Какви ще бъдете?

Аркадий и Борис Стругацки

Предлагаме ви глава от легендарния роман на Аркадий и Борис Стругацки „Пладне. ХХІІ век“ (Полдень. ХХІІ век.), който не е издаван на български език. Ако в официалната политическа дискусия на руснаците чуете фразата „Ще построим ли света на Пладне?“, да знаете откъде идва тя.

Океанът беше като огледало. Водата край брега бе толкова спокойна, че тъмното лико на водораслите по дъното, обикновено люлеещо се, висеше неподвижно в дълбините.

Кондратиев вкара подводницата в залива, паркира я плътно до брега и рече:

– Пристигнахме.

Пътниците се размърдаха.

– Къде ми е видеокамерата? – попита Славин.

– Лежа на нея – откликна Горбовски със слаб глас. – Много ми е неудобно. Може ли да изляза?

Кондратиев отвори люка и всички видяха ясното синьо небе. Горбовски излезе пръв. Направи няколко колебливи крачки по камъните, спря и разрови сухия плавей с чорап.

– Колко е хубаво тук! – провикна се той. – Може ли да полегна?

– Може – рече Славин. Той също бе излязъл от люка и се протягаше сладко.

Горбовски се изтегна веднага.

Кондратиев спусна котва.

– Лично аз – обади се той – не ви съветвам да лежите на плавея. Там винаги има несметни количества пясъчни бълхи.

Славин, неестествено разкрачен, снимаше.

– Направи физиономия – строго нареди той.

Кондратиев направи физиономия.

– Прекрасна физиономия! – възкликна Славин, като падаше на коляно.

– Аз не разбрах всичко относно бълхите – обади се Горбовски. – Те какво, Сергей Иванович – скачат ли? Или могат да ви ухапят?

– Могат и да ви ухапят – отвърна Кондратиев. – Ама остави ме на мира, Евгений! Събирай плавей и пали огъня.

Той се пъхна в люка и извади кофа. Славин клекна и започна да рови гнусливо с два пръста из плавея, като избираше по-едри съчки. Горбовски следеше с интерес манипулациите му.

– И все пак, Сергей Иванович, не разбрах всичко за бълхите.

– Те прегризват кожата – обясни Кондратиев, докато плакнеше кофата с технически спирт. – И там се размножават.

– Да – рече Горбовски и се обърна по гръб. – Това е ужасно.

Кондратиев наля в кофата прясна вода от запасите на подводницата и скочи на брега. Мълчаливо и сръчно събра плавей, разпали огън, закачи кофата над огъня и извади от необятните си джобове корда, въдица и кутия със стръв. Славин се приближи с наръч съчки.

– Наглеждай огъня – заповяда Кондратиев. – Аз ще наловя костурчета. Бързо ще стане.

Като подскачаше от камък на камък, той стигна до голямата, обрасла с мъх скала, която се подаваше от водата на двайсет крачки от брега, нагласи това-онова и застина. Утринта беше тиха, слънцето, показало се иззад хоризонта, се беше втренчило право в заливчето и заслепяваше погледа. Славин седна по турски край огъня и взе да подхвърля съчки.

– Изумително същество е човекът – произнесе изведнъж Горбовски. – Проследете историята му за последните сто века. Какво огромно развитие е постигнал, да речем, производственият сектор. Как са се разширили областите на изследователската дейност. И всяка година се появяват все нови и нови области, нови професии. Ето, неотдавна аз се запознах с един човек. Учи децата да ходят. Много голям специалист. И той ми разказа, че съществувала много сложна теория за тази работа...

– Как е фамилията му?

