Краят на историческия човек 2

Атанас П. Славов

В първата част на статията си позволих с общи щрихи и конкретни примери да обрисувам панорамата от представи на различни автори по света за измененията, които предстоят на човешкия вид в близките десетилетия. Разбира се, в никой случай не може да се говори за пълнота на обзора от такива модели, защото „името му е легион“. Скицирах най-типичните, очертаващи направления в мисленето на съвременния футурологичен „моделириум“.

И още нещо: прескочил съм апокалиптичните и есхатологичните виждания от рода на „разтваряне на небесата“ и удар от астероид, най-малкото защото те са финалистки – след тях няма история, и имплицитно съдържат в себе си всяко оправдание за днешно безотговорно действие. Игнорирал съм също така и политическите модели на планетарно надмощие на един център на силата (властови, икономически, религиозен) над другите с всички произлизащи от това тоталитаризми, теокрации и авторитаризми. Моята цел е да предложа виждане за грамотно отношение към идващото, предизвикано от научно-техническия прогрес, без готови митологеми, идеологеми и предразсъдъци.

Неслучайно поставих пред моя текст гениалното есе на световноизвестния мислител Станислав Лем. Той е писал рецензията си на несъществуваща книга „Културата като грешка“ преди повече от четиридесет години, когато за такива изменения на човека от науката не е можело да се говори в прав текст, а само като иронично-критичен коментар. Но въпреки привидния скепсис на тона си, Лем е успял да направи нещо изключително важно: да обрисува еволюционната неизбежност на трансформациите, които Разумът ще предизвика в носителя си – човешкото същество.

В цялата статия употребявам един термин, изведен и в заглавието: „историческият човек“. Нека изясня смисъла, който влагам в него.

Случващият се човек

Историческият човек не е „двуногото животно без пера“ – съществото, което, добре познавайки историята си, се стреми да не повтаря грешките си. За него е валиден афоризмът: „Съвестта никога не попречва на извършваните прегрешения, тя само разваля удоволствието от тях!“, където Историческото знание е в ролята на съвестта.

Историческият човек е свято убеден в границите на своето „аз“ – биологическото му тяло. Всякакви твърдения на науката за социалната природа на ума за него са празни приказки на маниаци в бели престилки. Според него мозъкът е единствената причина и инструмент за мисленето.

Историческият човек се изживява като уникална „личностна вселена“, като за единствена гаранция на своята уникалност смята биогенетичните стечения на случайности, породили тялото му и оперативните възможности на мозъка му. От социалния опит той признава само „калта на ежедневието“, личните болки и лишения, които е издържал. Абсолютизира правото си на спонтанна реакция срещу всякакви „дълго обмисляни намерения“, които се опитват да го учат как да живее. Ненавижда „плановете“ и абсолютизира „гласа на кръвта“ като говорител на неговото „естество“.

Според него всяко ново нещо е „добре забравеното старо“, в Библията са описани дори черните дупки, мъжът винаги си е мъж, сиреч хищник и воин, а жената – рядко нещо повече от жена, сиреч самка за раждане.

Историческият човек ходи на училище, но не за да опознава света – а за да „хване занаят“ и да не му се налага да работи непривлекателен труд. Той смята за нормално съвременното индустриално училище да го приспособява към икономиката на момента, без да го учи да мисли и разбира същности.

Историческият човек бързо достига тавана на своята възможност да разбира света. Бърза да опрости представите си за него, вкопчвайки се в готови политически и религиозни доктрини. Той лесно се оказва фанатично убеден, че ако неговата политическа или религиозна доктрина надделее над другите, „светът ще се оправи“. Съответно е готов на всякакви действия срещу тези, които не споделят модела му.

Историческият човек работи, но не за да създава нещо и да се реализира в дейност, носеща добро на другите, а „за да си изкарва хляба“ и „да храни жената и децата“.

Историческият човек приема развитието като нарастване на власт и финансово могъщество, убеден е, че с достатъчно пари може да си купи всичко, и всякакви приказки за самоусъвършенстване му звучат като посегателство над завършената му „божествено предопределена“ личност.

Историческият човек яростно отстоява морала си – правото на всяко разрушително действие спрямо околния свят в името на размножителната група (същество от другия пол и деца), защото светът е „околна среда“: питателен бульон за размножителните процеси. Всякакви разговори за планетата и човечеството като системи, от които той е част, за него са ненужни абстракции.

