по-нататък, на нас, и даже сега, за нас, тeхните творения са докрай препълнени със зверска сила и интелектуална мощ. Ненавистта и отчаянието на твореца – когато той ги споделя с другите – са винаги осветени от нещо, много приличащо на любов.

Ray.jpg

Вгледайте се, да речем, в удължените портрети на Ел Греко. Ще посмеете ли да твърдите, че рисуването им не му е доставяло радост?

Най-хубавият джаз заявява: „Аз ще живея вечно; не вярвам в смъртта!“.

Най-хубавата скулптура от рода на Нефертити повтаря отново и отново: „Тази, която е толкова прекрасна, дойде тук и остана завинаги“.

Всеки от назованите от мен творци е съумял да улови поне капка от тоя живак – живота, да я замрази във вечността и засветил от творчески огън, да я посочи и извика: „Не е ли добро?“. И то е добро.

Ще ме попитате какво общо има всичко това с работата на писателя в наше време. Ами ето какво: ако пишете без увлечение, без горене, без любов, тогава вие сте само наполовина писател. Което означава, че непрекъснато се оглеждате към книжния пазар, вслушвате се в мнението на литературния елит и не сте в състояние да останете верни на самите себе си. Още повече – вие не се познавате. Защото писателят трябва да има преди всичко неспокойно сърце. Писателя трябва да го тресе от вълнение и възторг. Ако това го няма, нека да работи на чист въздух, да бере праскови или да копае канавки – бог е свидетел, че тези занимания са къде по-полезни за здравето.

Кога за последно сте писали разказ, където се излива вашата искрена любов или истинска омраза? Кога за последно сте събрали кураж да пуснете върху страниците на произведението си хищен звяр? Кога най-сетне ще изкрещите или прошепнете най-хубавото и най-лошото в своя живот?

Не е ли увлекателно например да хвърлите върху масата новия брой на „Харпърс Базар“, който сте разлистили, докато чакате ред при зъболекаря? После да се залепите за пишещата машина и с весела злост да нападнете потресаващо глупавия снобизъм на това списание. Именно туй направих преди няколко години. Бях видял брой, в който фотографите на „Базар“-а – с техните обърнати с главата надолу представи за равенство – използваха порториканските гета като декор, на чийто фон кльощавите им манекенки позират за още по-кльощавите полужени от висшето общес-тво. Тези снимки ме хвърлиха в такава ярост, че се втурнах към машинката си и на едно сядане нащраках „Слънцето и сянката“ – разказ за стария порториканец, който се прокрадва във всеки кадър и като си смъква панталоните, проваля целодневната работа на фотографите от „Базар“-а.

Навярно и някой от вас не би имал нищо против да стори същото като мен. Аз изпитах докрай тази радост, очистителното въздействие на своите вопли от възторг, даже чух собственото си цвилене на жребче. Редакторите на „Харпърс Базар“ сигурно въобще не са научили за тоя разказ, но за него научиха много читатели и започнаха да ни сблъскват във въображението си: „Ама „Базар“-а... ама Бредбъри...“ Не твърдя, че съм удържал победа, обаче когато си свалих ръкавиците, по тях имаше кръв.

Кога за последно, като мен, сте писали разказ просто от възмущение?

Когато на две крачки от дома ви спира полиция, понеже обичате да се разхождате и да размишлявате нощем? С мене това се случваше често и така се ядосах, че написах „Пешеходецът“ – разказ за времената на близкото бъдеще, когато човека го арестуват и откарват на психиатрична експертиза само защото иска да вижда живота не по телевизора и да диша въздух, който не е процеден през климатик.

Но стига за злобата и раздразнението, нека за любовта... Кое обичате най-много на тоя свят? Говоря за вещи – малки или големи. Може би трамвай или чифт обувки за тенис? Много отдавна, когато сме били деца, тези вещи са ни изглеждали вълшебни. Миналата година например публикувах разказ за това как едно момче пътува в трамвая за последен път. Трамваят мирише на летни бури и мълнии, седалките му са сякаш обрасли с прохладен зелен мъх, ала той е обречен да отстъпи място на по-прозаичния и по-малко романтичен автобус. Имаше и друг разказ за момчето, на което му се искаше да притежава чифт нови обувки за тенис, защото с тях може да прескача през реките, къщите и улиците, дори през храстите, тротоарите и кучетата. Антилопи и газели, препускащи през лятната африканска степ – ето какво бяха за него тези обувки. В тях е скрита енергията на бурните реки и смерчове, точно такива обувки за тенис му бяха нужни повече от всичко на света.

