„Играта“: за слепите петна на критиците

критици, клуб „Светлини сред сенките“, Калин Ненов

Първоначално този текст имаше още едно подзаглавие – „...или защо критиката не бива да остава безнаказана“, – и беше замислен като люта разпра (или дори разправа) с две рецензии на романа „Играта“, публикувани през 2008 година. После обаче си припомних...

...две неща.

Едно: защо изобщо се канех да пиша такъв материал, по такъв начин.

И Наско, „таткото“ на този алманах, и аз неведнъж сме чували за себе си следната оценка: „прекалени идеалисти/оптимисти/фантазьори, толкова добронамерени в отношението си към дискутираното произведение (все едно дали книга, филм, музика или компютърна игра), че страничен човек не може да си изгради реална представа за него; да не говорим, че често съзират и обсъждат неща, които в творбата просто ги няма“. Оставям на Наско да отговори на такава оценка както и когато сам прецени. Моят материал тук беше замислен като реакция на последната част – че съм (неоправдано) благ и хвалебствен; че се кефя на неща, които само аз си ги виждам. Ей сега ще им го ..., мислех си и потривах ръце. Такава черна, кална и въобще негативна критика ще дръпна на тяхната критика, че ще им държи влага до живот...

Е, всички си имаме пубертетските изблици. Даже ми се струва, че колкото по-обвързани с книгите сме – толкова до по-късно ни държи пубертетът. Може дори – до живот. Важното е, че на мене ми мина. Не искам да торя поредната махленска заяжданица, щом вместо това мога да сътворя нещо друго, което после ще топли и мене, а може би даже вас, които четете сега. Както съм писал и друг път – нямам толкова време, че да го пилея в говорене за нещата, които не ми харесват.

Второ: какво е мястото на критика спрямо критикуваното.

Мястото му е в ъгъла.

Не на пиедестал, не на страшната висша инстанция, пред която треперят и начинаещи, и по-застаряващи, но непретръпнали автори, дори не наравно с творбата, която анализира. Винаги по-долу, с гола глава, а обувките оставете в антрето, много ви моля. Независимо колко проникновено, вчувствано, постмодернистки, полипластово, полипропиленово, турбореалистично, хиперреалистично или богамискойощенеологизъмдаблесналистично я анализира. Не помня точния цитат, който за пръв път ме постави на мястото ми, не помня дори автора му (и ме е срам, понеже съм от онези критици с гола глава и без обувки в присъствието на автора) – но помня идеята: критикът критикува само онази част от творбата, която е успял да възприеме и да осмисли. Другото чака теб – внимателния читател: да го откриеш, да го оставиш да ти въздейства така, както може да въздейства само на теб, да се засмеете, заплачете, заиграете; заедно.

(Аха. Едуард де Боно беше, сетих се, ура!)

Освен това – отказвам да подценявам теб, внимателния читател. Зная, че с преразказите и разсъжденията си никога няма да изчерпя онова, което откриваш ти в първоизвора. Защо са ти моите преразкази-разсъждения, когато можеш да пиеш направо от него?

...Знам, знам. Млъквам, а вас оставям с некои критики по „Играта“ и нея самата.

Калин

~

1. Героите – особено тийнейджърите – особено Люк, Тика и Ити – дразнят. Реакциите им са пресилени, твърде неадекватни на ситуацията, психологически необосновани.

Героите – за последен път чувате моя глас, обещавам – са 1) тийнейджъри, 2) с кофти семейства и минало, повечето, 3) попаднали в непозната среда, 4) за която си мислят, че е бутафорна и 5) може да бъде „мината“, както куест в World of Warcraft (защото голяма част от тях са и геймъри). Коя тяхна реакция е неуместна, казахте?

Специално по 1) – познавам хора, отдавна подминали пубертета, които дразнят, камо ли няколко истински пубера... Психологически реализъм му викат, да? Хари Потър кефи ли ви в книга пет, като му блика гняв и от потните пори? А колцина обвиняват (не от любов към заяждането) Роулинг, че не разбира младежката психика?

