Разлика между версии на „Тя е камък“

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене
(monserrat)
м (last 1 revision(s) were spam)
 
Ред 1: Ред 1:
You know what, I'm very much ilncined to agree.
+
1.
 +
 
 +
Бедата започна оттам, че изтървахме бабугера. Аз бях виновен. Съвсем забравих, че когато са много изплашени, бабугерите излизат от кожата си.
 +
 
 +
- Гболи ме главата, пуснете, гболи ме – гъгнеше бабугерът и както си гъгнеше, изпука съмнително и излезе от кожата си.
 +
-
 +
Че го болеше главата, ми се стори естествено, защото го държахме увесен за опашката и го полюшвахме часове наред. Проклетникът се стискаше за коремчето и не щеше да плюе в делвата. Не се изплю нито веднъж, дори когато Дукадин бръкна с клечка в гърлото му.
 +
[[Картинка:Babuger.jpg|ляво|рамка]]
 +
Идеята да намажем със слюнка от бабугер свещите в манастирската черква, беше негова. Понеже е по-голям, белите все той ги измисля. “Представи си, Секуле – рече ми снощи, – представи си лицата на тия жени, ако на вечерната служба свещите започнат да пръскат ярки и смрадливи пламъчета! Какво ли ще направи майка игуменка Елисавета?” “Представям си – отговорих кисело аз. – Ще се досети веднага и ще ни напердаши с камшика, както се е заканила.” “Ами!”, прихна да се смее той и аз също се засмях: колкото и страшна да е наглед скъпата ни настойница, няма да вдигне камшика си срещу две деца заради малко олелийка в храма Господен. Така още в потайна доба двамата с Дукадин изпълзяхме през прозорчето на килията, той се хвана здраво за раменете ми, ослушахме се за камшичния глас на майка Елисавета и фиууу, хвръкнахме в тъмното.
 +
[[Картинка:Zmei.jpg|дясно|рамка]]
 +
Хвърчах, а той се стискаше за гърба ми. От година на година натежава и ми е по-трудно да го нося, но пък аз съм много силен. Повечето хора, като видят, че едва им стигам до кръста, почват да се усмихват лигаво и да ми викат “детенце Секулченце, на, пийни си козе млекце, да пораснеш, да заякнеш, я, какъв си зеленикав”. Такива ги сграбчвам за пояса и ги мятам, без да ги ловя.
 +
 
 +
Аз съм витек, майка ми е змеица. Не съм я виждал и не знам коя е, понеже мене змей не ме е мътил. Един човек намерил яйцето ми и ми помогнал да се излюпя, а това е важно за змейчето. Защото, нали змейовете са си малко вълшебни, когато се раждат, не са парче плът и невинна душа, ами са шепа магия и много, ама много памет. Помнят всичко, дето е помнела майка им, и баба им, и нейната баба. Не помнят себе си обаче и което същество първо видят, на него се уподобяват. Та аз съм се уподобил на тоя човек и сега никак не ми е лесно. Особено с мустаците. Той имал чудесни руси мустаци и сега някои люде щом ме видят – малко човече с огромни мустаци, започват да ми ги скубят и кряскат: “Бре, мискинино, откъде открадна тая хубава вълна, та да се омаскариш?”
 +
 
 +
Аз си харесвам мустаците, ще ги засуквам нагоре, когато порасна след двеста-триста години. Тогава няма да съм чак толкова грозен. Кожата ми ще придобие изумруден цвят, а не това жабешко сиво-зелено. Главата ми ще се източи и заостри – много помага при летенето. Ще стана висок и снажен, с нозе като дънери и яки плещи, каквито са повечето змейове. Сега тялото ми още пази спомена за яйце. Яйце с крилца и крачка, с щръкнали зъби и руси мустаци, това съм аз, полузмеят Секул…
 +
 
 +
Дукадин си расте по човешки и неговите мустаци тепърва набождат, съвсем като котешки мъх. Той е строен, с бяла и нежна кожа, големи уши и постоянна усмивка между тях. Има хубав глас и може да пее силно. А също и да свири на всякакви свирки. Ако не му знаеш родата, ще го вземеш за просто момче. Обаче не е. Тук, в планините, обичайно наричат баща му “пресветлия и превелик севастократор Момчил”. Някои по-посветени, дето дръзват да го споменат, му казват и Куцалан, Кривия вълк, Господаря на вълците. Между княжеската титла и ноктестите лапи стои някаква тайна, дето и Дукадин не я знае. Лично аз много обичам бащата на Дукадин, защото, каквото и да прави по пълнолуние, той е във всичко мъж на място. С баща като неговия, Дукадин, разбира се, умее да вижда. Наистина вижда, а ако наоколо има дух, бяс или вампир, вижда ги още по-наистина. Аз ги виждам през мъгла или в полумрак, даже да ми стоят под носа, но пък нали имам змейска памет, знам всичко за тях.
 +
 
 +
Знам например, че учените люде викат на бабугера “саламандър”. А то е същото като да викаш на върколака “севастократор” – измисляш му звучно име, щото ни си го срещал, ни си го държал за опашката. Видиш ли го отблизо, веднага разбираш, че е бабугер. Голям е колкото куче и сред народа на змейовете бабугерът е тъкмо домашно животинче. През повечето време ходи изправен и малко прегърбен, кожата му е набръчката и провиснала, прихлупва главичката му като качулка, а изпод качулката се подава извита на клюн муцунка, с брадавици. Колкото и да се напъваш, не можеш рече на такова нещо саламандър. Особено ако си виждал старата монахиня Евпраксия, когато се затътри на изповед. Расото й се влачи отзад и като го настъпиш и дръпнеш, отдолу остава плешива бабичка с провиснало коремче. Точно така изглеждаше и бабугерът без кожата си.
 +
 
 +
- Дръж го! – извика Дукадин и двамата се втурнахме подир голия беглец.
 +
-
 +
За нищо на света нямаше да се дадем на един бабугер, така че го гонихме чак до разсъмване. Той тичаше с всички сили, давеше се и кашляше, плюеше обилно мошеникът и сред рояците пламъчета и задушаващата воня не разбрахме къде отиваме. Даже бабугерите не са толкова глупави, че да се напъхат там, където се напъха нашичкият, но пък беше твърде уплашен. А ние с Дукадин сме вършили какви ли не дивотии, но и през ум не ни бе минавало да влезем в Дяволското гърло.
 +
 
 +
Бездруго входът бе доста измамен – сплетени храсти, струпани камъни, бабугерът се шмугна и ние след него, а от храчките му не усетихме, че наоколо е станало по-тъмно и задушно. Мислех си, че се спускаме по сипей, а и подхвърчах, затова Дукадин пръв се осъзна. Замръзна намясто, сложи бавно делвата пред краката си и прошепна:
 +
 
 +
- Знаеш ли къде сме, Секуле?
 +
-
 +
Огледах се, дори направих кръг над главата му, опипах скалните издатини и свих нехайно рамене:
 +
 
 +
- В пещера.
 +
-
 +
Лошото е, че в планината има стотици пещери. Можех ли да знам, че сме се затърчали презглава точно в оная, в която и най-силният морав змей, и най-старият син, и най-хитрият зелен не смеят дори да надникнат?
 +
 
 +
Забелязах, че Дукадин се напряга, а устните му се изопват и потреперват – това вече ме разтревожи. Ако в пещерата имаше старо светилище и жертвеник, обичайно гъмжеше от таласъми. Доближих зад гърба му и изграчих в ухото му:
 +
 
 +
- Какво виждаш, Дукадине?
 +
-
 +
- Нищо – отвърна той. – Не виждам нищичко, обаче…
 +
-
 +
- Аз виждам бабугера – подхвърлих бодро. – Ей-там, зад камъните. Трепери целият, а главицата му подскача като мехур на връвчица. Да го хванем!
 +
-
 +
Понечих да скоча и да го сграбча, но Дукадин стисна ръката ми толкова силно, че се стреснах. Стояхме така доста време, взирахме се и се напъвахме и тримата, а бабугерът пръв закри очи с хилавите си ръчички и заскимтя. Чак тогава разбрах, че пропадаме.
 +
[[Картинка:Dukadin.jpg|дясно|рамка]]
 +
Да, можех да грабна приятеля си и да отлетя, виждах вече над главата си бледата светлинка на изгрева, но каменната плоча се плъзгаше така леко и безшумно, плавно сякаш лежеше в улей, накрая се приземи меко като в удобно ложе. Чух, че Дукадин изохка. Когато очите ми привикнаха с оскъдната светлина, видях го да стои до мене и тихичко да припява с присвити лакти и колене, с притиснати към гърдите юмруци и да се поклаща, сякаш язди измислен кон. Разбрах, че не му е добре, но мястото ми се стори толкова странно, първо ме завладя любопитство, а после – небивал възторг…
 +
 
 +
Най-опасното създание на земята не е огнедишаща твар, на която си впръскал пипер в носа. Нито тройка богини, намерили ябълка с надпис: “За най-красивата.” Да застанеш пред Сфинкс и да мрънкаш, изобщо не е опасно. Истински опасен може да е само змей със събудено любопитство. Много змейове са се затрили ей-тъй, от едната скука, затова са на изчезване. Да живееш стотици години, без нито веднъж да се учудиш, нищо ново да не видиш, нито да научиш, си е похабен живот. Глупавите човеци вярват, че дългата памет и натрупаният опит са богатство. Змейовете знаем, че паметта е проклятие. На дъното на чудната пещера аз изпитах щастие, каквото се пада един път на хиляда – радостта от нещо ново. Никой от предците ми не беше попадал тук. Бях замаян от изненада, бях пиян от възхита и преизпълнен с доволство, накратко – бях смъртоносно опасен. За нищо на света нямаше да си тръгна, преди да огледам всичко…
 +
 
 +
От много високо горе струя слънчеви лъчи пробиваше мрака и пълзеше по скалата като дебнещо око. Сводът бе съвършено заоблен, а стените – безупречно гладки, сякаш излъскани. Не се виждаха никакви висулки, нито камъчета, нито дори стичащи се капчици влага, само разноцветни жилки руда блещукаха в причудливи рисунки. Една по-дебела сребърна жила по купола ми заприлича на рунически надпис. Впрегнах знанията и въображението си и стъкмих някакъв смисъл: “О, ти, който се надяваш, остани и умри тук!” Не ми хареса и опитах пак: “О, ти, умиращият тук, остави си надеждата!” Усуках с пръст десния си мустак, подръпнах го, поразмислих и накрая реших: “О, ти, който си смъртен, остави надеждата тук!” Това беше.
 +
 
 +
Подхвърчайки от възбуда, заразглеждах двете изправени една срещу друга статуи. Бяха великолепни. От лъскав черен гранит бяха изваяни стройни човешки фигури. С тъничка талия и издължени бедра. Лицата им обаче бяха мъжествено красиви, дълги коси и бради се къдреха по раменете и гърдите им, в погледа на ахатовите очи каменоделецът бе успял да изпише дива жестокост. Ръцете им бяха чудесно оформени, с изящни пръсти и рубинени нокти. Стискаха мечове от доксови бивни. Гърбовете им бяха скрити от по шест фини пеперудени крила с кехлибарени жилки. Стояха в подножието на стълбище от девет широки каменни плочи. Този вляво се подпираше на меча си, отпуснат и леко присвит. Жестът на другия бе неразгадаем – мечът бе вдигнат за поздрав или за удар, не разбрах.
 +
 
 +
На върха на стълбата се крепеше огромно кристално кълбо. От лунен камък, точно наполовина в скалата, наполовина отвън. В средата му имаше нещо, приближих да погледна и изпищях от щастие. В кухината лежеше свито на масур малко сребърно змийче. Видях ясно, че шава. Беше живо. В мига, в който докоснах кристала, то повдигна главичка и ме погледна с две мънички, ясносини очета. Двамата се изучавахме любопитно и дружелюбно, аз погалих повърхността на кълбото, а то наклони главичка и ми се изплези с иглено езиче. Забелязах, че има на носа си две извити назад рогчета.
 +
 
 +
- Нека си вървим, Секуле! – изпъшка зад мене Дукадин. Видях го да тръска глава и да примигва, а също и да разтрива с юмруци раменете си, сякаш му е студено.
 +
-
 +
- Ей-сега – обещах аз, извадих ножа изпод дрехата си и ударих по кристала.
 +
-
 +
Оказа се учудващо крехък. Няколко парчета изпопадаха в краката ми, кълбото се раздвижи, а змийчето се дръпна предпазливо в дъното на кухината. Очетата му просияваха при всеки мой удар, а когато успях да изчопля дупка в кристала, то се втурна навън, изпълзя под ръкава ми и се сгуши сигурно в пазвата ми, като да беше намерило родното си гнездо. Потупах го леко и се извърнах към Дукадин.
 +
 
 +
Дукадин беше коленичил, свиваше се на пода и хриптеше:
 +
 
 +
- Не мога повече, Секуле! Едва ги държа!
 +
-
 +
- Бълнуваш – срязах го аз. Подхванах го през мишниците и излетях с твърдото намерение да се върна и да отмъкна поне едната статуя.
 +
-
 +
Малко преди да излезем, над главата ми профучаха няколко черни гарвана…
 +
 
 +
 
 +
 
 +
2.
 +
 
 +
Секул не беше виновен. Светла душа е той, непорочна, нищо че не е същински змей. Аз забърках кашата, аз свърших онова престъпно деяние – омаях стражите, тласнат от страх, а и от горделивост…
 +
 
 +
Когато ме изнесе от пещерата и ме остави да седна в храстите, краката и ръцете ми още трепереха. Но душата ми се разтърсваше от доволство. Не можех да повярвам, че съм омагьосал страж, и то не един, а двама! Ей, ако можех да го разглася, името ми ще се повтаря от уста на ухо, додето свят светува!
 +
[[Картинка:Momchil.jpg|дясно|рамка]]
 +
За жалост не биваше да казвам на никого. Още по-малко на Секул. Колкото и човешки да изглежда, любопитството му си е змейско. И за двама ни е по-добре да ме смята за просто момче. Ако научи, че не съм, като нищо ще ме издебне и ще ме разреже на две, за да провери как изглеждам отвътре. Много хора не познават змейове. Дори някои мислят, че змейовете са отдавна изчезнали, и това е само защото са твърде обикновени, за да събудят змейското любопитство. Такива хора могат цял живот да се размотават под носа на някой стар змей и да се кълнат, че това змейовете са вятър работа, а змеят лениво ще се подсмихва на глупостта им. Но ако само за миг привлекат любопитството му, ще свършат като рядка пеперуда – внимателно изучени, обсипани с нежни грижи и уви, промушени с карфица. За нищо на света не бих искал да бягам и да се пазя от най-добрия си другар.
 +
 
 +
Докато седях и въздишах, още едно ято гарвани прелетя над главата ми и се разпръсна към връх Орелец. Проследих ги с очи, понеже ми се стори, че виждам нещо чудновато зад перата и клюновете, но Секул ме дръпна за ръкава и постави в дланите ми змийчето. Допряхме глави, да го разгледаме отблизо.
 +
 
 +
- Ламя ли е? – попита Секул и затаи дъх.
 +
-
 +
Той се има за много знаещ и се гордее с вродената си памет. Никога не бих му намекнал, че змейските му предци са били доста загубени и невежи. Змийчето имаше скосени очи и два реда перлени зъбчета. На главичката му ясно се виждаха два рога, а люспичките по гърба му бяха съвсем ситни и скупчени равномерно в две еднакви издутини. Под тези люспички със сигурност имаше крилца.
 +
 
 +
- Вер-верени!
 +
-
 +
- Ами?! Те са черни, а това е сребърно…
 +
-
 +
Спомних си една древна песен, възхвала за крилете на верени. Когато дошъл Възходът на слънцето и ледовете започнали да се топят, най-старите верени загърбили враждите си, надигнали се заедно и разперили криле, за да засенчат земята. Удържали дълго, векове. Ослепявали от огъня, виели от жажда, а крилете им бавно прегаряли и капели като листа на изсъхнали дървета. Умрели първо черните верени и крилете им падали като зловеща сянка над Ледените планини. После белите верени сипели пух и пепел. Песента разказва, че шар са горе и до днес, още пазят, да не изгори земята. Когато буря завилнее, над облаците горе някоя верени надава смъртен вой, а крилете й се спускат над земята – две шарени дъги…
 +
 
 +
- Послушай ме, да те науча! – Изпъчих се, нали съм по-голям, вдигнах пръст и заобяснявах. – Шар-верени са наполовина по-дребни и още докато са малки, люспите им са в седем цвята. А хал-верени изобщо не са люспести, кожата им е чисто бяла и грапава като на гущер и…
 +
-
 +
Спрях, защото гарвани се рояха в храсталака и вдигаха листа и пушилка. Загледах се в най-близкия. Той също ме гледаше с подпухналите си очи и помръдваше посинели като на удавник устни. Тръснах глава.
 +
 
 +
- Да си вървим, Секуле, това място не ми харесва.
 +
-
 +
Тръгнахме бавничко покрай реката.
 +
 
 +
Ниски дървета и храсти покриваха двата й бряга и се навеждаха над коритото, като прежаднели скитници. Скалите нагоре бяха прясно измити от дъждовете, срутища препречваха течението и я караха да криволичи, оставяйки по пътя си наниз от малки езерца и водопади. Пъплехме безцелно по северния бряг.
 +
 
 +
Дяволското гърло е в дъното на ждрело – двете му стени са отвесни и сближени като полуотворена паст, скалите по върховете им са остри и равни зъби, а реката се извива между тях, подобно на змийски език. Една моя песен разказва как бог е създал планината. Сглобил костите й от желязо и мед, омесил плът от гранит и глина, покрил я с кожа от дъхаво биле, очи й сторил от бистри извори и коси от равни букове. Тъй хубава станала, че сам седнал да й се радва. Видял го нечестивият и му завидял. И кога бог протегнал десницата си, да я благослови, нечестивият се надигнал, да го захапе… Така е останало Гърлото. А планината си е до днес непрекръстена. Затуй юди и змейове и еретици по нея скитат…
 +
 
 +
- Дали ще порасне скоро, а, Дукадине?
 +
-
 +
Свих рамене:
 +
 
 +
- Чувал съм, че порастват изведнъж. Обаче никой не знае кое ги кара да растат. А и всяка верени си е различна.
 +
-
 +
- Ще ни даде ли да я пояздим?
 +
-
 +
Лично аз се тревожех повече дали тя ще ни припознае като приятели, или ще опита да ни изяде. Верени са доста своенравни създания. Има такава гатанка: “Черно зло, суро зло, шаро зло – не стои само. Оттука мина, ей ги двамина.” Никоя верени не обича да е сама. Остане ли самотна, ще си приласкае нещо – я човек, я птичка, за да си има дружина. Но пък намери ли си другар, нищо повече не й трябва и може да изтреби целия излишен свят. Така прочутите древни герои, побратими на верени, не са никакви герои, ами късметлии, попаднали на самотница…
 +
[[Картинка:Rizar3.jpg|дясно|рамка]]
 +
- Как прехвърчат само! – възмути се на ниско профучаващите гарвани Секул. – Май ще вали.
 +
-
 +
Вдигнах глава нагоре – небето бе потъмняло като среднощ. Снишаваше се бързо, като че искаше да ни захлупи. Ярки мълнии пробягваха по него и се сипеха безредно над околните върхове. Не гърмеше. Досетих се още преди да видя Конника.
 +
 
 +
Илия Червения е различен от другите Конници. Той има не един, а два именшегора, които е впрегнал в колесница. Прелетя иззад облаците и се сниши, а копитата на именшегорите опърлиха върховете на крайречните дръвчета. Направи широк кръг над нас и от огненото му наметало се поръсиха искрици. Дърпаше юздите на именшегорите, за да ги овладее, и кръжеше насам-натам. Наблюдавах го и съчувствено клатех глава – това неговите никакви именшегори не са, ами са си досущ два червени дявола. Не го бях виждал от доста време и чаках да се сниши достатъчно, за да го поздравя. Но още докато се рееше във въздуха, той пусна юздите, прибра пламтящите гънки на наметалото и опъна лъка. Отначало не повярвах, че насочва мълнията право към нас, пристъпих към него, а той стреля и овъгли тревата на две крачки зад мене. После се прицели пак.
 +
 
 +
Секул стоеше, без да шава, само очите му шареха и примигваха от облачетата дим. Знаех, че не може за види ясно Конника, нито колесницата с именшегорите – за него те бяха огнено кълбо, мятащо мълнии.
 +
 
