Спомен за Светослав Минков
Владимир Полянов
От есента на двадесета и през двадесет и първа година аз съм студент в следвоенна Австрия. Зад себе си в София бях оставил спомена за няколко разказа, печатани в списание „Сила“ и „Художествена седмица“, както и някаква импресия в сборника „Водолей“, който група млади поети бяха посветили на народния поет Иван Вазов по случай юбилея му. След два семестъра в историко-филологическия факултет, изкарани в София, записах медицина в университета на малкия провинциален Грац, а сетне се прехвърлих да уча философия в университета във Виена. Но още преди да завърша едната или другата наука, трябваше да се върна през лятото на последната година у дома.
Тъкмо сега, на една екскурзия из Витоша, се запознах със Светослав Минков. Той ходеше с някаква компания момчета и момичета. Аз – с друга. Кой знае как – навярно покрай нечий познат, – двете групи се събрахме и тръгнахме заедно. Между новопознатите Минков привлече веднага вниманието ми. Беше мълчалив младеж, наскоро завършил гимназия, слаб, висок, жълтомургав. На полупрегърбения му дълъг нос святкаха стъклата на очила, отдето учудено гледаха продълговати китайски очи, а над тях извиваха дъгата си в остра чупка дълги, сякаш изписани вежди. Той крачеше с широк разкрач и стъпалата му излитаха напред, сякаш маршируваше или усърдно броеше разстоянието. За разлика от други мълчаливи скучни хора неговото мълчание не тежеше, а интригуваше, говореше, караше те да очакваш, че ей сега ще стане нещо, в центъра на което ще действа той. Това впечатление се подсилваше особено от тайната, която ми пошепнаха: за мълчаливия, със своя оригинална красота младеж наскоро се е самоубило влюбено момиче. Самоубийство от любов! За епохата не беше рядкост! Все още отчаяното решение на популярния тогава Вертер на Гьоте влияеше на много млади сантиментални хора! Но още неприел чудатия, мълчалив Минков в демоничния ореол на обладател на пагубните сили, които поразяват чувствителните сърца, изведнъж видях лицето му, заблестяло в ярка усмивка, при която всичко по лицето му – очи, уста, зъби, дори ушите му – вземаше участие. Той беше казал нещо. Заедно с него се смееха и младежите наоколо. Но докато те все още се заливаха от смях, бързата усмивка по неговото лице беше изчезнала, той отново продължаваше да крачи с маската на съсредоточен в себе си мълчаливец.
Мълчание, което интригуваше, караше те да очакваш, както и внезапно проявено остроумие, чувство за остър хумор – това бяха двете неща, които ми разкриваха Минков като интересна личност, будна за всичко, което става наоколо, и реагираща с един жив ум. Тези му качества ме привлякоха към него още преди да му заговоря. А когато заговорихме – свързахме се в неразривно приятелство за повече от петнадесет години. Защото и той, като мене, беше започнал своите литературни опити. Скоро бях осведомен за това. В този начален период на неговата литературна дейност печаташе под различни псевдоними в хумористичните списания и със своето име в списание „Сила“. Тъкмо в това списание непосредствено след запознаването ни той отпечата малка импресия с посвещение на мое име. Но не само общите ни литературни влечения и лични чувства ни свързаха, а преди всичко общите ни най-необичайни разбирания как и какво трябва да пише писателят.
Казвам необичайни и ще обясня защо. През тия години българският разказ беше преситен от темите из селския живот и народен бит. Автори като Страшимиров, Стаматов, Добри Немиров, Димитър Шишманов и др. излизаха от тоя кръг тематично, но не и с нещо ново, както ни се струваше, в стила на разказването и в духа на изграждането на разказа. Увлекателни явления за нас, младите, бяха Николай Райнов, Георги Райчев, Чавдар Мутафов, които майсторски свързваха темата с един по-нов, по-задълбочен и експресивен начин на разказване. Критиката обаче ревностно даваше като примери на съвършенство старите майстори на селския разказ – следовници на Вазов, Влайков и други, – смяташе, че именно те носят повече национален характер на нашата литература, и с редки изключения критикуваше майсторите на новия разказ въпреки техния безспорен успех пред читателите. Да се излезе извън изискванията на критиката, беше направо дързост, особено за млади начеващи автори.