Та значи, да – героите наистина дразнят, и не само нас...

– Тоя Антарес уж е голяма работа – напрегнато бърбореше Люк. Беше нахлузил суичера върху ризата си, а панталона беше сменил с удобни тъмносини джинси. – А взе че ни заряза тук и сега какво?! Никой не ти казва кога ще свърши всичко това... Ами че аз съм гост на замъка! Бях на рожден ден и дори не съм се наял достатъчно...

– Няма ли да престанеш! – нервно го пресече Тика. – Мислиш само за ядене и глезотии!

– А ти не смяташ ли да свалиш тази рокля? Колко армор мислиш, че ще ти даде в битка?

– Офф, Люк, стига с тези детинщини! – Тика сбърчи нос. Ръцете ù се стрелнаха светкавично към косата, пръстите минаха несъзнателно през нея. – Направо не мога да те понасям, като заговориш така.

– Слушай какво, търсихме те в стаята и навсякъде... Втори път се върнахме там, взехме кецове и два парцала, колкото да не ходиш из замъка като на сватба... – Ити, който също беше облякъл старите си дрехи, посочи купчината на пода, образувана от измачкани джинси и лека розова блузка. Кецовете вероятно бяха някъде под тях.

– Обличай се спокойно, няма да те зяпаме... – Люк се хилна с палав блясък в очите.

– Предполагам! – Тика грабна джинсите и ги заоблича, както си беше с роклята. Когато свърши, а те все още я наблюдаваха мълчаливо, тя се обърна ядосано към тях:

– Нямаше да гледате уж!

~

2. Дневникът на Лукас поднася информация твърде директно, сякаш е писан за нас, читателите на „Играта“, а не като непосредствено отражение на случки и вълненията на притежателя си; твърде е обяснителен и подреден за личен дневник.

Нещо не е наред! Не е възможно да подозират за Дупката. За нея знам само аз и затова съм тук. И все пак, вече двадесет и втори ден във въздуха витае нещо, което не мога да определя. Не знаех, че на осемнайсет години ще ми хрумне да си водя дневник. Бях взел тефтера, за да отбелязвам в него някои по-важни неща, но макар че писането не ми се отдава много, се оказа по-лесно от говоренето. Общуването обикновено ме изнервя, държи ме в постоянно напрежение. А така мога да споделя със сините редове много неща, без да се притеснявам. Това ме успокоява, но може и да се окаже важно. ...

Руснакът Люк Резовски и американката Тика Хард! Заболя ме главата, докато пишех имената им. Устата на тези двамата можеш да затвориш само с юмрук! Богати глезльовци, с комплекси за липса на внимание. Техните родители със сигурност няма да страдат много, ако децата им изчезнат за по-дълго време.

Бразилеца Роналдо Реас бих изчерпал с една дума – футболист.

Шарлот Кристенсен – Канада! С нея си приличаме твърде много, което ме кара да й симпатизирам, но и да бъда нащрек. Красива е почти колкото Мелтем. Вече се замислям дали да не си хвана гадже. Тя живее само с майка си, но явно имат сериозен проблем. Момичето й звъни всеки ден, да я успокоява, вместо обратното, както е редно. Телефонът й е археологическа находка. Толкова е голям, че ако поиска, може да убие някой с него.

......

Аз съм идиот! Набутах се напълно съзнателно в най-калпавата история, която може да измисли един побъркан наркоман. Ако не пиша, ще полудея, а вече не зная кое е важно и кое не е, кое е илюзия и кое реалност. Чувствам се много по-зле от опитна мишка. Защото такива са всички останали, а аз съм глупакът, който уж трябваше да е на далавера. Е, господин Форд го няма. Той е някъде отвън и нито може да ми помогне, нито е смятал да го направи. Очаквал е просто ако оцелея, да му донеса някаква информация на излизане. ......

Е, Шарлот, ти ще прочетеш дневника ми преди всички останали. Ако откриеш в него нещо, което смяташ, че господин Форд не бива да знае, можеш да го задраскаш. Направи си пълно копие, за да имаш информацията и картите, които съм приложил. Сигурно ще можеш да продадеш и тях на добра цена, ако ти се наложи.