 +
С един скок се метнах на гърба му и извиках:
 +
 
 +
- Бягай, Секуле!
 +
-
 +
Секул се издигна, а къпинакът под нас пламна. Поиска ли, моят приятел лети като истински змей, но с мене на гърба си трябваше доста да лъкатуши и да се поти, докато стрелите на Конника опожаряваха близките горички. Летяхме над острите скали, мълниите падаха по коравия камък и предизвикваха дъжд от раздробени парчета. Снишавахме се над зелените върхове и зад нас оставаше диря от пламък и мирис на димяща смола. Плъзгахме се току над реката и ни обливаха сгорещени пръски. Едва когато Секул се шмугна в усоището и се спотаихме в полумрака му, успях да си припомня нещо: стрелите на Илия Червения никога не пропускат целта.
 +
 
 +
- Той не гони нас, Секуле – прошепнах. – Не ни мисли злото… Той иска малката верени. Как е узнал толкова бързо?
 +
-
 +
- Да има да взема! Моя си е, аз си я намерих.
 +
-
 +
Долових, че притиска змийчето към гърдите си. Потръпнах леко – навярно от хладната влага в усоището.
 +
 
 +
Постояхме в тъмното около час, докато миризмата на дим се разсее напълно. Секул се беше свил и притихнал, с долепена буза към главичката на змийчето. Напомняше за прибран на топчица таралеж. Клечах в калта, гледах войнствено блесналите му очета и предвкусвах задаващата се беда.
 +
 
 +
От песните знам, че верени и Конниците са някак обвързани. Появи ли се сред човеците верени, някой Конник веднага препусва подире й. Обаче мога да се закълна, че верени не са първата им грижа. Скитал съм се с тях и доста добре познавам делата им. Ето, на юг врагове за кой ли път обсаждат Солун – градът не би издържал дългите месеци, ако Димитър Белия не бдеше. На север двама крале и двама императори водят война – на Георги Златния едва ли му е до дреболии. На изток кипи жътва – какъв дявол е довел Илия из тукашните камънаци? Що се отнася до Тудор Черния…
 +
 
 +
- Гвърни ми кожата, гвърни ми я!
 +
-
 +
Грозното създание с крив нос, обсипан с брадавици, беше изникнало зад мене и ме дърпаше за крачола. Бабугерите все са ме удивлявали с тоя техен чуден нос – намират каквото търсят през девет планини в десета и никога не изпускат посоката. Вярно, в бързината бях пъхнал кожата му в торбичката на колана си – опипах я, беше започнала да се спаружва. Колебаех се, беше ме яд на него.
 +
 
 +
- Гбез кожата ме виждат, гвърни ми яяя…
 +
-
 +
Погледнах натам, накъдето сочеше. Гъмжеше от гарвани. Бяха накацали на почти всяка клонка от пълзящите храсти, върховете на скалите бяха почернели, дузини кръжаха горе, небето бе заприличало на кошер.
 +
 
 +
Уж бяха черни, а някак странно белезникави и подпухнали. Уж имаха очи, а не гледаха с тях, летяха насляпо като мухи, усетили мърша. Рояха се над усоището, привличани от нещо. Не беше трудно да разбера – не преследваха бабугера, използваха жалкото създание само като хрътка. Търсеха мен.
 +
 
 +
- Проклети птици! – изръмжа Секул.
 +
-
 +
Думите му странно ме поразиха – крилатите наоколо имаха мъртвешки лица и мътни очи, тънки пръсти и синкави нокти, разкривени тела… имаха лица, очи и пръсти и да, бяха проклети! Усетих, че пропадам в кладенец, че потъвам в гъст като катран мрак, населен с виещи гарвани. После полетях в пропаст, блъснах се в дъното й и чух собственото си хрущене сред писъците на гарвани. Изправих се и тичах дълго между пламъците, разпръскащи сенки на горящи гарвани. Когато стигнах до моста и понечих да го премина, всички гарвани ме последваха… Изкрещях!
 +
 
 +
Тръсках глава пак и пак, но не можех да се отърва от видението. Усетих, че Секул ме влачи, тътрузи ме към брега на реката и потапя главата ми в ледената вода. Не смеех да отворя клепачи.
 +
 
 +
- Съвземи се, бе, Дукадине! Махнаха се, отлетяха.
 +
-
 +
- Други ще дойдат.
 +
-
 +
Изправих се бързо, понеже гласът не беше моят, нито на Секул.
 +
 
 +
Огромният черен именшегор беше вкопал здраво копита на песъчливия бряг. Стоеше с изпънат врат и упорно насочена към нас муцуна, поклащаше глава като разлютен бик и вплетените в гривата му сребърни накити ромоляха. Конникът беше отхвърлил плаща и качулката си – виждах красивото му лице, разкривено от гняв. Обедното слънце караше черната броня да блести по-ярко от злато. Още по-ослепително светеше дългият меч, надвиснал над главата на Секул.
 +
 
 +
- Дай ми онова, дето криеш в пазвата си!
 +
-
 +
Секул се сви и стана още по-малък и по-заоблен. Знаех, че той вижда Конника обгърнат в тъмна мъгла и чува гласа му глух, като от гроб. Знаех вече и че изпитва необяснима привързаност към зловещото същество под дрехата си. Протегнах ръка:
 +
 
 +
- Чакай, Тудоре, той ми е приятел…
 +
-
 +
Хвърлих се напред в мига, в който Конникът завъртя тежкия меч. Острието се размина на косъм с щръкналите мустаци на Секул и разряза ризата му. И тримата посегнахме да уловим падащото змийче, но никой не може да е по-бърз от подплашен змей. Приятелят ми стисна верени в шепите си и подхвръкна, а аз едва сварих да се уловя за коленете му. Издигнахме се тъкмо преди именшегорът да стовари над нас чудовищните си копита, а мечът изсвистя край петите ми.
 +
 
 +
Черните именшегори са тежки и затова хвъркането не им се удава много-много. Чух ядните викове на Тудор – нямаше как да ни преследва. Секул летеше като полудял, все по-нагоре, а на мене от високо ми се завива свят. Ръцете ми отмаляваха. Опитах да се изкатеря по краката му и да се вкопча на сигурно в яките му рамене, но пръстите ми бяха изтръпнали от стискане.
 +
[[Картинка:Rizar2.jpg|дясно|рамка]]
 +
- Кацни на оная скала, Секуле, че ще се изпусна!
 +
-
 +
Секул ме чу и започна да слиза, описвайки широки кръгове над скалата. Стараех се да не гледам надолу, но той със сигурност бе видял сиянието, защото изведнъж увисна във въздуха. Люлеех се и ми прилошаваше. Опитах да погледна какво го е изплашило този път. Изкривих врат.
 +
 
 +
Сякаш мъничко слънце изгряваше иззад скалата и плискаше небесна струя. В порой от светлина размахваше могъщите си криле прекрасният златен именшегор. Отметнал русите си къдрици, Конникът надуваше златния рог, а блестящото му наметало трептеше като галена от вятъра лъчиста вода…
 +
 
 +
Заплеснах се – така става всеки път, щом видя Златния Георги. Не можех да мигна, дори когато той опъна назад ръка и хвърли копието. Тъничко и остро като слънчев лъч, копието прониза лявото рамо на Секул.
 +
 
 +
Секул изкрещя и се преметна презглава. Вкочанените ми пръсти се разтвориха. Полетях към скалата досущ като хвърлена от орел костенурка…
 +
 
 +
 
 +
 
 +
3.
 +
 
 +
Дукадин излезе прав – ламята порасна изведнъж!
 +
 
 +
Така и не видях как точно стана. Първо се премятах надолу, после се бухнах право в един от вировете на реката, ледено студената вода спря за миг сърцето ми, издишах и опитах да изплувам. Напрегнах се и раздвижих вкочаненото си тяло, загребах със здравата си ръка и яростно тласнах с нозе, но… усетих, че се мятам като риба на сухо.
 +
 
 +
Стъпих на коравата земя и открехнах очи. Пред погледа ми лъсна дъното на вира, покрито с гладки камъни и ситен прах. Нататък коритото на реката се белееше сухо и утъпкано като коларски път. По стъпалата на водопадите подскачаха жабчета, стада злощастни пъстърви блъскаха глави и опашки в пясъка. Нито капчица не се стичаше по зеленясалите скали, разбивали столетия речната струя.
 +
 
 +
Почувствах сянката и рязко се завъртях.
 +
 
 +
Уплаших се, че очите ми ще изгорят от блясъка или че ще изгубя разсъдъка си, виждайки се отразен в хиляди, хиляди сребърни огледала. Отклоних поглед, за да видя, че планината от сребърни плочки се е вкопчила в камъните с дълги, извити, заострени, прозрачни като елмазени, нокти. Река от сребро пълзеше нагоре и се извиваше по сухото корито, изтъняваше и някъде далече зад завоите размахваше кристален шип.
 +
 
 +
Призовавайки всичката храброст на змейското си сърце, вдигнах глава.
 +
 
 +
Скосените очи бяха все така наситено сини, макар и изпъстрени със сребристи жилки. Взираха се прямо в мене. Под тях започваше издължена муцуна с изящно извити прозрачни ноздри и завършваше с два сребърни рога. Лекичко сведох очи към зейналата паст. Великолепни перлени зъби, през които се процеждаше бяла и гъста като сняг пара.
 +
 
 +
Наблюдаваше ме и чакаше.
 +
 
 +
Поех си дълбоко дъх и опитах да спра треперенето си. Дори понечих да кажа нещо, но сърцето ми още блъскаше в гърлото. Накрая разперих ръце и поклатих глава: “Ами, хайде, ако ще ме ядеш…”
 +
 
 +
Някъде в корените на съзнанието ми нещо възкликна укорно. Сетне обърканите ми мисли почтително се разстъпиха, да сторят място на една царствена гостенка – хладна, уверена и страшна. Чужденката не настояваше, нито насилваше бедната ми главица. Поиска да я пусна и аз й се покорих.
 +
 
 +
“Не бой се, мънички друже, Ай-йа те поглежда с добро. ”
 +
 
 +
Сигурно на всеки се е случвало да забучи пръст в мравуняк. Мравчиците отпърво пощуряват, разбягват се без посока, щурат се насам-натам, после обаче спират, обикалят любопитно и накрая доверчиво се покатерват по ръката.
 +
 
 +
Разучавах смаяно гласа, който още отекваше в мислите ми. Беше оставил тихо и чисто ехо, колкото да се уверя, че не си въобразявам. Трептеше като мъничка кристална камбанка със сребърно езиче. Не беше враждебен, даже напротив, видя ми се ласкав и някак смутен, че ми причинява тревога.
 +
 
 +
Усмихнах се широко и даже пригладих мустаци, за да се вижда колко съм засмян:
 +
 
 +
- Ти ли си това?
 +
-
 +
Синьо-сребърните езера над мен се оцъклиха – приех го като опит да отговори на усмивката ми. Сигурно е трудно да се смееш, когато лицето ти е от сребро и кристал. Но камбанката в мислите ми звънна още по-нежно:
 +
 
 +
“Нали искаше да ме пояздиш, мънички друже?”
 +
 
 +
Идеше ми да се разтанцувам от радост, дори изтропах няколко непохватни стъпки. Почувствах как се надувам от гордост, като кози мех, а после, съвсем като гайда изпуснах възторжен, пронизителен писък.
 +
 
 +
Аз, Секул, дете на змеица в човешки образ, бях поканен да възседна ламя! Така както Севгул Едноокия, най-юначният морав змей откак свят светува, яздил посестримата си, черна ламя, в битките за Втората порта – тя му подавала меча и тръбяла по-страховито от сто бойни рога, а юдите бягали с развени коси, додето сърцата на елените им се пръснат от изнемога… Както Сорул Стария, прародителят на сините змейове, обходил земята на гърба на бяла хала, достигнал отвъд Край света и познал що е покой и забрава… Както Сатул Лукавия, най-мразеният от зелените змейове, измамил една шар, да го отнесе високо, високо, над златните дворци на Юи, за да се надлъгва с боговете!
 +
 
 +
Подскачах, надувах се и пищях, защото не знаех как иначе да дам израз на такова щастие. Опитах да подхвръкна, но лявата ми страна беше още изтръпнала от раната и тупнах жалко в прахта. Бавно, вбесяващо бавно тя се наведе към мене. Закатерих се тромаво по грапавините на сребърните плочки – понеже съм свикнал да съм хвърчащ, не съм особено ловък – но тя изтърпя всичкото драпане и хързулване, докато се наместя на гърба й, току зад страховитата й глава. Уж се бях закрепил здраво, а едва не паднах от удивление.
 +
 
 +
Защото Ай-йа разпери криле.
 +
 
 +
Змейовете си имаме страшни приказки за крилете на черните лами. По обед, когато слънцето прежуря и малките змейчета непослушно щъкат из пещерата, вместо да поспят на хладинка, някоя стара змеица озъбва понащърбените си челюсти, удебелява бездруго дрезгавия си глас, накокошинва се и започва да разказва – за най-дълбоко, бурно черно, което в миг земята ще повие, и нито лъч, ни мълния, ни сянка през него ще пробие…
 +
 
 +
Зиме, когато високо в планината ветровете хукнат да се надбягват, а конджулите освирепеят и запригласят на виелицата, змейовете отпускат криле по вятъра, усмихват се блажено и пеят с проточени нагоре шии: “Накъде ме носиш, бяла хало…”
 +
 
 +
А случи ли се празник, най-гиздавите млади змеици си избират дъхава поляна, подреждат се на три огърлици – в искрящо изумрудено зелените, в чисто сапфирено сините, в нежно аметистово моравите, и играят ли играят хорото “Крилете на шар”.
 +
 
 +
Бедничките! Нито приказка, ни песен или танц могат да опишат крилете на Ай-йа…
 +
 
 +
Виждал съм как изригва вулкан. Планината потръпва, разтърсва се и се облива с огнена лава. Само че тръпката, пронизала тялото на Ай-йа, бе едва доловима. По гърба, почти до опашката, среброто започна да се раздипля предпазливо и да изпълва теснотията между скалистите склонове, плисвайки морета от слънчеви зайчета.
 +
 
 +
Тя се издигна малко, за да покрие зъберите. Не бяха люспести. Бяха като мозайка – капчици сребро и зрънца кристал се гонеха в кръгове без начало и край.
 +
 
 +
Диплите удариха околните върхове и тя се издигна още. Кръговете се разбягаха и се наредиха в заскрежени фигурки – сребърни цветчета застинали под леда, елмазени птици по сребърното небе, кристални лилии, окъпани в сребърен дъжд.
 +
 
 +
Далече някъде шиповете по края на едното крило одраскаха Орелец. Тънички и прозрачни, по-нежни от сърце на снежинка, по-леки от сапунено мехурче, по-яки от тъканта на света, крилете на Ай-йа се разпериха на слънцето.
 +
 
 +
Примижах и прехапах език, толкова ми се искаше да се разплача.
 +
 
 +
“Накъде?” – потрепна камбанката.
 +
 
 +
Ай-йа, прекрасна моя приятелко, любов моя най-чиста и сребриста, отнеси ме, където щеш!
 +
 
 +
 
 +
 
 +
4.
 +
 
 +
Сухото дърво бе расло косо над клисурата и бе пускало корени надълбоко в скалата. Короната му беше ошмулена, с криви клонаци, които се бяха вкопчили в дрехите ми. Усещах всяка бодлива съчица. Усещах кръв да се стича по изподраното ми лице и мухи да се лепят по врата ми. Не смеех да помръдна.
 +
 
 +
От време на време отчаяно поглеждах нагоре. Ръбът на скалата беше на около двадесет стъпки над мене, но камъкът бе почти отвесен, изгладен и безплоден – красяха го само туфички мъх. Надолу не исках да гледам – само от мисълта да го сторя ми се виеше свят.
 +
 
 +
Така че аз също не видях порастването на верени. Благословено да е – дължа му живота си. Вече чувах пращенето на сухия ствол и пропукването на камъка, когато сребърна пелена избликна от реката, повдигна ме и ме помете нагоре. Стоварих се болезнено и полежах зашеметен.
 +
 
 +
Над замъгления ми поглед се разстла блещукащ като сняг покров, по него пробягаха вълни, издигна се и пламна. Небето и земята за миг се целунаха, отразени в тънко огледало. Мислех, че е някое от моите видения и стиснах силно клепачи. Когато ги отворих, видях само обедното слънце и мънички като въздишки облачета…
 +
 
 +
Нужно ми бе време, за да започна да се тревожа за Секул. Изправих се и разтривайки натъртеното си тяло, се заоглеждах. Сетне припълзях и до ръба на скалите и надникнах надолу. За втори път стиснах здраво очи, чак докато искри пламнат под клепачите. Реката беше пресъхнала! Дъното на клисурата не беше заблатено, не беше даже мокро. Сухо-сухеничко, като че векове се беше припичало на слънце.
 +
 
 +
Понякога ми се случва да съм не на себе си, не на тоя свят, между небето и земята, между вчерашното и бъдното. Затова, без да му мисля и без да се напрягам, затътрих се по козите пътеки. Виждах синкавата мъгла над Орелец на юг, значи трябваше да вървя на север. Колкото и да съм замаян, ще е срамно да се изгубя в тази планина.
 +
 
 +
Не си спомням малко или много съм скитал, нито откъде съм минавал – и под хладните сенки, и под ветреца на открито главата ми отказваше да се избистри. Току ми се струваше, че пада здрач, но вдигнех ли глава, виждах слънцето все още високо в небето. От време на време се оглеждах за ранен полузмей, дори се провиквах. Отговаряше ми ехото. Странно, планината беше притихнала, сякаш кипежът в нея беше пресъхнал заедно с реката. Гората не тътнеше, храстите не чуруликаха, тревата не жужеше. Нищичко. Дори ятата зловещи гарвани се бяха запилели нанякъде.
 +
 
 +
Затова конският тропот ми се счу твърде ясен, кънтящ, неистински. Първо реших, че ме е погнал някой от Конниците и светкавично се скрих в къпинака. Но тропотът беше неравен, ту приближаваше, ту глъхнеше, стъпките в шумата бяха несигурни, като на най-обикновен кон. Ослушах се пак и различих два коня. Препускаха тревожно насам-натам, поспираха и риеха с копита. Отдъхнах си – хора, слава богу…
 +
 
 +
- Насам, Момчиле! Чух, че оттук някъде идеха викове.
 +
-
 +
Гласът беше звучен, чист, камшичено плющящ, не можеше да има друг такъв глас, с ликуващ писък изскочих от храстите и се втурнах към него. От облекчение ми се щеше да се хвърля на врата на майка Елисавета, но погледът й ме прониза, прикова ме кажи-речи във въздуха, смрази ме ей-така, с вдигнат крак и протегнати ръце.
 +
 
 +
Само човек, който поне веднъж я е срещал, може да ме разбере.
 +
 
 +
Умувал съм над какви ли не догадки, защо жена като нея се е затворила в манастир. Секул пък, измъчван от любопитството си, похаби месеци да кръжи нощем край прозорчето на килията й. Научи, че спи с меча и с кожените си дрехи, а камшика си слага под възглавницата. Видя също, че в манастирската конюшня я чака винаги оседлан кон, че понякога се губи нощем, но къде – не успял да я проследи. Откри и още нещо. Като игуменка денем майка Елисавета носи винаги голям златен кръст на врата си. Нощем обаче сваляла кръста заедно с расото. А на гърдите й оставал да виси друг, непристоен за Христова невеста накит – сребърна звезда със седем лъча. Секул се кълне, че мярнал по лъчите рунически знаци. И без да съм го виждал, се обзалагам, че е езически амулет.
 +
 
 +
Накрая подслуша някакво смътно признание, че преди много години, в младостта си, обрекла на смърт хиляди мъже. И реши, че се е свряла в това диво място, да цери болна съвест. Вятър и мъгли. Може и да нямам змейска памет, но от песните си съм понатрупал мъдрост. Достатъчно ми е да погледна за миг в очите й, за да разбера, че няма сила, способна да я пречупи. Даже да обрече на смърт всичките люде по земята, едва ли ще се поболее от мъка.
 +
 
 +
Наблюдавал съм я, като спи, и без да си кривя душата, ще кажа, че е безлична и грозновата. Черното расо подчертава бялата й коса и восъчното лице със ситни бръчици край устните и очите. Отвори ли очи обаче, погледне ли те – дъхът ти секва. Рядко големи, тъмновиолетови като лятно небе пред буря, в тях прозира необикновен ум. В покой излъчват хладно съвършенство, а пламнат ли, прогарят ги мълнии на висш, нечовешки, праведен гняв. Попадне ли пред погледа й, човек изпитва нужда да се прекръсти, да докосне молитвено чело и да промълви: Небето вижда…
 +
 