Историческият човек счита за свещена размножителната си експанзия – раждането на деца, независимо от това дали ще им даде внимание, възпитание и знание. Той също така счита за свое свято право да внуши на децата си всички ограничения на собственото си възпитание и знание, дори когато има достатъчно информация, че такава ограниченост ще ги направи жертви на новата действителност. Той смята за свое право да ги репресира или дори убие, ако не приемат неговата ценностна система.

Представите му за щастие в подтискащо множество от случаи се групират около вариантите на блаженото нищонеправене, хедонистичното излежаване край басейн, в който плуват млади и красиви самки (за мъжете) или верни, вечно влюбени самци (за жените).

Историческият човек избира и гласува за свои представители във властовите органи и вярва, че е в състояние да ги контролира те да отстояват неговите интереси, дори когато има явни доказателства за обратното, защото продължава да смята, че политическият алгоритъм за регулация на обществото, наречен „държава“, е задължителен.

Историческият човек смята, че има визия за бъдещето. Дори когато е научен работник, той прави модели, адекватни на мирогледа си. Тук привеждам една „футурологема“, типична за неговото биологистично мислене:

Човекът след 2000 години

(компилация от футурологични сайтове)

Очи: За да издържат на контакта със замърсяващите вещества в атмосферата, очите на средностатистическия човек на бъдещето ще станат по-малки и ще приличат на свински. Прозрачната мембрана, която може да се види във вътрешния ъгъл на окото, ще стане по-голяма и ще служи като втори клепач.

Носът: Ще се увеличи по размери и ще бъде снабден с множество допълнителни кухини и преградки, за да очиства по-добре мръсния въздух. По същата причина космите в носа ще станат по-гъсти и дълги.

Бели дробове: Ще се увеличат и ще имат много по-гъста кръвоносна система, която ще помага да се извлече малкото останал във въздуха кислород. Всяко новородено известно време ще бъде свързвано с дихателни апарати, докато се адаптира към атмосферния въздух.

Черен дроб: Тъй като функцията му е очистването на кръвта, ще се увеличи до огромни размери, за да се справя с отровните постъпления отвън.

Кожата: Ще стане по-груба, със сектори с рогово покритие, за да избегне изгарянията от химически агресивната атмосфера.

Апендиксът: Отново ще стане функциониращ орган, помагащ да се преработва храната, която по това време ще бъде предимно растителна поради негодността на месото за консумация от натрупаните отрови.

Кости: Човекът ще стане хилав и нисък. Това ще е предизвикано от недостига на витамин D (липса на слънчева светлина и оскъдно меню).

Коса: Ще изчезне поради силното затопляне на климата.

Уши: Усиленото шумово замърсяване на околната среда ще доведе до образуване на гънки по ушите подобно на кучешките. Човек ще може да ги вдига, да се вслушва и пак да ги спуска надолу, за да се защити от шума.

Характер: Всеки човек ще бъде малко луд. Това ще е предизвикано от отровните вещества в храната (което и днес се наблюдава у хора, употребяващи храна с по-високо съдържание на живак).

Бъбреци: Ще имат нова функция – извличане на водата от урината и съхраняване на водата в организма. Човекът ще отделя не течност, а кашичка, съставена от пикочна киселина и токсини.

(Накрая авторите на тази „прогноза“ изразяват надеждата, че човечеството ще успее да измре преди достигането на тези физиологични „усъвършенствания“.)

