Всичко си има цена

Емануел Икономов

Свети Петър гладеше замислено дългата си бяла брада, докато чакаше поредната група новопристигнали. Когато тя се зададе отдолу, той отключи портите на Рая.

Отмяташе в списъка един по един праведниците и ги пускаше в райската градина. Повечето само му се усмихваха и кимаха глупаво, преди да влязат. Неслучайно бяха попаднали тук.

Когато най-накрая се приближи бабаит със златна верижка и ланци, Свети Петър го изгледа въпросително. В списъка му не бе останало незадраскано име.

– Здрасти, дядо – поздрави го мъжът. – Аз съм Марко. Разбирам, че ме няма записан, но мисля, че ще успеем да се споразумеем.

Юнакът свали от дебелия си врат пропорционално дебелата верижка от чисто злато и я подаде на пазача, който я пое така, сякаш взимаше в ръцете си змия. Когато не забеляза у белобрадия друга реакция, Марко откачи и ланците.

– Това ще стигне ли? – попита.

– Да стигне за какво?

– Да ме пуснеш.

– Че аз дори не съм те хванал – отвърна Свети Петър.

– Да ме пуснеш в Рая – уточни бабаитът.

– Сигурен ли си, че го желаеш? – дойде изненадващ въпрос.

– Разбира се. Нали всички онези преди мен влязоха.

– Ти не си като тях – забеляза пазачът.

– Знам. Но и аз искам.

Старецът вдигна рамене и му кимна към портите.

Марко побърза да влезе, преди да са се захлопнали.

Свети Петър прибра в пазвата си златото и извади бележник с изтъркана подвързия и подгънати ъгълчета. Вписа в него името, после направи отметка на последната страница.

Още трийсет и седем хиляди шестстотин деветдесет и трима и ще мога да кандидатствам, рече си той.

Когато се озова вътре, Марко се озърна наляво и надясно. Градината бе пълна с хора, които кротко седяха под дърветата или се разхождаха бавно като в транс.

– Всички новопристигнали да се подредят на опашка! – нареди ангел с големи крила, кацнал върху една арка над пътеката, водеща към двореца. – Всевишния ще ви приеме, за да ви поздрави с добре дошли.

Когато след време дойде ред на Марко, той влезе със страхопочитание в голямата зала, която му се стори доста студена. Забеляза камини в двата й края и се запита защо не ги запалят.

Всевишния му направи знак да се приближи, огледа го, после рече:

– Значи ти си Марко. Добре дошъл!

– Добре заварил! – отвърна по навик.

– Почерпи се! – покани го домакинът.

Докато бабаитът се маеше, той му посочи две ниски масички, върху едната от които имаше купички, а върху другата – чаши, после даде знак да влезе следващият.

С купа и чаша в ръце Марко излезе на терасата, от която се откриваше панорамна гледка към райската градина. Сложи съдината, направена сякаш от глина, върху широкото перило и вдигна чашата, която изглежда бе от същия материал.

– Не се чуди толкова – обади се ангел, седнал с провесени крака на каменната ограда. – Едно време купичките бяха от порцелан, а чашите – от кристал, но хората ги изпочупиха от невнимание и несъобразителност, че като свършат, ще се наложи да бъдат подменени.

– С пръстени съдове ли? – попита юнакът.

– С каквото има на пазара или за каквото стигнат средствата.

Марко отпи от чашата и за малко не изплю глътката.

– Вода?

– Ти какво очакваше?

Надникна в купичката и видя в нея жито. Налапа две-три зърна и ги сдъвка. Сториха му се недоварени и той сподели откритието си с ангела.

– Всичко се готви по бързата процедура, за да се пести енергия в кухнята. Затова често храната е недоварена.

– Затова ли не се палят и камините в двореца? – съобрази Марко.

– Да. Няма дърва, а Всевишния все не разрешава да се секат ябълковите дръвчета. Поне да даваха плод.

– Че те не дават ли?

– Не, откакто той ги кастрира, след като Адам и Ева дръзнаха да изядат една-едничка ябълка без негово позволение.

Марко не бе чел Библията, но бе чувал тачената сред крадците история за първите похитители на нещо чуждо.

– Какво правят хората тук? – посочи той към налягалите по тревата.

– Пестят си силите.

– За какво?

– Не се знае кога отново ще има нещо за хапване след първата почерпка.

– Ами тези, които се разхождат?

– Навярно са се схванали от лежане и се раздвижват.

Новодошлият побърза да омете недовареното жито от купичката, което преглътна с помощта на хладката водица. Ангелът продължаваше да си клати краката от перилото.

– А ти можеш ли да летиш? – поинтересува се Марко.

– По принцип да. Когато има гориво за мотора на крилата.

– И такова ли не се намира?

– Не. Особено откакто Велзевул за пореден път му вдигна двойно цената.

Бабаитът се запита правилния ли избор бе направил да дойде тук. Ако бе грешка, то тя му бе струвала доста скъпо.

Тежката метална решетка се спусна с трясък зад гърба на новодошлите. В първия момент на Ганьо му се стори, че отворите в нея са достатъчно широки да се провре обикновен човек. Но след като се забиха в пода, прътите бързо почервеняха и той си даде сметка, че докосването им можеше да му струва живота.