 +
Стоях вцепенен и чаках да ме порази заслужен гръм. И той не закъсня, макар да дойде от другаде:
 +
 
 +
- А, ето те и тебе, сине магарешки!
 +
-
 +
Този глас замалко да не позная. Не бях чувал да се обръща към мене с толкова гняв. Една силна ръка сграбчи ухото ми и ме подметна, друга ме хвана за яката, обеси ме и ме стовари на седлото. После двете ръце здраво ме стиснаха, опънаха рязко юздите и конят препусна.
 +
 
 +
Когато смайването ми попремина, забелязах, че ръцете са ме заклещили болезнено, а мъжът зад мене неудържимо трепери. Исках да съм по-малък от буболечка и по-невидим от вятъра, но се налагаше да спра безумния конски бяг:
 +
 
 +
- Тате, чакай… Изгубих Секул. Тука някъде е и е ранен…
 +
-
 +
В гърдите му се надигна диво клокочене, затъкна гърлото му и той изсъска:
 +
 
 +
- Кучи сине! Помислих, че са убили и двама ви!
 +
-
 +
Реших, че е по-мъдро да не питам кой точно е трябвало да ни убие.
 +
 
 +
Долавях свирепите удари на краката му в корема на коня, тежкото дишане в тила ми и неволното присвиване на тялото му, за да облекчи препускащия кон. Обичайно яздеше огромни бойни коне, подбрани нарочно за ръста му от седем стъпки. Този път обаче бе взел една от кобилите катерачки, които обучаваше от раждането им в козешки навици. Горкото добиче пръхтеше и гривата му бе мокра от пот.
 +
 
 +
Препускахме така налудничаво повече от час. И също така необяснимо спряхме на върха на някакво плато. Мястото беше голо и открито, не разбрах защо майка Елисавета го обходи и старателно го огледа. Сетне кимна на тате и слезе от коня си.
 +
 
 +
Той скочи от седлото, но ми направи знак да не мърдам. Двамата се разтичаха, събраха сухи клони, домъкнаха даже един прогнил дънер и запалиха огън. Неволно погледнах слънцето – до свечеряване имаше много време, но благоразумно мълчах.
 +
 
 +
Не се обадих и когато те продължиха трескаво да събират сухи дърва, шума и цели храсти и да ги трупат на купчинки по цялото плато. После донесоха и сурови клони, окастриха ги, заостриха ги на колове и ги забиха в кръг наоколо. Започнах да се досещам чак когато игуменката извади малки торбички, запали ги и ги увеси да димят по коловете. Противната миризма на пелин и чесън, омесени с катран и смола. Не се сдържах:
 +
 
 +
- Вампири ли ще примамваме?
 +
-
 +
- Ела и седни до огъня, Дукадине!
 +
-
 +
Все едно камшик ме бе пернал по гърба – подчиних се веднага. Коленичих до огъня, а тя седна с кръстосани нозе зад гърба ми и положи ръка на рамото ми, като да ме подкрепи. Не беше на хубаво.
 +
 
 +
Тате стоеше на края на платото, опрял длани на хълбоците си, и се преструваше, че се взира в далечината. Всъщност клепачите му бяха полуспуснати, беше се втренчил във върха на ботуша си – наистина започвах да се тревожа. Извърна се към мене и забелязах колко силно трепери крайчецът на устата му, а около очите му се сгъстяват бръчици. За пръв път го виждах такъв, уморен… И стар.
 +
 
 +
Той не е обикновен върколак, каквото и да разправя Секул. Благословен е с древната сила на земята, за да й служи. Дарена му е мощта на Господар на вълците, за да се грижи за планините между Марица, Струма и морето, а аз никога не се бях замислял колко тежка е тази грижа. Венчан е за земята си и това го държи млад и силен.
 +
 
 +
Изглеждаше едър и хубав като гръцки бог. Късата му брада и косата му, сплетена на плитка и прехвърлена по момински през рамото, си бяха все тъй катранено черни, високото му чело бе гладко и бяло, ръцете и плещите му излъчваха все същата мощ на див звяр, а движенията му – бързи и гъвкави – можеха да засрамят котка. Очите му обаче… жарки очи, в които обичайно пламтеше същински ад, бяха угаснали.
 +
 
 +
Стоеше и ме гледаше с тия страшни, пусти очи, после се сепна и смутено посочи на изток:
 +
 
 +
- Оттука направо, на един час пеши път, е Дяволското гърло.
 +
-
 +
Не знаех какво да кажа, затова кимнах и виновно наведох глава. Той приближи и приседна срещу мене, но остави горящия огън помежду ни. Въпреки топлината потреперих.
 +
 
 +
- От дете те уча да пееш. И да запомняш всякакви песни. А също и да свириш на птиците, на гадините, на тревите и даже на камъните.
 +
-
 +
- Да – кимнах отново. – Аз съм Певец.
 +
-
 +
- Исках да знаеш всичко – защо валят дъждовете, от какво се пука камъкът, как цветето отваря чашката си и колко търпеливо могат да дебнат хищниците… Защо, поразенико?
 +
-
 +
- Такава ми е магията – отговорих покорно. – Като знам отде иде дъждът, мога с песен да го прогоня или да го доведа, или…
 +
-
 +
- Показах ти тайни – горчиво продължи тате, без да ме доизслуша. – Оставих те да другаруваш със змей, пуснах те да се скиташ с Конниците, водих те при юдите и даже… даже със стражите на планината те срещнах!
 +
-
 +
Подсмръкнах без нужда.
 +
 
 +
- Тате, не влязохме там нарочно, гонихме един бабугер, заблудихме се и… Ако не бях омагьосал стражите, щяха да убият Секул! А може и мене – ти сам си ми казвал, че не прощават никому, че щом ги зове дългът, не признават ни приятел, ни…
 +
-
 +
Думата замря на езика ми – бях вдигнал очи и бях срещнал погледа му. Нещо зло и отчаяно трепкаше там, безсилна ярост или… вина?
 +
 
 +
- Какво съм сторил, тате?
 +
-
 +
- Помниш ли какво ти разказвах за Портите и за проходите?
 +
-
 +
Несъзнателно се изправих на колене и изпънах гръб. Вече не се чувствах като дете, извършило пакост. В каквото и да се бях забъркал, не беше игра.
 +
 
 +
- Разказа ми, че земята човешка не е сама, нито небето ни. Че има и други, а всичките светове са свързани на верига. Че онзи, който владее Портите и знае проходите, държи в ръцете си нишките на съдбата. Някога са се водили люти войни за Портите, страшни войни, вековни. После на боговете дотегнала вонята на кръв, те затворили Портите и скрили проходите. Ако някой все пак преминел отвъд, повече не се връщал…
 +
-
 +
Той изпъшка. Изкриви устни и притвори клепачи, сякаш бях бръкнал в гнойна рана. Стоя доста време с тая гримаса на болка – обмисляше нещо. Веднъж-дваж отвори уста, завъртя пръсти, накрая въздъхна тежко и се наклони към мене през огъня. Пламъците играеха близо до лицето му и правеха чертите му размазани, тъмни.
 +
 
 +
- Бях ти забранил да влизаш в Гърлото. Защото там е един от проходите. И не кой да е проход, а най-старият, Първият проход. Света, накъдето води, човеците го знаем и често го поменуваме. Той ни е близък, затуй му викаме Оня свят…
 +
-
 +
Примъкнах се към огъня, защото треперех от студ, макар че димът подлютяваше очите ми, а лицето ми посивя от пепелта.
 +
 
 +
- Ти си омаял стражите, а Секул е разбил камъка. Отворили сте прохода и сега чак до Вардар и до морето прелитат гарвани…
 +
-
 +
- Проклети птици! – прошепнах.
 +
-
 +
- Прокълнати духове. Не ги ли видя, Дукадине? Никой, дори аз не знам колко са. Прииждат и прииждат. Огънят ги привлича. Хранят се с болка и страх. Сега се лутат безцелно, но нека само залезе слънцето, нека в къщите пламнат огнища и замирише на дим, и ще се развилнеят.
 +
-
 +
- Затова ли приготвихте клади и запалихте билки? Искаш да ги събереш?
 +
-
 +
Забелязах как се спогледаха с майка Елисавета. С някак особени, преливащи погледи. Говореха си без думи. Тате умоляваше. Нейният беше неумолим. Когато продължи да говори, вече отбягваше да среща очите ми.
 +
 
 +
- Няма достатъчно голям огън, който да ги събере. Не и такъв, земен огън. Но и те, както всичко – и живо, и мъртво, се покоряват на небесния огън. Какъвто гори в душата ти, Дукадине. Когато ти разказвах за Портите, пропуснах да ти кажа едно: те не са затворени за всички. Има люде, раждат се веднъж на хиляда години, дето могат да минават през Портите, а после и да намират обратния път. Чаках те да пораснеш, да възмъжееш, да научиш много още, преди да ти го река. Ти не си само Певец. Ти си орфе… Донесъл съм ти гайдата.
 +
-
 +
Разбрах всичко, макар да не се доизказа. Не се изплаших, не се отнасяше за мене. Не беше възможно да го иска от мене, баща ми е, нали? Само си приказваме двамата, ей-тука, до огъня. Остра болка ме пронизваше зад очите, причерняваше ми от нея. Или мръкваше. Нима е време да запалим всичките клади, да затропаме ръченици, да вдигнем бъклици с вино и да запеем…
 +
 
 +
Тате ме пращаше на оня свят!
 +
 
 +
Искаше да събера прокълнатите и да ги отведа обратно в преизподнята.
 +
 
 +
Пронизващата болка се махна, за да стори място на леден ужас: ами ако не се върна? Страхът ми помогна да дойда на себе си, да погледна отново лицето му и да видя, че и той мисли същото. Да, навярно това бях виждал в очите му, в гънката край устните. Боял се е за мене, страдал е. Измъчвала го е болката, че ще стовари на плещите ми тежко бреме. Срамувал се е да поиска от невръстното си дете услуга…
 +
 
 +
Донесъл съм ти гайдата.
 +
 
 +
Самичък ли се надлъгвам? Планината бе най-важна за господаря си. Празният бягащ поглед не беше срам, а присъда. Тате не ме помоли. Пресветлият севастократор ми заповяда. Не вярваше, че ще се върна. Прежалил ме беше.
 +
 
 +
 
 +
 
 +
5.
 +
 
 +
“Ти ме нарече Ай-йа, мънички друже. Значи Огледало, нали? За своите съм ето това.”
 +
 
 +
Камбанката се раздвижи и нарисува в мислите ми розичка. Цветето разпери листенца и полетя плавно, в спирала, а когато достигна върха, се разпука и се разсипа в блещукаща прах. От сърце се засмях.
 +
 
 +
- Името ти е така нежно, Ай-йа, а ти си ламя страховита!
 +
-
 +
Камбанката заби закачливо: “Страх-ов-ита…”
 +
 
 +
- Като змейско девойче си – хем зъбато, хем срамежливо… Милата ми!
 +
-
 +
“Девойче? – Ай-йа се изкиска. – И най-старата ти синя прабаба не помни дори легенди за времето, когато съм взела да остарявам.”
 +
 
 +
- Колко време си прекарала в камъка?
 +
-
 +
“Не зная. Там времето тече по-иначе…”
 +
 
 +
Ако едва снощи някой ми бе казал, че така непохватно ще ухажвам ламя, сигурно щях да го хвърля отвисоко. Не ми се беше случвало да се смея толкова. И не само на глас – душата ми се смееше. Радвах се на всяко потрепване на камбанката. Притисках лице в студените люспи като в росна трева, галех коравото сребро, сякаш е кадифена кожа. До плач ми се искаше да летя редом с Ай-йа, но знаех, че не е по силите и на стар змей…
 +
 
 +
Летяхме над безбрежно море. Синьо-зелената шир се оглеждаше в корема й, по гърба й се плискаше лазур. Струваше ми се, че се рея във въздуха, нося се шеметно в някакъв вълшебен сън, волен и неудържим.
 +
 
 +
“Колко много горчива вода! – рече тя, извивайки роговете си надолу. – Летях дълго, а още не съм видяла чисто море. И земята е друга… Гореща е.”
 +
 
 +
- Откога си затворена в камъка? Отпреди Възхода на слънцето?
 +
-
 +
“Ах, Възходът ли, мънички друже? Нима може нечие тържество или падение да преобрази земята? Не. Видяла съм много… Земята е болна. Самотна е. Аз също.”
 +
 
 +
- Ехей, ами аз? Нали съм с тебе!
 +
-
 +
От камбанката се изтръгна едва доловима въздишка…
 +
 
 +
Под нас тичаха лудешки необятни гори – крилете на Ай-йа бяха станали тъмнозелени. Ниско долу кръжаха орли, едва ги виждах през облаците. Издигахме се право нагоре, докато всяка прашинка от тялото ми закрещи от възторг. Спускахме се устремно, пронизвахме някой буреносен облак, а после се надбягвахме с мълниите.
 +
 
 +
- Нека летим нависоко, Ай-йа!
 +
-
 +
Тя пое нагоре, плавно описвайки кръгове.
 +
 
 +
Един мъничък ястреб опита да се закрепи на опашката й, после объркано изпищя и я нападна. Тя извърна към него прекрасната си глава, дъхна леко и го подхвърли на вятъра. Млад змей се блъсна в крилото й, извика и се втурна да ни преследва. Оставихме го да ни гони до предела на силите си, а после се смяхме на тъмноморавото от гняв лице. Носехме се над стадо именшегори, по-бели от сняг. Навярно камбанката бе звъннала в мислите на водача им, прекрасното създание разтърси грива и дружелюбно изцвили.
 +
 
 +
Бях щастлив…
 +
 
 +
“Жадна съм – изплака камбанката. – Помогни ми да намеря чиста вода. Поне мъничко…” Видях я да се взира надолу, отново летяхме над море. Забавлявахме се да стреснем чайките над бреговете и да зарадваме с попътен вятър самотен рибар. Гледахме безгрижната игра на двойка делфини и тогава Ай-йа направи нещо неочаквано – гмурна се изведнъж, потопи се дълбоко и изплува миг преди да ме е удавила.
 +
 
 +
“О, прости ми, не издържах. Глупост сторих. Тази вода усили жаждата ми. Трябва да намеря чиста!”
 +
 
 +
- Моретата са солени – изкашлях се аз. – Потърси езеро или река…
 +
-
 +
Прехвърлихме планинска верига с остри като зъбци на гребен върхове. Полуголи създания с рошави гриви и мършави тела падаха молитвено по очи, а после дълго биеха тамтами. Намерихме езеро, покрито с ледена коричка и бистросиньо. Ай-йа се хвърли към него с плашеща стръв, обгърна го и го попи така бързо, че не сварих да ахна. После застина с наведена глава и полуприбрани криле.
 +
 
 +
- Засити ли жаждата си?
 +
-
 +
“Не… Беше горчиво.”
 +
 
 +
Знаех, че има по земята езера солени и сладки, горещи и ледени, всякакви.
 +
 
 +
- Да се върнем в нашата планина, Ай-йа!
 +
-
 +
Тя се вдигна и заплава над облаците. Бях виждал бели облаци, розови и златисти. Тези наоколо бяха съвсем кръгли, тъмносини. Като че избликваха отнякъде и се въртяха нагоре и нагоре. Летяхме бавно, за да се радвам на чудните облаци, и достатъчно ниско, за да гледам непознатите земи. Така, неволно, прелетяхме и над бойно поле. За каквото и да се бяха били, сражението беше вече подето от чакалите и мършоядите. “Уф… Не търпя миризма на кръв!”, потръпна Ай-йа. И полетя нависоко. От жегата навярно по гърба й избиха бистри капчици.
 +
 
 +
Притъмня внезапно, като да бяхме догонили нощта. Пред очите ми припламнаха звездички. Ай-йа летеше като стрела нагоре, чак ми прималяваше. Знаех, че никога няма да стигна сам толкова високо, колкото ще ме отнесе тя, и бях повече готов да умра, отколкото да я помоля да спре. Бях ненаситен.
 +
 
 +
Земята долу започна да се размива, като под стъклен похлупак. Звездите наедряваха, вярвах, че скоро ще достигнем небето. Но колкото по-нависоко отивахме, небесните светлинки се преподреждаха, скупчваха се, избледняваха или блесваха по-ярко, рисуваха жива, плаваща картина. Ай-йа продължаваше да размахва могъщите си криле, като че искаше да се изкачи на покрива на света. Бягаше от грозната гледка на скорошна сеч, а налетя на друга – прекрасна и древна, описвана и възхвалена многократно в змейски легенди и в песните на Дукадин…
 +
 
 +
Мисля, че тя първа видя онова, дето покриваше небето като разкошна дантела, черно, лъскаво и прошарено с неземно ярки цветове. Носеше се по-бавно от полъх и чертаеше през пролуките си звездната рисунка. Тя застина и понечи да полети обратно, но зорките ми змейски очи различиха фигурите:
 +
 
 +
- Криле на верени! Пазят, да не изгори земята!
 +
-
 +
Чух странен, кух стон от камбанката. Ай-йа бе понечила да се върне, но спря и изслуша легендите, които задъхано й разказах. Усетих в трептенето на гласа й объркване, колебание, после гняв. “Да идем!”, рече тя и тласна крилете си.
 +
 
 +
Броях черните, белите и пъстрите петна – напразно усилие, като че исках да преброя звездите. Вековете бяха разпилели всичко, що е било плът – само крилете, шиповете, роговете и ноктите, неподвластни на времето, редяха мозайката. Белотата на халите заслепяваше. Задъхвах се от красотата на шар – пищна и седемцветна. Очите ми, подучени от детски спомен, се плашеха да спрат на черното – онуй дълбоко, бурно черно, което в миг земята ще повие, и нито лъч, ни мълния, ни…
 +
 
 +
Тогава видях как се преплитат.
 +
 
 +
- Ай-йа! – извиках. – Те се хапят! Ноктите им са застинали в схватка! И всичките имат…
 +
-
 +
“…ездачи”, довърши тя, понеже дъхът ми се бе скъсал.
 +
 
 +
Втресе ме, от гърдите ми се изтръгваха само хрипове. Тя спокойно и плавно пое надолу.
 +
 
 +
Ровех в спомените, останали ми от мама, и в ония, предадени ми от баба й, търсех нещичко, поне намек, че е имало други воини, освен Едноокия, яздили ламя в битките си.
 +
 
 +
“Никой не оцеля – внезапно рече Ай-йа. – Това е битката за Седмата порта.”
 +
 
 +
Мълчах. Не бях чувал за такава порта, змейовете помним само три порти, разрушени в чутовните битки преди много хилядолетия.
 +
 
 +
“Позна ли ездачите?”
 +
 
 +
Да, част от тях бяха змейове, другите… Сред останките имаше птичи криле и криле като на прилепи. Дали пък сладко проспиваните черковни служби не ми отмъщаваха с библейски видения?
 +
[[Картинка:Rizar1.jpg|дясно|рамка]]
 +
“Трите крилати войнства искаха Седмата порта. Харесваше им светът отвъд. Първото войнство – видя, нали, перлено белите кости, обвити в златисти брони, останали по гърбовете на хал – о, как красиви и горди, белокрили и дръзки бяха – те първи сложиха стража при Портата и обявиха, че бранят дома си. Второто войнство, Черното братство, надойдоха отнейде, с настръхнала козина и жарко-алени пламнали зеници. Те сториха подвиг, да – примамиха най-могъщите вер и с това се запомниха. Кръжаха край Портата ден и нощ, тихо, кротко, зловещаещо. И предците ти, Третото войнство, се заеха да точат мечовете си… Верени не делят свое от чуждо. Не им трябваше Портата. Седем свята, седем земи и небеса, като лъчи – на звезда свързани, бяхме едно. Дотогава, докато някой безумец речеше – това ще е мое, мой дом, само за мене. Може ли да е твоя земята, дето е била преди тебе и с векове ще те надживее? Не. Земята е път, а небето посока. Това е законът на родените с криле. А сега всеки свят плаща за греховете на тия, които е родил. Сам-самин, сам-самин! По една земя и едно небе за всеки, комуто трябвал е дом. Самотата е болка, недъг страшен – все едно едноок, еднокрак, еднокрил…”
 +
 
 +
Надолу бе по-хладно, но през люспите й продължаваха да избиват капчици. Сякаш цялата плачеше. Боях се да кажа каквото и да е, усещах се болен от вина, че я бях подвел с любопитството си, че бях наранил моята прекрасна Ай-йа с вида на стотиците реещи се останки. Не разбрах нищичко, но за пръв път не ми се разпитваше. Гласът на камбанката потрепваше едва доловимо, като да говореше нещо на себе си…
 +
 