– Фамилията... Елена Ивановна. А фамилията ѝ не знам. Но аз не за това говоря. Искам да кажа, че ето, науките и начините за производство през цялото време се развиват, а развлеченията, начините за отдих си остават все същите като в древния Рим. Ако ми втръсне да бъда звезден летец, мога да стана биолог, строител, агроном... или още някакъв. Ами ако, да речем, ми втръсне да лежа, какво ще ми остане да правя? Да гледам кино, да чета, да слушам музика или пък да погледам как други бягат. На стадионите. И – толкова! И така е било винаги – зрелище и игри. Накратко казано, всички наши развлечения в крайна сметка се свеждат до наслада за няколко сетивни органа. Даже, забележете, не на всичките. Ето например никой още не е измислил как да се развличаме чрез наслада за органите на осезанието и обонянието.

– Е, хайде пък ти – масови зрелища и масови осезалища. И масови обонялища.

Горбовски изхихика тихичко.

– Именно – рече той. – Обонялища. Но ще стане, Евгений Маркович! Непременно ще стане някога!

– Та това е закономерно, Леонид Андреевич. Очевидно природните закони са такива, че човек в крайна сметка се стреми не толкова към самите възприятия, колкото към обработката на тези възприятия, стреми се да даде наслада не толкова на елементарните сетивни органи, колкото на своя главен възприемащ орган – мозъка.

Славин измъкна от плавея още няколко съчки и ги подхвърли в огъня.

– Татко ми разказваше, че по негово време някои са пророкували за човечество, израждано в условията на изобилие. Всичко ще го вършат машините, няма нужда да изкарваш пари за хляб и масло, и хората ще се заемат с тунеядство. Тъй де, търтеите ще залеят човечеството. Но работата е тъкмо там, че да се работи е много по-интересно, отколкото да се почива. Да си търтей е просто скучно.

– Познавах един търтей – рече сериозно Горбовски. – Но момичетата никак не го харесваха и той измря напълно в резултат на естествения подбор. И все пак мисля, че историята на развлеченията още не е свършила. Имам предвид развлеченията в старинния смисъл на думата. И някакви обонялища също задължително ще се появят. Добре си го представям...

– Седят четирийсет хиляди човека – подхвана Славин – и всичките едновременно душат. Симфония „Рози в доматен сос“. И критиците – с огромни носове – ще пишат: „В третата част с впечатляващ дисонанс в нежния аромат на двете розови листенца нахлува мажорното звучене на пресен кромид...“

Когато Кондратиев се върна с връзка прясна риба, звездният летец и писателят доволно цвилеха пред угасващия огън.

– Какво се хилите такива? – попита любопитно Кондратиев.

– Радваме се на живота, Серьожа – отвърна Славин. – Украси и ти живота си с весела шега.

– Мога – рече Кондратиев. – Сега аз ще изчистя рибата, а ти ще събереш червата и ще ги заровиш ееей под оня камък. Винаги там ги заравям.

– Симфония „Надгробният камък“ – рече Горбовски. – Част първа, алегро нон тропо.

Лицето на Славин се издължи, той млъкна и впери очи във фаталния камък. Кондратиев взе един калкан, плясна го на плоския камък и извади ножа. Горбовски с възхищение следеше всяко негово движение. Кондратиев с един кос удар отдели главата на калкана, бръкна сръчно с длан под кожата и за миг извади калкана от нея цял, все едно го извади от ръкавица. Кожата и изпадналите вътрешности подхвърли на Славин.

– Леонид Андреевич – рече той. – Донесете сол, ако обичате.

Горбовски, без да каже нито дума, стана и влезе в подводницата. Кондратиев бързо наряза калкана и се захвана с костурите. Купчината рибешки вътрешности пред Славин растеше.

– А солта къде е? – призова Горбовски от люка.

– В сандъка с припаси – откликна Кондратиев. – Вдясно.

– А тя да не тръгне? – рече със страх Горбовски.

– Коя тя?

– Подводницата. Там вдясно е пултът за управление.

– Вдясно от пулта е сандъкът – уточни Кондратиев.

Чуваше се как Горбовски шава в кабината.