Засмя се. Живота ли? Та Ганьо вече бе мъртъв и се бе озовал в Ада, което не го изненада.

– Всички новобранци да се строят за разпределение на задачите – кресна черен като въглен дявол с червени очи като главни на прясна жарава.

Защо ли човек си мислеше, че като умре, работата ще свърши?

Но не това бе страшното. Ганьо видя, че докато рогатият обикаляше със списъка си редиците, някои се навеждаха към него да му пошушнат нещо. От време на време си стискаха ръце с командващия парада така, че лицата им се сгърчваха. По-интересното бе, че след това сякаш нещо проблясваше за миг в ръката на дявола, преди той да я пъхне в огромните джобове на комбинезона си.

На Ганьо му стана ясно и без да е много съобразителен. Подкупите вървяха и тук. Навярно за по-добри места. Какви ли бяха те в Ада? Може би някъде, където не бе толкова жежко като край казаните с разтопен метал. Или в някой тунел, където става течение. За съжаление той нямаше нищо, което да предложи за рушвет.

– Ганьо! – дойде неговият ред.

Дяволът стоеше пред него и го гледаше въпросително. Какво ли очакваше?

– Работил си приживе като данъчен инспектор, така ли е?

– Да.

– И нищо ли няма да ми предложиш?

Мисли защукаха трескаво в главата на Ганьо. Освен злато и скъпоценности, с каквито не разполагаше, нямаше представа с какво би могъл да заинтересува рогатия. Съмняваше се, че тук ще им плащат за работата, още по-малко с пари.

– Десет процента – рече той въпреки това.

– Двайсет! – парира катранено черният.

– Петнайсет!

Главните в очите на оня присветнаха.

– Изчакай ме там в края.

Ганьо не знаеше какво да очаква, но чинно се запъти към дъното на залата.

Когато разпредели работата на новодошлите, дяволът дойде пак при него. Огледа човека, после раздвоеният му език облиза едновременно и двете му устни – с единия край горната отляво надясно, а с другия – долната в обратна посока.

– Ще проверяваш качеството и количеството на разтопения метал в казаните – обясни той. – Мен лично не ме интересува какво е на практика, за това ще трябва да се споразумееш с приемчика на склада. Ваша е отговорността как ще си свършите работата, така че Велзевул да не ви прати в котелното долу.

– От мен какво се иска? – осмели се да попита Ганьо.

– Петнайсет процента от това, което изкараш, докато проверяваш.

– Ясно.

– Много добре. Разбрахме се.

Осемдесет и пет процента доходност! Не само в община или министерство, съмняваше се, че дори в съда или в парламента могат да изкарат толкова.

Рогатият се извърна да си тръгне, когато бившият данъчен инспектор се сети да пита:

– Приемчикът на склада човек ли е?

– Не, дявол. Като мен.

– Каква му е мизата?

– Двайсет и пет.

Оставаха шейсет процента. Отлично.

– И двайсет и пет за профсъюза – допълни черньото.

– Какъв профсъюз? – учуди се той.

– На комисионерите. За да те допуснат до тази работа, трябва да му станеш член.

Замисли се. На Земята нямаше такъв. Изглежда никой не се бе сетил да го основе. Имаше ли шанс човек да запомни тази информация и да се възползва от нея при следващото си прераждане?

От друга страна, около една трета от взетото бе приличен приход.

– Това ли е? – попита накрая.

– Само не забравяй да си платиш данъка.

– Данък ли?

– Ами да – отвърна дяволът. – Двайсет и пет процента. Върху доходите. Откъде иначе Велзевул ще печели?

Ганьо за пръв път чуваше за данък върху подкупите.

След всичко щяха да му останат все пак пет процента. Ако работеше усърдно, можеше да са му достатъчни. Реши, че не беше зле за начинаещ в Ада.

Един ден Свети Петър отиде с тефтера си при Велзевул и предложи да му върне душите, които бе пуснал неправомерно в Рая. В замяна искаше пост като пазач на входа на Ада, дори и да работи на смени. Доколкото му бе известно, мястото не бе от най-горещите, а храната определено бе по-добра.

– Защо мислиш, че ще се съглася да ги приема? – опита да спазари по-висока цена Велзевул.

– Защото винаги ти трябва работна ръка.

– Мога да въведа машини вместо да разчитам на хората.

– Техниката се износва и поддръжката й струва скъпо – забеляза Свети Петър. – А накрая не ти остава друго, освен да я изхвърлиш. Докато след кратък отпуск на Земята душите се връщат заредени с нови сили да ти работят.

– Колко си ми събрал?

– Колкото поиска.

– Не стигат.

Белобрадият старец бръкна в пазвата си и извади вързоп.

– Какво има вътре? – полюбопитства Велзевул.

– Злато и скъпоценни камъни – и двамата знаеха, че само те оцеляваха, след като хората минеха през Чистилището да се отърват от земното си замърсяване.

– Дай да ги видя.

– Твои са, ако ме назначиш.

Изгледаха се изпитателно. После шефът на пъклото протегна ръка.

Свети Петър си отдъхна. Постите му бяха свършили най-накрая.