Да го обичаш заради неговите мисли...

◄ Интервю с Генадий ПРАШКЕВИЧ

Една сцена – която не съм виждал, но и не съм измислил – сякаш ми е залепнала отвътре на ретината.

Нощ... самота... огромна зала, пълна с невероятни форми. И един „юноша бледен“ разстила своя спален чувал току под гигантския скелет на диплодокa, дълъг колкото два-три автобуса. Мястото на това действие е московският Палеонтологичен музей, а юношата се казва Генадий Мартович Прашкевич. Той спи тук не без благословията на професора и писателя Иван Ефремов, с когото е успял да се сближи най-напред чрез писма.

Ала нима сънищата под скелета на древния фантазиен и природно-експериментален „звяр“ ще отминат ей така безследно? И нима костите, обагрени по-късно в морскосиньо (в тоя цвят на пътешествията!), няма да облъчат младия човек с вечно живите тайни на битието и на смъртта?

Днес Генадий Прашкевич е словотворец с международно име – белет-рист, поет и есеист, изследовател на фантастичния жанр, преводач на българска и корейска поезия, популяризатор на науката. В актива му влизат десетки книги... безброй странствания из разни краища на родината му и по света... многоцветно святкащ куп от престижни награди: „АБС“, „Аелита“, „Беляевска премия“, „Златен Роскон“, „Сибиряк на годината“... Нищо чудно, че е удостоен и с Ордена на рицарите на фантастиката.

И понеже Иван Ефремов е играл забележителна роля в съдбата на този руснак (сега той е на 71 години и живее в Новосибирск), аз съвсем естествено реших да направя интервю с него. Да направя, тъй да се каже, ефремовско интервю, което започва с въпросите:

– Спомняте ли си вашите впечатления от първия прочит на романа „Мъглявината Андромеда“? А по-късно добавихте ли нещо ново към тях?

– И още как – разбира се, че помня! Романът се печаташе в „Техника – молодежи“, това прекрасно и любимо списание. И там бяха чудесните рисунки на Александър Победински, украсили после и самостоятелната книга. Ето, първото издание на „Мъглявината“ лежи пред мен с автограф от Иван Антонович: „На Генадий Прашкевич – за добър спомен от автора. 14.12.58. И. Ефремов.“ Написан е с автоматична писалка и синьо мастило. Впечатлението беше невероятно. Опити, които позволяват да се докосне далечното бъдеще, да се пробият невъобразимите пространства, да се отправи човекът в съвършено друг и същевременно близък ни свят. Да, невероятно усещане! Сетне аз се връщах към него в много от своите повести и романи (включително в „Завой към Рая“ и особено в „Теория на прогреса“).

Първият изкуствен спътник на Земята и романът на Ефремов – за мен тези явления са свързани. Смятам ги за феномени от един и същи порядък, извънреден десант в бъдещето. Добави ли се нещо към това усещане по-нататък? Без съмнение. Дойде дълбокото разбиране, че всички модели са просто... модели, независимо дали са построени от Иван Ефремов, Стивън Хокинг, Станислав Лем, братя Стругацки, или пък от Мичио Каку*. Забележете, че аз говоря тъкмо за него – за най-висшето ниво. Изобщо не би ми хрумнало да сложа в този списък някой от достатъчно популярните, но абсолютно кухи и ненужни днешни „фантасти“.

– На какво се научихте от човека и от писателя Иван Ефремов?

– Иван Антонович ме научи да разбирам и да обичам литературата. Именно литературата, а не фантастиката в нейния тесен смисъл.

Той постоянно ми изпращаше – на мен, тогава още ученик – книги. Не само научни (те, разбира се, бяха на първо място), но и Александър Грин, Чад Оливър, Хайнлайн и Хамилтън, Джим Корбет, Джоузеф Конрад... Беше широкоплещест и тежък човек, леко заекващ, ироничен. Запознах се с него в Москва през, струва ми се, 1957 година; след експедицията до езерото Очер аз живеех – с разрешението на Иван Антонович – в Палеонтологичния музей към АН на СССР. Ефремов ме разглеждаше с известно удивление. Показваше ми черепа на отдавна измрял бизон с кръгла, сякаш направена от куршум дупка. Извеждаше ме на разходка и ме разпитваше за най-различни неща. Веднъж се поинтересува: „А какво всъщност е станало в семейство Каренини? И как е завършило всичко там?“ Очевидно той имаше предвид романа на Лев Толстой, който вече бяхме минали в училище. Аз вдигнах рамене: „Ами нормално е завършило. Ана Аркадиевна се хвърля под локомотива, Вронски заминава нанякъде, а пък старикът Каренин съвсем се поболява. Е, и тъй нататък...“ Иван Антонович ме погледна укоризнено: „Щом се прибереш вкъщи, пак прочети романа.“

След като се върнах у дома, в сибирската станция Тайга, аз го прочетох отново.

* Съвременен американски учен, особено активен популяризатор на теоретичната физика и на концепциите за строежа на мирозданието. – Б. авт.

