Какво постигна и с какво се сблъска „Златен кан“ 2009

Кънчо Кожухаров

Тук ще представя най-важните цели, които стояха пред фестивала „Златен кан“ и едноименния конкурс за фантастичен разказ, и отзвука от постигнатото от гледна точка на основния организатор.

От Булгакон към фестивал

През есента на 2008 година отидохме с жена ми на Булгакона в Балчик. За сетен път се уверих, че той все повече се превръща в годишна среща на тесен кръг любители на фантастиката. Повечето участници си знаехме и кътните зъби.

Макар и това да придаваше на Булгакона една особено задушевна атмосфера, прецених, че ако тенденцията се запази, след още няколко години тръпката съвсем ще се загуби и събитието ще затихне от само себе си. И тъй като междувременно ми предложиха да организирам следващия Булгакон в Благоевград, реших, че трябва да го съживя, като добавя нови елементи и го направя привлекателен за повече хора.

Решението беше Булгаконът да прерасне във Фестивал за фантастика и фентъзи. Първоначалната идея беше тези 3 „Ф“-та да бъдат предшествани от едно „Б“ – БФФФ. За късмет никой не попита за разшифровката, защото далечната цел бе Фестивалът да се прерасне от национално в регионално събитие: зад първата буква се криеше определението „Балкански“, а не „Български“. Предпочитах да запазя това намерение в тайна, докато не се проведе първият фестивал, за да не може някой от съседите междувременно да открадне идеята – не е тайна, че почти всички балкански държави отделят повече средства за култура, отколкото България.

Досегашният Булгакон, който по същество представлява среща на клубовете по фантастика, се запази като гръбнак на фестивала, ала гръбнакът все пак е само една от съставните части на живия организъм. И тъй като беше ясно, че през 2010 г. фестивалът и Булгаконът ще заживеят самостоятелно един от друг, бе наложително да се намери друго опорно събитие за втория фестивал. Най-удачно ми се видя това да бъде един нов международен конкурс за разказ.

Оттук нататък в осъществяването на идеята се включиха няколко работливи мои приятели. Григор Гачев създаде сайт, в чието име бе закодирана първоначалната идея на фестивала – balkancon.com. Художникът Атанас Янев създаде логото, в което са заложени толкова много символи и намеци, че то си заслужава отделна статия. Чрез своите чуждестранни приятели и познати Юрий Илков и Христо Пощаков разгласиха конкурса по цял свят. И чудото стана. За все още безименния конкурс пристигнаха 370 творби на автори от 4 континента – нещо, което досега в България не се бе случвало. Конкурсът, а следователно и фестивалът още със създаването си надрасна първоначалните си рамки и се превърна в международен.

Разчупването на рамките продължи и по други линии. Уговорих ръководството на местните художници и те организираха съпътстваща фестивала изложба „Фантастично-То“. Атанас Славов пък донесе от София свои платна и направи във фоайето на Историческия музей изложба на компютърна живопис. Тодор Ялъмов нареди в коридорите на Регионална библиотека две фотоизложби, посветени на българската фантастика и на 35-ата годишнина на клуб „Иван Ефремов“. Възползвах се от Толкин-феста като възможност да поканя хора от други общности и в Благоевград пристигнаха толкинисти и ЛАРП-ъри.

Тъй като едно международно събитие не може да кара на мускули, се срещнах с благоевградския кмет Костадин Паскалев и зам.-кмета по хуманитарните дейности Валентин Василев, които като за начало реагираха добре и осигуриха приличен награден фонд за конкурса. Това даде възможност броят на наградените автори от конкурса да се увеличи от трима на шестима. С помощта на Николай Тахов, финансист от Югозападния университет, пък осигурихме ползване на легловата и конферентната база на университета в Бачиново.

От приятелски кръгове към реална конкуренция

През първите две-три седмици след обявяването на конкурса за фантастичен разказ ми се обадиха независимо един от друг неколцина български фантасти с един и същ въпрос: „Кои ще участват в журито?“ Ясно беше, че те се опасяват от твърде разпространеното пристрастно оценяване, което в последните години опорочава доста литературни конкурси в България. Тъй като за мен това е една от формите на корупция и мафиотщина, им отговорих, че нито един член на журито не е журирал на друг конкурс. Бях решил да създам максимално непробиваема за ходатайства и приятелски съображения система за оценяване.

Необходимо беше да се прекъсне всяка евентуална връзка между автори и оценители и да бъдат защитени оценителите от евентуален натиск. Получените разкази бяха форматирани по един и същ начин, а имената на авторите – изтрити от текста. Очевидно това осигуряваше доста голяма обективност при оценяването на отделните творби. След първоначалната подборка – няма жури, което да се съгласи да прочете към 7000 страници, за да отсее най-доброто – останаха 35 разказа, които бяха подредени по азбучен ред на заглавията и отпечатани в 5 екземпляра – за всеки един от членовете на журито. Чуждестранните разказа бяха, разбира се, предварително преведени на български.