 +
Когато стигнахме планината, над Орелец падаше здрач. Ай-йа оглеждаше изпитателно долчинките, спускаше се и пресушаваше някои, издигаше се и се взираше още по-напрегнато. Доста време не ми бе говорила, накрая камбанката се обади – объркана и тревожна:
 +
 
 +
“Помогни ми, мънички друже. Къде е чистата вода?”
 +
 
 +
- Ами, навсякъде… Ти вече пи от реката.
 +
-
 +
“Реката ли? Но тя бе горчива!”
 +
 
 +
Недоумявах. Кръстосвахме долините на север и юг, посочвах й бистри рекички и скрити изворчета. “Горчива”, звънваше камбанката, всеки път по-тихо. По гърба й вече се стичаха вадички. Струваше ми се, че се топи. Ситен дъжд пръскаше при всеки замах на крилете й.
 +
 
 +
- Какво ти е, Ай-йа?
 +
-
 +
“Водата… всичката, дето изпих… ми е чужда.”
 +
 
 +
Бях уплашен и напрегнат да откривам хладни и недокоснати извори. Вторачил се бях в скалите, в корените, зад камъните. А тя бе твърде изтощена и объркана, видяла бе врага, дебнещ от три страни, но нищо не стори, да го избегне. Само въздъхна, прегъна опашка, отскубна ме от гърба си, после ме спусна долу.
 +
 
 +
Трябва да съм бил ослепял, за да не забележа сиянието, нито огненото кълбо, мятащо мълнии, нито обгърнатия в тъмна мъгла ездач. Трите заедно я нападнаха.
 +
 
 +
 
 +
 
 +
6.
 +
 
 +
- Да се сбогуваме, сине.
 +
-
 +
Чаках, надявах се, да добави “магарешки” или “поразенико”. За пръв път не го стори. Осъзнах, че току-що баща ми ме е признал за мъж.
 +
 
 +
Изправих се, коленете ми не се огънаха. Изтрих с ръкав страните си, запасах раздърпаната си риза, затегнах колана. Задишах по-леко. Прибрах пети и глътнах корема, положих почетно ръка на гърдите си и се поклоних първо на игуменката. После подвих коляно пред княза на Меропа, тежко и с вирната брадичка, сякаш стоях под трона му в Каменния град.
 +
 
 +
Те и двамата провалиха старанието ми. Тате ме вдигна, прегърна ме и дълго роши перчема ми. От огромните очи на майка Елисавета капеха сълзи. Ей-сега трябваше да я види Секул – едва ли някога змей е виждал такова чудо. През последните часове бях забравил за него, а сега се сетих и друго:
 +
 
 +
- Тате, когато Секул счупи камъка, намери вътре жива верени. Сигурно още е в пазвата му.
 +
-
 +
- Не се тревожи. До разсъмване ще го намерим и ще върнем верени на мястото й…
 +
-
 +
Разбрах: без значение е дали дотогава ще съм излязъл. Странно, с всяка болезнена недомлъвка, изплъзнала се от устата му, ужасът ми се топеше. Обземаше ме решимост. И безпокойство – предстоеше ми изпит! В оня миг осъзнах, че и насила вече не могат да ме спрат…
 +
 
 +
Майка Елисавета възседна коня си и пое нанякъде. Тате също се изправи, тревожно и смутено, значи е време.
 +
 
 +
- Почакай, разкажи ми още за Първата порта!
 +
-
 +
Той вече поднасяше главня към най-близката клада. Раздуха огъня, остави го да се разгори, виждах, че претегля всяка думичка:
 +
 
 +
- Уви, твърде малко знам, Дукадине. А и стражите не са приказливи. Един ми каза, че е летял дълго, докато премине, друг спомена за бездна, трети – за огнен кладенец… Съгласни са само в едно – минеш ли моста, вече си отвъд.
 +
-
 +
- Те са родени там, нали? – Прозрението ме осени внезапно, а трябваше да се сетя отдавна, че земята човешка не може да роди нещо така ужасно като стражите.
 +
-
 +
- Родени? Раждането и смъртта са за живите. Да, те са дошли оттам, много отдавна, още през Времето на мрака и леда. Имат си дълг, да пазят планината и Портата. Животът и смъртта са им чужди, враждебни като зараза. Те са камък, който се разбужда, после заспива. Оня свят, запомни, Дукадине, е за тия, дето са загърбили живота и са минали през смъртта.
 +
-
 +
- Не си спомням нито една песен, описала битки за Първата порта…
 +
-
 +
Той хвърли главнята и изтри с длани лицето си. После положи ръце на раменете ми, сякаш така ще ми е по-лесно да слушам:
 +
 
 +
- Защото не е имало кой да я съчини. Ти май не разбираш? С какво живите ще се бием срещу неподвластни на смърт? Вземи тази главня и я пусни в мравуняк. Как мравките ще се опълчат на огъня? Битките за Третата порта са се водели с дързост. В единоборства! Ден след ден, година след година – битки на чест и благородство. За Втората порта се воювало със сила и мощ. Векове са се сбирали армии, коя от коя по-многобройни. Знаеш много песни за тях… А всичко, дето съм узнал за Първата порта, е, че битката е траяла една нощ. Ако изобщо е било битка. После огънят се отдръпнал и оставил мравчиците да си живуркат. Отвъд изпратили стражи, да затворят прохода.
 +
-
 +
- Значи и на техните богове е дотегнала вонята на кръв? Затулили са прохода с камък, но защо са оставили в камъка верени? И то… Доста е чудновата, тате. Не ми заприлича на вер, нито шар, нито хала. Чисто сребърна е!
 +
-
 +
Очаквах да се учуди, но той кимна, после дълго предъвква мустаци. Когато вдигна очи към лицето ми, по устните му се изви тъжна и – о, как ми се искаше да е така – топла полуусмивка:
 +
 
 +
- А ти кои мислиш, че са боговете им?
 +
-
 +
 
 +
 
 +
7.
 +
 
 +
Вечерното небе беше покрито от непрогледно тъмни облаци, по които като удари с бич играеха мълнии. Под облаците бе застинало яркото сияние, а светлината очертаваше близо до мене силуета на обгърнатия в мъгла конник. Имах усещането, че една цяла войска се разгръща за бой.
 +
 
 +
Аз съм воин – всяка частичка под измамния ми човешки облик е змейска. Веднага измъкнах ножа си и го размахах, изревах и понечих да литна, но… остра болка прониза лявото ми рамо и ревът ми се скърши в стон. Проклетата рана.
 +
 
 +
Нищо. Стиснах зъби и се затичах към мъгливия ездач – поне него щях да докопам. И ако някой си мисли, че не може с нож да се среже мъгла, нека само стои, та гледа! Вместо да се бие, Ай-йа бе надиплила крилете си и се носеше ниско над земята. Почти се бях добрал до тъмния ездач. Реших, че и той ме е видял, защото през мъглата проблесна меч. Острието се вдигна, замахна и удари прелитащата над ездача Ай-йа.
 +
 
 +
Все едно беше ударил мене – така мъчителна, непосилна за сетивата ми бе гледката. Първо ослепителен, прогарящ зениците блясък, после болезнен, оглушителен тътен. Топлина, пронизала чак костите ми, и вълна, която ме блъсна и ме потопи в безсъзнание…
 +
 
 +
Може би е имало вик на болка. Може би Ай-йа е крещяла в мислите ми. Нямаше как да чуя. От милата ми бяха плиснали морета от кръв, бяха се стоварили над главата ми. Бях зашеметен, оглушал, ослепял, бях уверен, че ще се удавя в кръвта й. Бистра и възсолена. Изплувах на някакво хълмче и кашлях дълго, докато си поема дъх. Разтрих подсолените си очи и погледнах невярващо долината, превърната в езеро. Водата бързо се отцеждаше нанякъде, макар и доливана от рукналия пороен дъжд.
 +
 
 +
Вдигнах поглед. Горе черният облак беше повил Ай-йа и биеше с огнени мълнии прекрасното й тяло и вълшебните й криле. Трябваше да съм дете не на зелена, а на синя змеица и последен глупак, за да не се досетя – от раните на Ай-йа се изливаше не кръв, а водата, дето беше изпила. Тя трепереше и танцуваше във въздуха бурен, величествен танц. Пляскаше криле и отмяташе глава, светкавиците я пронизваха, огън гореше в роговете и ноктите й, пламъците оцветяваха среброто в алено.
 +
 
 +
Топеше се, вече беше наполовина по-малка. Започнах да се мятам, да вия, да крещя името й:
 +
 
 +
- Ай-йа! Ай-йа!
 +
-
 +
Тя ме чу.
 +
 
 +
“Не страдай за мене, мънички друже. Трябва да се върна в камъка. Прости ми, не биваше да тръгвам с тебе. Но бях така сама, сама… Исках да полетя поне веднъж. Да пийна поне глътка чиста вода. Исках.”
 +
 
 +
Облаците се разнесоха, но Ай-йа не побегна. Изви опашка към сиянието, не го удари, обгърна го, огъна се на кълбо и захапа шипа.
 +
 
 +
Ако очите ми не бяха премрежени от сълзи, ако душата ми не кървеше, ако сърчицето ми не се блъскаше полудяло, сигурно и очите, и душата, и сърцето ми биха замрели от възторг. Не си бях представял нещо така красиво – златно слънце в сребърен пръстен. Ай-йа гореше в мънички бели искри и пръскаше росни капчици. Сиянието туптеше, ту се свиваше, ту блесваше и обагряше облачетата влага, сипеше цветни снопчета и свеж мирис на пролетно утро.
 +
 
 +
Няколко дъги се кръстосаха около пръстена. Ай-йа се завъртя и премятайки се, полетя надолу. Затичах се с всички сили, протегнах ръце и я поех право в треперещите си длани. Прегърнах я – отново мъничка и нежна, жива, тя се сгуши на гърдите ми. През недоизцедените локви към мене препускаше тъмният конник. Кълбо огън и ярко сияние се спускаха над главата ми.
 +
 
 +
Знаех, че ще ме убият, но ми беше все тая. Не можех сам срещу тримата да защитя моята малка Ай-йа. Гърлото ми се сгърчи: Няма да им я дам!
 +
 
 +
Диво размахах ножа и се разплаках.
 +
 
 +
 
 +
 
 +
8.
 +
 
 +
Огньовете горяха буйно, като че хълмът се беше запалил. Мъчно дишах. Очите ми сълзяха от дима. Надух гайдата и отпуснах ручилото. Писъкът, повторен и понесен от ехото, прозвуча нестройно. Повиках на помощ спомена за тях – противни, разплути, слепи създания. Звуците затрепкаха погнусено и изкънтяха зловещо в околните скали…
 +
 
 +
Страх и болка. Какво можех да им разкажа? За обградена и разкъсана от глутница вълци кошута, плакала с истински сълзи. За приклещен, смазан, недобит от зъбците на капана вълк, чул ръмженето на приближаващи кучета. За котило слепи лисичета, застигнато в дупката си от придошла река. Не. Страхът и болката са мимолетни, ако не си ги предвкусвал, премислял, преборвал.
 +
 
 +
Напоените с дива жажда за спасение звуци се изостриха в осъзната жестокост. Окован в дълбоко подземие пленник, ден подир ден чупещ нокти в безуспешно драпане към прозорчето. Млада жена, пред чийто поглед две боси крачета изчезват в кладенеца. Немощна старица, пробудила се преди зазоряване и не чула до себе си дишането на стареца, по-привично от собственото…
 +
 
 +
Огньовете светеха ярко и пълнеха планината със сенки. Там, в тъмното пърхаха стотици птичи криле. Пръстите ми освирепяваха. Затропаха с ритъма на варварски коне, зареваха с гласа на бойни рогове. Болка и страх – о, колко много можех да им разкажа! Аз съм Певец. Не съм се родил с памет, а с глас. Да изпея, да изсвиря, да изплача всичката болка и страх по грешната земя.
 +
 
 +
Огньовете догаряха и се разсипваха в купчинки жарава. Долавях вятъра на долитащи ята. Зъзнех. Беше ми така студено, сякаш излизах от утробата на майка си и дробовете ми се раздират от болка – болка и страх. Унасях се и се будех с писъци, гладен и сляп, заспивах, вкопчен в топлата гръд. Проходих мъчително и се втурнах с протегнати ръце към мамещата светлинка на огнището. Болка и страх, беше толкова лесно да им разказвам…
 +
 
 +
Спрях да си поема дъх, защото бе станало тъмно и тихо. Не виждах небето, нито скалите, нито земята под себе си. Усещах само, че наоколо ври и кипи, все едно бях се озовал в кошер с безброй черни, слепи и неми оси. Копнеех неистово да чуя глас, да почувствам докосването на някой жив.
 +
 
 +
- Гвърни ми кожата.
 +
-
 +
Не бе човешки, но му се възрадвах, сякаш бе дошъл свише. Опипах торбата си с изтръпнали пръсти. Долавях нарастващо неспокойство в рояка гарвани.
 +
 
 +
- Ще ти я върна – прошепнах, – ако ме водиш и осветяваш пътя ми към Гърлото…
 +
-
 +
Той изхриптя и изкашля дребни синкави пламъчета. Не бях сигурен, че ме е чул, но когато ме прегърна през коленете и ме поведе, последвах го без колебание. Оставих го да направлява стъпките ми и се предадох на възпяването на страха.
 +
 
 +
Взирах се посреднощ в мрака и слушах нищото. Бърках думкането на сърцето си с топуркане по тавана. Хълцах от драскащо по вратата коте. Крещях от подлите опити на вятъра да се вмъкне през прозореца.
 +
 
 +
Някаква мъничка част от мене усещаше тресящото се от ужас телце на бабугера, прилепено към бедрото ми. По раменете ми бяха накацали гарвани. Ако сега изпуснех магията, нямаше да оцелея.
 +
 
 +
Лутах се във виелица, бягах от горски пожарища, влачи ме разпенена вода. Плетях крака след светлинките на бабугера, но откроявах и още два чифта стъпки, смразяващо леки, току зад гърба ми. Три меки вълчи лапи се редуваха равно, четвъртата малко залиташе. Кривият вълк Куцалан, Господаря на вълците, тате. Животът на владетеля на Меропа увисна на шията ми неизмеримо по-тежко от жалкото създание, увиснало на колана ми.
 +
 
 +
Разказвай, Дукадине!
 +
 
 +
Стисках брадвата, докато се спукат мазолите ми, а посеченото дърво отмъстително падаше над очите ми. Събирах с гладни ръце убито от град зърно. Плаках над посинелите и подпухнали чумави тела на близките си. Земята се люшваше и неспособна да прости на светкавиците, че са ме подминали, отваряше се да ме погълне. Можех да разказвам до свършека на света. Или поне докато завием ей-там зад хълмчето, понеже зад него е Дяволското гърло.
 +
 
 +
От муцунката на бабугера редом с пламъчетата се изтръгваха накъсани писукания. За пръв път си дадох сметка колко е уязвим без кожата си. Бръкнах в торбата и му я дадох, той я пое, но се вкопчи още по-силно в крака ми. Та за какво разказвах? Ах, да, бях дребно плешиво създание с тънки ръчички и провиснало коремче, излязло извън кожата си от болка и страх, а после пребродих през болка и страх, до оня свят чак, за да си я намеря.
 +
 
 +
Пред входа спрях и се извърнах, защото не чувах лекия шум зад гърба си. Огромен, висок седем стъпки, чудовищен вълк, с дълга сребриста козина, се беше изправил по човешки на няколко крачки от пещерата. Останки от дрехи висяха на парцали по туловището му. Тежкият меч със знака на княза беше удобно забит пред нозете. Запълзях в Гърлото и продължих да разказвам все същата история – изпратих детето си в ада и останах да чакам. Идеше ми да вия от страх: сина си ли ще посрещна на зазоряване, или новите адови пълчища.
 +
 
 +
Бях останал съвсем сам с гарваните. Пъплех, плъзгах се едва-едва, подвижният камък ме пое и ме приземи пред стълбище от девет каменни плочи. Не усещах пръстите си. От гайдата не извличах песен, а стонове на бухал, крясъци на кукумявка, цвърчене на прилепи. Разказвах за момче, тръгнало към съдбата си.
 +
 
 +
Изкачих стъпалата, повлече ме горещ полъх. Една крачка ме делеше от Портата. Отвъд нея – светът на ония, загърбилите живота и минали през смъртта. Знаех как да се върна. Беше просто. Трябва да загърбя смъртта и да се преродя.
 +
 
 +
Прекрачих.
 +
 
 +
 
 +
 
 +
9.
 +
 
 +
Не ме нападнаха, спряха изведнъж. Едва ли ножът ми ги беше уплашил. Сиянието се разнесе, огненото кълбо отпраши нанякъде, обгърнатият в мъгла конник кимна за поздрав и препусна обратно през мочурището.
 +
 
 +
- Не плачи, Секуле, никой няма да ти я вземе.
 +
-
 +
Макар и да не плющеше като друг път, гласът беше ясен и властен. Обърнах се, очаквайки да я видя как размахва меча си след мъчителите ми. Нищо подобно. Дори очите й, способни да прогонят само с блясъка си какъв ли не дявол, сияеха меко, ласкаво. Усмихваше се. Понякога ми се струва, че ме обича повече от Дукадин, нищо че съм такъв грозен мелез.
 +
 
 +
- Не я давам! – изхълцах.
 +
-
 +
Майка Елисавета приближи към мене и измъкна от ръкава си кърпа. Понеже е доста едра за жена, трябваше да коленичи, за да избърше очите, носа, мустаците ми. Хлипах неудържимо, даже зарових лице на рамото й. Тя прокара пръсти през чорлавата ми коса и погали гребена от шипове по главата ми.
 +
 
 +
- Конниците не искаха да я убият, Секуле, а да й помогнат. Да я освободят от водата, която й е чужда. Да я приготвят за сън.
 +
-
 +
Бързо вдигнах поглед към лицето й. Продължаваше да се усмихва. Очите й бяха леко оцъклени, огромни, неестествено чисти и само мъничко по-тъмни от тези на Ай-йа. Открояваха се на бледото й прозрачно лице, обрамчено с посребрени кичури.
 +
 
 +
- Ти я познаваш! Какво знаеш ти за Ай-йа?
 +
-
 +
Тя дори не мигна. Някаква искрица от много далече пламна и угасна в зениците й. Не бях забелязвал колко дълбоки и стари са чудните й виолетови очи.
 +
 
 +
- Значи си я нарекъл Ай-йа? Хубаво име, подхожда й. Добре, нека й казваме Ай-йа. Може ли да я видя?
 +
-
 +
Отворих шепите си. Ай-йа беше свита на топка, не помръдваше и като че й беше студено – люспичките й бяха покрити със скреж. Игуменката протегна смутено пръст и лекичко я докосна. Почти я погали, после бързо дръпна ръката си и може би неволно пипна амулета, скрит под дрехите й. Ай-йа открехна очички. Двете кръстосаха погледи и ако клепачите ми не бяха мокри и подпухнали, бих казал, че се разбраха.
 +
 
 +
В душата ми избуя страстна, безумна надежда:
 +
 
 +
- Пресвета майко, къде да намеря чиста вода? Само една глътчица!
 +
-
 +
- Никъде, Секуле, не на тоя свят… За Ай-йа чиста е само водата, неоплодена с живот. Моретата и реките ни, и езерата са живи. Чужди са й.
 +
-
 +
- Защо? Тя също е жива! Виж!
 +
-
 +
Змийчето в ръцете ми туптеше като живо сърце. И се покриваше с лед…
 +
 
 +
- Ти често си слушал за Възхода на слънцето, нали? Той сложил края на Времето на мрака и леда. Слънцето стоплило земята и я накарало да ражда. Това е възход на живота. И на човеците. Било е скоро, Секуле, скоро! Животът е нов и… преходен. А духът е вечен и може да е навсякъде. В живите твари, в огъня, във водата, в среброто… В камъка…
 +
-
 +
Животът й беше горчив. Чужд. Не, не вярвам…
 +
 
 +
- Трябва да я върнем на мястото й – нареди игуменката.
 +
-
 +
- Но аз счупих камъка…
 +
-
 +
- Погледни я, Секуле.
 +
-
 +
Сведох очи. Нощта вече здраво ни беше обгърнала в черната си прегръдка, но в моите длани меко светеше малка кристална топка. Ай-йа спеше в сърцевината й.
 +
 