И все пак както аз, тъй и Минков, без да смятаме, че можем да се защитим и че именно ние ще разрешим някакъв въпрос в нашата литература, имахме своите предпочитания, влечения, вътрешни усети и ги предявявахме във всичко, което пишехме, разбира се, всеки за себе си, без да сме се споразумявали и без да сме помисляли, че изявяваме обща естетическа или идеологическа позиция. Не става дума за подвиг, а за един естествен процес на развитие, който имаше своя паралел в живописта (в лицето на новите художници като Сирак Скитник, Бенчо Обрешков, Пенчо Георгиев, Иван Милев, Васил Стоилов, Иван Ненов и др.), в музиката (в творчеството на Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Димитър Ненов, Несторов и др.), както и в поезията. Предпочитания имаха и някои от издателите. Поне на нас ни провървя, защото скоро намерихме почитател издател, чието име за съжаление съм забравил. Това беше собственикът на книгоиздателство „Аргус“, млад човек, наследил някакви пари от родителите си и решил да стане издател. Намери го Минков. Той измисли и името на новооснованото издателство. Младият писател умееше да увлича не само себе си в различни начинания. Без да се колебае, новият издател нае един магазин на ъгъла на „Цар Самуил“ и „Алабинска“ за своето предприятие и издаде първите наши сборници – моята „Смърт“ (1922 г.) и Минковия „Синята хризантема“ (1922 г.), малки книжки с по три разказа, с корици от художника Иван Милев, наш приятел. Издателят отпечата още някои книги, преводи от немски, и фалира.
Ние обаче хвърчахме. Разказите ни безспорно бяха някаква новост и се харесаха, имената ни бързо се вредиха между няколкото имена на надеждни млади литератори. За времето това ставаше наистина лесно и бързо. Писателството съвсем не беше доходна професия, изискваше жертви и лишения и малцина се хващаха – само ония, които неудържимо трябваше да се заловят за нея, а те не бяха многобройни, та да им загубиш следата. От друга страна, професията беше много почитана и всяка писателска проява следена. Появяването на някое ново име в литературно списание, оше повече излизането на книга от нов автор, ставаше скоро събитие, което занимаваше живо разните творчески групи, а покрай тях и цялата младеж. Тя беше твърде духовно заета и живееше с литературата. Двете книги на фалиралото издателство „Аргус“ ярко изпъкваха с особеното, което предлагаха като теми и стил. Критиката се помъчи да квалифицира авторите и ги обяви за „диаболици“ с обяснението, че са изникнали под влияние на съответните автори в немската литература. Едно необосновано твърдение. По това време Минков, както и аз твърде слабо познавахме немската литература, за да може да се говори за влияние. Но ние не се разсърдихме, а когато повече се осведомихме що за диаболици съществуват по света – за Хофман, за Едгар По, Густав Майринк, Ханс Хайнц Еверс, Казимир Едшмид, Барбей Д’Орвии и др., – замислихме издаването на една библиотека под названието „Галерия на фантастите“, в която проектирахме освен собствените си произведения да печатаме и сродните нам чуждестранни автори, някои от които тепърва щяхме да търсим и превеждаме.
От това начинание, в което възторжено се впрегна и младият по това време издател Филип Чипев, не излезе нищо освен един многообещаващ афиш – покана за записване на абонати*. Но Минков вече усърдно пишеше своите нови разкази, а аз подготвях големия си разказ „Мрежата на дъжда“.
През този период на дружба със Светослав Минков или, както го наричахме, Гарвана, от лятото на 1921 до есента на 1922 година двамата се проявихме и като конспиратори, разбира се, без да сме имали някаква определена идеологическа позиция, както и без да знаем, че вършим нещо опасно, нито пък да сме имали желание, макар да не бяхме съвсем кротки почитатели на съществуващия обществен порядък, дружахме с анархисти и каменисти и немалко се вълнувахме от техния бунтовен огън. Случаят, за който искам да разкажа, се предава различно в спомените на някои съвременници, дори сам Минков се е полъгал да го обясни след 9.IX. на писателя Георги Караславов като нещо съвсем сериозно. Истината обаче е друга или Минков навремето си много ловко ме е заблуждавал. Ще разкажа какво ми дава основание да твърдя това.
* Всъщност от тази (първа в света!) библиотечна поредица за фантастика излизат две книги: „Разкази“ от Емил Верхарн и „Из дневника на едно портокалено дърво“ от Ханс Хайнц Еверс. Годината е 1925. – Б. ред.