– Намерих – заяви радостно той. – Всичката ли да я донеса? Тук са към пет кила...

Кондратиев вдигна глава.

– Как така пет? Там трябва да има малък пакет.

След едноминутна пауза Горбовски съобщи:

– Да, наистина. Ей сегичка го нося.

Той излезе от люка с пакетче сол в изпънатата ръка. Целите му ръце бяха в брашно. Той положи пакета до Кондратиев и със стон „О, вселенска ентропия!“ се накани отново да легне, но Кондратиев го изпревари:

– А сега, Леонид Андреевич, моля ви, донесете дафинов лист.

– Защо? – попита с огромно изумление Горбовски. – Нима трима възрастни мъже на години, трима дядовци, не могат да минат и без дафинов лист? С техния огромен опит, с тяхната издръжливост...

– А, не – рече Кондратиев. – Обещах ви, Леонид Андреевич, че днес ще си отпочинете добре, така че тук при мен ще си отпочинете. Марш за дафинов лист...

Горбовски отиде за дафинов лист, после отиде за пипер и корени, а после – отделно – за хляб. Заедно с хляба той в знак на протест довлече тежък балон с кислород и язвително рече:

– Ето, и него донесох. За всеки случай, ако потрябва...

– Няма да потрябва – заяви Кондратиев. – Много благодаря. Занесете го обратно.

Горбовски с проклятия повлече балона обратно. След като се върна, вече не се и опита да полегне. Стоеше до Кондратиев и го гледаше как вари рибена чорба. Мрачният кореспондент на Европейския информационен център с помощта на две тресчици пренасяше рибешките вътрешности към надгробния камък.

Чорбата вреше. От нея се надигаше зашеметяващ аромат, подправен с лекия мирис на дим. Кондратиев взе лъжица, опита я и се замисли.

– Е, как е? – попита Горбовски.

– Още мъничко сол – отвърна Кондратиев. – И пиперец, май. А?

– Ами добре – съгласи се Горбовски и преглътна.

– Да – твърдо рече Кондратиев. – Сол и пипер.

Славин приключи с мъкненето на рибешките карантии, трупна камъка отгоре и тръгна да си мие ръцете. Водата беше топла и прозрачна. Виждаше се как между водораслите сноват малки сивозелени рибки. Славин приседна на един камък и се загледа. Океанът като блестяща стена се издигаше зад залива. Над хоризонта неподвижно висяха сините върхове на съседния остров. Всичко беше синьо, блестящо и неподвижно, само над камъните в залива безмълвно плаваха големи черно-бели птици. Откъм водата лъхаше свеж, леко солен мирис.

– Отлична планета е Земята – изрече той на глас.

– Готово! – обяви Кондратиев. – Хайде на чорбата. Леонид Андреевич, бъдете така добър, донесете чиниите, ако обичате.

– Хубаво – рече Горбовски. – Тогава и лъжиците ще донеса заедно с тях.

Настаниха се около димящата кофа и Кондратиев сипа чорбата. Известно време ядяха мълчаливо. После Горбовски рече:

– Безмерно обичам рибената чорба. И така рядко ми се удава да я ям.

– Има още половин кофа чорба – съобщи Кондратиев.

– Ах, Сергей Иванович! – въздъхна Горбовски. – Няма да ми стигне да се наям за две години напред.

– Значи на Тагора няма да има рибена чорба – рече Кондратиев.

Горбовски отново въздъхна.

– Може би няма да има. Макар че Тагора, разбира се, не е Пандора и има някаква надежда за рибена чорба. Стига само Комисията да разреши риболова.

– А защо пък не?

– В Комисията има жлъчни и жестоки хора. Например, Генадий Комов. Той със сигурност ще ми забрани дори да лежа. Ще настоява всички мои действия да съответстват на интересите на аборигените на тази планета. А откъде да знам аз какви са им интересите?