И бях изумен, защото излизаше, че Лев Николаевич Толстой е написал „Ана Каренина“ заради последната ѝ част, на която аз преди не обръщах внимание, смятайки я едва ли не за излишна. В нея писателят Левин разговаря с жена си и го пронизва някакво ново чувство. Толкова остро и странно чувство, че сега, след думите на Иван Антонович, то стигна и до мене.*

☼ „Беше се вече съвсем стъмнило – пише Толстой – и на юг, накъдето той [Левин] гледаше, нямаше облаци. Облаците бяха на отсрещната страна. Оттам припламваше мълния и се чуваше далечен гръм. Левин се ослушваше в равномерно падащите от липите в градината капки и наблюдаваше познатия му триъгълник от звезди и минаващия по средата му Млечен път с неговите разклонения. При всяко пламване на мълнията не само Млечният път, а и ярките звезди изчезваха, но щом угаснеше мълнията, те отново се появяваха на същите места, сякаш хвърляни от някаква умела ръка.

„Е, какво ме смущава?“ – каза си Левин, като чувстваше предварително, че разрешението на съмненията му, макар още да не го знае, е вече готово в душата му.

„Да, единствената очевидна, несъмнена проява на божеството са законите на доброто, които са дадени на света с откровението и които усещам в себе си, и чрез тяхното признаване аз не че се свързвам, а по неволя съм свързан с другите хора в едно общество от вярващи, което наричат църква. Добре, ами евреи, мохамедани, конфуцианци, будисти – какво са те? – зададе си той тъкмо онзи въпрос, който му се виждаше опасен. – Нима тия стотици милиони хора са лишени от това най-голямо благо, без което животът няма смисъл? – Левин се замисли, ала веднага се поправи: – Но за какво питам аз? Питам за отношението, което имат към божеството всички различни вярвания на цялото човечество. Питам за общата проява на бога за целия свят с всички тези мъгляви петна. Какво правя аз? Лично на мене, на моето сърце, е открито несъмнено едно знание, което не може да се постигне с разума, а пък аз упорито искам да изразя това знание с разума и с думи.

Нима не зная, че звездите не се движат? – запита се той, като съзер-цаваше една ярка планета, която бе променила вече положението си спря-

мо най-високото клонче на брезата. – Но когато гледам движението на звездите, не мога да си представя, че земята се върти, и съм прав, когато казвам, че звездите се движат.

* По принцип избягвам дългите цитати, но този път бях здравословно изкушен, понеже: 
а/ в откъса по-долу, преведен от Георги Жечев, наистина има магия; и 
б/ да видиш под „един покрив“ Толстой, Ефремов & Прашкевич си е и необичайно, и твърде интересно зрелище... – Б. авт.

И нима астрономите биха могли да разберат и да изчислят нещо, ако вземаха предвид всички сложни и разнообразни движения на земята? Всички техни чудни заключения за разстоянията, тежестта, движенията и смущенията на небесните тела се основават само на видимото движение на светилата около неподвижната земя, на същото това движение, което сега е пред мене и което е било такова за милиони хора в продължение на векове, и е било и ще бъде винаги еднакво, и винаги може да се провери. И както щяха да са безполезни и несигурни заключенията на астрономите, ако не се основават на наблюдения на видимото небе по отношение на един меридиан и един хоризонт, също така безполезни и несигурни щяха да са и моите заключения, ако не се основават на онова разбиране за доброто, което за всички и винаги е било и ще бъде еднакво, и което ми е открито от християнството и винаги може да се провери в душата ми. А въпроса за другите вярвания и за отношението им към божеството аз нямам право и възможност да реша.“

– А, ти още ли не си отишъл? – чу се изведнъж гласът на Кити, която вървеше по същия път към гостната. – Какво има, да не би да си разстроен нещо? – каза жената, като се взираше внимателно в лицето му при светлината на звездите.

Но все пак тя не би видяла добре лицето му, ако мълнията, която затули звездите, не бе го осветила отново. При светлината ѝ Кити зърна цялото му лице и щом разбра, че е спокоен и радостен, му се усмихна.

„Тя разбира – разсъждаваше той, – знае за какво мисля. Да ѝ кажа ли, или не? Да, ще ѝ кажа.“ Но в същия миг, когато искаше да заприказва, Кити се обади:

– Ето какво, Костя! Услужи ми – каза тя, – иди в ъгловата стая и виж как са настанили Сергей Иванович. Мене ми е неудобно. Дали са му поставили новия умивалник?

– Добре, ще отида непременно – отвърна Левин, изправи се и я целуна.

„Не, не трябва да ѝ казвам – помисли си той, когато тя мина пред него. – Това е тайна, нужна само на мене, важна и неизразима с думи.

Това ново чувство не ме промени, не ме ощастливи, не ме освети изведнъж, както мечтаех – също както чувството ми към сина. Нямаше и никакъв сюрприз. А вярата – аз не зная вяра ли е, какво е, но това чувство също така незабелязано влезе чрез страданията и твърдо заседна в душата ми.