 +
- Тя е Камъкът. Скоро ще натежи и не ще можеш да я носиш. Нека ти помогна.
 +
-
 +
Изсвири с два пръста и конят й веднага доприпка. Чувал съм я да казва, че с конете се разбира по-лесно отколкото с хората, но то е, защото човеците свикват да й се подчиняват малко по-бавно. Още докато натъкмяваше седлото, камъкът в ръцете ми наедря. Растеше бързо и ме отделяше от Ай-йа, но аз се радвах – щом има силата да се повие с камък в съня си, значи е жива, жива, жива…
 +
 
 +
Помогнах на майка Елисавета да закрепи кълбото и да го привърже с въжета. После го омотахме с хлабава мрежа от ремъци, а най-отгоре преметнахме верига. Игуменката ми позволи да държа юздите на коня, хвана ме за ръка и ме поведе към Гърлото.
 +
 
 +
Трябваше да вървим доста, но не се уморих. Час по час наглеждах камъка. Не след дълго той прокъса въжетата, после изопна и ремъците. Призори веригата вече скърцаше, а кристалът бе станал по-голям от воденичен камък.
 +
 
 +
С мъка го свалихме от коня, макар че раната почти не ме болеше, а и игуменката е много силна жена. Внимателно го внесохме в Гърлото. Не се изненадах на плаващата плоча, но когато ни свали долу, бях удивен да видя, че пещерната зала е променена.
 +
 
 +
Металните жилки по свода блестяха със синкава светлина, подът лъщеше, също и каменната стълба. Най-ярко сияеше лицето на княза Момчил, който стоеше в подножието на стълбата и прегръщаше Дукадин така, сякаш негодникът никога не е оплитал конците. Навярно те двамата бяха сменили статуите от кехлибар и гранит. Новите бяха на коленичили воини, опрели чела в мечовете си.
 +
 
 +
Положихме кристалното кълбо на върха на стълбището. Беше доста по-малко отпреди, но продължаваше да расте – Ай-йа туптеше в кухината му. Погледнах виновно към Дукадин, спомних си, че за последно го бях видял да виси нещастно на едно изсъхнало дърво. Изглеждаше някак друг – очите му бяха хлътнали, бузите бледи и изпити, челото прорязано от бръчици. И уморен, като да беше пребродил земята…
 +
[[Картинка:Zyala.jpg|дясно|рамка]]
 +
Погалих кълбото:
 +
 
 +
- Ще идвам да те виждам, любов моя.
 +
-
 +
Бях го прошепнал много тихо, но господарят, по обясними причини, има остър слух:
 +
 
 +
- Не, Секуле! Дукадин вече ми се закле, че кракът му повече няма да стъпи тука. И ти ще ми се закълнеш в същото! Над меча и пръстена.
 +
-
 +
Въздъхнах. Като змей и воин вече му съм се клел във вярност. А като човешко дете съм му храненик. Нищо. Все някак ще го измисля…
 +
 
 +
Дотук добре – двамата с Дукадин си бяхме отнесли мъмренето, но господарят май се поувлече:
 +
 
 +
- Ще те държа отговорна, Елено. Бях ти ги поверил!
 +
-
 +
Той познава игуменката отдавна и още я нарича със светското име. Позволява си понякога да й говори строго. И само клепачите му леко потепнаха, когато камшичният глас изплющя:
 +
 
 +
- Ах, тъй ли, пресветли княже! А нима не си ти Пазителят на Трите порти и на всички проходи в планината? Кого ще държиш отговорен за това, че най-старият, най-опасният проход се оказа лесен като детска игра?
 +
- Леле-мале! Чух много хубаво. Нямаше как да не чуя, понеже сигурно и умрелите чуха. Трите порти не са разрушени, щом си имат Пазител, нали? С Дукадин се бяхме забъркали някак с проход, гръм да ме порази, ако знаех как. Но ще науча. И после, тя рече – да, чух добре – тя рече всички проходи в планината.
 +
 
 +
Ехе, аз съм си змей с късмет.

Текуща версия към 08:29, 23 март 2012

1.

Бедата започна оттам, че изтървахме бабугера. Аз бях виновен. Съвсем забравих, че когато са много изплашени, бабугерите излизат от кожата си.

- Гболи ме главата, пуснете, гболи ме – гъгнеше бабугерът и както си гъгнеше, изпука съмнително и излезе от кожата си. - Че го болеше главата, ми се стори естествено, защото го държахме увесен за опашката и го полюшвахме часове наред. Проклетникът се стискаше за коремчето и не щеше да плюе в делвата. Не се изплю нито веднъж, дори когато Дукадин бръкна с клечка в гърлото му.

Babuger.jpg

Идеята да намажем със слюнка от бабугер свещите в манастирската черква, беше негова. Понеже е по-голям, белите все той ги измисля. “Представи си, Секуле – рече ми снощи, – представи си лицата на тия жени, ако на вечерната служба свещите започнат да пръскат ярки и смрадливи пламъчета! Какво ли ще направи майка игуменка Елисавета?” “Представям си – отговорих кисело аз. – Ще се досети веднага и ще ни напердаши с камшика, както се е заканила.” “Ами!”, прихна да се смее той и аз също се засмях: колкото и страшна да е наглед скъпата ни настойница, няма да вдигне камшика си срещу две деца заради малко олелийка в храма Господен. Така още в потайна доба двамата с Дукадин изпълзяхме през прозорчето на килията, той се хвана здраво за раменете ми, ослушахме се за камшичния глас на майка Елисавета и фиууу, хвръкнахме в тъмното.

Zmei.jpg

Хвърчах, а той се стискаше за гърба ми. От година на година натежава и ми е по-трудно да го нося, но пък аз съм много силен. Повечето хора, като видят, че едва им стигам до кръста, почват да се усмихват лигаво и да ми викат “детенце Секулченце, на, пийни си козе млекце, да пораснеш, да заякнеш, я, какъв си зеленикав”. Такива ги сграбчвам за пояса и ги мятам, без да ги ловя.

Аз съм витек, майка ми е змеица. Не съм я виждал и не знам коя е, понеже мене змей не ме е мътил. Един човек намерил яйцето ми и ми помогнал да се излюпя, а това е важно за змейчето. Защото, нали змейовете са си малко вълшебни, когато се раждат, не са парче плът и невинна душа, ами са шепа магия и много, ама много памет. Помнят всичко, дето е помнела майка им, и баба им, и нейната баба. Не помнят себе си обаче и което същество първо видят, на него се уподобяват. Та аз съм се уподобил на тоя човек и сега никак не ми е лесно. Особено с мустаците. Той имал чудесни руси мустаци и сега някои люде щом ме видят – малко човече с огромни мустаци, започват да ми ги скубят и кряскат: “Бре, мискинино, откъде открадна тая хубава вълна, та да се омаскариш?”

Аз си харесвам мустаците, ще ги засуквам нагоре, когато порасна след двеста-триста години. Тогава няма да съм чак толкова грозен. Кожата ми ще придобие изумруден цвят, а не това жабешко сиво-зелено. Главата ми ще се източи и заостри – много помага при летенето. Ще стана висок и снажен, с нозе като дънери и яки плещи, каквито са повечето змейове. Сега тялото ми още пази спомена за яйце. Яйце с крилца и крачка, с щръкнали зъби и руси мустаци, това съм аз, полузмеят Секул…

Дукадин си расте по човешки и неговите мустаци тепърва набождат, съвсем като котешки мъх. Той е строен, с бяла и нежна кожа, големи уши и постоянна усмивка между тях. Има хубав глас и може да пее силно. А също и да свири на всякакви свирки. Ако не му знаеш родата, ще го вземеш за просто момче. Обаче не е. Тук, в планините, обичайно наричат баща му “пресветлия и превелик севастократор Момчил”. Някои по-посветени, дето дръзват да го споменат, му казват и Куцалан, Кривия вълк, Господаря на вълците. Между княжеската титла и ноктестите лапи стои някаква тайна, дето и Дукадин не я знае. Лично аз много обичам бащата на Дукадин, защото, каквото и да прави по пълнолуние, той е във всичко мъж на място. С баща като неговия, Дукадин, разбира се, умее да вижда. Наистина вижда, а ако наоколо има дух, бяс или вампир, вижда ги още по-наистина. Аз ги виждам през мъгла или в полумрак, даже да ми стоят под носа, но пък нали имам змейска памет, знам всичко за тях.

Знам например, че учените люде викат на бабугера “саламандър”. А то е същото като да викаш на върколака “севастократор” – измисляш му звучно име, щото ни си го срещал, ни си го държал за опашката. Видиш ли го отблизо, веднага разбираш, че е бабугер. Голям е колкото куче и сред народа на змейовете бабугерът е тъкмо домашно животинче. През повечето време ходи изправен и малко прегърбен, кожата му е набръчката и провиснала, прихлупва главичката му като качулка, а изпод качулката се подава извита на клюн муцунка, с брадавици. Колкото и да се напъваш, не можеш рече на такова нещо саламандър. Особено ако си виждал старата монахиня Евпраксия, когато се затътри на изповед. Расото й се влачи отзад и като го настъпиш и дръпнеш, отдолу остава плешива бабичка с провиснало коремче. Точно така изглеждаше и бабугерът без кожата си.

- Дръж го! – извика Дукадин и двамата се втурнахме подир голия беглец. - За нищо на света нямаше да се дадем на един бабугер, така че го гонихме чак до разсъмване. Той тичаше с всички сили, давеше се и кашляше, плюеше обилно мошеникът и сред рояците пламъчета и задушаващата воня не разбрахме къде отиваме. Даже бабугерите не са толкова глупави, че да се напъхат там, където се напъха нашичкият, но пък беше твърде уплашен. А ние с Дукадин сме вършили какви ли не дивотии, но и през ум не ни бе минавало да влезем в Дяволското гърло.

Бездруго входът бе доста измамен – сплетени храсти, струпани камъни, бабугерът се шмугна и ние след него, а от храчките му не усетихме, че наоколо е станало по-тъмно и задушно. Мислех си, че се спускаме по сипей, а и подхвърчах, затова Дукадин пръв се осъзна. Замръзна намясто, сложи бавно делвата пред краката си и прошепна:

- Знаеш ли къде сме, Секуле? - Огледах се, дори направих кръг над главата му, опипах скалните издатини и свих нехайно рамене:

- В пещера. - Лошото е, че в планината има стотици пещери. Можех ли да знам, че сме се затърчали презглава точно в оная, в която и най-силният морав змей, и най-старият син, и най-хитрият зелен не смеят дори да надникнат?

Забелязах, че Дукадин се напряга, а устните му се изопват и потреперват – това вече ме разтревожи. Ако в пещерата имаше старо светилище и жертвеник, обичайно гъмжеше от таласъми. Доближих зад гърба му и изграчих в ухото му:

- Какво виждаш, Дукадине? - - Нищо – отвърна той. – Не виждам нищичко, обаче… - - Аз виждам бабугера – подхвърлих бодро. – Ей-там, зад камъните. Трепери целият, а главицата му подскача като мехур на връвчица. Да го хванем! - Понечих да скоча и да го сграбча, но Дукадин стисна ръката ми толкова силно, че се стреснах. Стояхме така доста време, взирахме се и се напъвахме и тримата, а бабугерът пръв закри очи с хилавите си ръчички и заскимтя. Чак тогава разбрах, че пропадаме.

Dukadin.jpg

Да, можех да грабна приятеля си и да отлетя, виждах вече над главата си бледата светлинка на изгрева, но каменната плоча се плъзгаше така леко и безшумно, плавно сякаш лежеше в улей, накрая се приземи меко като в удобно ложе. Чух, че Дукадин изохка. Когато очите ми привикнаха с оскъдната светлина, видях го да стои до мене и тихичко да припява с присвити лакти и колене, с притиснати към гърдите юмруци и да се поклаща, сякаш язди измислен кон. Разбрах, че не му е добре, но мястото ми се стори толкова странно, първо ме завладя любопитство, а после – небивал възторг…

Най-опасното създание на земята не е огнедишаща твар, на която си впръскал пипер в носа. Нито тройка богини, намерили ябълка с надпис: “За най-красивата.” Да застанеш пред Сфинкс и да мрънкаш, изобщо не е опасно. Истински опасен може да е само змей със събудено любопитство. Много змейове са се затрили ей-тъй, от едната скука, затова са на изчезване. Да живееш стотици години, без нито веднъж да се учудиш, нищо ново да не видиш, нито да научиш, си е похабен живот. Глупавите човеци вярват, че дългата памет и натрупаният опит са богатство. Змейовете знаем, че паметта е проклятие. На дъното на чудната пещера аз изпитах щастие, каквото се пада един път на хиляда – радостта от нещо ново. Никой от предците ми не беше попадал тук. Бях замаян от изненада, бях пиян от възхита и преизпълнен с доволство, накратко – бях смъртоносно опасен. За нищо на света нямаше да си тръгна, преди да огледам всичко…

От много високо горе струя слънчеви лъчи пробиваше мрака и пълзеше по скалата като дебнещо око. Сводът бе съвършено заоблен, а стените – безупречно гладки, сякаш излъскани. Не се виждаха никакви висулки, нито камъчета, нито дори стичащи се капчици влага, само разноцветни жилки руда блещукаха в причудливи рисунки. Една по-дебела сребърна жила по купола ми заприлича на рунически надпис. Впрегнах знанията и въображението си и стъкмих някакъв смисъл: “О, ти, който се надяваш, остани и умри тук!” Не ми хареса и опитах пак: “О, ти, умиращият тук, остави си надеждата!” Усуках с пръст десния си мустак, подръпнах го, поразмислих и накрая реших: “О, ти, който си смъртен, остави надеждата тук!” Това беше.

Подхвърчайки от възбуда, заразглеждах двете изправени една срещу друга статуи. Бяха великолепни. От лъскав черен гранит бяха изваяни стройни човешки фигури. С тъничка талия и издължени бедра. Лицата им обаче бяха мъжествено красиви, дълги коси и бради се къдреха по раменете и гърдите им, в погледа на ахатовите очи каменоделецът бе успял да изпише дива жестокост. Ръцете им бяха чудесно оформени, с изящни пръсти и рубинени нокти. Стискаха мечове от доксови бивни. Гърбовете им бяха скрити от по шест фини пеперудени крила с кехлибарени жилки. Стояха в подножието на стълбище от девет широки каменни плочи. Този вляво се подпираше на меча си, отпуснат и леко присвит. Жестът на другия бе неразгадаем – мечът бе вдигнат за поздрав или за удар, не разбрах.

На върха на стълбата се крепеше огромно кристално кълбо. От лунен камък, точно наполовина в скалата, наполовина отвън. В средата му имаше нещо, приближих да погледна и изпищях от щастие. В кухината лежеше свито на масур малко сребърно змийче. Видях ясно, че шава. Беше живо. В мига, в който докоснах кристала, то повдигна главичка и ме погледна с две мънички, ясносини очета. Двамата се изучавахме любопитно и дружелюбно, аз погалих повърхността на кълбото, а то наклони главичка и ми се изплези с иглено езиче. Забелязах, че има на носа си две извити назад рогчета.

- Нека си вървим, Секуле! – изпъшка зад мене Дукадин. Видях го да тръска глава и да примигва, а също и да разтрива с юмруци раменете си, сякаш му е студено. - - Ей-сега – обещах аз, извадих ножа изпод дрехата си и ударих по кристала. - Оказа се учудващо крехък. Няколко парчета изпопадаха в краката ми, кълбото се раздвижи, а змийчето се дръпна предпазливо в дъното на кухината. Очетата му просияваха при всеки мой удар, а когато успях да изчопля дупка в кристала, то се втурна навън, изпълзя под ръкава ми и се сгуши сигурно в пазвата ми, като да беше намерило родното си гнездо. Потупах го леко и се извърнах към Дукадин.

Дукадин беше коленичил, свиваше се на пода и хриптеше:

- Не мога повече, Секуле! Едва ги държа! - - Бълнуваш – срязах го аз. Подхванах го през мишниците и излетях с твърдото намерение да се върна и да отмъкна поне едната статуя. - Малко преди да излезем, над главата ми профучаха няколко черни гарвана…


2.

Секул не беше виновен. Светла душа е той, непорочна, нищо че не е същински змей. Аз забърках кашата, аз свърших онова престъпно деяние – омаях стражите, тласнат от страх, а и от горделивост…

Когато ме изнесе от пещерата и ме остави да седна в храстите, краката и ръцете ми още трепереха. Но душата ми се разтърсваше от доволство. Не можех да повярвам, че съм омагьосал страж, и то не един, а двама! Ей, ако можех да го разглася, името ми ще се повтаря от уста на ухо, додето свят светува!

Momchil.jpg

За жалост не биваше да казвам на никого. Още по-малко на Секул. Колкото и човешки да изглежда, любопитството му си е змейско. И за двама ни е по-добре да ме смята за просто момче. Ако научи, че не съм, като нищо ще ме издебне и ще ме разреже на две, за да провери как изглеждам отвътре. Много хора не познават змейове. Дори някои мислят, че змейовете са отдавна изчезнали, и това е само защото са твърде обикновени, за да събудят змейското любопитство. Такива хора могат цял живот да се размотават под носа на някой стар змей и да се кълнат, че това змейовете са вятър работа, а змеят лениво ще се подсмихва на глупостта им. Но ако само за миг привлекат любопитството му, ще свършат като рядка пеперуда – внимателно изучени, обсипани с нежни грижи и уви, промушени с карфица. За нищо на света не бих искал да бягам и да се пазя от най-добрия си другар.

Докато седях и въздишах, още едно ято гарвани прелетя над главата ми и се разпръсна към връх Орелец. Проследих ги с очи, понеже ми се стори, че виждам нещо чудновато зад перата и клюновете, но Секул ме дръпна за ръкава и постави в дланите ми змийчето. Допряхме глави, да го разгледаме отблизо.

- Ламя ли е? – попита Секул и затаи дъх. - Той се има за много знаещ и се гордее с вродената си памет. Никога не бих му намекнал, че змейските му предци са били доста загубени и невежи. Змийчето имаше скосени очи и два реда перлени зъбчета. На главичката му ясно се виждаха два рога, а люспичките по гърба му бяха съвсем ситни и скупчени равномерно в две еднакви издутини. Под тези люспички със сигурност имаше крилца.

- Вер-верени! - - Ами?! Те са черни, а това е сребърно… - Спомних си една древна песен, възхвала за крилете на верени. Когато дошъл Възходът на слънцето и ледовете започнали да се топят, най-старите верени загърбили враждите си, надигнали се заедно и разперили криле, за да засенчат земята. Удържали дълго, векове. Ослепявали от огъня, виели от жажда, а крилете им бавно прегаряли и капели като листа на изсъхнали дървета. Умрели първо черните верени и крилете им падали като зловеща сянка над Ледените планини. После белите верени сипели пух и пепел. Песента разказва, че шар са горе и до днес, още пазят, да не изгори земята. Когато буря завилнее, над облаците горе някоя верени надава смъртен вой, а крилете й се спускат над земята – две шарени дъги…

- Послушай ме, да те науча! – Изпъчих се, нали съм по-голям, вдигнах пръст и заобяснявах. – Шар-верени са наполовина по-дребни и още докато са малки, люспите им са в седем цвята. А хал-верени изобщо не са люспести, кожата им е чисто бяла и грапава като на гущер и… - Спрях, защото гарвани се рояха в храсталака и вдигаха листа и пушилка. Загледах се в най-близкия. Той също ме гледаше с подпухналите си очи и помръдваше посинели като на удавник устни. Тръснах глава.

- Да си вървим, Секуле, това място не ми харесва. - Тръгнахме бавничко покрай реката.

Ниски дървета и храсти покриваха двата й бряга и се навеждаха над коритото, като прежаднели скитници. Скалите нагоре бяха прясно измити от дъждовете, срутища препречваха течението и я караха да криволичи, оставяйки по пътя си наниз от малки езерца и водопади. Пъплехме безцелно по северния бряг.

Дяволското гърло е в дъното на ждрело – двете му стени са отвесни и сближени като полуотворена паст, скалите по върховете им са остри и равни зъби, а реката се извива между тях, подобно на змийски език. Една моя песен разказва как бог е създал планината. Сглобил костите й от желязо и мед, омесил плът от гранит и глина, покрил я с кожа от дъхаво биле, очи й сторил от бистри извори и коси от равни букове. Тъй хубава станала, че сам седнал да й се радва. Видял го нечестивият и му завидял. И кога бог протегнал десницата си, да я благослови, нечестивият се надигнал, да го захапе… Така е останало Гърлото. А планината си е до днес непрекръстена. Затуй юди и змейове и еретици по нея скитат…

- Дали ще порасне скоро, а, Дукадине? - Свих рамене:

- Чувал съм, че порастват изведнъж. Обаче никой не знае кое ги кара да растат. А и всяка верени си е различна. - - Ще ни даде ли да я пояздим? - Лично аз се тревожех повече дали тя ще ни припознае като приятели, или ще опита да ни изяде. Верени са доста своенравни създания. Има такава гатанка: “Черно зло, суро зло, шаро зло – не стои само. Оттука мина, ей ги двамина.” Никоя верени не обича да е сама. Остане ли самотна, ще си приласкае нещо – я човек, я птичка, за да си има дружина. Но пък намери ли си другар, нищо повече не й трябва и може да изтреби целия излишен свят. Така прочутите древни герои, побратими на верени, не са никакви герои, ами късметлии, попаднали на самотница…

Rizar3.jpg

- Как прехвърчат само! – възмути се на ниско профучаващите гарвани Секул. – Май ще вали. - Вдигнах глава нагоре – небето бе потъмняло като среднощ. Снишаваше се бързо, като че искаше да ни захлупи. Ярки мълнии пробягваха по него и се сипеха безредно над околните върхове. Не гърмеше. Досетих се още преди да видя Конника.

