Без философи и поети светът е пустиня

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене

Александър Карапанчев


(Сборно интервю с Павел Вежинов)


І. За близките и за прошката


Отдавна, много отдавна той и тя са се обичали и целували горещо; после е дошла раздялата за дълго, а днес те лежат на няколко минути бавен ход един от друг.

Денят, когато отивам пак да ги навестя, изобщо не е случаен – Неделя на прошката според църковния календар. Снегът наоколо е направен сякаш от старо и ново сребро; иззад облаците се лее сребристо-прозрачно слънце. Ето го пред мен и пепелявия гръб на гробищния храм „Успение Богородично“: дочувам как в боядисаните му със сребърен бронз улуци шепнат тънки струи размразена вода.

Град Оряхово, 1944 година. Марина Цанкова и Павел Вежинов (без шапка). Клекнал е братът на Марина – Петър Овчаров, а до него стоят родителите Веселина и Александър Овчарови. Снимката се публикува за първи път.

По бялото край неговия гроб сега личат единствено моите стъпки. Наблизо почиват такива великани на родното ни слово като Светослав Минков, Щастливеца Алеко и лилийно-цветния Николай Лилиев. Паметникът, пред който съм застанал, има формата на обърната буква П или пък на подкова, висока кажи-речи до очите ми. Изсечена е от леко зеленясал гранит. Снимка на човека няма, но долу блещука сива полирана плоча с черни букви и цифри: „Павел Вежинов. 1914–1983“. Строго, лаконично, някак възглухо.

Изведнъж в голямата тишина рой предпролетни птички ентусиазирано изпробват новите си среброковани инструменти.

Напряко на гроба е паднал мумифициран клон с коняченокафяви листа; две съвсем обикновени пластмасови чашки лежат току под паметника. И аз за кой ли път си спомням думите на известния руски критик Евгений Харитонов, че според него Вежинов е „най-добрият български писател на ХХ век и между най-добрите въобще в Европа – говоря не само за фантастиката му“. След минутка вече съм поел нагоре по същата асфалтова алея, нашарена тук-таме от капризно криволичещи пукнатини.

Скоро, пак вдясно сред гробовете, намирам следващата цел от маршрута си. Потъмнял през годините правоъгълник от бял мрамор и надписи със златен бронз, оцветени от нейния внук Мишо, когото тя така и не доживя да види. Тук, тъкмо тук спи вечен сън моето най-скъпо същество на земята – майка ми Марина. По баща тя се води Овчарова; по псевдонима, с който е публикувала някога стиховете си, Цанкова; а по първи съпруг – Вежинова. Да, тази жена е била първата съпруга на писателя: макар да е факт, това почти никъде не се осветлява ясно, докато грешките в мемоарите за автора на „Бариерата“ са не една и две.

Нетленна, жестока е гумата на Времето – и все повече става изтритото подир нея.

Павел и Марина са се запознали най-вероятно в Университета, където изучават тънкостите на философията, или в някоя от столичните редакции, на които сътрудничат. Оженват се в началото на четирийсетте години и на първо време живеят при родителите на писателя – след Лъвов мост, нейде вляво покрай реката. Как точно са я карали, от какво са се препитавали тялом и духом, днес аз не мога да кажа със сигурност... Запалвам меденожълта църковна свещ: тя отронва светла сълза восък, която се хлъзва надолу и бързо-бързо вкоравява.

Така стигам до подходящия момент, когато трябва да отворя скоба и да хвърля още светлина върху сенките на онова минало. А именно – в моето семейство темата „Павел Вежинов“ беше табу.

Нито мама, нито татко говореха за него, сякаш такъв човек не съществуваше. Ала книгите му, те продължаваха да излизат в разни жанрове, току-виж се появяваха на масичката във всекидневната или под нощната лампа на Марина. Тя го четеше, аз също, баща ми Георги Карапанчев – едва ли. Навярно го е спохождала чисто мъжка и не по-малко човешка ревност. От дете знаех, че Вежинов е бил съпруг на моята майка, но рано усетих семейното вето върху личността му и не съм разпитвал за подробности. Дали от свян, дали от деликатност или някакъв вид инертност, вече ми е трудно да преценя.

Истината е, че и по-късно аз си останах насаме с неговите писателски успехи, докато с техния автор от плът и кръв никога не потърсих личен контакт.

По някое време в една бащина папка открих старинни – с онзи тъй характерен кафяв тон – снимки, които татко явно бе обработвал. Тоест в кадъра присъстваше елегантната госпожа Марина, а пък Павел беше срязан с ножицата и отстранен. Ампутацията я установих при свои роднини в провинцията: те пазеха цяла снимка от същата серия. На това място съм длъжен да уточня, че сега използвам автентичните спомени на леля ми Зорка Овчарова-Петрова, която на младини е кръстосвала житейските си пътеки с въпросното семейство Вежинови. Тя ги написа преди две-три години по моя молба, като ги придружи с два изключително редки фотоса от домашния си албум.

... Но ето че от ушите ми сякаш падат силиконови тапи и отново чувам концерта на предпролетните птички. Те усилено размесват сребърни със стъклени ноти; свещта, втикната в снежното одеялце над майчиния ми гроб, гори, гори и аз пак се гмурвам в коридорите на Времето.

