Агоп в дома на литературата
През пролетта на 2012 г. Сайтът „Сборище на трубадури” и семейството на писателя Агоп Мелконян проведоха конкурс за къс фантастичен разказ. Представяме тук една подборка от най-добрите, според нас, разкази.
АГОП В ДОМА НА ЛИТЕРАТУРАТА
„В една зелена долина, под нежно ангелско крило, дворец облян от светлина могъщо вдигаше чело. Той в кралството на Мисълта, стоеше гордо там и нямаше до днес в света, дворец по-хубав и голям.”
Очакваме от фантастите да познават много светове и да могат да ни водят из тях достатъчно уверено, че да не ни се налага да се замисляме над това какво точно означава едно такова пътуване. Очакваме те, колкото и хвърчащо да е въображението им, да са стъпили добре на земята и да знаят къде точно са стъпили.
Агоп Мелконян е сред наистина малцината, които отговарят на тези очаквания. Той е много добре запознат със своя контекст. Под контекст имам предвид не само фантастичната литература, а литературата изобщо. Необятен свят, с който Мелконян е на ти.
Много хора са говорили и писали за това колко точно е голям, объркващ и труден домът на литературата. Обикновено тези хора споменават няколко имена на автори, които познават този дом като пръстите на собствената си ръка (те, освен това, тук биха се изразили много по-добре). Мисля, че Агоп Мелконян може спокойно да бъде поставен редом с онези, които добре се справят в най-сложните лабиринти и библиотеки на световете.
Трябват ни няколко страници само, за да установим, че Мелконян е един от основните картографи у нас на модерното днес фентъзи с етноелементи. Като творец е знаел къде се намира. Да се убедим, че е един от най-смелите изследователи на териториите на странното, които днешната поджанрова система е натикала в шапката на the weird. Зачетете се замалко в описанията на дома на Вергилиън от „Ад” за доказателства за второто твърдение, и в думите на „Сенки от плът” за първото.
„Само да не бяха тези непоносими нощни страхове и небивалици, и златистото проблясване между храстите, плюс шепот или смях, или бързо млясване на лепкави устни, или смигване, или закачливо плясване по бедро. Идва златистото за миг, примигва в пространството като бърза светулка — тук, после там, другаде, навсякъде, неизвестно къде, непредвидимо. Идва, колкото да премести адамовата ябълка по средата на трахеята и да свие сърцето колкото орех...”
Но Мелконян не е просто литературограф. Вярно е, че показва достатъчна ерудиция, за да бъде определен и като такъв. Мелконян е нещо много повече. Той не само познава земите, помещенията на литературата, но и владее енергиите им. Мелконян умело използва напрежението, което създава близостта на страшното със смешното. Никога не е изцяло изкушен да остави читателя в ноктите или гъделичкащите пръсти само на едното. Същото може да се каже и за жонглирането му с чуждото и човешкото - прочетете „Спомен за света” и ще разберете как изящно се борави с вечната стихия на фантастичната литература, Другостта.
„Този свят сте измислили за себе си и сте го нагласили за себе си. Всичко сте уредили така, че да е удобно за вас: и думите, и чувствата, и религиите. Само вие сте в тях, аз не се свързвам с нищо. Стихотворение не мога да кажа, в него винаги ще има глагола вървя, докосвам, целувам, обичам; не мога да прочета молитва, защото не признавам нищо над себе си; не мога да рисувам, защото нямам ръце; не мога да бъда честен — нямам ближен, комуто да дам втората си риза; не мога да прелюбодействувам и да открадна магарето на съседа си. Какво да правя в този чужд за мен свят...” Да четеш Агоп Мелконян означава да си в напрежение. Онова напрежение, което изостря сетивата. Онова напрежение, без което читателят вижда дома на литературата като паянтова къща, оплетена в паяжини и потънала в прах.
Агоп Мелконян не е писател с много лица. Той е автор на много гласове. Подканящи или плашещи, те са винаги силни и истински, никога тихи. Не можеш да ги объркаш с нещо шумолящо из ъглите на дома. Но можеш да ги слушаш до безкрай.
И тъй като най-достатъчните думи за представянето на един писател са неговите собствени, оставете този текст и тръгнете в посока на Мелконяновите. Из коридорите на тези монументални структури ще намерите и огледалата, и загадъчните картини, и странните им обитатели още от първо зачитане.
„Но ти не си мисли, млади читателю, че охлювчето умряло. Не, то е живо, то не може да умре, но сега се е превърнало в малко кученце, което жалостно скимти под един прозорец. То чака да го приберат, за да започне да прави своите приказки и да насели дома с добри вълшебници.”
Владимир Полеганов, Сборище на трубадури, 2012