По пътя на общественото недоволство и борба Земеделският съюз взе власт-та след войната и от 1919 година вече управляваше страната начело с едно правителство на Александър Стамболийски. Като представител на управляващата партия поетът Трифон Кунев един ден ни повика със Славчо и се помъчи да спечели сътрудничеството ни за проектирания от него литературен вестник „Синият понеделник“. Ние толкова се увлякохме от предложението, колкото имахме желание да ставаме и конспиратори. И все пак, ако не пожелахме да сътрудничим на „Синият понеделник“, в края на краищата конспиратори станахме, разбира се, както казах, без да съзнаваме това. Ето как се случи.
Един ден, не помня само дали преди излизането на нашите книги, или след това, Славчо ухилен размаха столевова банкнота пред очите ми. Узнах, че брат му Иван му дал тия пари и още пари за пътни разноски, за да отиде във Варна и предаде някаква бележка на съдържателя на бозаджийница на главната улица. Възможността да видим Варна през хубавите летни дни, да изгуляем стоте лева, както си знаем, съблазни и мене. Големите писатели като всички техни европейски събратя обичаха да пият бенедиктин или някакъв друг ликьор, но непременно като предварително го запалваха. Славчо беше станал истински майстор на това, а аз предано го следвах. Може ли „диаболици“ да не вършат „диаболични“ работи, пък ако ще в най-скромен размер при студентските си възможности! А сега изведнъж можехме да разполагаме с цели сто лева!
Поръчката, дадена от брата на Славчо, беше твърде необичайна и подозрително скъпо платена. Въпреки това тя не събуди никакво подозрение. Дори вероятността Иван Минков наистина да е комунист не можеше да ни накара да помислим кой знае какво. Дали защото ние бяхме твърде лековерни, или защото нямаше още кой знае какви случаи на конспиративни прояви въпреки разгорещената политическа поляризация – не помня. Заминахме за Варна. Пътувахме през нощта. Щом пристигнахме, тръгнахме по главната улица пътьом от гарата и намерихме бозаджийницата – точно срещу днешната спестовна каса. Славчо попита за съдържателя. Съдържател като съдържател – човек явно един от ония македонски бежанци, прогонени след войната от родното си огнище, които възстановяваха живота си в намереното убежище – средна възраст, немного висок, с космати ръце, сипкав глас, с престилка и засмени добродушни очи. Взе човекът бележката, усмихна се, попита ще пием ли по една боза и толкова. Не помня погледна ли, или дали прочете листчето.
Ние със Славчо побързахме да се измъкнем и отидем да се настаним в хотел. Как завърши тази история, ще узнаете накрая. Трябваше да минат две и повече години, за да разберем ние самите в какво дело се бяхме неволно заплели.
През тия години – есента и зимата на двадесет и втора, както и цялата хиляда деветстотин двадесет и трета година до пролетта на двадесет и четвърта – ние със Славчо сме студенти в Мюнхен.
Славчо замина пръв. Аз се бях разболял и можах да тръгна едва след месец. Първите дни в чуждия град, докато си намеря жилище, прекарах в Славчовата квартира. Той ме и запозна със стария весел Мюнхен. Весел – такава беше славата от години на този град на изкуствата, карнавалните празници и бирата! Всъщност времената съвсем не бяха весели за немците непосредствено след загубената война, обеднели, с пари, които всеки ден губеха своята стойност. За един месец младият Минков беше разучил всички ъгли на града и всички тънкости на живота в него. А наред с беднотията и затрудненията за немците, техните смръщени лица и сърдити приказки зад гърба на всеки чужденец в града какво ли нямаше, което ние с тежката валута, каквато представляваха нашите левчета, да не можехме да ползваме! Не зная откъде идеше това у Минков, но той имаше непреодолима страст към изящните предмети, към фините напитки, към блестящите вратовръзки и табакери, към скъпите елегантни костюми, редки цигарета – въобще към всичко, което би будило удивление и възхита. В бюфета в стаята му пъстрееха няколко десетки бутилки с най-непознати етикети на скъпи питиета, в гардероба му вече висяха някои нови дрехи, лъскаха разни обуща. Попаднали бяхме в Мюнхен във време, през което жадният за покупки Минков можеше всичко да купи. Всеки наш лев ни правеше милионери!