Центровете на силата в новата ситуация

– Ако акулите станеха хора, те щяха ли да бъдат по-добри към малките рибки? – попита господин К. малката дъщеря на неговата хазяйка.
– Разбира се – отвърна той, – ако акулите бяха хора, щяха да построят в морето за малките рибки прекрасни развъдници, където ще има достатъчно храна, и растителна, и животинска. Те щяха да се погрижат в развъдниците винаги да има прясна вода, и въобще да провеждат всички необходими санитарни мероприятия. Ако например някоя рибка си повреди плавника, щяха незабавно да я превързват, за да не умре преждевременно и да избегне акулите. А за да не потъват рибките в мрачни размисли, от време на време ще им правят грандиозни подводни празненства, защото жизнерадостните рибки са по-вкусни от меланхоличните.
В големите развъдници ще има, разбира се, и училища. В тях ще учат малките рибки как правилно да плуват към акулската уста. Географията например ще им служи да намират местата, където ги очакват доволните акули. Но най-важното ще е моралното възпитание на рибките. Те ще узнават, че за малката рибка няма нищо по-величествено и прекрасно от това да се принесе в жертва, че рибките трябва да вярват на акулите, особено когато те им казват, че се грижат за прекрасното бъдеще. На малките рибки ще им внушат, че бъдещето им е обезпечено само ако се научат на послушание. Особено внимателно рибките трябва да се пазят от всякакви низки, материалистични, егоистични и марксистки влияния. Ако някоя от тях прояви подобно свободомислие, другите веднага трябва да доложат за това на акулите.
Ако акулите станат хора, те неизбежно ще започнат да воюват помежду си, за завладяване на чужди рибки и развъдници. За тази цел ще пращат на война своите рибки. Те ще им внушават, че между тях и рибките на другите акули има огромна разлика. Те ще провъзгласят, че (макар всички рибки да са безмълвни) те мълчат на различни езици, и поради това не могат да се разберат един друг. Всяка рибка, която по време на война убие няколко вражески рибки, мълчащи на друг език, ще й дават орден от морска трева и ще я наричат герой.
Ако акулите станат хора, разбира се ще има и изкуство. Ще се появят картини, на които акулските зъби ще бъдат изобразени с великолепни бои, челюстите им – като развлекателни паркове, където веселбата не спира. Театрите на морското дъно ще показват как героичните рибки с ентусиазъм плуват към акулската паст; музиката печално и красиво ще съпровожда истинското им замечтано плуване към акулските зъби.
Разбира се, ще възникне и религия, ако акулите станат хора. Тя ще учи, че истинският живот за рибките започва едва в корема на акулата. А равенството, което рибките имат сега, ще изчезне, ако акулите станат хора. Някои от рибките ще получат чинове и ще се издигнат над останалите. А някои от най-едрите ще получат правото да изяждат дребосъците. За акулите това ще е удобно, защото ще отварят уста само за едрата хапка. Едрите титулувани рибки ще поддържат реда в развъдниците. Те ще бъдат учители, офицери, инженери по строеж на развъдници и така нататък.
Накъсо казано, когато акулите станат хора, в морето ще се установи истинска цивилизация.

Бертолт Брехт, 1949 г.

...Липсата на далновидност, отказът от знание, страхът от образованите хора и отказ от възможността за познавателен и технологичен прогрес заради съхранението на статуквото.

„Слънчевият пулс и сезоните на историята“, Борис Комитов, списание „8“, 2009 г.

Някои може би ще кажат: какви изменения са възможни в един свят, където десетки центрове на силата – икономически, административни, политически и религиозни – си поделят зони на влияние и практически нито един индивид не е оставен да се развива свободно? Не е ли държавността непреходен инструмент на човешкото общество?

Идеята за ненужността на държавата (макар монопола за тази идея повече от столетие да са държали и компрометирали политическите доктрини на анархистите) днес е изключително актуална. Паразитизмът на държавния апарат става все по-очеваден с развитието и усъвършенстването на информационните технологии, става ясен все по-краткият срок, за който партийните централи престават да служат на каузите, които са ги породили, и започват да осребряват интересите на лидерите си. Все повече хора по света осъзнават това и започват да решават проблемите си с Интернет комуникация по законите на пряката демокрация. Все по-ясни стават приликите между Гьобелсовата „хиляда пъти повторена лъжа, която става истина“ и методите на съвременните политици, между психотехниките на т.нар. „промиване на мозъци“ и методите на рекламната и имиджмейкърска индустрия. Литературата по тези въпроси е толкова обширна и на толкова езици, че не бих могъл тук дори да направя опит да я цитирам. Само ще приведа няколко абзаца от Й. Янков, с които напълно се солидаризирам:

„Може ли държавата да отмре? Направих горния исторически преглед, за да покажа, че първо, няма някаква универсална държавност, а винаги някаква конкретна форма на организация за общи дейности на индивиди, свързани с общ език. Тези конкретни форми рано или късно неизменно са отмирали, защото общата дейност, която е техният корен, се е променяла или изчезвала по една или друга причина. Забележете обаче – тези причини за дезинтеграцията на държавите в миналото винаги са били свързани с някакви обстоятелства по повод територии и икономически дейности, разгръщани върху тези територии. И доколкото териториите винаги са били необходими като основа за каквато и да е дейност, започва да се смята, че самата държава като инструмент за организация на общата дейност на индивидите е нещо вечно и абсолютно необходимо.