Илия Червения е различен от другите Конници. Той има не един, а два именшегора, които е впрегнал в колесница. Прелетя иззад облаците и се сниши, а копитата на именшегорите опърлиха върховете на крайречните дръвчета. Направи широк кръг над нас и от огненото му наметало се поръсиха искрици. Дърпаше юздите на именшегорите, за да ги овладее, и кръжеше насам-натам. Наблюдавах го и съчувствено клатех глава – това неговите никакви именшегори не са, ами са си досущ два червени дявола. Не го бях виждал от доста време и чаках да се сниши достатъчно, за да го поздравя. Но още докато се рееше във въздуха, той пусна юздите, прибра пламтящите гънки на наметалото и опъна лъка. Отначало не повярвах, че насочва мълнията право към нас, пристъпих към него, а той стреля и овъгли тревата на две крачки зад мене. После се прицели пак.

Секул стоеше, без да шава, само очите му шареха и примигваха от облачетата дим. Знаех, че не може за види ясно Конника, нито колесницата с именшегорите – за него те бяха огнено кълбо, мятащо мълнии.

С един скок се метнах на гърба му и извиках:

- Бягай, Секуле! - Секул се издигна, а къпинакът под нас пламна. Поиска ли, моят приятел лети като истински змей, но с мене на гърба си трябваше доста да лъкатуши и да се поти, докато стрелите на Конника опожаряваха близките горички. Летяхме над острите скали, мълниите падаха по коравия камък и предизвикваха дъжд от раздробени парчета. Снишавахме се над зелените върхове и зад нас оставаше диря от пламък и мирис на димяща смола. Плъзгахме се току над реката и ни обливаха сгорещени пръски. Едва когато Секул се шмугна в усоището и се спотаихме в полумрака му, успях да си припомня нещо: стрелите на Илия Червения никога не пропускат целта.

- Той не гони нас, Секуле – прошепнах. – Не ни мисли злото… Той иска малката верени. Как е узнал толкова бързо? - - Да има да взема! Моя си е, аз си я намерих. - Долових, че притиска змийчето към гърдите си. Потръпнах леко – навярно от хладната влага в усоището.

Постояхме в тъмното около час, докато миризмата на дим се разсее напълно. Секул се беше свил и притихнал, с долепена буза към главичката на змийчето. Напомняше за прибран на топчица таралеж. Клечах в калта, гледах войнствено блесналите му очета и предвкусвах задаващата се беда.

От песните знам, че верени и Конниците са някак обвързани. Появи ли се сред човеците верени, някой Конник веднага препусва подире й. Обаче мога да се закълна, че верени не са първата им грижа. Скитал съм се с тях и доста добре познавам делата им. Ето, на юг врагове за кой ли път обсаждат Солун – градът не би издържал дългите месеци, ако Димитър Белия не бдеше. На север двама крале и двама императори водят война – на Георги Златния едва ли му е до дреболии. На изток кипи жътва – какъв дявол е довел Илия из тукашните камънаци? Що се отнася до Тудор Черния…

- Гвърни ми кожата, гвърни ми я! - Грозното създание с крив нос, обсипан с брадавици, беше изникнало зад мене и ме дърпаше за крачола. Бабугерите все са ме удивлявали с тоя техен чуден нос – намират каквото търсят през девет планини в десета и никога не изпускат посоката. Вярно, в бързината бях пъхнал кожата му в торбичката на колана си – опипах я, беше започнала да се спаружва. Колебаех се, беше ме яд на него.

- Гбез кожата ме виждат, гвърни ми яяя… - Погледнах натам, накъдето сочеше. Гъмжеше от гарвани. Бяха накацали на почти всяка клонка от пълзящите храсти, върховете на скалите бяха почернели, дузини кръжаха горе, небето бе заприличало на кошер.

Уж бяха черни, а някак странно белезникави и подпухнали. Уж имаха очи, а не гледаха с тях, летяха насляпо като мухи, усетили мърша. Рояха се над усоището, привличани от нещо. Не беше трудно да разбера – не преследваха бабугера, използваха жалкото създание само като хрътка. Търсеха мен.

- Проклети птици! – изръмжа Секул. - Думите му странно ме поразиха – крилатите наоколо имаха мъртвешки лица и мътни очи, тънки пръсти и синкави нокти, разкривени тела… имаха лица, очи и пръсти и да, бяха проклети! Усетих, че пропадам в кладенец, че потъвам в гъст като катран мрак, населен с виещи гарвани. После полетях в пропаст, блъснах се в дъното й и чух собственото си хрущене сред писъците на гарвани. Изправих се и тичах дълго между пламъците, разпръскащи сенки на горящи гарвани. Когато стигнах до моста и понечих да го премина, всички гарвани ме последваха… Изкрещях!

Тръсках глава пак и пак, но не можех да се отърва от видението. Усетих, че Секул ме влачи, тътрузи ме към брега на реката и потапя главата ми в ледената вода. Не смеех да отворя клепачи.

- Съвземи се, бе, Дукадине! Махнаха се, отлетяха. - - Други ще дойдат. - Изправих се бързо, понеже гласът не беше моят, нито на Секул.

Огромният черен именшегор беше вкопал здраво копита на песъчливия бряг. Стоеше с изпънат врат и упорно насочена към нас муцуна, поклащаше глава като разлютен бик и вплетените в гривата му сребърни накити ромоляха. Конникът беше отхвърлил плаща и качулката си – виждах красивото му лице, разкривено от гняв. Обедното слънце караше черната броня да блести по-ярко от злато. Още по-ослепително светеше дългият меч, надвиснал над главата на Секул.

- Дай ми онова, дето криеш в пазвата си! - Секул се сви и стана още по-малък и по-заоблен. Знаех, че той вижда Конника обгърнат в тъмна мъгла и чува гласа му глух, като от гроб. Знаех вече и че изпитва необяснима привързаност към зловещото същество под дрехата си. Протегнах ръка:

- Чакай, Тудоре, той ми е приятел… - Хвърлих се напред в мига, в който Конникът завъртя тежкия меч. Острието се размина на косъм с щръкналите мустаци на Секул и разряза ризата му. И тримата посегнахме да уловим падащото змийче, но никой не може да е по-бърз от подплашен змей. Приятелят ми стисна верени в шепите си и подхвръкна, а аз едва сварих да се уловя за коленете му. Издигнахме се тъкмо преди именшегорът да стовари над нас чудовищните си копита, а мечът изсвистя край петите ми.

Черните именшегори са тежки и затова хвъркането не им се удава много-много. Чух ядните викове на Тудор – нямаше как да ни преследва. Секул летеше като полудял, все по-нагоре, а на мене от високо ми се завива свят. Ръцете ми отмаляваха. Опитах да се изкатеря по краката му и да се вкопча на сигурно в яките му рамене, но пръстите ми бяха изтръпнали от стискане.

Rizar2.jpg

- Кацни на оная скала, Секуле, че ще се изпусна! - Секул ме чу и започна да слиза, описвайки широки кръгове над скалата. Стараех се да не гледам надолу, но той със сигурност бе видял сиянието, защото изведнъж увисна във въздуха. Люлеех се и ми прилошаваше. Опитах да погледна какво го е изплашило този път. Изкривих врат.

Сякаш мъничко слънце изгряваше иззад скалата и плискаше небесна струя. В порой от светлина размахваше могъщите си криле прекрасният златен именшегор. Отметнал русите си къдрици, Конникът надуваше златния рог, а блестящото му наметало трептеше като галена от вятъра лъчиста вода…

Заплеснах се – така става всеки път, щом видя Златния Георги. Не можех да мигна, дори когато той опъна назад ръка и хвърли копието. Тъничко и остро като слънчев лъч, копието прониза лявото рамо на Секул.

Секул изкрещя и се преметна презглава. Вкочанените ми пръсти се разтвориха. Полетях към скалата досущ като хвърлена от орел костенурка…


3.

Дукадин излезе прав – ламята порасна изведнъж!

Така и не видях как точно стана. Първо се премятах надолу, после се бухнах право в един от вировете на реката, ледено студената вода спря за миг сърцето ми, издишах и опитах да изплувам. Напрегнах се и раздвижих вкочаненото си тяло, загребах със здравата си ръка и яростно тласнах с нозе, но… усетих, че се мятам като риба на сухо.

Стъпих на коравата земя и открехнах очи. Пред погледа ми лъсна дъното на вира, покрито с гладки камъни и ситен прах. Нататък коритото на реката се белееше сухо и утъпкано като коларски път. По стъпалата на водопадите подскачаха жабчета, стада злощастни пъстърви блъскаха глави и опашки в пясъка. Нито капчица не се стичаше по зеленясалите скали, разбивали столетия речната струя.

Почувствах сянката и рязко се завъртях.

Уплаших се, че очите ми ще изгорят от блясъка или че ще изгубя разсъдъка си, виждайки се отразен в хиляди, хиляди сребърни огледала. Отклоних поглед, за да видя, че планината от сребърни плочки се е вкопчила в камъните с дълги, извити, заострени, прозрачни като елмазени, нокти. Река от сребро пълзеше нагоре и се извиваше по сухото корито, изтъняваше и някъде далече зад завоите размахваше кристален шип.

Призовавайки всичката храброст на змейското си сърце, вдигнах глава.

Скосените очи бяха все така наситено сини, макар и изпъстрени със сребристи жилки. Взираха се прямо в мене. Под тях започваше издължена муцуна с изящно извити прозрачни ноздри и завършваше с два сребърни рога. Лекичко сведох очи към зейналата паст. Великолепни перлени зъби, през които се процеждаше бяла и гъста като сняг пара.

Наблюдаваше ме и чакаше.

Поех си дълбоко дъх и опитах да спра треперенето си. Дори понечих да кажа нещо, но сърцето ми още блъскаше в гърлото. Накрая разперих ръце и поклатих глава: “Ами, хайде, ако ще ме ядеш…”

Някъде в корените на съзнанието ми нещо възкликна укорно. Сетне обърканите ми мисли почтително се разстъпиха, да сторят място на една царствена гостенка – хладна, уверена и страшна. Чужденката не настояваше, нито насилваше бедната ми главица. Поиска да я пусна и аз й се покорих.

“Не бой се, мънички друже, Ай-йа те поглежда с добро. ”

Сигурно на всеки се е случвало да забучи пръст в мравуняк. Мравчиците отпърво пощуряват, разбягват се без посока, щурат се насам-натам, после обаче спират, обикалят любопитно и накрая доверчиво се покатерват по ръката.

Разучавах смаяно гласа, който още отекваше в мислите ми. Беше оставил тихо и чисто ехо, колкото да се уверя, че не си въобразявам. Трептеше като мъничка кристална камбанка със сребърно езиче. Не беше враждебен, даже напротив, видя ми се ласкав и някак смутен, че ми причинява тревога.

Усмихнах се широко и даже пригладих мустаци, за да се вижда колко съм засмян:

- Ти ли си това? - Синьо-сребърните езера над мен се оцъклиха – приех го като опит да отговори на усмивката ми. Сигурно е трудно да се смееш, когато лицето ти е от сребро и кристал. Но камбанката в мислите ми звънна още по-нежно:

“Нали искаше да ме пояздиш, мънички друже?”

Идеше ми да се разтанцувам от радост, дори изтропах няколко непохватни стъпки. Почувствах как се надувам от гордост, като кози мех, а после, съвсем като гайда изпуснах възторжен, пронизителен писък.

Аз, Секул, дете на змеица в човешки образ, бях поканен да възседна ламя! Така както Севгул Едноокия, най-юначният морав змей откак свят светува, яздил посестримата си, черна ламя, в битките за Втората порта – тя му подавала меча и тръбяла по-страховито от сто бойни рога, а юдите бягали с развени коси, додето сърцата на елените им се пръснат от изнемога… Както Сорул Стария, прародителят на сините змейове, обходил земята на гърба на бяла хала, достигнал отвъд Край света и познал що е покой и забрава… Както Сатул Лукавия, най-мразеният от зелените змейове, измамил една шар, да го отнесе високо, високо, над златните дворци на Юи, за да се надлъгва с боговете!

Подскачах, надувах се и пищях, защото не знаех как иначе да дам израз на такова щастие. Опитах да подхвръкна, но лявата ми страна беше още изтръпнала от раната и тупнах жалко в прахта. Бавно, вбесяващо бавно тя се наведе към мене. Закатерих се тромаво по грапавините на сребърните плочки – понеже съм свикнал да съм хвърчащ, не съм особено ловък – но тя изтърпя всичкото драпане и хързулване, докато се наместя на гърба й, току зад страховитата й глава. Уж се бях закрепил здраво, а едва не паднах от удивление.

Защото Ай-йа разпери криле.

Змейовете си имаме страшни приказки за крилете на черните лами. По обед, когато слънцето прежуря и малките змейчета непослушно щъкат из пещерата, вместо да поспят на хладинка, някоя стара змеица озъбва понащърбените си челюсти, удебелява бездруго дрезгавия си глас, накокошинва се и започва да разказва – за най-дълбоко, бурно черно, което в миг земята ще повие, и нито лъч, ни мълния, ни сянка през него ще пробие…

Зиме, когато високо в планината ветровете хукнат да се надбягват, а конджулите освирепеят и запригласят на виелицата, змейовете отпускат криле по вятъра, усмихват се блажено и пеят с проточени нагоре шии: “Накъде ме носиш, бяла хало…”

А случи ли се празник, най-гиздавите млади змеици си избират дъхава поляна, подреждат се на три огърлици – в искрящо изумрудено зелените, в чисто сапфирено сините, в нежно аметистово моравите, и играят ли играят хорото “Крилете на шар”.

Бедничките! Нито приказка, ни песен или танц могат да опишат крилете на Ай-йа…

Виждал съм как изригва вулкан. Планината потръпва, разтърсва се и се облива с огнена лава. Само че тръпката, пронизала тялото на Ай-йа, бе едва доловима. По гърба, почти до опашката, среброто започна да се раздипля предпазливо и да изпълва теснотията между скалистите склонове, плисвайки морета от слънчеви зайчета.

Тя се издигна малко, за да покрие зъберите. Не бяха люспести. Бяха като мозайка – капчици сребро и зрънца кристал се гонеха в кръгове без начало и край.

Диплите удариха околните върхове и тя се издигна още. Кръговете се разбягаха и се наредиха в заскрежени фигурки – сребърни цветчета застинали под леда, елмазени птици по сребърното небе, кристални лилии, окъпани в сребърен дъжд.

Далече някъде шиповете по края на едното крило одраскаха Орелец. Тънички и прозрачни, по-нежни от сърце на снежинка, по-леки от сапунено мехурче, по-яки от тъканта на света, крилете на Ай-йа се разпериха на слънцето.

Примижах и прехапах език, толкова ми се искаше да се разплача.

“Накъде?” – потрепна камбанката.

Ай-йа, прекрасна моя приятелко, любов моя най-чиста и сребриста, отнеси ме, където щеш!


4.

Сухото дърво бе расло косо над клисурата и бе пускало корени надълбоко в скалата. Короната му беше ошмулена, с криви клонаци, които се бяха вкопчили в дрехите ми. Усещах всяка бодлива съчица. Усещах кръв да се стича по изподраното ми лице и мухи да се лепят по врата ми. Не смеех да помръдна.

От време на време отчаяно поглеждах нагоре. Ръбът на скалата беше на около двадесет стъпки над мене, но камъкът бе почти отвесен, изгладен и безплоден – красяха го само туфички мъх. Надолу не исках да гледам – само от мисълта да го сторя ми се виеше свят.

Така че аз също не видях порастването на верени. Благословено да е – дължа му живота си. Вече чувах пращенето на сухия ствол и пропукването на камъка, когато сребърна пелена избликна от реката, повдигна ме и ме помете нагоре. Стоварих се болезнено и полежах зашеметен.

Над замъгления ми поглед се разстла блещукащ като сняг покров, по него пробягаха вълни, издигна се и пламна. Небето и земята за миг се целунаха, отразени в тънко огледало. Мислех, че е някое от моите видения и стиснах силно клепачи. Когато ги отворих, видях само обедното слънце и мънички като въздишки облачета…

Нужно ми бе време, за да започна да се тревожа за Секул. Изправих се и разтривайки натъртеното си тяло, се заоглеждах. Сетне припълзях и до ръба на скалите и надникнах надолу. За втори път стиснах здраво очи, чак докато искри пламнат под клепачите. Реката беше пресъхнала! Дъното на клисурата не беше заблатено, не беше даже мокро. Сухо-сухеничко, като че векове се беше припичало на слънце.

Понякога ми се случва да съм не на себе си, не на тоя свят, между небето и земята, между вчерашното и бъдното. Затова, без да му мисля и без да се напрягам, затътрих се по козите пътеки. Виждах синкавата мъгла над Орелец на юг, значи трябваше да вървя на север. Колкото и да съм замаян, ще е срамно да се изгубя в тази планина.

Не си спомням малко или много съм скитал, нито откъде съм минавал – и под хладните сенки, и под ветреца на открито главата ми отказваше да се избистри. Току ми се струваше, че пада здрач, но вдигнех ли глава, виждах слънцето все още високо в небето. От време на време се оглеждах за ранен полузмей, дори се провиквах. Отговаряше ми ехото. Странно, планината беше притихнала, сякаш кипежът в нея беше пресъхнал заедно с реката. Гората не тътнеше, храстите не чуруликаха, тревата не жужеше. Нищичко. Дори ятата зловещи гарвани се бяха запилели нанякъде.

Затова конският тропот ми се счу твърде ясен, кънтящ, неистински. Първо реших, че ме е погнал някой от Конниците и светкавично се скрих в къпинака. Но тропотът беше неравен, ту приближаваше, ту глъхнеше, стъпките в шумата бяха несигурни, като на най-обикновен кон. Ослушах се пак и различих два коня. Препускаха тревожно насам-натам, поспираха и риеха с копита. Отдъхнах си – хора, слава богу…

- Насам, Момчиле! Чух, че оттук някъде идеха викове. - Гласът беше звучен, чист, камшичено плющящ, не можеше да има друг такъв глас, с ликуващ писък изскочих от храстите и се втурнах към него. От облекчение ми се щеше да се хвърля на врата на майка Елисавета, но погледът й ме прониза, прикова ме кажи-речи във въздуха, смрази ме ей-така, с вдигнат крак и протегнати ръце.

Само човек, който поне веднъж я е срещал, може да ме разбере.

Умувал съм над какви ли не догадки, защо жена като нея се е затворила в манастир. Секул пък, измъчван от любопитството си, похаби месеци да кръжи нощем край прозорчето на килията й. Научи, че спи с меча и с кожените си дрехи, а камшика си слага под възглавницата. Видя също, че в манастирската конюшня я чака винаги оседлан кон, че понякога се губи нощем, но къде – не успял да я проследи. Откри и още нещо. Като игуменка денем майка Елисавета носи винаги голям златен кръст на врата си. Нощем обаче сваляла кръста заедно с расото. А на гърдите й оставал да виси друг, непристоен за Христова невеста накит – сребърна звезда със седем лъча. Секул се кълне, че мярнал по лъчите рунически знаци. И без да съм го виждал, се обзалагам, че е езически амулет.

Накрая подслуша някакво смътно признание, че преди много години, в младостта си, обрекла на смърт хиляди мъже. И реши, че се е свряла в това диво място, да цери болна съвест. Вятър и мъгли. Може и да нямам змейска памет, но от песните си съм понатрупал мъдрост. Достатъчно ми е да погледна за миг в очите й, за да разбера, че няма сила, способна да я пречупи. Даже да обрече на смърт всичките люде по земята, едва ли ще се поболее от мъка.

