За „Слънце недосегаемо“

КНИГОСЪБИТИЯ НА 2009 г.

„Слънце недосегаемо“ е не само фантастика, това е човешки роман. Той отключва вълшебното, слънчевото, но и разказва за универсални проблеми, като приятелството, дълга, честта, саможертвата, подадената ръка в труден момент, любовта и хармонията, която струи от теб, когато осъзнаеш, че си човек, тръгнал да дири събратята си, били те хора или змейове. Книга – мост между приятели, мечти и сътворени чудеса.

Книга – паралелна реалност, но толкова истинска, че усещаш, че се случва тук и сега, докато четеш. Книга, която оставя диря в сърцето и душата ти, далеч след като си затворил последната страница. Вечен приятел. И в крайна сметка – книга за свободата.

За „Слънце недосегаемо“

Габриела Петрова

Приятелствата нямат начало. Нямат и край. Приятелството е извън времето. И затова разделите не бива да ни натъжават. Нека не си липсваме.

(Из „Слънце недосегаемо“)

Преди да се докосна за пръв път до света на Николай Теллалов, не знаех, че книга може да ми въздейства така, както неговите. Те са като приятели, с които вървиш ръка за ръка през трудностите на живота, мечта до мечта, усмивка до усмивка, полъх на вятър, размах на криле, нежна прегръдка.

Първо „Да пробудиш драконче“ ме срази, окрили и вдъхнови. Наведнъж. :) Помогна ми да повярвам, че няма добро и лошо, а има избори и последствия от тях. Няма възможно и невъзможно, а вяра в собствените избори и действия. Като топла, лека завивка ме обгърна хармонията на любовта, носеща се от книгата. „Драконче“ ме учеше ненатрапчиво, сякаш ме черпеше с чаша топъл чай в студен зимен ден. Книжката ме влюби още повече в човека, когото обичам, и ми помогна да гледам на света още по-отворено и вдъхновено отпреди. С още няколко чифта любопитни да гледат и виждат очи, с още няколко чифта ръце, готови да прегръщат, да подават ръка при нужда, с нови сетива, събудени за новото и различното, което всеки миг се случва около нас.

„Драконче“ ме заплени дотолкова, че потърсих и следващите две книги, „Царска заръка“ и „Пълноземие“. Сега обаче искам да ви разкажа за “Слънце недосегаемо“ – този истински и верен приятел.

Приятел, който ми разказа истории, които са сънувани, вървени, летени, мечтани и сътворявани… лично. С много обич, с размах. „Слънцето“ е като човек, с когото можеш да поговориш във всеки миг, когато си сам, или с приятели, приседнал край лагерния огън и вперил взор в сияйното звездно небе. Докато бърборим, не усещам кога съм влетяла в неговия свят, кога са се стопили ледовете помежду ни и само хармония и красота огряват всичко. Оставам аз – със собствения си душевен разкош и пламък. Оставам толкова изпълнена отвътре и толкова спокойна, преродена... Уверена в себе си. Нестрахуваща се да остана сама. Защото не съм. Защото то ме грее и прегръща в цялата тази мигновечност. И неусетно ставам по-лека, издигам се, усещам, че летя… И мога. Стига да поискам.

„Любовта е рана. Който най-дълбоко ранява, него обичат най-силно. В този свят е така. Поне за нас.“

Представяш ли си как ще се чувства младеж, събудил змеица, която е спала цели единайсет века? Тя – потомка на знатен български род, той – просто човек, който обича силно. Двамата – разделени от цял нов, непознат свят. Дали сърцето Радославово ще трепне пред изкушения, дали ще забрави любовта, що е дирел толкова дълго? Какво ще се случи с него, докато среща приятели нови, докато осъзнава колко самомнителни създания могат да бъдат човеците и колко по-мъдър и хармоничен е змейският свят? А войната, която ще го повлече мимоходом – как ще му се отрази тя?

„Слънце недосегаемо“ е не само фантастика, това е човешки роман. Той отключва вълшебното, слънчевото, но и разказва за универсални проблеми, като приятелството, дълга, честта, саможертвата, подадената ръка в труден момент, любовта и хармонията, която струи от теб, когато осъзнаеш, че си човек, тръгнал да дири събратята си, били те хора или змейове.

Книга – мост между приятели, мечти и сътворени чудеса.

Книга – паралелна реалност, но толкова истинска, че усещаш, че се случва тук и сега, докато четеш.

Книга – радост, книга – светлина, книга – обич.