– Вие сте фантастично мрънкало, Леонид Андреевич – забеляза Славин. – Вашето участие в комисията по контактите е ужасна грешка. Представяш ли си, Сергей – Леонид Андреевич, от глава до пети покрит с рождените белези на антропоцентризма, представя човечеството пред цивилизациите на другите светове.

– А защо пък не? – рече разсъдливо Кондратиев. – Аз много уважавам Леонид Андреевич.

– И аз го уважавам – рече Славин. – Но не ми харесва първият въпрос, който той има намерение да зададе на тагоряните.

– Какъв въпрос? – учуди се Кондратиев.

– Най-първият: „Може ли да полегна?“

Кондратиев прихна в лъжицата с чорба, а Горбовски погледна укорно Славин.

– Ах, Евгений Маркович! – възкликна той. – Ама може ли да се шегува така човек? Вие се смеете, а мен ме е страх, защото първият контакт с новооткрита цивилизация е историческо събитие и при най-малка грешчица може да навреди на нашите потомци. А потомците, длъжен съм да ви кажа, дълбоко вярват в нас.

Кондратиев престана да яде и го погледна.

– Не, не – припряно продължи Горбовски. – За всички потомци изцяло аз, разбира се, не мога да гарантирам, но ето например Пьотр Петрович, той съвсем определено се изрази в смисъл, че вярва в нас.

– И чий потомък е този Пьотр Петрович? – попита Кондратиев.

– Не мога да ви кажа със сигурност. Ясно е обаче, че е пряк потомък на някой си Пьотр. Знаете ли, точно за това с него нещо не поговорихме... А искате ли да ви разкажа за какво си поговорихме?

– Хм – рече Кондратиев. – А кой ще мие чиниите?

– Не, не съм съгласен така. Сега или никога. След ядене човек трябва да полегне.

– Правилно! – възкликна Славин и се тръшна на хълбок. – Разказвайте, Леонид Андреевич.

И Горбовски заразказва.

– Пътувахме с „Тариел“ към ЕН 6 – рейс лесен и безинтересен. Карахме Пърси Диксън и седемдесет тона вкусна храна за тамошните астрономи, и обогатителят ни взе че гръмна. Кой да ти знае защо, гръмна – стават такива работи, дори и сега. Увиснахме в пространството на два парсека от най-близката база и полекичка почнахме да се готвим за преминаване на оня свят, защото без обогатител на плазмата за нищо друго и дума не може да става. В нашето положение, както и във всяко друго, имахме два изхода: да отворим люковете веднага или първо да изядем седемдесет тона астрономични продукти и после все пак да отворим люковете. Ние с Валкенщайн се събрахме в каюткомпанията около Пърси Диксън и започнахме да избираме. На Пърси Диксън му беше най-лесно – оказа се, че си е счупил главата и още нищо не знае. Много скоро ние с Валкенщайн стигнахме до извода, че няма закъде да бързаме. Това бе най-грандиозната задача, която някога си бяхме поставяли: двамата да унищожим седемдесет тона продоволствие. На Диксън не можехме да се надяваме. Във всеки случай, можехме да изкараме трийсет години, а после можеше и да отворим люковете. Системите ни за водна и кислородна регенерация бяха съвсем наред, движехме се със скорост 250 хиляди километра в секунда и може би тепърва ни предстоеше да видим какви ли не други неизвестни светове освен Оня.

Искам да си представите отчетливо ситуацията: До най-близкия населен пункт има два парсека, наоколо – безнадеждна пустота, на борда двама живи и един полумъртъв – трима души, забележете, точно трима, казвам ви го като командир. И тук се отваря врата и в каюткомпанията влиза четвърти. Отначало дори не се учудихме. Валкенщайн едно такова неприветливо го попита: „Какво търсите тук?“ И изведнъж се усетихме, скочихме и вперихме очи в него. А той – в нас. Съвсем обикновен човек, длъжен съм да ви кажа. Среден на ръст, слабичък, с приятно лице, без онази, нали знаете, окосменост, като на нашия Диксън например. Само очите му особени, като на детски лекар. И още – беше облечен като звезден летец по време на рейс, само куртката му – закопчана отдясно наляво. Така се закопчават жените, а освен това според слуховете и дяволът. Това ме учуди най-много от всичко. А докато се разглеждахме, примигнах и гледам – куртката му е закопчана правилно. Направо седнах.