~

3. След първите (обещаващи) страници те спохожда усещане, че това си го чел вече. Всичко е по канон: дупка във времето, паралелни светове, върколаци, жестоки управители на замъци и техните нещастни дъщери... Осезаемо липсва „тръпката на новинката, сладостта на откритието, колкото и малко да е то“.

– Бащата на Илвон така и не се вразуми – обясни дядо Зарин, без да се дразни от обажданията им. – Организира хайка от приятели. До голяма степен беше подведен от Ил’ниер, който говореше за таен бунт и за превземане на властта... а всъщност толкова се напи в кръчмата, преди хайката да потегли, че остана да лежи на масата. Хайката нападна Антарес от засада. Промъкнали се бяха в градината на замъка. Бащата на Илвон хвърлил нож. Искал да убие Антарес без чест и Магията му отвърнала подобаващо...

Тук старецът спря. Прокара пръсти по сребърната си брада и довърши тежко:

– Илвон се изпречила на пътя на ножа. Направила го, макар да била с бебето на ръце... Ножът хлътнал в гърлото ù... и тъй се приключило.

– Приключило?! – извика Мая. – Но нали казахте, че Ера е жива?

– О, Ера е жива, разбира се... – Старецът прегърна момичето през раменете. – Жива и във възраст за велики дела. Преди няколко дни отпразнува шестнайсетия си рожден ден... Нежна е и обаятелна, като майка си, но има волята на Антарес. Напълно способна е да ни защитава от всичко, но е млада и баща ù я пази, за да не я загуби като майка ù, още повече че намрази мефилите, зарад смъртта на Илвон...

– Надявам се, че няма да слушаме още глупости – саркастично се намеси Лукас. – Имам някои въпроси, от които зависи оцеляването ни.

– Животът ти не е бил много лек, момче. – Дядо Зарин не изглеждаше обиден. – Държиш се грубо и непочтително, защото си изградил стена пред себе си. Но аз ще отговоря на въпросите ти.

– Това не е стена – смути се Лукас. – Аз просто съм свикнал да се справям сам с всичко... Не разбирате ли, че трябва да знаем някои неща, ако искаме да се измъкнем оттук? Приказки за принцеси и замъци с нищо не биха ни помогнали.

– Приказките, с които ще се срещнете в живота, ще са ви от полза! – Този път старецът изглеждаше развеселен. – Но си прав, момче... Има неща, които трябва да знаете, ако искате да оцелеете по тези места.

– Не подценявам мистичността на този свят... – Лукас сбърчи чипия си нос. С това ангелско лице изобщо не изглеждаше сериозен. – Първо видяхме вампир в гората...

– Вампир?! Срещнали сте Господир Марис и сте живи?! – смаяно попита старецът.

– Всъщност не всички – призна Лукас. – Но тя... – Той посочи Шарлот. – С нея става нещо интересно. Вампирът просто минава през тялото ù... Неуязвима е!

– Доброволната жертва! Това не се вижда всеки ден.

– Нищо не разбирам – намръщи се Шарлот. През последния ден избягваше да коментира случката с вампира, а на всеки въпрос, свързан с него, отговаряше с кратко „Не знам“.

– Ти си тук, защото искаш да спасиш някого. – Старецът стисна рамото ù. – Тук си, за да помогнеш на друг.

– Майка ми е болна... В смисъл... – Шарлот сведе глава.

„Алкохоличка – помисли си Мая. – Но не иска да каже, и я разбирам.“

– Точно така! – извика старецът и ги стресна с ентусиазма си. – Доброволната жертва! Ще бъдеш напълно неуязвима в Преватория! Дори самият Антарес да се опита да забие меч в сърцето ти, острието ще намушка въздуха и ще остане увиснало в него... Това е голяма дарба! Ще бъдеш от полза на приятелите си, ако поискаш да защитиш някой от тях.