... Държавите все повече и повече пречат на хората и техните обществени отношения и съвсем не e далеч моментът, когато тези държави ще предизвикат такива икономически кризи, които няма да могат да бъдат преодолени, освен чрез отказ от държавността, т.е. отказ от политическия алгоритъм за синхронизация на обществото. (подчертаването е мое – А.П.С.)

... Нют Гингрич, който познава партийните информационни интерфейси отвътре, обръща внимание, че те са създадени във времената, когато от Вашингтон до Филаделфия се е пътувало за 4 дни с конски впряг, а днес пътуването от източното до западното крайбрежие е 4 часа със самолет.

... Всеки Интернет сървър е създаден да извършва точно тези функции, които партиите извършват от зората на представителната демокрация. Няколко килобайта програмен код ефективно замества функциите на първичната партийна организация, централния съвет и много знайни и незнайни партийни секретари. В Интернет могат да се провеждат моментални гласувания по всички важни проблеми на самия ден, а участници в тях научават от първа ръка най-съществените факти и аргументи, които водят до възможните избори в дадена ситуация. Пък и един Линукс няма нито лични интереси, които да осребрява във властта, нито пък изисква милиони за поддръжка. Струва петдесетина лева на месец и не му трябват скъпи лимузини да изпълнява своите функции. И най-важното – не може да лъже.“ 

С увеличаването на скоростта на Интернет и все повечето възможности за общуване в реално време на човешки общности в различни точки на планетата, неизбежно ще засилват ролята на хоризонталната (мрежова) самоорганизация на човешките маси. Вертикалните (властови) центрове на силата все по-ясно ще си дават сметка за загубите на електорални единици и единствената им възможна реакция ще бъде затягането и ожесточаването на методите за контрол над тълпата. Прекрасен пример са годините след 9/11, последвали за най-развитата демокрация на планетата – САЩ: по-точно приемането на Патриотичния закон и узаконяването на шпиономанията и доносничеството като социална практика. Какво накара свободолюбивите американци, имащи буквално фиксидея на тема свобода на словото и възгледите, да подкрепят този закон? Страхът от външна и вътрешна заплаха. Вижда се ясно един алгоритъм, който би могъл да се повтаря неограничено количество пъти, все повече превръщайки хората, останали верни на своя център на силата, в негови роби.

Този алгоритъм е такъв: Достатъчно е някаква маса от хора, на които исторически е внушено, че принадлежността им към определена общност е по-важна от личната им реализация, да се усетят заплашени като представители на тази общност, и те могат да бъдат накарани да подкрепят всяка форма на упражняване на власт – както вътре в общността, така и навън, спрямо други общности. Въпреки всякакви демократични механизми, и дори благодарение на тях.

Центровете на силата прекрасно познават изредените по-горе точки – характеристики на историческия човек. Те са убедени, че „човешката природа“ е „изконно такава“ и винаги ще бъде такава. Това им дава инструментални възможности за манипулация на общественото мнение, които – съчетани с многопластовите системи на наблюдение, събиране на данни от лични кореспонденции, медицински изследвания, телефонни разговори, видеокамери – превръщат всеки гражданин в превъзходен обект за управление. И колкото по-пълно отговаря един човек на тези критерии, толкова по-лесно е управляем.

Тук трябва да се направи много важно разграничение. От десетилетия из средствата за масова информация се вихрят понятия като „манипулация“ и „промиване на мозъци“. Политици се обвиняват един друг в подобни действия, тайнствени лаборатории и централи, занимаващи се с това, изтърват сензационни информации и т.н. Безкрайното повтаряне на тези термини обаче не увеличава яснотата върху реалните технологии, които стоят зад тях, и така ги превръща в своеобразна „мантра“. Постепенно става ясно, че митологично-конспиративният дим, пуснат върху облика им, не е разкритие, а „закритие“, превръщане на темата в поредния „градски мит“, като вампирите и гигантските крокодили в подземните канали. Например колко души са чували за „руморология“? Това е науката за конструиране и управление на слуховете, която се прилага от един век във всички правителствени системи. Преподавала се е и у нас, в школата в Симеоново; печатани са учебници за вътрешна употреба. Защо сред масовите брътвежи и взаимни обвинения на партийните централи в „манипулации“ не е разкрита тази реална технология? Защото всяка централа смята, че ако вземе властта, ще прилага нейните методи!

Такива „хуманитарни технологии“ отдавна съществуват и масово се прилагат от центровете на силата – както държавни, така и религиозни и корпоративно-рекламни.