След записване в университета и двамата дълго не се осведомихме как и кога се провеждат лекциите, но познавахме вече вкуса на шведския пунш, който пиехме със сламка в „Стефани“, прочутото артистично кафене, седнали недалече от масата с мраморния плот, дето някога са седели Ибсен, Стриндберг, Арцибашев, Пшибишевски. Обстоятелството вълнуваше, действаше на самочувствието ни! Познавахме също вечерната програма в кабаре „Бонбониера“, както и на кафе „Симплицисимус“ – царството на съвременните немски художници и артисти. Разбира се, всичко това, докато свършиха парите ни за първия месец и започнахме да очакваме банковия чек с левчетата за новия месец или нетърпеливи заедно с други закъсали студенти, каквито ги имаше от всички страни на света, ринехме в нощните часове снега на стихналите мюнхенски улици за няколко жалки марки, за да не изпуснем поетия ритъм на живота. Имаше и такива случаи! Но те бързо се забравяха, сякаш не са били. Защото, както казах, всеки получен лев от България ни правеше милионери при лудешкото и всекичасово падане на германската марка.
Удобството да бъдеш милионер наред с всички предимства разкрива преди всичко характера на човека. Едни проявяваха черти на алчни борсаджии, изоставиха всичко и се поддадоха на спекулации и печалби, като провираха левчетата между разните валути и се запасяваха с долари. Други просто трупаха германските марки, за да разберат на другия ден, че те не са нищо повече от шепа хартия. Трети купуваха златни предмети, къщи, вили. Минков прояви най-блестящия характер на милионер – той се наслаждаваше, задоволяваше всичките си хрумвания, изненадваше близките си с галантни подаръци и продължаваше да пълни гардероба и бюфета си с бутилки и предмети. И понеже за всичко това не стигаха дори милионите, с които разполагахме, а вече не му се ринеше снега из мюнхенските улици, започна да прави борчове. И тука пак имаше първенство. Свикнал на милиони, той продължаваше и в тая област да борави с милиони.
Тези дни, към края на двадесет и трета година, свършиха с въвеждане на златната марка. Те явно бяха прахоснически, но и щедри. В кафенета, в библиотеки, в галерии, при срещи и познанства пред нас се откриваха замайващата картина на немската нова литература, живопис, лирика – както и ценностите на една вековна култура. Минков знаеше немски още от австро-унгарското военно училище, в което се бе учил за кратко време. Аз бях вече за втори път в съприкосновение с езика след прекараното време в Грац и Виена. Около нас живееха (и ние дружахме с тях) не по-малко интересни българи художници – Щъркелов, Кирил Цонев, Дечко Узунов, Иван Пенков, – поети като Николай Лилиев, писатели като Чавдар Мутафов и Фани Попова, учени като Никола Михов, общественици като Симеон Радев, Григор Василев – от всекиго можеше да се научи нещо. Скоро компанията – тя се събираше почти всяка привечер в „Стефани“ – се увеличи с немски приятели, като по-късно станалия преводач на българска литература Теодор Бланк и др. От Мюнхен аз пратих на списание „Златорог“ вече завършения нов голям разказ „Мрежата на дъжда“. Може би най-високият момент от моята „диаболична“ литература. За развитието на Минков съществена беше срещата му тука с произведенията на немските писатели, които той чувстваше сродни с неговите търсения и за които досега беше само слушал – Густав Майринк, Ханс Хайнц Еверс, E. Т. А. Хофман и др. Една прекрасна книга – „Пчелата Мая и нейните приключения“ от Валдемар Бонзелс, – макар и не в кръга на литературните ни интереси, решихме с Минков веднага да преведем, за да спечелим някоя пара. Детската литература у нас вече особено вървеше. Но скоро забравихме намерението си, за да го осъществя аз сам под редакцията на Дора Габе по-късно, когато се завърнахме в София.