– Тази дарба свързана ли е с Дуп... с входа, откъдето дойдохме? – продължи с въпросите Лукас.

– Разбира се! – Старецът погледна момчето с одобрение. – Разсъждаваш логично. Всеки, който мине в нашия свят...

– ...получава някаква дарба – изплъзна се от устата на Лукас. – Защо тогава само тя...

– Доброволната жертва е силна карта! – Старецът продължи да се усмихва одобрително. – Нейната дарба се е проявила първа, защото е имало причина за това. Скоро ще започнат да действат и вашите. Всеки получава способности според нрава си.

– Оооо, аз най-вероятно съм се сдобил с четирийсетсантиметров...

– Реас! – възмутено го прекъсна Джоун.

На голямата каменна тераса потрепваха две тела, загърнати в лека бяла завивка.

– Беше прекрасна, малка моя! – шептеше по-високата фигура. По-дребната се губеше в тежката ù прегръдка.

– Нали няма... нали ще останеш с мен? Няма да ме зарежеш?

Тика с мъка провря ръка през неговата, за да избърше лицето си.

„Какво направих? – крещеше съзнанието ù. – Той ме завлече в стаята си, а аз... Господи, защо винаги се получава така? Исках само малко обич. Люк ми каза, че ще ме мине и ще ме зареже...“ Тика подсмъркна.

– Защо да зарязвам толкова мило момиче? – Ил’ниер я целуна по челото и Тика повдигна глава. Взря се в очите му, търсейки истината в тях.

– Мога да те защитавам с дарбата си – напомни му тя, но се зачуди дали полуелфът се нуждае от защита. Той беше в неговия си свят.

– А аз с меча си! – Ил’ниер се изкиска. Беше пил твърде много, за да се очаква да се държи прилично, но Тика се засегна от намека. – Е, хайде де, не се впрягай сега. Днес имаш празник. Редно е да се позабавляваш!

Някъде отдолу някой извика. Чу се трополене на обути в тежки ботуши нозе.

– Пияни лордени. – Ил’ниер махна с ръка и притисна силно Тика към себе си. – За твое здраве пият, слънце! Всичко е за твое здраве тази вечер!

Момичето се загледа във вечерното небе и видя половината лице на луната. Беше яркооранжево. Запита се пука ли ù какво ще стане с нея. Родителите ù не се интересуваха нито къде е, нито с кого прекарва времето си. Приятелите ù от нейния свят пиеха повече и от Ил’ниер. Бяха груби и цинични, а той поне намираше начин да ù каже някоя мила дума...

Когато Иован влезе, приведен заради ниския таван, и видя, че Лукас седи в леглото си, впил поглед в дъските на пода, изсумтя гневно и рече:

– Докъде бяхме стигнали? А, всъщност седим на едно и също място!

– Безсмислено е да продължаваш да ме убеждаваш – отговори Лукас.

– Добре. Дай да видя раната – веднага омекна Иован. Това момче не се пречупваше нито от заплахи, нито от увещания, нито от ирония или подигравка. – Трябва да се маже с мехлема, докато спре да кърви. Аз лекувах Ран, момчето, дето го нахапа върколак, и го закрепих достатъчно, за да можем да го качим на грифон, та да лети до елфите. Сигурно си чул за него. Момичетата го видяха.

– Остави ме на мира! Не искам да те слушам – дръпна се Лукас. Напомнянето, че момичетата се срещат с мефили насаме, явно го беше ядосало отново. – Раната ми е добре.

– Виж какво, момче, одрал те е върколак! Може да ти се струва досадно, но ако продължаваш да се инатиш, никой не може да е сигурен, че няма да има последствия...

– Одрал ме е, не ме е ухапал! – тросна се Лукас. – Иначе благодаря, че непрекъснато ми го напомняш! Там, откъдето идвам, върколаците се срещат под път и над път... Няма нищо по-нормално от това да си говорим за подобни гадости...

– Слушай Лукас, приятелят ти умря, защото...

– ...беше разкъсан от митологично чудовище – довърши момчето. – Чудовище, което отмъкна трупа му. Не можахме дори да го погребем...