По-натам младата литературна двойка се настанява под наем в солидна кооперация на ъгъла „Гурко“–„Раковски“. Тази сграда съществува и днес: за ориентир може да ни послужи проблясващият отсреща ù информационен център при Министерството на отбраната. Ала когато войната се разгаря, влошавайки все повече живота на столичани, и когато след бомбардировките през 1943 година Марина абортира, двамата си стягат куфарите и се преместват при нейните родители в Оряхово. Става дума за малкия живописен град на тих бял Дунав.

Тук, високо над реката, бъдещият ми дядо Санди държи железарска работилница под гордата фирма „Чук“ и именно тука Павел довършва своя бохемски роман „Синият залез“. Книгата обаче излиза чак след Девети септември. Тогава новоподкованата критика – къде справедливо, къде не съвсем – така яко насапунисва писателя, че той дълго време се бръсне, без да употребява четка и крем. Метафората, разбира се, е негова и до онзи момент Вежинов вече е успял допълнително да обогати автобиографията си... През есента на ’44 Марина и съпругът ù се прибират в София. Но скоро в домашното им огнище настъпва твърде сериозна промяна: мобилизиран, Павел заминава на фронта в Унгария.

По пътищата на Отечествената война той става кореспондент, после главен редактор на армейския всекидневник „Фронтовак“ и накрая се завръща в България, водейки със себе си една унгарка.

Тъкмо заради тая чужденка, спомня си моята леля Зорка, сестра ù се развежда с Павел Вежинов. Годината е 1945. На следващата година леля заварва ново разпределение на силите в жилището на „Раковски“ и „Гурко“: от едната му страна в кухня плюс стая обитава Марина с втория си съпруг, журналиста Георги, а от другата живее Павел – сам; унгарката е изчезнала от хоризонта. Апартаментът е имал две отделни външни врати. Сега те се затварят не само символично пред вътрешния ми взор, за да видя пак пламъчето на свещта.

Доста смалена, тя догаря под надписа в златно-бронзово „Д-р Марина Александрова Карапанчева. 1920–1976“. Някога тази жена е била талантлива многообещаваща поетеса, както са я определяли нейните съвременници; сетне е изоставила лиричното си перо – може би поради прекалена самовзискателност, и след философията е завършила и медицина. По-нататък Марина работи последователно в психиатричните болници на Карлуково, Курило, Четвърти километър и с ред публикации се записва сред основоположниците на съдебната психиатрия у нас... Свещта изпуска малко дим, преди да угасне; чемширите от съседните гробове сякаш се приближават насам: досущ като кълбета тъмнозелена мъгла.

Мислено искам прошка, защото денят е такъв и защото никога не мога да бъда опростен докрай от нея, единствената ми. Едва сега забелязвам, че само аз съм отпечатал стъпките си около тоя гроб. Ето че леко се покланям, прошепвайки сакраменталната за мен формула: „Спи спокойно, майчице, ти не си забравена...“, и тръгвам назад по алеята.

Пред храма „Успение Богородично“ е опрян нов ковчег, който лъщи като гигантски карамел. Влизам да купя втора свещ и под сребреещата слънчева светлина отново завивам към зоната на вечните писателски жилища. Тук е пак някак възглухо, омагьосано.

Изведнъж в улуците зад гърба ми се срива с веселяшки тропот миниатюрна каскада от натрошен лед. Подир минутка аз съм запалил свещта си пред паметника на Павел Вежинов – смятам, че му дължа подобен скромен жест. И нещо повече: мислено му искам прошка. Защото не съм му звъннал поне веднъж по телефона, защото не съм го помолил дори за един автограф... и само заради това ли? Докато разтъпквам нозе в старото сребро на снега, си спомням две-три камъчета от мозайката на този писател, за когото изкуствоведът Владимир Свинтила казва, че е „най-адмирираният и най-малко изследваният в своето време“.

Спомням си с каква наслада като юноша разтварях яркочервените корици на списание „Пламък“, където за пръв път прочетох любимата си и до днес, толкова бистра и поетична новела „Сините пеперуди“. И как той, в ролята си на основател & главен редактор на мастития „Съвременник“, някога благослови един блок от разкази на млади фантасти, сред които намерих място и аз. А разстоянието между квартирата на моите родители и тогавашния Съюз на българските писатели е било, да речем, същото както сега между гробовете на Павел и майка ми.

Да, Марина е първата му съпруга, но по-късно идват още три: Виолета, Павлина и Нина – показател, по който Вежинов отстъпва може би единствено на фантастичния американец Робърт Шекли с неговите пет-шест благоверни жени...

Някъде надалеч остават среброкованите инструменти на птичките, концертиращи в захлас; вече прекрачвам портала на Централните софийски гробища. Покрай мен бавно се изнизва жълто като лимон такси със зелена лампичка на челото. Хвърлям поглед към стената с налепени рояци от некролози, ала мярвам и едно тиквеножълто такси с аленото огънче на заето – то пък профучава без много-много церемонии. Най-после се задава и жълто-бялата муцуна на двойката, която ще ме откара до столичното сити. Чувствам се така, сякаш съм набрал с очите си голям урбанистичен букет за тъй градския писател Павел Вежинов.

У дома ще поискам прошка и от баща ми.


Послепис с още малко светлина


Изглежда, че татко не беше се дезинтересирал напълно от явлението Вежинов. Отваряйки един стар куфар от мукава, алеста като кон, наскоро аз открих нещо, което издирвах отдавна и упорито – солидния том, озаглавен „Книга за Павел Вежинов“. Навремето го бях прелиствал в писателската книжарница, обаче тогава ми се стори скъповат за моя джоб и взех, че го изпуснах: изпуснах този уникален сборник с елегантна черно-бяла суперобложка. Съставен е от Атанас Свиленов и издаден от „Български писател“ в има-няма 2606 бройки – поне толкова са означени в карето – през далечната 1987 година.