През времето, прекарано в Мюнхен, у Минков се появи първата нотка на огорчение, която внесе известно отчуждение помежду ни. Изведнъж се оказа, че той единствен от по-младите хора в компанията ни няма момиче. Чудех се как да спася положението. А той явно страдаше и се озлобяваше при всеки случай, когато го изоставяхме заради някоя среща или уговорено пътуване. Интересен човек, млад талантлив писател, майстор да харчи пари, за Минков не беше трудно да се справи сам с положението. Но при всичкия блясък в неговото държане, изглежда, той беше срамежлив, стеснителен тъкмо когато трябваше да разчита на тези си качества, или може би прекалено се занимаваше със себе си, за да подходи по необходимия начин към друг – не зная, за мене това остана неясно. Едно мога да кажа положително: Минков нямаше в своята младост толкова много любовни радости, колкото той заслужаваше и можеше да вземе. Така стигаме до една коледна вечер. Навън е наваляло сняг. Камбани бият в града. Чуват се черковни песни. Не на един прозорец блестят свещите на обкичена елха. В определен час през тая Бъдни вечер всички немци са си у дома. А ние – компанията българи – в нашия ресторант „Изабелахоф“ при Мици. След малко всички двойки ще изхвърчат в зимната нощ. Само да изядем каквото ни предлагат добрият наш домакин и неговата весела дъщеря Мици. Минков знае това. Яденето вече привършва. Мици сервира по един коледен пунш. Минков седи наведен пред своята чаша и вместо да запали питието – ще запали косите си, виснали над чашата. Не може да му се проговори. Нищо не казва. Но явно, че е опасно да му се проговори. Огорчението лесно може да избие в озлобление.
Едно хубаво момиче седи недалече на масата без кавалер. Тя е наша обща позната. Когато всички двойки тръгнеха, тя ще трябва да излезе сама по заснежената улица или да остане при Минков. Аз решавам да помогна на двамата. И почва една игра, потайна за тях, макар те да са главните действащи лица. Улесняват ме доста от присъстващите. На момичето казваме, че Минков съвсем не е безразличен към нея. А на нашия приятел издаваме тайната, че момичето мисли само за него. Играта сполучва. Минков престава да драска кибрита. А момичето се зарадва, когато уж случайно трябваше да седне до него.
Оттука нататък как са се развили работите – те си знаят, но от тази коледна нощ започна любовният роман, който завърши две-три години по-късно с брака на младата двойка. А аз с моето момиче, вече моя жена, станахме кумовете и кръстници на тяхната дъщеричка.
Преди да стигнем до тоя хубав ден, преживяхме още няколко месеца в Мюнхен. С въвеждане на златната марка нашите левчета станаха съвсем незначителни. Виждахме вече края. Едва сега се разтичахме да разберем какво става със записаните семестри, ще се извинят ли пропуските и отсъствията. Немците се отзоваваха щедро и отзивчиво на всичко. Но беше вече твърде късно да станем усърдни студенти, да тръгнем по студентски мензи и пр. Пък парите, които получавахме, не стигаха и за това, а задълженията към добрата фрау Келхамер, в чийто пансион бяхме се приютили, растяха. Един по един започнахме да стягаме куфарите си и да отлитаме от стария съблазнителен Мюнхен. Вече в София, през 1924 г., с Минков започнахме да издаваме една библиотека, кой знае защо наречена „Хвърчаща библиотека“ – може би защото се печаташе във формата на тетрадки и с остатъците от каквото се случи по машините печатарско мастило. В тази библиотека излезе сборник мои разкази под заглавие „Комедия на куклите“ с червено мастило. Това не пречеше – много подхождаше на разказите, необичайни като мастилото. Особено значение доби библиотеката, когато в нея излязоха и първите стихове на не по-малко модерния у нас по това време начинаещ поет Николай Марангозов. Не помня дали те бяха печатани в червено или виолетово мастило, но бяха съвсем невероятни по строеж, съдържание и с неочакваното заглавие „Нула, хулигански елегии“. Тези стихове са познати на малцина като песни на по-късно оформилия се талантлив поет Марангозов, понеже излязоха с неговия псевдоним Н. Янтар.
През същата тази 24-та година Минков не отпечата новите си разкази в издаваната от нас библиотека. Предполагам защото тя не отговаряше на неговите наистина големи изисквания по отношение оформлението на книгата, а книжките на „Хвърчаща библиотека“ бяха съвсем бедна работа. Печаташе ги безплатно един познат печатар. За всеки случай книгата на Минков „Часовник“, гротески, излезе с корица от художника Дечко Узунов, много красиво оформена в печатница „Витоша“. Тази книга Минков ми подари с надпис: „На Поляна от Гарвана, 6.Х.1924 г.“ В архива ми са запазени много негови книги от 1922 година до 1941 година. За последен път той си беше послужил със своя прякор Гарвана. Отде идеше тоя прякор, не мога да кажа положително. Мнозина по това време декламираха известната поема на Едгар По с това заглавие. Минков, като всички млади литератори, четеше и обичаше Едгар По, сам той пишеше стихове, но никога не съм го чул да декламира. Той носеше прякора още от своите ученически години. В гимназиите винаги се намираха остроумници, които имаха усет кому какъв прякор да залепят, изхождайки, разбира се, от някоя случка или качество на своята жертва.