„Здравейте – казва непознатият. – Казвам се Пьотр Петрович. Как се казвате вие вече знам, затова няма да губим време – нека видим какво му е на доктор Пърси Диксън.“ Той бутна доста безцеремонно Валкенщайн и седна до Диксън. „Простете – викам аз – вие лекар ли сте?“ „Да – отговаря той. – Мъничко.“ И почва да маха превръзката от главата на Диксън. Ей така, знаете ли, на шега-на майтап, както детето маха обвивката на бонбонче. Чак ледени тръпки ме побиха. Поглеждам Валкенщайн – Марк стои, пребледнял, и само ту зяпа, ту затваря уста. Междувременно Пьотр Петрович свали превръзката и оголи раната. Раната, трябва да ви кажа, беше ужасна, но Пьотр Петрович не загуби самообладание. Той разпери пръсти и започна да масажира черепа на Диксън. И, можете ли да си представите, раната се затвори! Направо пред очите ни. Не остана ни следа. Диксън се преобърна на десния си хълбок и захърка, все едно няма нищо.

„Е, готово – вика Пьотр Петрович. – Нека сега се наспи. А ние с вас междувременно ще отидем да видим какво става в машинния ви отсек.“ И ни поведе към машинния отсек. Тръгнахме подире му като овчици, но за разлика от овчиците дори не блеехме. Просто, представяте ли си, бяхме изгубили дар слово. Не бяхме подготвили думи за такава среща. Пьотр Петрович отваря люка към реактора и се навира право в обогатителната камера. Валкенщайн направо ахна, а аз се развиках: „Внимание! Радиация!“ Той ни погледна замислено, а после рече: „Ох, да, вярно. Вървете, вика, Леонид Андреевич и Марк Ефремович, право в рубката, аз ей сега ще се върна.“ И затвори люка зад себе си. Отидохме ние с Марк в рубката и там почнахме да се щипем. Щипехме се мълчешком, зверски, с ожесточение. Но не се събудихме – нито аз, нито той. А някъде след две минути се включват всички индикатори и пултът на обогатителя показва готовност номер едно. Тогава Марк заряза щипането и вика със слаб глас: „Леонид Андреевич, помните ли, как трябва да прекръстиш нечиста сила?“ Едва го рече, и влиза Пьотр Петрович. „Ах – вика – ама че звездолет си имате, Леонид Андреевич. Ама че ковчег. Прекланям се пред вашата смелост, приятели.“ А после ни предложи да поседнем и да задаваме въпроси.

Захванах се усилено да мисля какъв ли по-умничък въпрос да задам, а Марк, човек строго практичен, попита: „Къде се намираме сега?“ Пьотр Петрович се усмихна тъжно и в същата секунда стените на рубката станаха прозрачни. „Ето – казва Пьотр Петрович и показва с пръстче. – Ето там е нашата Земя. Четири и половина парсека. А там е ЕН 6, както ѝ викате вие. Променете курса с шест десети от секундата и вървете направо към деритринитация. А може би веднага, вика, да ви хвърлим до ЕН 6?“ Самолюбивият Марк отвърна: „Благодаря, не се мъчете, сега вече ние и сами...“ Направо хвана бика за рогата и се зае да ориентира кораба. Междувременно аз продължавах да мисля за въпроса и през цялото време в главата ми се въртеше нещо за „времето в надзвездните сфери“. Пьотр Петрович се засмя и рече: „Е, ясно, сега сте прекалено развълнувани, че да задавате въпроси. А аз трябва да тръгвам вече. Мен ме чакат в тия същите надзвездни сфери. По-добре сам да ви обясня накратко.“