Томът е истинско пиршество за почитателите на „най-адмирирания“ ни автор.

Той съдържа около 530 страници в два твърде богати раздела, а именно: „І. Неговото слово“ и „ІІ. Другите за него“. Плюс множество снимки, които построяват своеобразна машина на бог Хронос и огряват под различни ъгли създателя на „Нощем с белите коне“. Та тъкмо от първия раздел аз подбрах според личния си вкус някои по-интересни откъси от Павел-Вежиновите интервюта. Разбира се, тук е наблегнато върху фантастиката като жанр, но не са полагани специални грижи – сякаш на урок по анатомия – фантастът да се отделя хирургически от реалиста. Или живият човек – от писателя класик.

Държа да кажа, че тези откъси съм ги прекомпозирал свободно, ала не хаотично и че някъде в тях са правени малки съкращения.

Подобно на флакони с разни етерични масла, въпросните текстове излъчват аромата на своята епоха. Ако поетите запазват езиците, то добрите писатели несъмнено обезсмъртяват нещо от времето, в което са живели – Времето, неизтрито докрай от безпощадната нетленна гума. Вероятно на не едно и две места бихме могли да поспорим с Павел Вежинов или просто да не се съгласим с него. Но няма лошо: това само доказва, че интервютата му са автентични, а не натъкмени из офисите в оруеловското Министерство на истината.

И така, читателю, аз започвам голямото цитиране. От сърце ти желая далечно плаване с човека, създал европейски шедьоври като „Белият гущер“, „Звездите над нас“ или пък „Когато си в лодката“...


ІІ. За писането и за развлеченията


Въпрос 1: Другарю Вежинов, да обявим ли вашия юбилей или не?

Отговор (1974*): Та вие вече го обявихте. Пък и какво има толкова да си крия годините, те и без това много добре си личат. Но като стигнете до моята възраст, ще разберете, че човешката душа не остарява от годините. Тя старее от лошите помисли, от несбъднатите желания, от неосъществените мечти, от неизживените радости, от несподелените скърби, от чувствата, които напразно сме похабили, от дружбите, с които сме се разминали. Но изглежда, че най-много старее от съзнанието, че си пилееш напразно времето, че не осъществяваш себе си.

Въпрос 2: Ако съпоставим произведения като „Малките приключения“, военните разкази и „Сините пеперуди“, ще открием едно интересно творческо разнообразие. Как успявате да творите в различни литературни жанрове?

Отговор (1972): Очевидно вие говорите за тематично разнообразие. Струва ми се, че то е задължително за всеки истински и дълбок талант. Диапазонът, който посочихте, всъщност е доста скромен. Големият писател трябва да има богати и всестранни познания за действителността и да е способен да ги възпроизвежда в литературата дълбоко и правдиво. Никак не уважавам писатели с ограничена тематика, колкото и да е ярък и очевиден талантът им. Това говори преди всичко за ограниченост на мисленето и също така за ограниченост на жизнените им възприятия. За мен това е най-тежката болест, от която страда българската литература изобщо.

Жанровото многообразие е по-особен въпрос. Полифоничността на дарбата е често срещано явление, макар че не е задължително. Струва ми се, че тая полифоничност обогатява жанровете на всеки отделен писател, обогатява и неговата душевност. Винаги съм съжалявал, че се отказах от поезията, въпреки че при мен тя не бе сполучлива. Може би щеше да стане сполучлива. И сега понякога чувствам ярка вътрешна нужда да кажа в стихове нещо, което не мога да кажа в проза. Мислено все още съчинявам стихове, макар че не смея да ги доверя на хартията. Просто съм загубил опит. Понякога завиждам на Пушкин, на Лермонтов, на Юго. Трудно ми е да преценявам в кой от жанровете са били по-силни. Но чувствам, че са били душевно по-богати.

Многообразието на жанровете е не само качество на дарбата. До много голяма степен това е въпрос на възпитание и среда. Аз съм завършил навремето класическа гимназия. Това образование не даваше достатъчно конкретни знания в никоя наука. Но то много силно подтикваше към всестранност на интересите, особено в областта на хуманитарните знания. Винаги съм съжалявал и ще съжалявам, че в съвременното образование няма и такъв клон. Без философи и поети светът е пустиня, а кой клон на днешното образование подготвя младото поколение към тая висша сфера на емоционалната и мисловна дейност?

Въпрос 3: Какъв е пътят, за да се самоусъвършенства творчески един писател?

Отговор (1974): Пътят е много тежък и малцина го изминават докрай. Но това е огромна тема. Най-важното е писателят да не изостава от времето, да следи внимателно световните постижения на литературата, да не губи контакт с хората, да пази чисто и неопетнено своето гражданско чувство. Но над всичко все пак стои – да пази своята творческа жизненост, да не се поддава на лъжата и конюнктурата, да не изневерява на истината. И всичко това, събрано на едно място, все още не е нищо. Нужен е упорит, всекидневен, всеотдаен труд. И май че на това място трябва да спра, макар че списъкът далече не е изчерпан. В съвременния рационален свят никой не избира най-стръмните пътища.

Въпрос 4: Какво бихте простили на талантливия творец и какво не?