С разказаното дотука свършват странстванията, кипежите, лудориите и напипването на пътя. През новата 1925 година става най-страшното в живота на Минков. Ще разкажа за това. Предварително искам да обясня нещо. Моята литература, както и Минковата, макар и вълнуваща и интересна за читателите, от известна част от критиката се утвърждаваше, от друга не беше безусловно благословена. „Младите писатели имат разказвателен дар“, имат това, имат онова, но, с една дума, пишат „въобще“, искат повече да ни учудват и смаят, отколкото да ни кажат нещо, което може да послужи за живота ни. Критикът Георги Цанев по повод „Комедия на куклите“ в една своя бележка в литературния вестник „Развигор“ под заглавие „Комедии“ беше съвсем ясен за творчеството на двама ни: кому служи тази литература на ужаси, странности и фантазии – питаше той. Отговорът, който имаше предвид, се подразбираше.
Някои критици, като Д. Б. Митов, намираха, че в моите разкази има някакъв ясен смисъл и целенасоченост. Ала той решително отказваше да печата в своя „Литературен глас“ разказите на Минков, които аз му носех с настойчива молба да ги прегледа по-внимателно. Защото сега пак аз страдах. Беше се появила нова опасност за нашето приятелство със Славчо. Той гледаше ревниво на моите успехи и едва ли не смяташе, че аз съм някакъв егоист, който зад гърба му си урежда работите и не ще да знае за него. За да го успокоя веднъж, уж на смях, аз му написах някъде – мисля, на една снимка, – че към четиридесетата година той ще узрее за своите най-големи успехи. Предвиденият срок беше твърде дълъг, но предсказанието излезе пророческо. Чувах, че Минков дълго време пазел тази снимка с надписа и когато горе-долу в предвидения от мене срок той наистина бе стигнал до най-високо признание, показвал снимката и тълкувал радостно надписа.
Минков още в ония години беше прекрасен стилист, обладател на нашия език и с въображение и чувство за постройката на разказа. Не беше никак трудно да се пророчества за неговото бъдеще, като имах предвид и неговата начетеност и богатство от знания. Но по времето, когато имаше нужда от окуражаване, той при всичките си качества на талантлив автор не виждаше в името на какво и защо създава своите разкази – твърде много го увличаше желанието преди всичко да ни учуди и слиса със сюжета, със странностите на описвания герой и пр. Още не оценяваше онова другото, което трябва да съдържа всяко произведение на изкуството, за да бъде то обществено значимо. За мене беше ясно, че щом улови това нещо в името на една своя позиция спрямо живота, той ще направи голямата крачка.
По пътя на тази решителна крачка именно трябваше да преживее ужасите, за които споменах. По това време Минков, останал само с майка си и своя брат, навярно притеснени материално, живееха на улица „Денкоглу“ у вуйчо си доктор Бенчев, един добродушен и доста заможен човек. Къщата беше разрушена през време на по-късните бомбардировки и сега на нейно място е уредено лятно кино. Животът в тая къща, в който винаги вземаха участие вуйчото и вуйната, протичаше дълго време в радостни събирания и по нищо не личеше нито материално притеснение, нито някакво друго смущение. Само братът Иван винаги отсъстваше. При едно мое пътуване през Виена бях се срещал с него там. Предполагах, като не го виждах, че е още в австрийската столица. За всеки случай не помня да е ставало дума за него. И изведнъж този човек завладя вниманието на всички ни. На 16 април катедралата на София полетя в облаците. Поставената адска машина изби и рани доста хора, събрани начело с министри и видни общественици на погребението на един генерал, убит няколко дни преди това. Скоро се узна, че адската бомба е свързана със замислена акция за сваляне на проф.-Цанковото правителство, твърде много окървавено с потушаване на Септемврийското въстание през 1923 година и със системното преследване на дейците на комунистическата и земеделската партия, самò дошло на власт чрез военен преврат срещу управлението на последната партия. Наред с това, разбра се, че един от главните организатори на атентата е Иван Минков, който преди залавянето му се самоуби. Описвайки сведения за личността на загиналия, вестниците осведомяваха, че той бил не само член на комунистическата партия, а и от военния център на тази партия.