Книга, която оставя диря в сърцето и душата ти, далеч след като си затворил последната страница. Вечен приятел.

И в крайна сметка – книга за свободата.

„Змеят е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх – страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях. Тоест да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите си, не значи, че си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи, чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни – за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи...“

Редактираха Манол Дончев, Калин Ненов

Първоначалната версия на материала е публикувана в „Аз чета“:

http://azcheta.com/index.php?view=article&id=780&option=com_content&Itemid=27

Димитър Панайотов

Трудно ми е да определя жанра на „Слънце недосегаемо“ – именно защото той не е само един. Книгата е странна смесица между епично фентъзи, урбан (градско) фентъзи и научна фантастика с фолкорни елементи. В началото имаме непознат свят, населен със самодиви, полу-хора, върколаци, вампири и подобни, хладнокръвни оръжия и магьосници (колобри), нови култури и средновековно технологично развитие – всички предпоставки за класическото фентъзи. Паралелно с тази история наблюдаваме и урбан фентъзи, което представя живота на змейовете сред тоталитарна и съвременна България. На по-късен етап виждаме една напреднала раса, която разполага с лазерни оръжия, танкове и атомни бомби. А същевременно се запознаваме и с расата на змейовете, която се пада свръхмодерна и развита, но не съвсем… Въобще изобилие от жанрове и култури в книгата има много. До каква степен това е реализирано успешно – не знам. На моменти ми се стори като манджа с грозде, на други всичко си идваше на мястото.

„Слънце недосегаемо“ е страхотна книга. Наистина. Има огромно разнообразие от култури, има колосална история, четивен стил и невероятни диалози. Тук може да намерите от всичко. По много. Развит е един изключително колоритен и невиждан досега фентъзи свят, същевременно преплетен с българската модерна действителност. На всичкото отгоре по този свят пъплят пълнокръвни и правилни герои. Застъпени са философски въпроси, които те карат да се замислиш, чувства, които допринасят за въздействието. Сетингът, както споменах, е доста иновативен и интересен, при това е развит детайлно и с умение. Авторът е отделил десетки страници с речници и описания на собствения си свят, които може да намерите след края на всяка част. На пръв поглед всичко е прекрасно и на повечето хора това им стига, за да дадат на книгата изключително позитивна оценки.

Но не и на мен.

Държа да подчертая, че нещата, които ме издразниха, за други са огромни плюсове, но тук отново всеки преценява за себе си. Като начало, това, което не ми хареса, беше огромното количество информация, което се намира в книгата. При това не на умерени, а в огромни дози. Вярно, авторът ни сблъсква с един абсолютно нов свят, но той се опитва да ни обясни абсолютно всичко в него. При това подробно. Живот, обичаи, обитаващи раси и колоритни пейзажи – супер, стига да са на правилното място и с правилния обем. Но да се отделят десетки страници с бройни системи, числа, календари, езици, зодиакални знаци и огромни справочници – не, благодаря. Именно заради това „Слънце недосегаемо“ разби абсолютно всякакви рекорди за най-дълго четене в историята ми – почти три месеца влачене. А същевременно познавам хора, които я минаха за три дена…

Сега идва ред на това, което най-много ме подразни, унищожи, разби, хвърли в мрака, напълни устата ми с пяна, накара ме да се моля на Великия Мравояд и да псувам автора. Едновременно. Как е възможно да създадеш най-страхотния, пълнокръвен, уникален и перфектен женски персонаж във всички фантастики и фентъзита, които съм чел, да накараш всички да се влюбят в него и после тотално да го изключиш от поредицата си, а? Става въпрос именно за Верена, която се появява едва в последните страници. С две реплики. След като е липсвала и в две други части. Абсолютно недупостимо и непростимо. Г-н Теллалов, ако някой ден четете това, искам да знаете, че разбихте едно младо сърце. Хлип.

При все не особено позитивния отзив „Слънце недосегаемо“ е невероятна книга и определено е правилната българска фантастика.

Просто се бях настроил да чета нещо съвсем различно и именно оттам идва огромното ми разочарование. Въпреки това ви съветвам да прочетете тази книга, защото качествата ù са много, а достойнствата – очевидни. Независимо от разочарованието на автора, написал тази статия, който просто искаше да си получи красивата приказка…

Пълната версия на материала е публикувана във Forest of Magic: http://www.forestofmagic.info/index.php?option=com_content&view=article&id=125:2010-03-24-19-27-29