Отговор (1979): Да ви кажа право, нищо не бих му простил, което пречи на неговата работа, особено мързела и празното прахосване на времето със странични занятия. И все пак смятам, че писателят не бива да бъде чужд на човешките слабости, стига да не унизяват неговото достойнство. В крайна сметка най-много той черпи от себе си. И ще бъде печално, ако вади оттам вяли, измислени, непреживени чувства и страсти.

Въпрос 5: Във вашето творчество присъства ли автобиографичният елемент?

Отговор (1974): Не, това е опасно, човек се увлича и после трябва да дава обяснения на жена си. Винаги съм предпочитал да гощавам моите читатели с мечтите си, те са много по-интересни. Например как съм хванал в Искъра клен около два килограма („Студено време“), как още с първия изстрел съм улучил един немски танк („Златан“), как съм се залюбил с една прекрасна туземка от планетата Гис („Гибелта на „Аякс“) или как съм станал световен шампион по бокс в най-тежката категория („Двубоят“).

Въпрос 6: Необходима ли ви е специална обстановка, за да пишете?

Отговор (1974): Не, аз съм крайно непридирчив към условията за работа. Много добре умея да се самоизолирам, външните несгоди не ми пречат. Не ме смущават ни шумът, ни присъствието на друг човек, ни дори леките неразположения. Имам в момента малко коте, което често ляга на листа, върху който работя. Пиша едва ли не изпод корема му, премествам му внимателно крачето, но ми е жал да го изпъдя. То не ми пречи. Но все пак имам някои предпочитания. Така например неприятно ми е да работя в неразтребена стая. Не обичам силно осветени от слънцето помещения. По-добре се чувствам в облачните и дъждовни дни. Предпочитам да ми е малко хладно, отколкото да ми е малко топло. Но, общо взето, мога да работя при всички условия.

Въпрос 7: Кога, в кои часове обикновено пишете? Имате ли дневен график?

Отговор (1974): Общо взето, живея доста несистематизиран живот. В това отношение никога не се ръководя от разума, а от вътрешните си подтици. Избягвам да върша каквото и да е по външна принуда. Работя, когато искам и когато ми е приятно. Нямам никакъв график, ни дневен, ни месечен, ни сезонен. Все пак най-спорна ми е работата, която върша утрин. Никога не работя вечер, тогава чета, гледам кино или просто се забавлявам. Смятам забавлението не само неотменно право, но и неотменно задължение, ако човек иска да запази свежа душевност, интерес към живота, вътрешна младост, жизнеспособност. Скучният и еднообразен живот е смърт за емоционалния и духовен мир на писателя. Човек трябва да гледа на забавленията така сериозно като на работата, да умее да ги подбира и да не злоупотребява с тях. Това е капитал, който наистина трябва да се харчи много разумно.

Въпрос 8: По колко часа работите на ден?

Отговор (1984): Сега не работя много. Написал съм над тридесет книги, но денят ми протича разнообразно. Работя около четири часа на ден на два пъти – сутрин два часа и следобед два часа, но това не е задължително. Всичко зависи от съпротивлението на материала.

Писателската работа е професия, която трябва да се усвои. Аз съм много стриктен в това отношение. Изучавал съм всяка книга и филм като професионалист. Правя разбор на всички художествени изразни средства. Чета книги, за да видя какво ново бих могъл да науча от тях.

Въпрос 9: Приятни ли ви са часовете за писане?

Отговор (1974): Неприятни ми са часовете, преди да седна да пиша. Но пиша почти винаги с удоволствие и без никакво вътрешно напрежение. Буквално се забавлявам, когато пиша криминални романи – това ми е приятно като решаването на ребуси. Навярно най-трудно се пишат фантастични романи, но това също е много приятна игра на въображението. Писането ме увлича, понякога работя много дълго. Но знам, че не е полезно да се пише повече от два часа непрекъснато, въображението се изхабява, намалява се съпротивлението към познатото и баналното.

Въпрос 10: В кой сезон сте най-продуктивен и най-леко ви върви? Къде се чувствате по-добре в такива периоди – на море или на планина?

Отговор (1974): По принцип избягвам да работя през лятото – това е време за най-активен контакт с природата. Иначе всички сезони са хубави. Що се отнася до работата, аз съм съгласен с Богомил Райнов, че „най-хубаво е лошото време“…

Най-добре се чувствам у дома, в кабинета си. Но тук пък човек не може да се избави от телефоните, от малките ангажименти, от обществените си задължения, които не толкова губят времето ти, колкото дезангажирват вниманието и накъсват творческото съсредоточаване. Високият планински климат не ми влияе добре. Практически досега най-добре съм работил в нашия творчески дом в Хисаря. През лошите сезони там климатът е чудесен, всичко те предразполага към съсредоточаване и успешна работа.

Въпрос 11: Кое е вашето хоби? Или вашите любими развлечения?

Отговор (1974): Моето хоби щеше да бъде киното, ако не бе станало моя професия. А моето любимо развлечение е несъмнено риболовът. Бих сложил преди риболова спортните зрелища, но за съжаление много често те сериозно ме огорчават, вместо да ми доставят радост и удоволствие. Това са, така да се каже, „приетите“ развлечения, обикновено човек има и други, с които избягва да се хвали.


ІІІ. За фантастиката и за нейните разновидности


Въпрос 12: Кое оправдава съществуването на фантастичното като художествена форма?