Наблюдавал съм я, като спи, и без да си кривя душата, ще кажа, че е безлична и грозновата. Черното расо подчертава бялата й коса и восъчното лице със ситни бръчици край устните и очите. Отвори ли очи обаче, погледне ли те – дъхът ти секва. Рядко големи, тъмновиолетови като лятно небе пред буря, в тях прозира необикновен ум. В покой излъчват хладно съвършенство, а пламнат ли, прогарят ги мълнии на висш, нечовешки, праведен гняв. Попадне ли пред погледа й, човек изпитва нужда да се прекръсти, да докосне молитвено чело и да промълви: Небето вижда…

Стоях вцепенен и чаках да ме порази заслужен гръм. И той не закъсня, макар да дойде от другаде:

- А, ето те и тебе, сине магарешки! - Този глас замалко да не позная. Не бях чувал да се обръща към мене с толкова гняв. Една силна ръка сграбчи ухото ми и ме подметна, друга ме хвана за яката, обеси ме и ме стовари на седлото. После двете ръце здраво ме стиснаха, опънаха рязко юздите и конят препусна.

Когато смайването ми попремина, забелязах, че ръцете са ме заклещили болезнено, а мъжът зад мене неудържимо трепери. Исках да съм по-малък от буболечка и по-невидим от вятъра, но се налагаше да спра безумния конски бяг:

- Тате, чакай… Изгубих Секул. Тука някъде е и е ранен… - В гърдите му се надигна диво клокочене, затъкна гърлото му и той изсъска:

- Кучи сине! Помислих, че са убили и двама ви! - Реших, че е по-мъдро да не питам кой точно е трябвало да ни убие.

Долавях свирепите удари на краката му в корема на коня, тежкото дишане в тила ми и неволното присвиване на тялото му, за да облекчи препускащия кон. Обичайно яздеше огромни бойни коне, подбрани нарочно за ръста му от седем стъпки. Този път обаче бе взел една от кобилите катерачки, които обучаваше от раждането им в козешки навици. Горкото добиче пръхтеше и гривата му бе мокра от пот.

Препускахме така налудничаво повече от час. И също така необяснимо спряхме на върха на някакво плато. Мястото беше голо и открито, не разбрах защо майка Елисавета го обходи и старателно го огледа. Сетне кимна на тате и слезе от коня си.

Той скочи от седлото, но ми направи знак да не мърдам. Двамата се разтичаха, събраха сухи клони, домъкнаха даже един прогнил дънер и запалиха огън. Неволно погледнах слънцето – до свечеряване имаше много време, но благоразумно мълчах.

Не се обадих и когато те продължиха трескаво да събират сухи дърва, шума и цели храсти и да ги трупат на купчинки по цялото плато. После донесоха и сурови клони, окастриха ги, заостриха ги на колове и ги забиха в кръг наоколо. Започнах да се досещам чак когато игуменката извади малки торбички, запали ги и ги увеси да димят по коловете. Противната миризма на пелин и чесън, омесени с катран и смола. Не се сдържах:

- Вампири ли ще примамваме? - - Ела и седни до огъня, Дукадине! - Все едно камшик ме бе пернал по гърба – подчиних се веднага. Коленичих до огъня, а тя седна с кръстосани нозе зад гърба ми и положи ръка на рамото ми, като да ме подкрепи. Не беше на хубаво.

Тате стоеше на края на платото, опрял длани на хълбоците си, и се преструваше, че се взира в далечината. Всъщност клепачите му бяха полуспуснати, беше се втренчил във върха на ботуша си – наистина започвах да се тревожа. Извърна се към мене и забелязах колко силно трепери крайчецът на устата му, а около очите му се сгъстяват бръчици. За пръв път го виждах такъв, уморен… И стар.

Той не е обикновен върколак, каквото и да разправя Секул. Благословен е с древната сила на земята, за да й служи. Дарена му е мощта на Господар на вълците, за да се грижи за планините между Марица, Струма и морето, а аз никога не се бях замислял колко тежка е тази грижа. Венчан е за земята си и това го държи млад и силен.

Изглеждаше едър и хубав като гръцки бог. Късата му брада и косата му, сплетена на плитка и прехвърлена по момински през рамото, си бяха все тъй катранено черни, високото му чело бе гладко и бяло, ръцете и плещите му излъчваха все същата мощ на див звяр, а движенията му – бързи и гъвкави – можеха да засрамят котка. Очите му обаче… жарки очи, в които обичайно пламтеше същински ад, бяха угаснали.

Стоеше и ме гледаше с тия страшни, пусти очи, после се сепна и смутено посочи на изток:

- Оттука направо, на един час пеши път, е Дяволското гърло. - Не знаех какво да кажа, затова кимнах и виновно наведох глава. Той приближи и приседна срещу мене, но остави горящия огън помежду ни. Въпреки топлината потреперих.

- От дете те уча да пееш. И да запомняш всякакви песни. А също и да свириш на птиците, на гадините, на тревите и даже на камъните. - - Да – кимнах отново. – Аз съм Певец. - - Исках да знаеш всичко – защо валят дъждовете, от какво се пука камъкът, как цветето отваря чашката си и колко търпеливо могат да дебнат хищниците… Защо, поразенико? - - Такава ми е магията – отговорих покорно. – Като знам отде иде дъждът, мога с песен да го прогоня или да го доведа, или… - - Показах ти тайни – горчиво продължи тате, без да ме доизслуша. – Оставих те да другаруваш със змей, пуснах те да се скиташ с Конниците, водих те при юдите и даже… даже със стражите на планината те срещнах! - Подсмръкнах без нужда.

- Тате, не влязохме там нарочно, гонихме един бабугер, заблудихме се и… Ако не бях омагьосал стражите, щяха да убият Секул! А може и мене – ти сам си ми казвал, че не прощават никому, че щом ги зове дългът, не признават ни приятел, ни… - Думата замря на езика ми – бях вдигнал очи и бях срещнал погледа му. Нещо зло и отчаяно трепкаше там, безсилна ярост или… вина?

- Какво съм сторил, тате? - - Помниш ли какво ти разказвах за Портите и за проходите? - Несъзнателно се изправих на колене и изпънах гръб. Вече не се чувствах като дете, извършило пакост. В каквото и да се бях забъркал, не беше игра.

- Разказа ми, че земята човешка не е сама, нито небето ни. Че има и други, а всичките светове са свързани на верига. Че онзи, който владее Портите и знае проходите, държи в ръцете си нишките на съдбата. Някога са се водили люти войни за Портите, страшни войни, вековни. После на боговете дотегнала вонята на кръв, те затворили Портите и скрили проходите. Ако някой все пак преминел отвъд, повече не се връщал… - Той изпъшка. Изкриви устни и притвори клепачи, сякаш бях бръкнал в гнойна рана. Стоя доста време с тая гримаса на болка – обмисляше нещо. Веднъж-дваж отвори уста, завъртя пръсти, накрая въздъхна тежко и се наклони към мене през огъня. Пламъците играеха близо до лицето му и правеха чертите му размазани, тъмни.

- Бях ти забранил да влизаш в Гърлото. Защото там е един от проходите. И не кой да е проход, а най-старият, Първият проход. Света, накъдето води, човеците го знаем и често го поменуваме. Той ни е близък, затуй му викаме Оня свят… - Примъкнах се към огъня, защото треперех от студ, макар че димът подлютяваше очите ми, а лицето ми посивя от пепелта.

- Ти си омаял стражите, а Секул е разбил камъка. Отворили сте прохода и сега чак до Вардар и до морето прелитат гарвани… - - Проклети птици! – прошепнах. - - Прокълнати духове. Не ги ли видя, Дукадине? Никой, дори аз не знам колко са. Прииждат и прииждат. Огънят ги привлича. Хранят се с болка и страх. Сега се лутат безцелно, но нека само залезе слънцето, нека в къщите пламнат огнища и замирише на дим, и ще се развилнеят. - - Затова ли приготвихте клади и запалихте билки? Искаш да ги събереш? - Забелязах как се спогледаха с майка Елисавета. С някак особени, преливащи погледи. Говореха си без думи. Тате умоляваше. Нейният беше неумолим. Когато продължи да говори, вече отбягваше да среща очите ми.

- Няма достатъчно голям огън, който да ги събере. Не и такъв, земен огън. Но и те, както всичко – и живо, и мъртво, се покоряват на небесния огън. Какъвто гори в душата ти, Дукадине. Когато ти разказвах за Портите, пропуснах да ти кажа едно: те не са затворени за всички. Има люде, раждат се веднъж на хиляда години, дето могат да минават през Портите, а после и да намират обратния път. Чаках те да пораснеш, да възмъжееш, да научиш много още, преди да ти го река. Ти не си само Певец. Ти си орфе… Донесъл съм ти гайдата. - Разбрах всичко, макар да не се доизказа. Не се изплаших, не се отнасяше за мене. Не беше възможно да го иска от мене, баща ми е, нали? Само си приказваме двамата, ей-тука, до огъня. Остра болка ме пронизваше зад очите, причерняваше ми от нея. Или мръкваше. Нима е време да запалим всичките клади, да затропаме ръченици, да вдигнем бъклици с вино и да запеем…

Тате ме пращаше на оня свят!

Искаше да събера прокълнатите и да ги отведа обратно в преизподнята.

Пронизващата болка се махна, за да стори място на леден ужас: ами ако не се върна? Страхът ми помогна да дойда на себе си, да погледна отново лицето му и да видя, че и той мисли същото. Да, навярно това бях виждал в очите му, в гънката край устните. Боял се е за мене, страдал е. Измъчвала го е болката, че ще стовари на плещите ми тежко бреме. Срамувал се е да поиска от невръстното си дете услуга…

Донесъл съм ти гайдата.

Самичък ли се надлъгвам? Планината бе най-важна за господаря си. Празният бягащ поглед не беше срам, а присъда. Тате не ме помоли. Пресветлият севастократор ми заповяда. Не вярваше, че ще се върна. Прежалил ме беше.


5.

“Ти ме нарече Ай-йа, мънички друже. Значи Огледало, нали? За своите съм ето това.”

Камбанката се раздвижи и нарисува в мислите ми розичка. Цветето разпери листенца и полетя плавно, в спирала, а когато достигна върха, се разпука и се разсипа в блещукаща прах. От сърце се засмях.

- Името ти е така нежно, Ай-йа, а ти си ламя страховита! - Камбанката заби закачливо: “Страх-ов-ита…”

- Като змейско девойче си – хем зъбато, хем срамежливо… Милата ми! - “Девойче? – Ай-йа се изкиска. – И най-старата ти синя прабаба не помни дори легенди за времето, когато съм взела да остарявам.”

- Колко време си прекарала в камъка? - “Не зная. Там времето тече по-иначе…”

Ако едва снощи някой ми бе казал, че така непохватно ще ухажвам ламя, сигурно щях да го хвърля отвисоко. Не ми се беше случвало да се смея толкова. И не само на глас – душата ми се смееше. Радвах се на всяко потрепване на камбанката. Притисках лице в студените люспи като в росна трева, галех коравото сребро, сякаш е кадифена кожа. До плач ми се искаше да летя редом с Ай-йа, но знаех, че не е по силите и на стар змей…

Летяхме над безбрежно море. Синьо-зелената шир се оглеждаше в корема й, по гърба й се плискаше лазур. Струваше ми се, че се рея във въздуха, нося се шеметно в някакъв вълшебен сън, волен и неудържим.

“Колко много горчива вода! – рече тя, извивайки роговете си надолу. – Летях дълго, а още не съм видяла чисто море. И земята е друга… Гореща е.”

- Откога си затворена в камъка? Отпреди Възхода на слънцето? - “Ах, Възходът ли, мънички друже? Нима може нечие тържество или падение да преобрази земята? Не. Видяла съм много… Земята е болна. Самотна е. Аз също.”

- Ехей, ами аз? Нали съм с тебе! - От камбанката се изтръгна едва доловима въздишка…

Под нас тичаха лудешки необятни гори – крилете на Ай-йа бяха станали тъмнозелени. Ниско долу кръжаха орли, едва ги виждах през облаците. Издигахме се право нагоре, докато всяка прашинка от тялото ми закрещи от възторг. Спускахме се устремно, пронизвахме някой буреносен облак, а после се надбягвахме с мълниите.

- Нека летим нависоко, Ай-йа! - Тя пое нагоре, плавно описвайки кръгове.

Един мъничък ястреб опита да се закрепи на опашката й, после объркано изпищя и я нападна. Тя извърна към него прекрасната си глава, дъхна леко и го подхвърли на вятъра. Млад змей се блъсна в крилото й, извика и се втурна да ни преследва. Оставихме го да ни гони до предела на силите си, а после се смяхме на тъмноморавото от гняв лице. Носехме се над стадо именшегори, по-бели от сняг. Навярно камбанката бе звъннала в мислите на водача им, прекрасното създание разтърси грива и дружелюбно изцвили.

Бях щастлив…

“Жадна съм – изплака камбанката. – Помогни ми да намеря чиста вода. Поне мъничко…” Видях я да се взира надолу, отново летяхме над море. Забавлявахме се да стреснем чайките над бреговете и да зарадваме с попътен вятър самотен рибар. Гледахме безгрижната игра на двойка делфини и тогава Ай-йа направи нещо неочаквано – гмурна се изведнъж, потопи се дълбоко и изплува миг преди да ме е удавила.

“О, прости ми, не издържах. Глупост сторих. Тази вода усили жаждата ми. Трябва да намеря чиста!”

- Моретата са солени – изкашлях се аз. – Потърси езеро или река… - Прехвърлихме планинска верига с остри като зъбци на гребен върхове. Полуголи създания с рошави гриви и мършави тела падаха молитвено по очи, а после дълго биеха тамтами. Намерихме езеро, покрито с ледена коричка и бистросиньо. Ай-йа се хвърли към него с плашеща стръв, обгърна го и го попи така бързо, че не сварих да ахна. После застина с наведена глава и полуприбрани криле.

- Засити ли жаждата си? - “Не… Беше горчиво.”

Знаех, че има по земята езера солени и сладки, горещи и ледени, всякакви.

- Да се върнем в нашата планина, Ай-йа! - Тя се вдигна и заплава над облаците. Бях виждал бели облаци, розови и златисти. Тези наоколо бяха съвсем кръгли, тъмносини. Като че избликваха отнякъде и се въртяха нагоре и нагоре. Летяхме бавно, за да се радвам на чудните облаци, и достатъчно ниско, за да гледам непознатите земи. Така, неволно, прелетяхме и над бойно поле. За каквото и да се бяха били, сражението беше вече подето от чакалите и мършоядите. “Уф… Не търпя миризма на кръв!”, потръпна Ай-йа. И полетя нависоко. От жегата навярно по гърба й избиха бистри капчици.

Притъмня внезапно, като да бяхме догонили нощта. Пред очите ми припламнаха звездички. Ай-йа летеше като стрела нагоре, чак ми прималяваше. Знаех, че никога няма да стигна сам толкова високо, колкото ще ме отнесе тя, и бях повече готов да умра, отколкото да я помоля да спре. Бях ненаситен.

Земята долу започна да се размива, като под стъклен похлупак. Звездите наедряваха, вярвах, че скоро ще достигнем небето. Но колкото по-нависоко отивахме, небесните светлинки се преподреждаха, скупчваха се, избледняваха или блесваха по-ярко, рисуваха жива, плаваща картина. Ай-йа продължаваше да размахва могъщите си криле, като че искаше да се изкачи на покрива на света. Бягаше от грозната гледка на скорошна сеч, а налетя на друга – прекрасна и древна, описвана и възхвалена многократно в змейски легенди и в песните на Дукадин…

Мисля, че тя първа видя онова, дето покриваше небето като разкошна дантела, черно, лъскаво и прошарено с неземно ярки цветове. Носеше се по-бавно от полъх и чертаеше през пролуките си звездната рисунка. Тя застина и понечи да полети обратно, но зорките ми змейски очи различиха фигурите:

- Криле на верени! Пазят, да не изгори земята! - Чух странен, кух стон от камбанката. Ай-йа бе понечила да се върне, но спря и изслуша легендите, които задъхано й разказах. Усетих в трептенето на гласа й объркване, колебание, после гняв. “Да идем!”, рече тя и тласна крилете си.

Броях черните, белите и пъстрите петна – напразно усилие, като че исках да преброя звездите. Вековете бяха разпилели всичко, що е било плът – само крилете, шиповете, роговете и ноктите, неподвластни на времето, редяха мозайката. Белотата на халите заслепяваше. Задъхвах се от красотата на шар – пищна и седемцветна. Очите ми, подучени от детски спомен, се плашеха да спрат на черното – онуй дълбоко, бурно черно, което в миг земята ще повие, и нито лъч, ни мълния, ни…

Тогава видях как се преплитат.

- Ай-йа! – извиках. – Те се хапят! Ноктите им са застинали в схватка! И всичките имат… - “…ездачи”, довърши тя, понеже дъхът ми се бе скъсал.

Втресе ме, от гърдите ми се изтръгваха само хрипове. Тя спокойно и плавно пое надолу.

Ровех в спомените, останали ми от мама, и в ония, предадени ми от баба й, търсех нещичко, поне намек, че е имало други воини, освен Едноокия, яздили ламя в битките си.

“Никой не оцеля – внезапно рече Ай-йа. – Това е битката за Седмата порта.”

Мълчах. Не бях чувал за такава порта, змейовете помним само три порти, разрушени в чутовните битки преди много хилядолетия.

“Позна ли ездачите?”

Да, част от тях бяха змейове, другите… Сред останките имаше птичи криле и криле като на прилепи. Дали пък сладко проспиваните черковни служби не ми отмъщаваха с библейски видения?

Rizar1.jpg

“Трите крилати войнства искаха Седмата порта. Харесваше им светът отвъд. Първото войнство – видя, нали, перлено белите кости, обвити в златисти брони, останали по гърбовете на хал – о, как красиви и горди, белокрили и дръзки бяха – те първи сложиха стража при Портата и обявиха, че бранят дома си. Второто войнство, Черното братство, надойдоха отнейде, с настръхнала козина и жарко-алени пламнали зеници. Те сториха подвиг, да – примамиха най-могъщите вер и с това се запомниха. Кръжаха край Портата ден и нощ, тихо, кротко, зловещаещо. И предците ти, Третото войнство, се заеха да точат мечовете си… Верени не делят свое от чуждо. Не им трябваше Портата. Седем свята, седем земи и небеса, като лъчи – на звезда свързани, бяхме едно. Дотогава, докато някой безумец речеше – това ще е мое, мой дом, само за мене. Може ли да е твоя земята, дето е била преди тебе и с векове ще те надживее? Не. Земята е път, а небето посока. Това е законът на родените с криле. А сега всеки свят плаща за греховете на тия, които е родил. Сам-самин, сам-самин! По една земя и едно небе за всеки, комуто трябвал е дом. Самотата е болка, недъг страшен – все едно едноок, еднокрак, еднокрил…”

Надолу бе по-хладно, но през люспите й продължаваха да избиват капчици. Сякаш цялата плачеше. Боях се да кажа каквото и да е, усещах се болен от вина, че я бях подвел с любопитството си, че бях наранил моята прекрасна Ай-йа с вида на стотиците реещи се останки. Не разбрах нищичко, но за пръв път не ми се разпитваше. Гласът на камбанката потрепваше едва доловимо, като да говореше нещо на себе си…

Когато стигнахме планината, над Орелец падаше здрач. Ай-йа оглеждаше изпитателно долчинките, спускаше се и пресушаваше някои, издигаше се и се взираше още по-напрегнато. Доста време не ми бе говорила, накрая камбанката се обади – объркана и тревожна:

“Помогни ми, мънички друже. Къде е чистата вода?”

- Ами, навсякъде… Ти вече пи от реката. - “Реката ли? Но тя бе горчива!”

Недоумявах. Кръстосвахме долините на север и юг, посочвах й бистри рекички и скрити изворчета. “Горчива”, звънваше камбанката, всеки път по-тихо. По гърба й вече се стичаха вадички. Струваше ми се, че се топи. Ситен дъжд пръскаше при всеки замах на крилете й.

- Какво ти е, Ай-йа? - “Водата… всичката, дето изпих… ми е чужда.”

Бях уплашен и напрегнат да откривам хладни и недокоснати извори. Вторачил се бях в скалите, в корените, зад камъните. А тя бе твърде изтощена и объркана, видяла бе врага, дебнещ от три страни, но нищо не стори, да го избегне. Само въздъхна, прегъна опашка, отскубна ме от гърба си, после ме спусна долу.

Трябва да съм бил ослепял, за да не забележа сиянието, нито огненото кълбо, мятащо мълнии, нито обгърнатия в тъмна мъгла ездач. Трите заедно я нападнаха.


6.