Нека групираме тези технологии в три групи:

1. Вербално-текстуални: всички онези манипулативни техники, с които се работи в общуването, аудио-визуалните медии, НЛП (невро-лингвистичното програмиране), меметика, конфликтология, руморология, разрушаване на символите, подтискане на критичност, памет, нравствен рефлекс.

Интересен пример: След оглушителния успех на романа „Generation „П“, разкриващ общото между методите на PR индустрията и Гьобелсовата и Сталинова пропаганда, авторът му Виктор Пелевин през 1999 г. бе поканен на дискусия с лидера на политтехнолозите А. Кошмаров. Последният обаче е отказал с думите, че „не счита за възможно да обсъжда с пържолата постиженията на кулинарията“!

2. Фармацевтични в съчетание с първите: обработка на конкретна личност с целеви наркотици и вербално и аудио-визуално програмиране на нова личност. Преди време във връзка с опитите за убийство на диктатора Маркос е заловен агент, върху чиято псевдоличност са открити пет слоя личностни наслагвания, всеки – с различна биография, интелигентност, темперамент, дори потоотделяне. И това е преди четвърт век! Можем да си представим как са усъвършенствувани тези методи днес...

3. Вълново-информационни: в тази група влизат всички методи за дистанционно въздействие на човешки маси – от тривиалните ултразвукови и инфразвукови вълни, които, както отдавна е известно, предизвикват различни психични състояния, до сложно кодирани микровълнови излъчвания, носещи информационни матрици.

Логичен е въпросът дали популяризирането на тези технологии само по себе си не е опасно. Това наистина е кутията на Пандора, но тя е вече отдавна отворена за силовите центрове. Предупреждаването за „масовата популярност“ е лицемерен акт на „закриване“, изгоден само за властимащите.

От системна гледна точка държавата (а и всеки друг вертикален системообразуващ силов механизъм) е система, по-проста от човешката личност. За да може да включва като подсистеми в себе си човешки личности, тя неизбежно трябва да ги опрости, елементаризира (игнорира/санкционира психичното им богатство), за да ги сведе до управляемост. Във всички епохи преди информационната революция, държавните апарати са вършили това със силови и законови мероприятия, а и реалните териториални заплахи на съседните държави са правили този процес действено-актуален. Днес обаче, когато значението на хоризонталните (наднационални), информационно-разпределени общности непрекъснато нараства и стапя електоралния слой на фанатично привързаните към своята национална администрация, съответно се усилват нуждите на администрацията да поддържа електоралната си тълпа в „правоверност“. И колкото се задълбочава разслояването на едно национално общество на „планетарно мислещи“ и „национално зависими“, толкова ще се усилват „зомбифициращите“ технологии. До каква степен? Продължението на тенденцията води неизбежно до пълна асимилация на личността – превръщането ѝ във функционален елемент на колабиралата до хомогенност държавна машина. Естествено (според ценностите на ИЧ) е поведението на административния апарат, обезпечаващ функционирането на силовия център – апаратчиците нямат друг избор, освен да увеличават контрола и асимилирането на „електоралната си тълпа“, защото тя е тяхна хранителна среда. Може би шокираща, но справедлива е аналогията с поведението на бактериите и вирусите при инфекциозната болест – колкото повече завземат тялото, толкова повече го убиват. Накрая мъртвата система отплува по реката на историята, отнасяйки и своите „победители“.

И това не е приоритет само на държавните силови центрове. Същото правят партийните централи, „пасейки“ своя електорат, религиозните секти и центрове (при тях повече се набляга на първата група технологии, защото имат могъщ инструмент за подмяна на реалността с митологема в лицето на свещените книги). Подобни са методите на икономическите центрове на силата – транснационалните корпорации (те не пренебрегват нито една от трите групи и в техни лаборатории се разработват нови), защото превръщането на цялостната личност в „шопинг маниак“ е непрост и трудоемък процес.

Тогава нека си представим конкретен ИЧ, останал вписан в системата на една държава, привързан към конкретна религия, клиент на любима корпоративна търговска верига. Операции по опростяване/управление извършват административните органи, те санкционират/изрязват част от неговата уникалност (следваща от „природното му естество“!). Друга част от уникалността му „редактират“ партийните/религиозните му пастири, трета част от личността му – корпоративните „дресьори“, които натискат клавишите на страстите му да купува все нови и нови продукти, в чиито имиджи са инвестирани милиарди.