Отговор (1982): Преди всичко неговото реално присъствие в човешкото съзнание. Дори преди да се появи литературата като писмен израз на художествените образи, фантастичното е съществувало в човешката словесност като легенди, приказки и предания. И досега не знам друг по-съвършен израз на фантастичното в душевността на хората от народните приказки.

Въпрос 13: С какво ви привлече научната фантастика?

Отговор (1969): Научнофантастичният жанр съвсем не ме привлече с любопитството ми за бъдещето на човечеството. Там е цялата работа, че този жанр дава извънредно големи възможности за философско мислене, за радикални обобщения по отношение развитието на сегашните човешки общества. С няколко думи – виждайки проектирани тия общества в далечното бъдеще, ние много по-ясно, по-релефно, по-силно оценяваме сегашните им недостатъци и преимущества, сегашните им истински стойности, на които трябва да държим и които трябва да развиваме.

Въпрос 14: Защо е така малък броят на българските писатели, които разработват проблемите на фантастиката?

Отговор (1979): Струва ми се, че у нас има известни предразсъдъци към фантастиката като пълноценен художествен жанр. И понякога с основание, особено ако тя се обляга главно на постиженията на научно-техническата революция и се опитва да прогнозира нейните възможности. Тия технически чудеса очевидно започват да дотягат на хората. Техническата революция в нашия съвременен живот има и своя обратен медал, който хората по-добре забелязват. Да вземем например безжалостния и безчовечен начин, по който се експлоатира и разрушава околната среда, природата, сред която живеем. Или хищния начин, по който се изчерпват природните ресурси. Развивайки се сляпо и интензивно като някакъв огромен раков тумор, научно-техническата революция рискува да унищожи основата, в името на която съществува.

Сам аз съм привърженик на така наречения фантастичен реализъм. Тук елементът фантастика е по-скоро условност, художествен маниер, чрез който писателят намира най-обобщения начин да проникне във важни тенденции и процеси на съвременното човешко общество. Вземете например един писател като Кърт Вонегът. На пръв поглед, както при Суифт, при него като че ли всичко изглежда нереално, измислено, фантастично. А всъщност зад тая нереална фактура се крият изумителни по сила обобщения за същността на така нареченото велико американско общество, както го нарече един от най-случайните и некадърни американски президенти Линдън Джонсън. Зла, невероятна сатира, неповторимо разобличение на американския начин на живот, които издигнаха за кратко време тоя автор в най-първата редица на американската литература. Не е трудно да се разбере, че тоя успех не би могъл да бъде постигнат със старите средства на реализма, особено на критическия реализъм, който имаше такива бляскави представители през последното столетие.

Въпрос 15: Как вие бихте определили научната фантастика?

Отговор (1983): Поначало не обичам хибридните понятия, особено що се отнася до литературата. Особено пък ако хибридите са неестествени или противоестествени. А какво значи научна фантастика? Съчетават се две понятия, които на пръв поглед като че ли изглеждат несъвместими. Науката изследва обективно съществуващата действителност, разчита на точното знание, проверено от опита. Фантастиката е субективно понятие, тясно свързано с човешкото въображение, произволно по същина, недоказуемо като възможна истина. В историята на човешката душевност и култура фантастиката предхожда реалното научно знание, макар че не предхожда опита. По същината си тя е била произволна (макар и нелишена от свои обективни и субективни предпоставки и основание). А по принцип – най-често с наивно или невярно обяснение на някои природни явления или висши стойности на живота. Кой е Перун? Древните славяни са си го представяли като човек, разбира се, но свръхчовек, бог, който се е занимавал да произвежда светкавици. Наивно наистина, но образно и красиво. Ето това е най-привлекателната страна на фантастичното – неговата свръхреалност, приказност, свободата и изяществото на образните съчетания, от които лъха надчовешко съвършенство и красота. Такава е, да речем, и гръцката митология, която и до днес се изучава – не като наука, разбира се, а като естетика и символика. Ние и досега употребяваме в реалния, дори в практическия живот имената на Зевс, Афродита, Аполон или Хермес. И досега се възхищаваме на красотата и съвършенството на образите, макар да съзнаваме добре, че не са съществували обективно, а са продукти на човешкото въображение. И досега казваме „стрелата на Амур“. Най-често се шегуваме, но въпреки това имаме предвид нещо истинско и реално – внезапните, остри и точни попадения на това прекрасно човешко чувство, което сме нарекли с думичката любов. По тоя начин елементите на фантастика постепенно са се превърнали в метафори – едно от най-висшите постижения на човешката душевност. Представете си, че наречем Марийка или Цветанка с простичкото име Пепеляшка. Какво повече? Ами че това е цял един свят, биография, съдба, характер.

Не знам кой е съчинил това понятие научна фантастика. Не знам откъде то произхожда. Но според мен то е „изобретено“ от позитивни, но ограничени литературни теоретици. Но защо? И с какви основания? Не е толкова трудно да се досетим. Навярно те са се плашили от тая субективност и произволност на продуктите на фантастичното въображение. Навярно са го третирали като ирационална, дори мистична територия, като нещо чуждо и несъвместимо с реалните факти на действителността. И са искали да приковат фантастичното към прокрустовото ложе на точното научно знание, към постиженията на научно-техническия прогрес.