- Да се сбогуваме, сине. - Чаках, надявах се, да добави “магарешки” или “поразенико”. За пръв път не го стори. Осъзнах, че току-що баща ми ме е признал за мъж.

Изправих се, коленете ми не се огънаха. Изтрих с ръкав страните си, запасах раздърпаната си риза, затегнах колана. Задишах по-леко. Прибрах пети и глътнах корема, положих почетно ръка на гърдите си и се поклоних първо на игуменката. После подвих коляно пред княза на Меропа, тежко и с вирната брадичка, сякаш стоях под трона му в Каменния град.

Те и двамата провалиха старанието ми. Тате ме вдигна, прегърна ме и дълго роши перчема ми. От огромните очи на майка Елисавета капеха сълзи. Ей-сега трябваше да я види Секул – едва ли някога змей е виждал такова чудо. През последните часове бях забравил за него, а сега се сетих и друго:

- Тате, когато Секул счупи камъка, намери вътре жива верени. Сигурно още е в пазвата му. - - Не се тревожи. До разсъмване ще го намерим и ще върнем верени на мястото й… - Разбрах: без значение е дали дотогава ще съм излязъл. Странно, с всяка болезнена недомлъвка, изплъзнала се от устата му, ужасът ми се топеше. Обземаше ме решимост. И безпокойство – предстоеше ми изпит! В оня миг осъзнах, че и насила вече не могат да ме спрат…

Майка Елисавета възседна коня си и пое нанякъде. Тате също се изправи, тревожно и смутено, значи е време.

- Почакай, разкажи ми още за Първата порта! - Той вече поднасяше главня към най-близката клада. Раздуха огъня, остави го да се разгори, виждах, че претегля всяка думичка:

- Уви, твърде малко знам, Дукадине. А и стражите не са приказливи. Един ми каза, че е летял дълго, докато премине, друг спомена за бездна, трети – за огнен кладенец… Съгласни са само в едно – минеш ли моста, вече си отвъд. - - Те са родени там, нали? – Прозрението ме осени внезапно, а трябваше да се сетя отдавна, че земята човешка не може да роди нещо така ужасно като стражите. - - Родени? Раждането и смъртта са за живите. Да, те са дошли оттам, много отдавна, още през Времето на мрака и леда. Имат си дълг, да пазят планината и Портата. Животът и смъртта са им чужди, враждебни като зараза. Те са камък, който се разбужда, после заспива. Оня свят, запомни, Дукадине, е за тия, дето са загърбили живота и са минали през смъртта. - - Не си спомням нито една песен, описала битки за Първата порта… - Той хвърли главнята и изтри с длани лицето си. После положи ръце на раменете ми, сякаш така ще ми е по-лесно да слушам:

- Защото не е имало кой да я съчини. Ти май не разбираш? С какво живите ще се бием срещу неподвластни на смърт? Вземи тази главня и я пусни в мравуняк. Как мравките ще се опълчат на огъня? Битките за Третата порта са се водели с дързост. В единоборства! Ден след ден, година след година – битки на чест и благородство. За Втората порта се воювало със сила и мощ. Векове са се сбирали армии, коя от коя по-многобройни. Знаеш много песни за тях… А всичко, дето съм узнал за Първата порта, е, че битката е траяла една нощ. Ако изобщо е било битка. После огънят се отдръпнал и оставил мравчиците да си живуркат. Отвъд изпратили стражи, да затворят прохода. - - Значи и на техните богове е дотегнала вонята на кръв? Затулили са прохода с камък, но защо са оставили в камъка верени? И то… Доста е чудновата, тате. Не ми заприлича на вер, нито шар, нито хала. Чисто сребърна е! - Очаквах да се учуди, но той кимна, после дълго предъвква мустаци. Когато вдигна очи към лицето ми, по устните му се изви тъжна и – о, как ми се искаше да е така – топла полуусмивка:

- А ти кои мислиш, че са боговете им? -


7.

Вечерното небе беше покрито от непрогледно тъмни облаци, по които като удари с бич играеха мълнии. Под облаците бе застинало яркото сияние, а светлината очертаваше близо до мене силуета на обгърнатия в мъгла конник. Имах усещането, че една цяла войска се разгръща за бой.

Аз съм воин – всяка частичка под измамния ми човешки облик е змейска. Веднага измъкнах ножа си и го размахах, изревах и понечих да литна, но… остра болка прониза лявото ми рамо и ревът ми се скърши в стон. Проклетата рана.

Нищо. Стиснах зъби и се затичах към мъгливия ездач – поне него щях да докопам. И ако някой си мисли, че не може с нож да се среже мъгла, нека само стои, та гледа! Вместо да се бие, Ай-йа бе надиплила крилете си и се носеше ниско над земята. Почти се бях добрал до тъмния ездач. Реших, че и той ме е видял, защото през мъглата проблесна меч. Острието се вдигна, замахна и удари прелитащата над ездача Ай-йа.

Все едно беше ударил мене – така мъчителна, непосилна за сетивата ми бе гледката. Първо ослепителен, прогарящ зениците блясък, после болезнен, оглушителен тътен. Топлина, пронизала чак костите ми, и вълна, която ме блъсна и ме потопи в безсъзнание…

Може би е имало вик на болка. Може би Ай-йа е крещяла в мислите ми. Нямаше как да чуя. От милата ми бяха плиснали морета от кръв, бяха се стоварили над главата ми. Бях зашеметен, оглушал, ослепял, бях уверен, че ще се удавя в кръвта й. Бистра и възсолена. Изплувах на някакво хълмче и кашлях дълго, докато си поема дъх. Разтрих подсолените си очи и погледнах невярващо долината, превърната в езеро. Водата бързо се отцеждаше нанякъде, макар и доливана от рукналия пороен дъжд.

Вдигнах поглед. Горе черният облак беше повил Ай-йа и биеше с огнени мълнии прекрасното й тяло и вълшебните й криле. Трябваше да съм дете не на зелена, а на синя змеица и последен глупак, за да не се досетя – от раните на Ай-йа се изливаше не кръв, а водата, дето беше изпила. Тя трепереше и танцуваше във въздуха бурен, величествен танц. Пляскаше криле и отмяташе глава, светкавиците я пронизваха, огън гореше в роговете и ноктите й, пламъците оцветяваха среброто в алено.

Топеше се, вече беше наполовина по-малка. Започнах да се мятам, да вия, да крещя името й:

- Ай-йа! Ай-йа! - Тя ме чу.

“Не страдай за мене, мънички друже. Трябва да се върна в камъка. Прости ми, не биваше да тръгвам с тебе. Но бях така сама, сама… Исках да полетя поне веднъж. Да пийна поне глътка чиста вода. Исках.”

Облаците се разнесоха, но Ай-йа не побегна. Изви опашка към сиянието, не го удари, обгърна го, огъна се на кълбо и захапа шипа.

Ако очите ми не бяха премрежени от сълзи, ако душата ми не кървеше, ако сърчицето ми не се блъскаше полудяло, сигурно и очите, и душата, и сърцето ми биха замрели от възторг. Не си бях представял нещо така красиво – златно слънце в сребърен пръстен. Ай-йа гореше в мънички бели искри и пръскаше росни капчици. Сиянието туптеше, ту се свиваше, ту блесваше и обагряше облачетата влага, сипеше цветни снопчета и свеж мирис на пролетно утро.

Няколко дъги се кръстосаха около пръстена. Ай-йа се завъртя и премятайки се, полетя надолу. Затичах се с всички сили, протегнах ръце и я поех право в треперещите си длани. Прегърнах я – отново мъничка и нежна, жива, тя се сгуши на гърдите ми. През недоизцедените локви към мене препускаше тъмният конник. Кълбо огън и ярко сияние се спускаха над главата ми.

Знаех, че ще ме убият, но ми беше все тая. Не можех сам срещу тримата да защитя моята малка Ай-йа. Гърлото ми се сгърчи: Няма да им я дам!

Диво размахах ножа и се разплаках.


8.

Огньовете горяха буйно, като че хълмът се беше запалил. Мъчно дишах. Очите ми сълзяха от дима. Надух гайдата и отпуснах ручилото. Писъкът, повторен и понесен от ехото, прозвуча нестройно. Повиках на помощ спомена за тях – противни, разплути, слепи създания. Звуците затрепкаха погнусено и изкънтяха зловещо в околните скали…

Страх и болка. Какво можех да им разкажа? За обградена и разкъсана от глутница вълци кошута, плакала с истински сълзи. За приклещен, смазан, недобит от зъбците на капана вълк, чул ръмженето на приближаващи кучета. За котило слепи лисичета, застигнато в дупката си от придошла река. Не. Страхът и болката са мимолетни, ако не си ги предвкусвал, премислял, преборвал.

Напоените с дива жажда за спасение звуци се изостриха в осъзната жестокост. Окован в дълбоко подземие пленник, ден подир ден чупещ нокти в безуспешно драпане към прозорчето. Млада жена, пред чийто поглед две боси крачета изчезват в кладенеца. Немощна старица, пробудила се преди зазоряване и не чула до себе си дишането на стареца, по-привично от собственото…

Огньовете светеха ярко и пълнеха планината със сенки. Там, в тъмното пърхаха стотици птичи криле. Пръстите ми освирепяваха. Затропаха с ритъма на варварски коне, зареваха с гласа на бойни рогове. Болка и страх – о, колко много можех да им разкажа! Аз съм Певец. Не съм се родил с памет, а с глас. Да изпея, да изсвиря, да изплача всичката болка и страх по грешната земя.

Огньовете догаряха и се разсипваха в купчинки жарава. Долавях вятъра на долитащи ята. Зъзнех. Беше ми така студено, сякаш излизах от утробата на майка си и дробовете ми се раздират от болка – болка и страх. Унасях се и се будех с писъци, гладен и сляп, заспивах, вкопчен в топлата гръд. Проходих мъчително и се втурнах с протегнати ръце към мамещата светлинка на огнището. Болка и страх, беше толкова лесно да им разказвам…

Спрях да си поема дъх, защото бе станало тъмно и тихо. Не виждах небето, нито скалите, нито земята под себе си. Усещах само, че наоколо ври и кипи, все едно бях се озовал в кошер с безброй черни, слепи и неми оси. Копнеех неистово да чуя глас, да почувствам докосването на някой жив.

- Гвърни ми кожата. - Не бе човешки, но му се възрадвах, сякаш бе дошъл свише. Опипах торбата си с изтръпнали пръсти. Долавях нарастващо неспокойство в рояка гарвани.

- Ще ти я върна – прошепнах, – ако ме водиш и осветяваш пътя ми към Гърлото… - Той изхриптя и изкашля дребни синкави пламъчета. Не бях сигурен, че ме е чул, но когато ме прегърна през коленете и ме поведе, последвах го без колебание. Оставих го да направлява стъпките ми и се предадох на възпяването на страха.

Взирах се посреднощ в мрака и слушах нищото. Бърках думкането на сърцето си с топуркане по тавана. Хълцах от драскащо по вратата коте. Крещях от подлите опити на вятъра да се вмъкне през прозореца.

Някаква мъничка част от мене усещаше тресящото се от ужас телце на бабугера, прилепено към бедрото ми. По раменете ми бяха накацали гарвани. Ако сега изпуснех магията, нямаше да оцелея.

Лутах се във виелица, бягах от горски пожарища, влачи ме разпенена вода. Плетях крака след светлинките на бабугера, но откроявах и още два чифта стъпки, смразяващо леки, току зад гърба ми. Три меки вълчи лапи се редуваха равно, четвъртата малко залиташе. Кривият вълк Куцалан, Господаря на вълците, тате. Животът на владетеля на Меропа увисна на шията ми неизмеримо по-тежко от жалкото създание, увиснало на колана ми.

Разказвай, Дукадине!

Стисках брадвата, докато се спукат мазолите ми, а посеченото дърво отмъстително падаше над очите ми. Събирах с гладни ръце убито от град зърно. Плаках над посинелите и подпухнали чумави тела на близките си. Земята се люшваше и неспособна да прости на светкавиците, че са ме подминали, отваряше се да ме погълне. Можех да разказвам до свършека на света. Или поне докато завием ей-там зад хълмчето, понеже зад него е Дяволското гърло.

От муцунката на бабугера редом с пламъчетата се изтръгваха накъсани писукания. За пръв път си дадох сметка колко е уязвим без кожата си. Бръкнах в торбата и му я дадох, той я пое, но се вкопчи още по-силно в крака ми. Та за какво разказвах? Ах, да, бях дребно плешиво създание с тънки ръчички и провиснало коремче, излязло извън кожата си от болка и страх, а после пребродих през болка и страх, до оня свят чак, за да си я намеря.

Пред входа спрях и се извърнах, защото не чувах лекия шум зад гърба си. Огромен, висок седем стъпки, чудовищен вълк, с дълга сребриста козина, се беше изправил по човешки на няколко крачки от пещерата. Останки от дрехи висяха на парцали по туловището му. Тежкият меч със знака на княза беше удобно забит пред нозете. Запълзях в Гърлото и продължих да разказвам все същата история – изпратих детето си в ада и останах да чакам. Идеше ми да вия от страх: сина си ли ще посрещна на зазоряване, или новите адови пълчища.

Бях останал съвсем сам с гарваните. Пъплех, плъзгах се едва-едва, подвижният камък ме пое и ме приземи пред стълбище от девет каменни плочи. Не усещах пръстите си. От гайдата не извличах песен, а стонове на бухал, крясъци на кукумявка, цвърчене на прилепи. Разказвах за момче, тръгнало към съдбата си.

Изкачих стъпалата, повлече ме горещ полъх. Една крачка ме делеше от Портата. Отвъд нея – светът на ония, загърбилите живота и минали през смъртта. Знаех как да се върна. Беше просто. Трябва да загърбя смъртта и да се преродя.

Прекрачих.


9.

Не ме нападнаха, спряха изведнъж. Едва ли ножът ми ги беше уплашил. Сиянието се разнесе, огненото кълбо отпраши нанякъде, обгърнатият в мъгла конник кимна за поздрав и препусна обратно през мочурището.

- Не плачи, Секуле, никой няма да ти я вземе. - Макар и да не плющеше като друг път, гласът беше ясен и властен. Обърнах се, очаквайки да я видя как размахва меча си след мъчителите ми. Нищо подобно. Дори очите й, способни да прогонят само с блясъка си какъв ли не дявол, сияеха меко, ласкаво. Усмихваше се. Понякога ми се струва, че ме обича повече от Дукадин, нищо че съм такъв грозен мелез.

- Не я давам! – изхълцах. - Майка Елисавета приближи към мене и измъкна от ръкава си кърпа. Понеже е доста едра за жена, трябваше да коленичи, за да избърше очите, носа, мустаците ми. Хлипах неудържимо, даже зарових лице на рамото й. Тя прокара пръсти през чорлавата ми коса и погали гребена от шипове по главата ми.

- Конниците не искаха да я убият, Секуле, а да й помогнат. Да я освободят от водата, която й е чужда. Да я приготвят за сън. - Бързо вдигнах поглед към лицето й. Продължаваше да се усмихва. Очите й бяха леко оцъклени, огромни, неестествено чисти и само мъничко по-тъмни от тези на Ай-йа. Открояваха се на бледото й прозрачно лице, обрамчено с посребрени кичури.

- Ти я познаваш! Какво знаеш ти за Ай-йа? - Тя дори не мигна. Някаква искрица от много далече пламна и угасна в зениците й. Не бях забелязвал колко дълбоки и стари са чудните й виолетови очи.

- Значи си я нарекъл Ай-йа? Хубаво име, подхожда й. Добре, нека й казваме Ай-йа. Може ли да я видя? - Отворих шепите си. Ай-йа беше свита на топка, не помръдваше и като че й беше студено – люспичките й бяха покрити със скреж. Игуменката протегна смутено пръст и лекичко я докосна. Почти я погали, после бързо дръпна ръката си и може би неволно пипна амулета, скрит под дрехите й. Ай-йа открехна очички. Двете кръстосаха погледи и ако клепачите ми не бяха мокри и подпухнали, бих казал, че се разбраха.

В душата ми избуя страстна, безумна надежда:

- Пресвета майко, къде да намеря чиста вода? Само една глътчица! - - Никъде, Секуле, не на тоя свят… За Ай-йа чиста е само водата, неоплодена с живот. Моретата и реките ни, и езерата са живи. Чужди са й. - - Защо? Тя също е жива! Виж! - Змийчето в ръцете ми туптеше като живо сърце. И се покриваше с лед…

- Ти често си слушал за Възхода на слънцето, нали? Той сложил края на Времето на мрака и леда. Слънцето стоплило земята и я накарало да ражда. Това е възход на живота. И на човеците. Било е скоро, Секуле, скоро! Животът е нов и… преходен. А духът е вечен и може да е навсякъде. В живите твари, в огъня, във водата, в среброто… В камъка… - Животът й беше горчив. Чужд. Не, не вярвам…

- Трябва да я върнем на мястото й – нареди игуменката. - - Но аз счупих камъка… - - Погледни я, Секуле. - Сведох очи. Нощта вече здраво ни беше обгърнала в черната си прегръдка, но в моите длани меко светеше малка кристална топка. Ай-йа спеше в сърцевината й.

- Тя е Камъкът. Скоро ще натежи и не ще можеш да я носиш. Нека ти помогна. - Изсвири с два пръста и конят й веднага доприпка. Чувал съм я да казва, че с конете се разбира по-лесно отколкото с хората, но то е, защото човеците свикват да й се подчиняват малко по-бавно. Още докато натъкмяваше седлото, камъкът в ръцете ми наедря. Растеше бързо и ме отделяше от Ай-йа, но аз се радвах – щом има силата да се повие с камък в съня си, значи е жива, жива, жива…

Помогнах на майка Елисавета да закрепи кълбото и да го привърже с въжета. После го омотахме с хлабава мрежа от ремъци, а най-отгоре преметнахме верига. Игуменката ми позволи да държа юздите на коня, хвана ме за ръка и ме поведе към Гърлото.

Трябваше да вървим доста, но не се уморих. Час по час наглеждах камъка. Не след дълго той прокъса въжетата, после изопна и ремъците. Призори веригата вече скърцаше, а кристалът бе станал по-голям от воденичен камък.

С мъка го свалихме от коня, макар че раната почти не ме болеше, а и игуменката е много силна жена. Внимателно го внесохме в Гърлото. Не се изненадах на плаващата плоча, но когато ни свали долу, бях удивен да видя, че пещерната зала е променена.

Металните жилки по свода блестяха със синкава светлина, подът лъщеше, също и каменната стълба. Най-ярко сияеше лицето на княза Момчил, който стоеше в подножието на стълбата и прегръщаше Дукадин така, сякаш негодникът никога не е оплитал конците. Навярно те двамата бяха сменили статуите от кехлибар и гранит. Новите бяха на коленичили воини, опрели чела в мечовете си.

Положихме кристалното кълбо на върха на стълбището. Беше доста по-малко отпреди, но продължаваше да расте – Ай-йа туптеше в кухината му. Погледнах виновно към Дукадин, спомних си, че за последно го бях видял да виси нещастно на едно изсъхнало дърво. Изглеждаше някак друг – очите му бяха хлътнали, бузите бледи и изпити, челото прорязано от бръчици. И уморен, като да беше пребродил земята…

Zyala.jpg

Погалих кълбото:

- Ще идвам да те виждам, любов моя. - Бях го прошепнал много тихо, но господарят, по обясними причини, има остър слух:

- Не, Секуле! Дукадин вече ми се закле, че кракът му повече няма да стъпи тука. И ти ще ми се закълнеш в същото! Над меча и пръстена. - Въздъхнах. Като змей и воин вече му съм се клел във вярност. А като човешко дете съм му храненик. Нищо. Все някак ще го измисля…

Дотук добре – двамата с Дукадин си бяхме отнесли мъмренето, но господарят май се поувлече:

- Ще те държа отговорна, Елено. Бях ти ги поверил! - Той познава игуменката отдавна и още я нарича със светското име. Позволява си понякога да й говори строго. И само клепачите му леко потепнаха, когато камшичният глас изплющя:

- Ах, тъй ли, пресветли княже! А нима не си ти Пазителят на Трите порти и на всички проходи в планината? Кого ще държиш отговорен за това, че най-старият, най-опасният проход се оказа лесен като детска игра? - Леле-мале! Чух много хубаво. Нямаше как да не чуя, понеже сигурно и умрелите чуха. Трите порти не са разрушени, щом си имат Пазител, нали? С Дукадин се бяхме забъркали някак с проход, гръм да ме порази, ако знаех как. Но ще науча. И после, тя рече – да, чух добре – тя рече всички проходи в планината.

Ехе, аз съм си змей с късмет.