„Аз – вика – съм ваш далечен потомък. Ние, потомците, много обичаме понякога да ви навестяваме вас, предците. Да видим как вървят работите и да ви покажем какви ще станете. Предците винаги ги интересува какви ще станат, а потомците – как са станали такива. Вярно, да ви кажа правичката, такива екскурзии при нас не се поощряват. С вас, предците, човек трябва да си отваря очите. Такива можеш да ги свършиш, че цялата история да се обърне с краката нагоре. А да се въздържиш от намеса във вашите работи понякога е много трудно. Така да се намесиш, както аз например се намесих сега – това може. Или например един мой приятел. Попадна в битката под Курск и се зае да отблъсва танковата атака. И сам загина, и какви ги забърка, страшно е да си помислиш. Наистина, не сам беше отблъсвал атаката, така че всичко мина незабелязано. А ето, един друг мой приятел, той все напираше да изтреби войските на Чингис хан. Едва го удържахме. Та, това е, собствено, всичко. А сега ще си вървя, сигурно вече се тревожат за мен.“

И тук аз ревнах: „Чакайте, един въпрос! Значи вие сега вече всичко можете?“ Той ме поглежда така, снизходително ласкаво, и вика: „Ама какво говорите, Леонид Андреевич. Това-онова, разбира се, можем, но въобще има работа още за милиони векове. Ето – вика, – преди време случайно ни се повреди едно дете. Възпитавахме го, възпитавахме, пък накрая се отказахме. Разперихме ръце и го пратихме да гаси галактики – има, вика, в съседната метасистема десетина излишни. А вие – вика, – другари, сте на правилен път. Харесвате ни. Ние – вика – вярваме във вас. Но само запомнете: ако станете такива, каквито сте намислили да бъдете, то и ние ще станем такива, каквито сме. И каквито вие, следователно, ще бъдете.“ Махна с ръка и си отиде. Ето ви и цялата приказчица.

Горбовски се привдигна на лакти и огледа слушателите. Кондратиев дремеше, сгрял се на слънчицето. Славин лежеше по гръб, вперил замислено поглед в небето.

– „За бъдещето ставаме от сън – бавно цитира той. – За бъдещето обновяваме покровите. За бъдещето се устремяваме с мисъл. За бъдещето събираме сили... Ще чуем стъпките на огнената стихия, но вече ще сме готови да управляваме вълните от пламък.“

Горбовски го изслуша и рече:

– Това е по същество. А по форма как е?

– Началото си го бива – професионално отбеляза Славин. – Ама към края сдадохте. Толкова ли беше трудно да измислите нещо освен това ваше повредено дете?

– Трудно ми беше – призна Горбовски.

Славин се преобърна по корем.

– Знаете ли, Леонид Андреевич – рече той, – моето въображение винаги е било поразено от идеята за развитието на човечеството по спирала. От първобитния комунализъм на бедните, през глад, кръв, войни, през безумни несправедливости – към хуманизма с неизчислими духовни и материални богатства. Силно подозирам, че за вас това е само теория, но аз заварих онова време, когато кръгът на спиралата още не беше завършен. Макар и на кино, съм виждал как палят с ракети села, как хора горят в напалм... Знаете ли какво е това напалм? А какво е рушветчия знаете ли? Разбирате ли, започва новият кръг на спиралата, кръг вече съвсем фантастичен...

Кондратиев изведнъж отвори очи, протегна се и седна.

– Философи – рече той. – Аристотели. Я дайте бързо да измием съдовете, да се изкъпем, и ще ви покажа Златната пещера. Такова нещо още не сте виждали, опитни старци.

Преведе: Светлана Комогорова–Комо

Редактира: Атанас П. Славов