И все пак моля да бъда разбран правилно. Ясно е, че може да се говори и за научна фантастика, но само в тоя стеснен смисъл на думата, когато се разглеждат научни или прогностични проблеми. Ползата от такава литература е безспорна, особено за младите поколения. Тя възбужда въображението на младежите, подхранва техния интерес към техниката, би могла да ги подтикне към откривателство и смели научни решения. Но територията все пак си остава ограничена. Обикновеният читател се интересува преди всичко от фантастиката, а след това от науката. А който се интересува специално от науката, може да си потърси за тая цел и специалните научни източници. Както и да се развива човечеството, жаждата за фантастика ще си остане основна душевна нужда. Изобщо не ми е възможно да си представя детството без приказки и човечеството без легенди. А що се отнася до литературата, и тя е започнала с една условна фантастика, а не с научна прогноза. Това се отнася за „Ад“ от Данте, за „Пътуванията на Гъливер“ от Суифт, за „Фауст“ от Гьоте, за „Нос“ от Гогол, за „Аелита“ от Алексей Толстой, дори за такива известни съвременни фантасти, каквито са Рей Бредбъри или Станислав Лем.

Крайно време е да престанем да се плашим от класическото понятие фантастика. Дори самата наука в някои свои аспекти ни отвежда към фантастичното. Това особено се отнася за физиката. Такива съвременни проблеми като време–пространство, частица–поле, прекъснатост–непрекъснатост не могат нито да се поставят, нито да се решат без помощта на фантастното въображение. А що се отнася до квантовата физика, някои основни научни положения („съотношение на допълнителност“, „принцип на неопределеност“) минават дори тая граница и стигат до парадокса и абсурда. Но това е само привидност на безкрилото традиционно мислене. Съвременната наука не е в състояние да отговори на такъв прост въпрос: часовникът ли отмерва времето, или времето по някакъв свой начин отмерва часовника. Засега можем да кажем със сигурност, че часовникът отмерва себе си. Всяка друга мярка (ако тя реално съществува) не би могла да се търси другаде освен в областта на фантастичните представи.

Струва ми се, че понятието фантастика е съвсем достатъчно, за да изрази същността на литературния жанр. Пък нека всеки влага в него това, което може или каквото търси. Сам аз в моето творчество винаги съм приемал фантастичното като условност, метафорична възможност за постигане или обобщение на човешките истини.

Въпрос 16: Можем ли да наречем „Бариерата“ и „Белият гущер“ фантастика? Ако са фантастика – каква? Ако не са – защо?

Отговор (1978): От двете произведения „Белият гущер“ наистина има някакво докосване до познатия, традиционен научнофантастичен жанр. Но по своята същност повестта едва ли се нуждае от подобно решение. Неси не е никакъв биологичен мутант, създаден от глуповатите приумици на баща си. Сам Неси много добре разбира това. Всяко подобно тълкуване просто лишава повестта от нейния реален смисъл. Неси е по-скоро фантастичен мутант, здраво опрян на реални тенденции на живота. Може някому да се стори парадоксално, но фантастичните мутанти са много по-реални, мотивирани и логични от биологичните, които, както е известно, според науката се раждат „сляпо“ (макар и не безпричинно), а умират или остават да живеят по силата на своята приспособимост. Неси е просто проекция на реални пороци на нашия съвременен живот, които при известни условия бъдещето може да превърне в гибелни. Фантастичното начало тук служи като похват за по-свободно боравене с времето и обстоятелствата. Биологичното допускане в повестта беше по-скоро предпазна клапа. Но, разбира се, докато човек се пази от оси, много спокойно може да бъде изяден от мухите. Един критик ме обвини, че Неси е несъвместим с нашето общество. А кой е казал, че е съвместим?

Що се отнася до „Бариерата“, за мен тя е напълно реалистично произведение. Елементите на фантастиката тук не противоречат на реализма, а показват някои негови непознати страни. За фантастичния реализъм, както го наричат някои съветски автори, дори това не е задължително. В тоя случай фантастиката има характер главно на нов художествен похват или ново изразно средство за домогване до същността на реални явления на живота. Как по друг начин може да се обясни новелата „Нос“ на великия реалист Гогол?

Въпрос 17: Как ще отговорите на вечния въпрос: не рискува ли фантастът повече от другите автори да бъде опроверган от бъдещето?

Отговор (1982): Най-тъжното е да бъде опроверган от настоящето. Всяка дълбока бразда в настоящето не може да не остави и трайни дири в бъдещето. Авторитетът на Хърбърт Уелс или Рей Бредбъри едва ли е пострадал много от това, че на Марс няма ни хора, ни буболечки дори. Горе-долу така стои въпросът и с науката, макар че и тя непрекъснато опровергава своите истини. Тия, които са забили големите жалони в развитието на науките, едва ли са разчитали на научно безсмъртие. Но както и да се променя човечеството и неговите цивилизации, имената на Аристотел, Нютон или Дарвин ще си останат завинаги.

Въпрос 18: Как всъщност виждате съвършената личност в съвременното и бъдещото общество?

Отговор (1983): Струва ми се, че е твърде рано да се говори за съвършена човешка личност. Никога не съм си поставял такъв идеал, нито смея да го препоръчам на хората. Изобщо не мога да си представя как една личност би могла да се развива без вътрешната, понякога драматична борба на противоречиви вътрешни сили, дори на противоречиви слабости. Това се потвърждава от цялата досегашна история на човечеството. Всички силни натури, всички откриватели, всички гении, всички велики философи и писатели са били дълбоки и сложни характери. Бихме могли да ги наречем прекрасни, но не и съвършени. Не смея да говоря за човека на бъдещето, но съм сигурен, че той ще носи в себе си цялото минало на човешкия род. Ще го преодолява и ще върви напред. Човешкото съвършенство не е някаква абстрактна категория. То се определя от времето, от епохата, в която се живее съобразно нейните нужди, задачи и цели. И ако съществува все пак някаква закономерност, тя е, слава богу, добре известна на хората – борбата на новото срещу остарялото, стига старото да е действително остаряло и новото – действително ново. Трябва да се има предвид, че заблудите в това отношение могат да бъдат фатални.