В журито бяха поканени петима души с пряко отношение към писаното слово, като никой от тях не знаеше кои са останалите четирима. Взаимната им анонимност беше необходима, за да се избегне каквато и да било възможност за договаряне и лансиране на определени имена. За по-голяма сигурност поисках да ми обещаят, че до самия фестивал няма да кажат на никого, че са членове на журито. Като допълнителна гаранция за обективност членовете на журито бяха известени, че по време на фестивала имената им ще бъдат оповестени, а оценките, които всеки един от тях е дал – публикувани в табличен вид на сайта на фестивала.

В журито имаше:

- един професионален литературен критик – водещата на предаването „Артефир“ по програма „Христо Ботев“ Дарина Анастасова;

- един професионален преводач – бившият културен аташе във Варшава Божко Божков;

- един професионален писател – фантастът Николай Теллалов;

- един професионален фен – съиздателят на електронния фензин Starlighter Николай Николов;

- един професионален съдия – професорът по международно частно право и бивш конституционен съдия Тодор Тодоров.

Всеки от тях даде своя собствена класация за първите 15 от получените 35 разказа. Всяко място в класирането бе превърнато в брой точки по предварително определена скала (1-во място – 25 точки, 15-о – 1 точка). Крайната (общата) класация беше според сбора от точките, дадени от отделните членове на журито. След фестивала системата за точкуване беше много коментирана, ала така и не се стигна до някакво по-добро решение, така че тя ще бъде запазена и за втория конкурс.

Поради ограниченията за обем на статията ще посоча само наградените разкази.

Първа награда – със сбор от 55 точки – спечели „Кама, танцувай!“ от азерския писател Лачин (Лачин Самед-заде).

Двете втори награди – всяка със сбор от 53 точки – бяха спечелени от български разкази: „Пътища назад“ от Ивайло Иванов и „Триптих за Юнаци и злодеи“ от Калин Ненов.

Трите трети награди получиха един български – „Зелените мисли на Уторпия“ на Валентина Димова, и два руски разказа – „Извратеняк“ на Марина Мартова и „Ненужните вещи“ на Леонид Кудрявцев.

Както се случва при конкурс с толкова строг регламент, в последната минута се появи и извънредна награда за най-недооценен от журито разказ – от издателство „Лингея“, което подготви и отпечата трите сборника. Получи я млад, но многообещаващ български автор –Геновева Димова за „Прекрасната вечер, в която умрях“ – съвременен отклик на Дантевото пътешествие в рая, чистилището и ада.

Като се вземе предвид, че разказите от български писатели бяха само 75 (около 20% от всички участващи) и че никой от журито не знаеше кой разказ от какъв по народност писател е писан, резултатите от конкурса показват, че съвременната българска фантастика не отстъпва на чуждестранната, което не може да се твърди за българската литература като цяло.

От обективност към псевдокритика

Разбира се, най-доволни от класирането бяха авторите, чиито произведения влязоха в трите сборника с разкази от конкурса, и преди всичко наградените. Някои от преминалите във втория етап на конкурса автори не бяха доволни от мястото, което журито им отреди, но като цяло системата за подбор и журиране очевидно се оказа достатъчно добра. Доказателство за това е фактът, че във форумите след фестивала се споменаваха само едно-две заглавия, които според форумниците би трябвало да минат през ситото на предварителния подбор. Внимателният повторен прочит обаче само затвърди убеждението ми, че критиките по отношение на въпросните разкази не са обективни.

По-интересно е, че почти веднага след фестивала забелязах и отделни прояви на цялостно отрицателно отношение към конкурса – най-вече от страна на хора, които са били в журита на други конкурси и които защитаваха тезата, че качеството на разказите, участвали в „техните“ конкурси, било по-високо от качеството на разказите, публикувани в трите сборника от „Златен кан“. Тъй като всеки има право да защитава собственото си мнение, не смятам да споря с тях. Заслужава си обаче да коментирам друг факт.

Всеки непредубеден любител на фантастиката би следвало да се радва, че „Златен кан“ вдигна летвата пред организаторите на подобни конкурси в много отношения. Най-добрите разкази излязоха в три добре оформени томчета още преди самия фестивал – безпрецедентна не само за България експедитивност. Издаването на три тома с фантастика обаче имаше и друга страна, която остана некоментирана. Организаторите на Фестивала и издателство „Лингея“ се постараха да насърчат най-добре представилите се български автори, и то не само с факта, че бяха публикувани деветнадесет техни произведения. Направихме всичко възможно да разгласим за постиженията на нашите фантасти на всевъзможни представяния и дори по страниците на печатния орган на Съюза на българските писатели – вестник „Словото“.

След фестивала изчаках няколко седмици да спрат форумните подмятания за „некомпетентното“ жури, „некадърните“ наградени и „недооценените“ автори, които трябвало да влязат сред публикуваните в сборниците, но злонамерените критици не мирясваха. Наложи се в един от форумите да кажа в прав текст какво мисля. Критиците дадоха заден ход и млъкнаха.