– Какво очакваш да направя? – попита Иован.

– Остави ни да си отидем! Мястото ни не е тук! – Лукас вдигна очи и мефилът разбра, че в момента той е решен да се бори за това свое право дори с цената на живота си.

– Няма да ми повярваш, но с теб си приличаме. – Иован не успя да скрие нито разочарованието, нито симпатията си. – Ще те оставя на мира, докато оздравееш.

Той се надигна да си ходи.

– И после няма да има за какво да говорим. – Лукас се мушна под китеника и му обърна гръб.

– Добрият сън и покоят лекуват много болки и тревоги, но прекалиш ли с бездействието, те връхлита друга беда. Ставаш празен, а това може да те убие.

– В нормалния свят му викаме депресия – изръмжа през китеника Лукас. – Аз съм свикнал да се чувствам така, дори ми е готино.

– Това вече са празни приказки! – Иован отвори вратата и тя изскърца сухо. – Оправяй се и слез при момичетата. Оттук не можеш да направиш много за тях... За себе си също!

– Шенг?! – проговори някой, върху когото момчето връхлетя. Закачулената глава се повдигна, качулката се изхлузи назад по лъскава черна коса и усмивка озари измъченото лице на Елириан.

– Пак ли ти? – Лукас също се усмихна. – Винаги се срещаме така... случайно...

– Последната случайност спаси живота ми. – Усмивката бе напуснала лицето на Елириан и сега изражението му беше почти огледално отражение на душевното състояние на Лукас.

– Не си щастлив, че си у дома – констатира момчето.

– Ако домът е мястото, където някой те е отгледал, няма как да знам какво означава да си щастлив у дома – отвърна Елириан. Двамата газеха през градината.

– Родителите ми бяха все заети. – Лукас вдигна лице към небето. – Винаги имаха работа, пътуваха много... Но когато останах без тях, стана още по-лошо.

– Имаш ли какво да правиш, като се върнеш? – попита Елириан.

– Няма да се върна. – Лукас посрещна хладнокръвно изпитателния му поглед. – Не мога да го направя, защото не зависи от мен.

– Как така? – Елириан не го разбра. – Нямаш ли дом, някаква работа, която трябва да свършиш?

– Аз съм... – Лукас спря и отново погледна към небето, после сведе очи и реши да го каже. Трябваше да свиква с тази мисъл. – Върколак съм. Станало е, без да се усетя. Мислех, че той само ме е одрал, но всъщност е успял да ме ухапе.

Елириан също спря. Изражението му застина в изненада. За момент елфът заприлича на една от статуите в градината.

– Всъщност, мисля да предложа на елфите помощта си. Задава се битка. – Лукас се насили да звучи хладнокръвно. – Ти ще се биеш ли този път?

– Може би, но преди това трябва да свърша нещо важно – решително заяви Елириан. – Ако загина в тази битка, никой няма да го свърши вместо мен.

– Искаш да предадеш нещо на родителите си? – спонтанно попита Лукас, но се сети, че наскоро бе узнал за смъртта на майката на елфа, и се засрами от несъобразителността си.

– Баща ми живее в другия край на Долината – като на себе си заговори Елириан. Лукас разбра, че без да иска, е променил темата на разговора. Елфът бе имал предвид нещо друго, като каза, че има някаква работа. – Не знам дали иска да ме види, нито пък съм сигурен дали аз желая да говоря с него точно сега.

– Ако се каниш да умираш... – Лукас повдигна рамене. Вглъбеното благородно лице на елфа преливаше от безбрежна тъга и момчето не каза това, което се канеше. На езика му бяха думите „трябва да се видиш с баща си“, но от сърцето му се изтръгна собственото му желание. – Вземи ме с теб! Ако Магията реши да оцелеем, значи мястото ми е тук, ако умрем, значи затова съм те срещнал... Страшно е да издъхнеш съвсем сам...

Още от „Играта“ може да прочетете на сайта на Човешката библиотека: http://choveshkata.net/blog/?page_id=159