Ако не знам какво точно е съвършената личност, поне съм сигурен какво е несъвършената. Това е според мен равнодушният или още по-точно – безчувственият човек. Може да се случи така, че да е полезен с нещо си. (Както е например Неси в „Белият гущер“.) Но не е човек и не е личност. Не вярвам в нищо – ни идеали, ни дела, ни мисли, които да не са породени от чувства и да не могат да се изразят чрез чувството. Към тоя прост извод се мъча да наведа моите читатели в романа „Везни“. Но какво всъщност са „везните“?... Това е нашата вътрешна мярка, с която премерваме нашия разум с пълнотата на нашите чувства. Всяка друга представа за морал, съвест, истина и съвършенство ще бъде най-малко произволна или фалшива.


ІV. За киното и за хората


Въпрос 19: Освен на литературата вие дълги години сте верен и на киното. Как ви приобщи то – по силата на личното желание или провокацията дойде от страна на кинематографистите?

Отговор (1974): През детските и младежките години киното беше за мен нещо повече от страст, беше едва ли не порок. Като деца какво ли не правехме, за да попаднем в киносалона, в тая „фабрика за сънища“, както сполучливо се бе изразил Еренбург. Спомням си, че веднъж свалихме улуците на една малко поизоставена къща и ги продадохме като цинк. Стопаните дори не допуснаха, че това са извършили дребосъци като нас, други, по-големи, изядоха боя. За нас киното беше ежедневен бит, както за селското момче кравите или козите.

Ако се съди от трудовия ми стаж, от средствата, дори от производството, навярно съм много повече сценарист, отколкото белетрист. Работих двайсет години в системата на кинематографията, направих около 24–25 пълнометражни игрални и телевизионни филма, тоест повече от един годишно. Но в кинемато-графията попаднах съвсем случайно. Обидиха се за някаква дреболия в редакцията, на мен и без това ми беше омръзнала тая монотонна и досадна работа и аз използвах случая да офейкам. В киното тогава работеха малко кадри, неговите ръководители успешно ме отвоюваха от моя разгневен стар работодател и така станах кинематографист. Излязох сам от литературната сцена, макар че опитни приятели ми казваха, че съм длъжен да присъствам там като действащо лице, ако не искам да ме забравят. Никога не съм съжалявал за това. Макар и по-сложна, работата в кинематографията е неизмеримо по-увлекателна и приятна. Забравих завинаги учрежденския стол, папките, досадните редакторски заседания.

Въпрос 20: Какво печели и какво губи днешната литература от появата на киното, телевизията, масовите средства за информация?

Отговор (1974): На тоя извънредно сериозен проблем е трудно да се отговори накратко. Не може без кино и не може без телевизия. И киното, и телевизията не са проклятие на съвременната цивилизация, а нейна извънредна съществена придобивка. Но при съвременните условия и киното, и телевизията не само засенчват литературата, но просто вадят книгата от ръцете на всеки читател, дори на най-просветения. Всъщност това дори не е конкуренция, те просто отнемат свободното време на читателя, понеже са по-достъпни и по-лесни за възприемане.

Една хубава телевизия допринася извънредно много за доброто естетическо и гражданско възпитание на своите зрители. При това телевизия може да гледа всеки човек, от всяка професия, на всяка възраст. Книга не може да чете всеки човек, грамадна част от цивилизованото човечество и преди телевизията не е чело книги. В тоя смисъл и киното, и телевизията са по-важни и по-мощни възпитателни средства от литературата. Но съвсем не са по-дълбоки и по-силни. Сега-засега за човешката душа няма по-добра храна от хубавата книга. Това е така, защото освен всичко друго и киното, и телевизията се възприемат от зрителя пасивно. Образът от екрана въздейства пряко на зрителя, докато образът от книгата е само символ от букви, който се образува в човешката душевност с неговото активно участие. Читателят си е сам творец на образите, това активизира неговата душевност. Книгата носи в себе си дълбочина на мислите и чувствата, които са непостижими за киното и телевизията.

И тук става дума за добрата телевизия. Западната телевизия е в основата си рекламно капиталистическо предприятие със сензационни и развлекателни средства за привличане на повече зрители. На Запад могат да се намерят доста добри книги, особено книгите от класическото наследство, но са малко добрите телевизионни обекти. В тоя смисъл западната телевизия е наистина мощно средство за кретенизиране на хората, за всестранно обедняване на човешката душевност. На практика се получава една-единствена стандартна личност, размножено копие на Платоновия идеал, затворен в телевизионното студио.

Може ли да се разреши в нашия свят противоречието между телевизията и литературата?... В бъдещия единен социалистически свят тоя проблем навярно няма да съществува. Хората от тоя свят ще имат време и за телевизия, и за литература и тяхната висока култура ще ги насочва правилно към по-добрия избор. Но какво да се направи днес? Според мен телевизията може да изиграе решителна роля за пропагандирането на хубавата книга. В това отношение и сега се прави нещичко, но то е недостатъчно. Трябва да се измислят нови начини, нови форми, нови средства. Телевизията може да привлече за литературата много нови приятели, както успешно прави това за музиката и киното. Разбира се, най-добре може да защити книгата самият писател със своето творчество. Факт е, че въпреки голямата конкуренция някои книги, издавани при това в огромни тиражи, се разграбват просто за часове.