Къде остава главната фиксация на ИЧ – неговата личностна вселена, която е природно или божествено предопределена, душата в края на краищата? Нейни компоненти могат да бъда „инсталирани и деинсталирани“, както обича да казва И. Попов в статията си „Хакери на човешките души“ (в романа тези идеи са интерпретирани художествено). Всъщност всяка идейна и мирогледна система може да бъде разглеждана като „операционната система“ на компютъра, която подлежи на подмяна с друга, което и правят центровете на влияние. Какво пък, ще кажат някои, през цялата история човечеството е сменяло мирогледните си системи при преход от един цивилизационен етап в друг. Така е, обаче тези смени са ставали в продължение на няколко поколения. И е било възможно един Балзак десетилетия да изгражда релефен художествен образ на раждащата се буржоазия, оставайки влюбен в изчезващата аристокрация. Днес, в прехода от индустриалната към информационната епоха, това е принципно невъзможно поради скоростта на смяната. В рамките на един човешки живот се извършват множество инсталации и деинсталации на митологеми, идеологеми, вери и безверия, които подлагат психиката на безпрецедентно натоварване. Да, безпрецедентно, в смисъл че това е ситуация, за която няма исторически опит. За пръв път в историята на човека не само дядовците, но и бащите не могат да дадат на децата си полезни модели на живот и социално поведение, докато инерцията на историческия опит им говори, че би трябвало да могат. Оттук следва огромна криза в семейното, а и училищно възпитание, което традиционно разчита на предаването на готови модели, имитация и подражание. Паникьосаното масово съзнание вижда в съществуващата от десетина години планетарна инфоструктура предимно негативните страни – гейминг зависимостта, порносайтовете, надмощието на чата над живото общуване, обездвижването. Последните години Световната здравна организация само в Европа е изградила над 800 кабинета за лечение на компютърна зависимост. Както винаги обаче се лекуват симптомите, а не първопричинителите.

Геймърството е нереализационният бунт на подрастващите, извадени от контекста на вземане на решения. То е съставено от няколко компонента. В гейм реалността е изключително скъсен пътят между действието и резултата, което непрекъснато доставя на играещия реализационно удоволствие от успеха. Това, от една страна, плашещо прилича на опитите на Делгадо с мишката, натискаща педалче, свързано с центъра на удоволствието в мозъка ѝ, която умира, понеже престава да върши каквото и да е друго. Това е негативната страна и тя наистина таи голяма заплаха. По-нататък в отделна статия ще се спрем на нейната същност и преодоляване. От друга страна, всеки дигитализиран за нуждите на гейминга или филмовата индустрия обект, същество или интериор се трупа в базата данни за бъдещата глобална виртуална реалност, която неизбежно ще възникне в недрата на информационното пространство на Интернет. Всеки свободен разумен субект, пожелал да направи нещо в мрежата, ще влиза със своя аватар в това глобално „виртуалите“ и ще намира своя реципиент. И това ще е истинско социално пространство на човечеството, на разумния човешки вид. Социално, защото управлението на неговата дигитална реалност ще се определя от консенсуса в желанията на всички участници и по тази причина то няма да е „затъпяващия онанистичен безпредел“, с който ни плашат, откак съществува тази идея, това ще е „дейностно пространство“. Разбира се, никой не може да попречи на невротизирания, стресиран, задръстен ИЧ да изгражда индивидуални виртуални светове, за да компенсира нереализациите си. Тези индивидуални вселени на егото, в които ще е позволено всичко, уверено ще водят автора си към деградация.

В един онлайн диспут на тази тема Борис Стругацки ми даде един поразителен пример, който ще приведа тук: През 19. век, когато в Европа нахлуват и масово се разпространяват опиумните пушални, в големите градове почти всяко второ семейство (а децата тогава са били поне 3-4) е загубило по един син или дъщеря в анонимната смърт в тези пушални. И тъй като това е било голям срам за фамилията, а държавното анкетиране на младежите не е било на високо ниво, милиони смърти са покривани и не са влезли в тогавашната статистика. Така че се е разиграл своеобразен социалдарвинизъм – измрели са повечето младежи, предпочитащи ониристичния хедонизъм пред реалния живот.

Ониризъм: психична активност, подобна на сънуването, характеризираща се с разгръщането на зрителни образи и сцени, изживявани от субекта като действителни.

