Парченца смърт

Мария Белчева

– Ла-ла-ла-ла-лаааа... – сирената спря задъхано. – Извинете, госпожо.

– Днес си много разсеяна, Рива.

– Вие ми се свят – тя се понамести на камъка и обърна лице към слънцето. – Репетициите ме изтощават. Вече не се чувствам добре в залива... не заради пеенето, о, простете, знам, че сте най-добрата учителка сред сирените. Мама настояваше...

– Стига, Рива! Това са оправдания – прекъсна я белокосата сирена. Лицето ѝ се беше издължило от строгост. – Млада си. Концентрирай се в това, което правиш.

– Днес подминах стадо риби – каза Рива и се замисли. – Движеха се… не бяха толкова енергични. И цветовете им… те сякаш бяха избледнели.

– Рива! – отсече възрастната сирена. – Няма да слушам това. Утре ще дойда по същото време и се надявам да оставиш фантазията си у дома. Носи само пълното си внимание и желанието да пееш.

Тя почти изпя последното.

– Довиждане – отрони Рива. Погледът ѝ се затича по крайбрежните камъни. Сред тях шаренееха странни предмети. Червени, бели, кафяви… Рива ги беше виждала и в морето, докато плува. Парченца от света на хората, захвърлени от небрежност, забравени или просто непотребни.

– Нямаше ги, когато бях малка. Нямаше ги до скоро… когато хората построиха къмпинга.

Рива скочи във водата.

– Да, това е! Нещото, което баба нарича боклуци. „Първо ще направят морето безцветно, ще дишаме по-трудно под вода, отколкото навън. После ще изчезнем толкова бързо, че хората няма да узнаят, че ни е имало.“

Рива се гмурна на плиткото и извади нещо жълто и кръгло. Приличаше на чиния, но не беше от камък.

– Ах – тя усети вонята му, като тежък шамар. Изпусна находката си. – Морето е в опасност! Трябва да намеря баба.

– Бабо. Бааабооо! Излез, трябва да ти кажа нещо – викаше Рива. – Бабооо…

– Какво има, мила? – старата сирена изплува изпод кораловия риф, в който живееше. – Не си ли на уроци днес? Толкова е рано.

– Имах часове по плуване – Рива сведе глава и остави косата си да се носи по течението на водата. – Видях много боклуци в залива, бабо. Странни неща, шарени, смачкани… има ги по брега и във водата.

– Но скъпа, сигурна ли си? – възкликна старата сирена. – В тази част на морето водата е чиста.

– Видях ги – настоя Рива. – Държах един от тях в ръката си. И днес… не само днес, откакто къмпингът е тук… не виждаш ли, бабо? Не усещаш ли? Всичко става, както си ми разказвала. Рибите губят цветовете си, водата е мътна, а аз… концентирам се трудно, дишам трудно под вода…

– Това не е някой номер, нали, Рива? – баба ù преметна дългата си коса през рамо, приглади я и я събра в кок. – Ти обичаш да излизаш на брега.

– Не, бабо! Можеш да провериш.

– Добре – старата сирена се замисли. – Беда ни е сполетяла, щом казваш истината. Има само едно решение – заливът трябва да се почисти.

– Но как...

– Не можем да го направим сами – пресече я баба ù.

– Ще събера всички сирени. Моите приятелки...

– Не можем да го направим без човек!

– Човек?! – извика Рива. – Но човек... хората не бива да ни виждат. Толкова често ми го напомняш.

– И не е необходимо.

– Владооо... Кво става, да не си сляп?

Топката тупна зад него, но той не реагира. Беше се загледал в морето.

– Владо, играеш ли? – извика Краси.

– Чакай малко. Чувам нещо – промърмори той. Момчетата се изсмяха зад гърба му, но го оставиха.

„Слънце и море.

Земя и небе.

Където се спре,

където се спре,

мисълта ни волна

нека да помогне...“

– Какво? – Владо се огледа трескаво. Морето сякаш го мамеше към себе си. Шумът на вълните галеше слуха му. Някаква сила го изпълваше, карайки го да се чувства по-лек.

– Цоп – топката тупна близо до вадата. Момчето се стресна. Беше ударила някаква кутия от сладолед.

– Подай!

– Владо, подай! – викаха приятелите му, които бяха продължили с плажния волейбол.

– Иу! – той изтича за топката, но се спря. – Цялата се е омазала.

Повдигна я с два пръста.

– Гадост!

– Избърши я в пясъка – предложи Краси.

Владо избърса топката с усещането, че мислите му отново се втурват към вълните. Този път обаче красотата на залива не докосна сърцето му. Каква красота? Когато беше малък, идваше тук с баща си да събират рапани или да ловят раци.

– Само боклуци – каза си. Заливът беше превърнат в сметище.

„Проектът!“ – Владо се удари по челото и извика:

– Момчета, нали имахме проект по „Свят и личност“?

– Ооо, това ли?

– Чак за края на срока е.

– Имате ли идея? – извика Владо. – Аз знам какво да направим. Ще стане бързо. Ще се отървем от дългото писане... Трябват ни само чували иии... фотоапарат.

– Да не си откачил? – Краси завъртя топката в ръцете си.

– Ще почистим залива – обяви Владо. – Ние тримата. Ще снимаме „преди“, „сега“ и ще подредим снимките в папки. По-добре е от ровене в интернет.

– Супер! – запали се Борко. – Поне ще сме навън.

– Всичкият този боклук?! – изхленчи Краси. – А след два дни пак ще е същото. Напразен труд.

Владо се замисли за момент, после се усмихна хитро.

– Имам идея и за това. Какво ще кажете за утре в единайсет?

– Ок.

– Ще се домъкна, кво пък – съгласи се и Краси.

На другия ден трите момчета излязоха на плажа облечени в старите си дрехи.

– Не вярвах, че ще бъда чистач някога – мърмореше Краси, но когато Владо му бутна един найлонов чувал в ръцете, той се запали от идеята да го напълни пръв. Чистиха залива повече от два часа. По някое време престанаха да броят чувалите, които двата контейнера на крайпътния магазин вече едва побираха.

– Ужасно ще се ядосам, ако утре видя кофички и бутилки тук – изръмжа Краси, когато най-сетне седнаха на пясъка за почивка.

– Чакай малко! – Влади стана отново, изтича до скалата и вдигна високо бяла табела с червен надпис. – Снимай и това, Борко! – извика той.

– Еха!

– Хвърлянето на боклуци забранено! Глоба – 1000 лв. – издекламира Краси. – Ау, браво! Как го издейства?

– С фолио и малко плексиглас – усмихна се Владо. – Ще я поставим добре, ако я махнат, ще сложим нова.

– Ноо...

– Никой не знае кой е написал табелата, нали? – Владо се разсмя на слисаните им погледи.

Рива съзерцаваше играта на момчетата, скрита зад скалата. Имаше начин да остане невидима за човешки очи, но магията на бабиното ù заклинание все още не беше напуснала Владо.

„Ще бъде добре, ако ме види, само веднъж“ – помисли си тя. Всъщност ù се искаше да надзърне в сините му очи, да му благодари, преди да си тръгнат.

Момчетата ритаха топката, удряха я с ръце и се смееха. Владо се обръщаше назад, натам, откъдето тя надничаше, и все по-често спираше погледа си на скалата.

Дали пък...?