Въпрос 21: Удовлетворен ли сте от екранизацията на повестта „Бариерата“?

Отговор (1983): Аз съм написал доста оригинални сценарии, но как се отнасям към екранизацията на моите книги? Трябва да споделя – с крайно недоверие, дори започвам да чувствам отвращение от киното. Направо ви казвам. Вие знаете, че киното е синтетично изкуство, но то не може да се синтезира само от един, само от режисьора, без да се уважава текстът на автора. Понякога автор и режисьор трагично се разминават. Лично аз нямам толкова фрапантни случаи в моята практика. Все пак, ако говорим за „Бариерата“, аз го ценя като филм, но това не е повестта „Бариерата“, разбира се. Сега съм написал сценарий по „Нощем с белите коне“, държа го вкъщи и още не мога да събера сили да го предам. Той е поръчан, имам договор, но разумът ми се колебае. Това ще бъде нещо друго. Защото един човек, който е видял филма „Бариерата“, привнася своето впечатление към книгата, която тепърва ще чете, и едва ли ще разбере повестта. Киното е двуостро оръжие.

Въпрос 22: Вие сте градски човек и градски писател. А как се отнасяте към природата?

Отговор (1974): Природата е единственото осезаемо нещо, към което се отнасям с преклонение. Това е доста сложно чувство – аз не ù се любувам, нито се прехласвам пред нея. Отношението ми не е външно и съзерцателно. Като наш създател тя е по-велика от нас, по-съвършена, по-трайна. Именно нейното съвършенство ме възхищава, всред нея винаги съм се чувствал най-спокоен и може би най-щастлив. Макар да съм градски писател, често съм описвал природата, винаги като неизмерима сила и красота. Не мога да понасям, когато хората се гаврят с нея, когато петнят лицето ù, когато я покриват с рани. Когато гледам как хапят и късат плътта ù равнодушните стоманени багери, изпитвам едва ли не физическа болка. Не съм се родил и израсъл с това усещане, имам го може би от петнайсет-двайсет години, но то непрекъснато се усилва в мен. И все по-грозен и неприятен започва да ми се вижда моят роден град, който толкова много обичах преди години. Неволно си спомням един разговор с Елин Пелин през есента на 1943 година. Тогава за пръв път се срещнах с него лично на една художествена изложба, посветена именно на София. Между другото той ми каза: „Ама ти наистина приличаш на тия приятели (става дума за художниците). Как можеш да намираш поезия и красота в нашата келява София?“ И понеже аз смутено замълчах, той добави: „Ще разбереш някой ден, че няма нищо по-велико от природата. Тия сиви павета са една измама.“

И тези прости и искрени думи наистина се сбъднаха, макар че ще си остана такъв, какъвто съм бил винаги – градски писател.

Въпрос 23: Кои качества у българина цените най-много?

Отговор (1974): Неговата изключителна любознателност, безпощадното му чувство за хумор, търпението.

Въпрос 24: А кои укорявате?

Отговор (1974): Раболепието. Чуждопоклонството.

Въпрос 25: Кое е според вас най-ценната човешка добродетел?

Отговор (1974): Себеотрицанието, жертвоготовността.

Въпрос 26: Недостатък, който сте склонен най-лесно да извините?

Отговор (1974): Глупостта. Тя се среща така често, че не знам дали не трябва да се смята за добродетел.

Въпрос 27: Посочете някои от отличителните черти на нашата епоха?

Отговор (1974): Алчност, жестокост, отчуждение. А добродетелите на нашия нов свят още не са се утвърдили достатъчно.

Въпрос 28: Каква е вашата представа за хармонична личност?

Отговор (1978): То се знае, няма рецепта за хармонична личност. Но има някои основни истини. Преди всичко това е вътрешното единство и хармония на човека с природата и с неговата природна същност. Пълно сливане в човешкото съзнание на интересите на личността с интересите на обществото. Наличието на стремежи и идеали, които да осмислят неговото съществуване независимо от това, че животът е неповторим и краен. И, разбира се, това, за което досега говорихме – равновесие и хармония между чувства и разум, между стремежи и способности, между воля за дела и резултати. За да бъде една личност хармонична, преди всичко тя трябва вярно да види и оцени себе си. А степента на съвършенство зависи не толкова от обективните качества на личността, колкото от смисъла и характера на нейните лични и обществени идеали.*


____________________

  • Накрая искам да спомена с благодарност от сърце авторите на интервютата, използвани тук. Според номерацията на въпросите това са Атанас Свиленов – 3, 6, 7, 9, 10, 11, 19, 20 и 22; Владимир Чорбаджиев – 4; Георги Чаталбашев – 23, 24, 25, 26 и 27; Дарина Герова – 14; Елияна Райчева – 12 и 17; Лина Василева – 15 и 18; Маня Лазарова – 1 и 5; Мария Димитрова – 8; Райна Сотирова – 21; Списание „Тракия“ – 16 и 28; Трифон Кардашев – 2; Юлия Пискулийска – 13. Материалът се отпечатва безвъзмездно: един скромен жест, който паметта и творчеството на Павел Вежинов без съмнение заслужават. – Бел. А. К.