Също така ще се сърдя на кочияша Иван, също така ще споря, ще изказвам не на място мислите си, също така ще има стена между светая светих на душата ми и другите, дори и жена ми, също така ще я обвинявам за страха си и ще се разкайвам за това, също така няма да разбирам с разума си защо се моля и пак ще се моля – но сега моят живот, целият ми живот, всяка минута от него, независимо от всичко, което може да се случи с мен – не само не е безсмислен, какъвто беше по-рано, а има несъмнения смисъл на доброто, който съм властен да вложа в него!“ ☼

Аз неслучайно приведох този голям цитат. Тук личи философията на човека, пожелал да прегърне целия свят и да постигне всички чувства. Такава е философията не само на Лев Толстой, но и на Иван Ефремов. Тъкмо те ме тласнаха мене – още младия-зелен хлапак – към проумяването на онази посока, която на самите тях беше вече почти ясна...

Може би това е главното, на което ме научи авторът на „Мъглявината Андромеда“.

– Често ли се преиздава Иван Антонович в съвременна Русия? А имате ли представа дали и днес го публикуват зад граница?

– Да, книгите на Ефремов се издават доволно често у нас, излязоха на няколко пъти събрани съчинения, подготвя се и том с негова кореспонденция. Бяха ме помолили да подбера от писмата му, адресирани до мен, обаче все не ми остава време... Впрочем нека да отбележа, че сега Иван Ефремов го четат като чисто приключенски писател – преди всичко „Атинянката Таис“, „Часът на Бика“ или „Острието на бръснача“. Най-изтънчените му творения, говоря за ранните разкази и повести (например „Пътешествието на Баурджед“) и романа „Мъглявината Андромеда“, се търсят по-малко. И не защото са скучни, о, не, съвсем не. Просто на читателите не им достигат знания и въображение – та нали политиката на Русия през последните две десетилетия е да отгледа хора потребители. А пък за такива Ефремов не е писал никога. Книгите на Ефремов изискват размишления, той е философ и да четеш Ефремов, означава да го разбираш. И непременно: да спориш... да разсъждаваш...

Що се отнася до неговите преводи, в Париж видях книга на Иван Антонович с илюстрации – не помня кое издателство я беше пуснало. Останал съм с впечатлението, че в Щатите, Германия и Франция днес Ефремов не е особено „изобилно“ представен. Все пак мисля, че по този въпрос е най-добре да се допитате до вдовицата на писателя – Таисия Йосифовна.

– Младите хора в днешна Русия интересуват ли се от Ефремов, или само по-възрастните се връщат към него, да речем, поради някаква носталгия?

– Интересуват се. Ала заради тяхното невежество най-често ги привлича външната, приключенската страна. Четат го най-вече онези люде, които са дълбоко убедени, че не съществува никаква история, а постоянно се преписват едни и същи документи. Докато ефремовските книги са преди всичко Кант – звездното небе над главата и моралът в нас! Когато човек сам стигне до това разбиране, Иван Антонович му се разкрива под съвършено друг ъгъл.

– Как ще отговорите на режисьора и политолога Сергей Кургинян, който в едно интервю пред вестник „Завтра“ каза, че Иван Ефремов не е писател?

– Господин Кургинян навярно е имал предвид, че в книгите на Ефремов отсъства оная блестяща стилистика, която всякога е отличавала големите автори, независимо в кой жанр са работили те – Алексей Толстой, Андрей Платонов, Александър Грин, братя Стругацки, Михаил Булгаков и, разбира се, Хърбърт Уелс, Станислав Лем, Робърт Шекли, Карел Чапек...* Списъкът би могъл да се продължи до безкрайност... Но в случая с Иван Антонович пред нас е този вариант, когато писателя можеш да го обичаш заради неговите мисли...

– Накрая какво ще пожелаете на нашия клуб „Иван Ефремов“ и въобще на българите, които ценят въпросния руски фантаст и учен?

– Никога да не губят своето любопитство. Винаги да помнят за звездното небе над главата си и за морала в собственото си сърце. И винаги да се учат да разбират, като най-важното не е с какво се сблъскваш – с теорията на струните или с първата любов. Неотдавна в списанието на Борис Стругацки „Полдень, ХХІ век“ (в юнския му брой) излезе моята повест „Предчувствие за гражданска война“. Основната ѝ идея е, че изобщо всички войни са граждански. Напълно е възможно и всички форми на живот във Вселената да са родствени помежду си, доколкото животът възниква успоредно с материята, енергията и време-пространството. А щом всички войни – включително и космическите! – са граждански, значи победители в тях няма и няма да има. В гражданските войни не се предвиждат победители. Да, тъкмо това е посланието, което сега ми е особено близко. И аз го развих благодарение на онази далечна... далечна... вече много далечна... моя среща с Ефремов...

Така че пожелавам на всеки клубен деец наистина нова среща с Иван Антонович Ефремов!

Интервюто взе: Александър Карапанчев

____________________

* Най-бляскавият откъм стил руски писател, когото аз знам, е Иван Бунин. И да не забравяме, че не кой да е, 
ами сам Алексей Толстой похвалва стила на Ефремов още при дебюта му. – Б. авт.