Така че в прехода към истинската информационна епоха (днешната информационна революция е само неин ембрион), всички онези ИЧ, които са правоверни наследници на историческия модел на поведение, ще имат само два пътя, и двата задънени:

1. Да вградят страдащата си неудовлетворена душа в персонални виртуални илюзиони, където се реализират всички техни необуздани, безконтролни фантазми, и да затихват заедно с физиологичните си процеси до естествения финал, като по този начин се изключат от човечеството.

2. Да останат верни на държавата, религията и търговията и да изчезнат заедно с обезсмислянето на тези структури.

Така че

Жители на бъдещето

по силата на историческата неизбежност ще се окажат само хората, които са успели да разберат няколко непрости истини:

1. „От земна кал и звезден прах, духът със тяло е омесен, ръцете тръпнат за размах, а гърлото изтръгва песен“ (П. Цонев) – човекът е съставен от Маймуна и Разум. Маймуната има за идеал биологичната наслада и нейната повтаряемост, сигурността. Кръга. Всяко отклонение от тези ценности я хвърля в ярост.

Разумът има за стремеж познанието, търсенето, радостта от новите мисли и идеи, развитието. Спиралата.

Кръгът и спиралата са в непрекъснато противоречие и на мнозина то изглежда неразрешимо. Старата аскетско-християнска концепция за надмощие на духа над тялото чрез игнориране и насилие над Маймуната води до компресирани до пръсване озлобени индивиди, търсещи решение на несвободата си в агресия навън. Оттам идват серийните убийци в САЩ и самовзривяващите се фундаменталисти на Изтока.

Жителят на бъдещето ще е разбиращият, че Маймуната отвътре може да се възпитава с внимание, разбиране, любов и твърдост. Да ѝ се позволява от време на време да поиграе, но никога до крайностите, които ѝ се искат.

2.Че няма и не може да има по-важна инвестиция от отглеждането с любов, възпитаването и обучението на растящите човешки същества! Че това не е благопожелание на наивни хуманисти, а основна животоспасяваща стратегия на човешкия вид. Защото в наситената с леснодостъпни интерфейси техногенна среда, каквато все повече става човешката, е смъртно опасна появата на отчаяни озлобени нереализирани човешки същества, които насочват компенсаторните си амбиции навън. Човечеството просто не може да си позволи този лукс. Трябва ли да се появят терористични групи, които ще вземат за заложник планетарната екосистема (заплаха от бактерии, унищожаващи океанския планктон), за да разберат силните на деня, че не могат да си позволят цели етноси да бъдат озлобени и лишени от шанс?

3. Че пътят към свободната мислеща личност не е абсолютизиране на някакво „божествено предопределено естество“, а самопроектирането и самоизграждането на личността, която само по този начин би могла да отговори на предизвикателствата на новата епоха – да идентифицира и блокира всички форми на въздействие, които ще се опитват да ѝ инжектират умиращите силови структури в усилието си да я кооптират в агонизиращото си тяло, да ги надживее, без да понесе невъзвратими загуби, и да гради социума по-нататък. И че съвременният страх от „демоничните замисли“ на луди учени и корумпирани политици не хвърля сянка върху идеята за самия Проект на Разума за действително разумно бъдещо общество, защото споменатите „замислители“ не са нищо повече от самозабравили се мутанти, изпълзели от недрата на ИЧ, екстраполиращи всичко най-примитивно от неговите ценности под формата на наукообразни концепции.

4. Че митичното „щастие“, към което като че ли се стреми през цялото си съществувание човешкото същество, не е в самодоволната консумация на биологични наслади и его-победи, а в безкрайното изкачване по спиралата, и че това е истинското „стимулиращо предизвикателство“ за движение напред, а не поредният „алфа самец“, заел екологичната ниша, който трябва да бъде „отстранен”, „спрян”, „елиминиран” – ключови понятия на лансираната от всички медии днешна философия на „сървайвализма“ (от survival, оцеляване) – или, както го наричам за себе си, сървайваризма. Една усилено нагнетявана истерика, целяща да ни внуши, че единственият ни проблем е „оцеляване“, а не развитие.

Всички тези радикални модели изложих с ясното убеждение, че са неизбежен резултат от еволюцията на системата на Разума, възникнала и развиваща се на базата на т.нар. Homo Sapiens. В тази система на отношения между биологичния носител и социално функциониращия интелект според мен се формира една концепция, която бих искал да изкажа като авторска хипотеза (термините са от синергетиката):

Може би общността на разумни същества, обединени в структурата на социума, отговаря на синергетичните концепции на самоорганизация, и съществуват механизми на обратна връзка в рамките на динамичната вероятностна система на човешката популация, които предизвикват саморегулиращи въздействия. Научно-технологичните ни открития като че ли обмислено ни изтласкват от биоценозните пространства на зависимото съществувание, от уютните начини на живот, които хилядолетия сме търсили като „биологично щастие“ и в момента, в който сме го постигали, сме спирали всяко движение в оазисите на „райския залив“.