И ето я моята рецепта, тя е съвсем проста. Какво ви трябва най-много? Какво обичате и какво ненавиждате? Измислете някой подобен на вас, който с цялото си сърце иска или не иска нещо. И нека той се приготви за бягане. После му дайте старт. И – след него, без да изоставате нито крачка. Няма да успеете да се огледате, когато вашият герой с велика любов или ненавист ще ви доведе до края на разказа. Огънят на страстите му (а плам има не само в любовта, ами и в ненавистта) ще разгори всичко наоколо и дори ще покачи с тридесет градуса температурата на вашата пишеща машина.

Всичко това го казвам предимно на писателите, които вече са овладели занаята, тоест вложили са в себе си достатъчно граматика и литературни знания, за да не се спъват по време на бягането. Но този съвет върши работа и за начинаещия, чиито крачки могат да бъдат плахи просто поради лошата техника. Страстта спасява често даже в такива случаи.

Историята на всеки разказ трябва да се възприема като метеобюлетин – днес е студено, а пък утре – горещо. Днес в ранния следобед ще запалите къщата си. Утре изливате ледената вода на критиката върху тлеещата жарава. Утре ще има време да мислите, да кълцате и преписвате, ала днес се взривете, разхвърчете се на късове във всички посоки, разпаднете са на най-малките частици! Следващите шест-седем чернови ще бъдат истинско мъчение. Така че защо да не се насладите на първата с надеждата, че вашата радост ще намери по света и други, способни да се възпламенят от огъня ви, докато четат този разказ?

Съвсем не е задължително пламъкът да е голям. Напълно достатъчен е мъничък светлик като от свещ: тъгата по вълшебната машина като трамвая или по вълшебните зверчета като обувките за тенис, които досущ като зайчета скачат по утринната трева. Намирайте си малки възторзи, издирвайте малки огорчения и им придавайте форма в текста. Пробвайте ги на вкус, но и давайте на вашата пишеща машина да ги опита!

Кога за последен път сте потъвали в книжка със стихове или вечер сте се потапяли в някое есе? Прочели ли сте, да речем, поне един брой на списание „Гериатрия“, посветено на „изследването и клиничното изучаване на болестите и физиологичните процеси при стареещите и престарелите“? Хвърляли ли сте поне едно око на „Какво ново“ – изданието на Еботовските лаборатории от Северно Чикаго? Там печатат статии от рода на „Прилагането на тубокурарина при цезарево сечение“ или „Въздействието на фенурона върху епилепсията“, но можете да срещнете и стихове на Уилям Карлос Уилямс и Арчибалд Маклиш, разкази от Клифтън Фадимън и Лио Ростен, илюстрации на Джон Грот, Аарон Боурод, Уилям Шарп, Ръсел Каулз... Нелепо? Може би. Ала идеите се търкалят навсякъде като ябълки, паднали от дървото и гниещи в тревата, щом няма минувачи, способни да видят красотата – благовъзпитана, ужасяваща или нелепа.

Любимият ми Джерард Менли Хопкинс е казал за това:


Хвала на твореца за всичко, което е в ябълките,

за небесата, двуцветни като петнист бик,

за изпъстрената с розови лунички пъстърва;

за опадалите по земята и за солените печени кестени,

за крилата на чинките;

за далечината, нагъната в хоризонта, за оранта, за земния цъфтеж;

и за всички занаяти с инструментите им, машините и обкова;

за всичко, което е оригинално, странно, рядко, необикновено,

за всичко, което е изменчиво, луничаво (кой знае поради що и защо?),

за всичко бавно, бързо, сладко и кисело, блестящо и матово –

от един и същ Баща, чиято красота е неизменна во веки веков.

Хвала му!


Томас Улф погълна света и изригна лава. Чарлз Дикенс опита ястията от едната маса и я смени с друга. Молиер вкуси от обществото и се обърна да вземе скалпела, точно същото направиха Поуп и Шоу. Където и да се огледате в космоса на литературата, ще видите величия, потънали в любов и омраза. А как е във вашето творчество – имат ли в него място такива старомодни неща като омразата и любовта? Ако не, то колко радост ви подминава! Радостта да се сърдите и разочаровате, радостта да обичате и да бъдете обичани, радостта да докосвате другите и сами да изпитвате трепета от този бал-маскарад, който ни носи в шеметен танц от люлката, та до гроба. Животът е къс, страданията неизчерпаеми, смъртта неизбежна. Но потегляйки на път, може би си струва да вземем със себе си тези две балончета, на едното от които е написано „Пламенност“, а на другото – „Увлечение“. Продължавайки заедно с тях към гроба си, аз имам намерение още веднъж да плесна хубаво задниче, да разроша прическата на красиво момиче, да махна с ръка на малчугана, покатерил се върху дърво.

Ако някой иска да се присъедини към мен, да заповяда – място има за всички.


Преведе: Атанас П. Славов