Още в тоя миг аз помислих за мисията на Славчо до Варна преди три години. Несъмнено това, което на нас тогава се струваше добродушие и излишно разточителство, за да се поразходим до приморския град, е криело брънчици от потайните ходове на офицера комунист и Славчо, а покрай него и аз наистина сме изиграли опасната роля на куриери за кой знае какви замисли. Но работата не свърши само с това вълнуващо откритие. Атентатът, съвършено чужд на методите и средствата за борба на комунистическата партия, отречен от нея като нейно дело, даде повод на правителството, и без това вражески настроено срещу свободолюбивите пориви в народа, да започне още по-ожесточени преследвания на земеделци и комунисти и всичко будно и напредничаво. Дирекция на полицията, затвори, училища, обърнати на затвори, бяха препълнени със заловени хора. Още на следния ден от атентата отмъкнаха в Дирекцията на полицията и Славчо.
Нямаше по-страшно от това. Писано е доста за ужасите, ставали в многоетажната сграда при Лъвовия мост, за пещите, в които са горели живи хора, за черните камионетки, отвозващи на разстрел без присъда. В една стая на обречените Светослав Минков прекарва около десетина-петнадесет дни, всеки миг заплашен да бъде поведен на смърт. За полицаите той, като брат на Иван Минков, както и всички роднини – майка, вуйчо, сестра – бяха най-тежко обвинените. Беше арестуван дори писателят Ст. Л. Костов, виновен, че е зет на семейството. Излишно е да разказвам за всичко, което приятели на Славчо направиха, за да го спасят. Важното е, че както неговите близки, тъй и той беше спасен, а след още петнадесет-двадесет дни интерниране в Радомир се прибра вкъщи.
Привидно в него не се забелязваше никаква промяна, сякаш преживяванията не бяха му се отразили. Той дори не говореше за тях. Изплашен ли беше, или имаше нещо друго, но нито веднъж не чух да разказва как-вато и да е подробност от пребиваването си в килията на обречените в Дирекцията на полицията. Бях обзет от разочарование. Аз очаквах, че сега Минков ще стане стихия от гняв и огън. Той мълчеше. По нищо не пролича, че у него живее нещо ново, и в излязлата през 1927 година книга „Огнена птица“ – четири разказа с корица от Ив. Пенков. На гърба на тази книга се споменава, че Светослав Минков е член на литературния кръг „Стрелец“, чийто вожд проф. К. Гълъбов, както и другите членове на кръга – младите поети Ат. Далчев и Дим. Пантелеев, – макар и много талантливи и в известно отношение новатори, не се отличаваха с някакви идеологически изисквания, които да ги разделят рязко от останалите млади литератори. Защо Минков се беше присъединил към този кръг – не зная, пък и той нищо не бе ми казал. Предполагам, за да се измъкне от усамотението, да има някого зад гърба си. А проф. Гълъбов беше горещ полемист – човек можеше да се осланя на неговата защита. Присъединяването на Минков към един кръг, в който аз не влизах, не бе внесло нищо лошо в отношенията ни. През 1929 година излезе нова негова книга – „Игра на сенките“, издание на Т. Ф. Чипев. Тази книга той ми подари с надпис „На Милка и Гриша за Новата година“. Тоя надпис говори за още съвсем интимния тон помежду ни. Но недоволството у мене растеше. Започнах да се съмнявам в чувствителността на Минков. Между това, след повестта „Детето“, с която минах в по-реалистичния разказ, беше излязъл моят пръв роман „Слънцето угаснало“ (1928 г.), издание „Хемус“, който аз смятах заедно с по-голямата част от критиката, че е един обвинителен документ за страшната българска действителност в периода от 1923 до 1927 година, когато бяха забравени човекът и човеколюбието и царяха престъпността и политичес-кото пристрастие. Светослав Минков търсеше отдушник на всичко, което беше заживяло у него, в сатирата и подигравката, завоалирани във фантазията на някогашния „диаболик“. Смятах, че това още не е достатъчно, твърде бледо в сравнение с урагана, който трябваше да бушува у него. Още повече че външно в своето поведение, в отношенията си с хората той оставаше какъвто си беше.