Може би тази така заплашителна и жестока принуда за изменения, която се изправя като цунами пред нас, е бифуркационната точка на преход в следваща по-висша фаза на разумното същество? Трябва ли да си припомняме класическия пример за стотиците английски селяни, висящи по уличните фенери в Лондон при прехода от аграрна към индустриална цивилизация? Защо да смятаме, че преходът от индустриална към информационна цивилизация ще е по-безболезнен (макар, надявам се, не толкова примитивен)?

Едно е сигурно – изменения ще има, и този, който твърди, че живее с „настоящето“, ще се окаже в трагикомичната роля на нещастник, вкопчил се в един кадър (твърдейки, че той е единствената действителност) от кинолента, изтичаща надолу, в миналото.

Използвана литература:

Энциклопедия технологий „промывки мозгов“: [1]

Йордан Янков – Прогностика 2

Иван Попов – „Хакери на човешките души“, „Компютър <=> бюрокрация?“

Върнър Виндж – „Краят на дъгата“ – изд. „Бард“, 2007 г.

Михаил Бушев – „Синергетика“

Сб. „Ренесанс на утопията“, съст. Рудолф Мареш, Флориан Рьотцер – изд. „К“, София, 2006.

Алвин Тофлър – „Третата вълна“. (The Third Wave) (1980), ИК „Яворов“, С., 1991

Ал. и Х. Тофлър – „Новата цивилизация. Политиката на третата вълна“, С., 1999

Ерик Дрекслер – „Машините на съзиданието“. Е-публикация на руски език с разрешението на автора: [2]

Aerts, D., Apostel, L, De Moor, B., Hellemans, S., Maex, E., Van Belle, H., Van Der Veken, J. (1994), Worldviews: From Fragmentation to Integration, VUB Press. Brussels. (Д. Иртс и др., „Перспективи: От фрагемнтацията към интеграцията“)

Bloom, H. (1999), Global Brain. Die Evolution sozialer lntelligenz, Frankfurt: DVA. (Х. Блум, „Глобалният мозък. Еволюцията на обществения интелект“)

De Rosnay, J. (2000). The Symbiotic Man. McGraw-Hill. (Дж. де Росни, „Симбиотичният човек“)

Dowkins, R. River out of Eden: A Darwinian View of Life (1995) (Ричард Докинс, „Река от Рая: една дарвинистка представа за живота“)

Goertzel, B. (2001), Creating Internet Intelligence: Wild Computing, Distributed Digital Consciousness, and the Emerging Global Brain. Plenum, New York. (Б. Гьорцел, „Как създаваме интернет интелект: Изчисленията без правила, разпределеното дигитално съзнание и зараждащият се глобален мозък“)

Hayles, K. How We Became Posthuman: Virtual Bodies in Cybernetics, Literature and Informatics (1999) (Катрин Хейлз, „Как станахме постчовеци: виртуалните тела в кибернетиката, литературата и информатиката“)

Heylighen, F., & Bernheim, J. (2000a), "Global Progress I: empirical evidence for increasing quality of life", Journal of Happiness Studies 1 (3), p. 323-49. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният прогрес I: емпирични свидетелства за увеличаващото се качество на живот“)

Heylighen, F., & Bernheim, J. (2000b), "Global Progress II: evolutionary mechanisms and their side-effects", Journal of Happiness Studies 1 (3). p. 351-74. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният прогрес II: еволюционните механизми и техните странични ефекти“)

Heylighen, F. & Bollen, J. (1996), "The World-Wide Web as a Super-Brain: from metaphor to model", B: Cybernetics and Systems, 1996, R. Trappl (CTJCT.), Austrian Society for Cybernetics, p. 917-22. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Световната мрежа като свръхразум: от метафора към модел“)

Heylighen, F. (2002), "The Global Superorganism: an evolutionary-cybernetic model of the emerging network society", Journal of Social and Evolutionary Systems. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният свръхорганизъм: еволюционно-кибернетичен модел на зараждащото се мрежово общество“)