Някога, в студентските години, когато живееше на улица „Цар Самуил“, в дома му често виждах още живата му тогава баба. Това беше една дреб-ничка, присвита от годините си, слаба жена с жълтомургава кожа, дълъг, тънък нос и полузатворени черни китайски очи, в които гореше присмехулен огън. Тя имаше още тънки, дълги, остри пръсти на ръцете, които постоянно се движеха, сякаш правеха някакви заклинания, когато приказваше или се смееше. А на лицето на бабичката – точно от едната страна на брадичката ѝ – стърчеше брадавица, от която се спущаха дълъг сноп посивели косми. Това още повече увеличаваше странното впечатление от нея.
Тя приличаше на някаква магьосница от приказките, свита на своя диван, особено когато заговореше със закачливия си, дрезгав глас. Майката на Славчо беше красива, снажна жена. От бабата – майка на баща му, – изглежда, минаваше у него това, което той имаше не само във външността си, а може би и в характера си, доколкото се отнася до разположението му към иронията и присмеха.
– Тя е китайка! – ми обясняваше неведнъж писателят в желанието си да ме смае и обърка.
Тази черта да смайва, да стъписва остана и във вече зрелия Минков. Тя не беше нагласа и поза, а лежеше в природата му. Но аз вече се дразнех от неговата привидна нечувствителност след събитията от 1925 година. Станаха първите ни по-резки разминавания. Сега разбирам, че не съм имал право, а е трябвало да бъда по-проницателен. Защото позицията, която аз очаквах, все повече проличаваше в неговата литература. Явно през преживените ужаси той бе видял истинския лик на света и хората, които ритаха майка му по стълбищата на Дирекция на полицията, когато тя плачеше и молеше милост за децата си, които убиха брата му заедно с десетките хиляди други знайни и незнайни. Само процесът на отреагиране у него беше по-бавен. През 1933 г. излезе сборникът му разкази под общото заглавие „Автомати“, с корица от Сирак Скитник, а през 1936 година – яркият сатиричен памфлет „Мадрид гори“, с корица от Илия Бешков, и най-после – „Дамата с рентгеновите очи“, както и „Разкази в таралежова кожа“. С тези книги, и особено с последната, Минков вземаше вече спрямо съществуващите условия на живот и хората у нас ясно становище от позицията на изобличител.
Но той не измени на природата си. Склонността към изключителното, изненадващото остана у него. Без винаги да я подхранваше и предизвикваше, тя се проявяваше във всичките му постъпки, в оригиналността на оценките му, в обратите и игривостта на мисълта и шегите му. Тази склонност лежеше и в стремленията и търсенията му. Не случайно ходи и живя в Япония. Той имаше непреодолимо влечение към странния, непознат свят. Не случайно обичаше и Парацелз, магьосника на средновековието, и се ровеше в музейните експонати на пражките алхимици. Не случайно го увлече и преведе „Голем“ на Майринк, романа за страшния изкуствен великан – рожба на пражките средновековни легенди. През 1938 година, след конгреса на ПЕН-клуба в Аржентина, полският писател Ивашкевич ми разказваше, че там се запознал с Минков. Той още беше развълнуван от странното впечатление, което му направил нашият автор. Разказваше ми между другото за един случай на рулетката, дето членове на делегациите ходели да се развличат в свободните вечерни часове. Минков просто командвал щастието си на рулетката. За един час спечелил огромна сума. А накрая със смях заложил всичко и го загубил, сякаш за да покаже, че шегата е свършила.
След пребиваването си в Япония и Америка Минков написа „Другата Америка“ и „Империя на глада“. Към четиридесетата година той достигаше вече върховете на своето творчество, което след септември четиридесет и четвърта година се прояви с още творби, обществено значими и силни. През всичкото време той все още не изменяше на своята склонност към чудачествата, в които се смесваше скритият присмех със смайващата постъпка. Стигнал до плодовете на значимо изкуство, Минков оставаше заключен в своя духовен свят, привидно чужд на протичащия край него живот. Така той изпъкваше като една доста сложна, оригинална личност в нашата литература.*
* Този спомен е взет от книгата на Владимир Полянов „Срещи по дългия път“ (мемоарни импресии), издаден от „Български писател“ през 1988 година. Публикува се с любезното разрешение на неговата съпруга Мария Полянова. – Б. ред.
